shareit

Сблъсъкът на титаните: Монголските конници срещу японските самураи

| от Георги Марков |

Една от най-известните сентенции на древнокитайския философ на военното изкуство Сун Дзъ гласи, че добрият генерал никога не трябва да рискува сражение, което не е сигурен, че може да спечели. Тази наглед прегледна максима често се оказва невъзможна за следване в реалните стратегически условия.

Въпреки това от най-дълбока древност способните пълководци са избягвали да срещат формации, които ги изпълват със страх. А историята познава множество такива – от спартанските хоплити и класическия римски легион до японските самураи, испанските терциос от ранномодерната епоха, полските хусари, германските Панцер корпуси или американската морска пехота.

Какво обаче се случва, когато неумолимият ход на историческите събития сблъсква две легендарни формации на бойното поле? Макар и редки, тези епизоди оставят дълбока следа в хрониките, владеят въображението на десетки поколения и продължават да предизвикват неугасващия интерес на историците.

Създаването на най-великата степна империя

Историята познава много номадски народи, които минават през нейните страници с огън и меч, но оставят по-скоро мимолетна диря след себе си. От древните „морски народи“ през готите и хуните до по-късните маджари, хазари, печенеги и кумани, тези конни племенни съюзи всяват ужас в уседналите общества от Тихия Океан до Средиземно Море и често предизвикват катастрофични политически кризи и епохални промени в хода на развитието на не една и две империи.

mongolci 3

Японски средновековен свитък, описващ монголската атака в Япония

Ала никой от степните народи не може да се сравни по своя успех, влияние и могъщество с монголите, които в хода на 13 в. създават най-обширната сухопътна империя в историята. Започвайки с основателя на династията Темуджин, приел сакралната титла Чингиз Хан, неговият син и наследник Угедей и внукът му Кубилай Хан консолидират властта си над целия степен пояс между Тихия Океан и Урал, след това прегазват руските княжества и Унгария, завладяват по-голямата част от Китай и Корея, слагат ръка на целия Път на Коприната и могат да оперират с неизчерпаеми ресурси. На какво се дължи този главоломен успех?

На първо място – на изключителния дипломатически талант на Чингиз Хан. Той съумява да обедини монголските племена в железен съюз под личната си власт, използвайки умела комбинация от принуда и убеждение. Възходът на Темуджин не е еднопосочен и безпроблемен – в ранната си кариера той трябва да преодолее множество поражения, интриги, семейни предателства, избягва смъртта на косъм, възползва се крайно опортюнистично от всеки шанс да се разправи със своите врагове.

Към 1206 г. обаче той до голяма степен е успял да подчини повечето монголски племенни съюзи и вече стои начело на страховита конна армия, чиито копия и стрели скоро ще всеят паника из целия Стар Свят. Именно тук се крие разковничето на несравнимата монголска мощ – в мобилността на степната конница. Тя може да прекосява значително по-големи разстояния за съществено по-кратко време от всяка друга армия на епохата. Повечето значими държави от този период притежават предимно пехотни армии и много рядко могат да изкарат на бойното поле значителни конни отряди. Монголите, напротив, прекарват целия си съзнателен живот на седлото. От най-ранна детска възраст момчетата и момичетата се научават да яздат, да ловуват и да стрелят с лък. С течение на времето тези ежедневни умения се усъвършенстват за да достигнат нивото на втора природа. Армиите на уседналите държави се състоят от мъже, които в даден случай се превръщат във войници (западните рицари са изключение от това правило, но те не са мнозинство) – монголите са родени войници, които за известни кратки периоди от живота си могат да влязат в ролята на цивилни.

AAM Emperors Treasures Kublai Khan EX2016.3.24

Кубилай Хан

Милитаризацията на монголското общество води до закаляване на дисциплината, укрепване на бойните връзки в армиите, придобиване на безценен боен опит. Целият административен и управленчески потенциал се концентрират в подпомагане на военната машина. Монголите имат и подчертано предимство във въоръжението – те вероятно са най-добрите конни стрелци в цялата история, тежката им композитна броня е резултат от продължителна еволюция и издава наследствени елементи от по-старите централноазиатски катафракти. Тези степни воини и техните пълководци великолепно познават важността на психологическия фактор на шоковата атака и се възползват от него при всеки удобен случай. Интересно е да отбележим, че между 1239 и 1241 г. монголците всяват такава повсеместна паника в Европа, че съвременни хроникьори разпознават в тях предшественици на Апокалипсиса.

След като слагат ръка на несметните богатства на Китай през 50-те и 60-те години на 13 в., монголите с право могат да твърдят, че са създали световна империя, отражение на вселенския ред на земята. Кубилай Хан се счита за наместник на Тенгри – върховния небесен бог в пантеона на азиатските степни народи – и като такъв изисква безпрекословното подчинение на всички страни, с които монголите влизат в контакт. Китай скоро е последван от Корея, а тя на свой ред трябва да се превърне в плацдарм за поредната атака на монголите – този път срещу Япония.

Самураите – върховните воини на Изтока

Ще бъде трудно да открием воини, които да са по-силно романтизирани и покрити с патината на легендата от японските самураи. От филмите на Акира Куросава и романите на Джеймс Клавел до „Последния самурай“, изигран брилянтно от Кен Уатанабе, оставаме с впечатлението, че знаем достатъчно за тях, за да си обясним тяхното очарование и почти митологична харизма. Действително, самураите са едни от най-страховитите бойци на Средновековието – но причините за това са далеч по-прагматични и тривиални от легендите.

На първо място, Японският Архипелаг има очевидното преимущество (подобно на Англия) да бъде отделен от континента и защитаван от бурните води на заобикалящите го морета. Това спасява Япония от неизбежния хищнически апетит на далеч по-могъщия Китай и дава възможност на местната цивилизация да се развие по свой собствен, автономен път. Второ, Япония се радва на многобройно и изключително трудолюбиво селско население. За разлика от европейските селяни, японските земеделски работници са държани под далеч по-строг контрол от местната поземлена аристокрация и рядко си помислят да оспорят нейната власт. Покрила необходимия минимум от екзистенциални нужди, въпросната аристокрация и нейните военни контингенти могат да се съсредоточат върху върховната същност на своя живот – придобиването на възможно най-съвършени и разностранни бойни умения.

Макар и по необходимост опростено, това описание ни дава известна представа защо самураите постигат слава и боен статут, който е напълно равностоен на монголите – подобно на степните конници, японските воини водят живот само и единствено за да се бият, да бъдат готови да защитят своя господар и да наложат неговата воля над противниците му. Когато тези две сили се сблъскат една срещу друга, можем да очакваме един от най-епичните сблъсъци на Средновековието.

mongolci 4

Японска контраатака

Монголската инвазия на Япония (1274 г.) – няколко изненадващи щриха

От казаното дотук би трябвало да очакваме, че когато монголската конница и японските самураи се сблъскат на бойното поле, двете страни ще бъдат във върховна бойна форма. Парадоксално това не е вярно и в двата случая.

От 1192 г. насетне Япония се радва на един от най-мирните епизоди в своята история. Седем години по-рано могъщият генерал Минамото Йоримото разгромява клана Тайра в епохалната битка при Данура (1185), която отваря пътя към установяване на неговия шогунат. Последвалият период в историята на Архипелага получава името Камакура – центъра на военната администрация (бакуфу). Следователно в осемдесетте години преди монголската инвазия японците не са участвали в голямо сражение, а самураите така и нямат възможност да изпитат своите умения в реални бойни условия. Япония не разполага с нито един жив пълководец, който да е водил армия в бой.

Едно от решаващите предимства на монголите във всяка голяма кампания е изключителното им разузнаване и развита шпионска мрежа. Те могат да се възползват и от уникалната си комуникационна мрежа, позволяваща им да дислоцират значителни атакуващи корпуси преди врагът да може да реагира. Очевидно нито едно от тези условия не е валидно за атаката срещу Япония. Тя е един от малкото случаи, в които монголите оперират в напълно непознат район и трябва внимателно да опипват своето настъпление. Друга слабост е фактът, че събраният огромен флот (според изворите за инвазията от 1274 г. – 900 кораба) е от речни съдове, корейски и китайски плитко газещи джонки. Изключително маневрени в спокойни води, те не са възможно най-добрия избор за бурното крайбрежие на Япония. В резултат на това при дебаркирането си монголите са изморени и леко дезориентирани, а конете им се нуждаят от известно време, за да си възвърнат оптималната бойна форма.

Сблъсък на две противоположни бойни философии

В сраженията между монголите и японците става очевидна диаметрално различната им бойна тактика. Степните конници се бият в компактни формации или предпочитат да обстрелват противника от разстояние с великолепните си далекобойни лъкове. Те могат да използват и тежките си копия, за да държат врага извън обхват и да му наложат почти мигновенно превъзходство. Изключително повратливи и изобретателни, монголите често изпълняват фалшиви отстъпления и контраатаки, като се възползват от скоростта на своите коне да определят тактическата картина на бойното поле.

За японските самураи битката е почти ритуализирана последователност от церемонии, чиято кулминация се достига в ръкопашния дуел с мечове. Това се отнася не само за висшите аристократи и пълководците, но и за обикновените войници. Самураите не са обучени да се бият в компактни формации или да изпълняват сложни маневри на бойното поле – това не е тактическа слабост, а противоречи изначално на самата им философия за духа на войната.

Сблъсъкът на титаните: Битката при залива Хаката (1281 г.)

Японците понасят няколко поражения в самото начало на кампанията от 1274 г., но след това се възползват от по-доброто познаване на терена и численото си превъзходство, за да отблъснат монголите. Осемнадесетгодишният регент на шогуната Ходжо Токимуне се справя с изключителното предизвикателство и запазва самообладание въпреки ранните неуспехи.

mongolci 5

Ходжо Токимуне

Провалът на инвазията допълнително амбицира Кубилай Хан, който не иска да си признае, че подвластната му империя е достигнала предела на своето разширение. През 1281 г. той организира още една, дори по-мащабна атака – подготвят се две флотилии, Източна и Южна, но втората закъснява фатално в своята организация. Източната армада отново е от корейски и китайски джонки, с близо 20 000 войници на борда. На 21 юни 1281 г., след няколко незначителни успеха по крайбрежието, монголите дебаркират в залива Хаката. Японската армия ги очаква на самия бряг и се хвърля в самоубийствена атака. Блокирани на тесните плажни плацдарми, конниците не могат да се възползват от най-добрите си качества и са принудени да водят бой, по-близък до разбиранията на японците. Последвалото кърваво сражение се оказва един от най-драматичните и решаващи епизоди в средновековната история на Далечния Изток. Изключителният устрем на японците слисва монголите и те за пръв път срещат противник, който да им е напълно равностоен на бойното поле. Нещо повече, в последвалите нощи самураите на малки групи непрестанно атакуват лагера на нашествениците и избиват техните стражи. Тази тактика дотолкова изнервя степните конници, че те решават да се изтеглят на остров Цушима, където да изчакат пристигането на Южната армия.

Тогава обаче се намесват боговете-защитници на Страната на изгряващото слънце. Неочаквано разразилият се тайфун около 15-16 август разбива огромен брой от непригодните джонки и спасява Япония от поредица тежки битки. Ала преди божественият вятър (камикадзе) да изиграе решаващата си роля, самураите са защитили своята родина от най-страшния враг, който Азия може да захвърли срещу нейните брегове. Архипелагът няма да бъде завладян от чужда сила в следващите 660 години.

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Марадона се готвеше да тръгне за Шефийлд, а лошото време провали трансфера на Кройф в Дъмбартън

| от |

Парите тотално промениха футбола. Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Юнайтед… От десетилетия тези клубове разполагат с огромни бюджети за привличането на нови играчи, модернизация на стадионите и базите по последния вик на модата и технологиите и т.н. Но вече има и клубове като Манчестър Сити и Пари Сен Жермен, които са с още по-неизчерпаем ресурс от споменатите в началото колоси. Нужно ли е да припомняме, че преди две години парижани платиха 222 млн. евро за Неймар и дадоха тон на новата трансферна лудост.

А Манчестър Сити? Само допреди две десетилетия и половина клубът бе затънал в жестока криза. Огромни дългове задушаваха „гражданите“, а отборът се свлече до третия английски ешелон. Отделно Сити загуби и правата върху търговската марка и в продължение на няколко години не продаваше атрибути с емблемата си. Тренировките се провеждаха в спортния комплекс в Мос Сайд – не най-приветливата част в южен Манчестър. И докато играчите тренират, около тях се шляеха бездомници и алкохолици, чието най-голямо забавление бе да сипят обиди срещу играчите. Агрономът на клуба от онези времена в средата на 90-те си спомня, че често нямало пари дори за бяла боя, за да се разчертае полето…

Но днес Сити и Пеп Гуардиола водят футболната революция в Англия и налагат световните стандарти. Каталунецът често блести с гениална тактика в мачовете на тима, а зад себе си има ръководство, което е готово да отговори на всяко негово желание. Резултатът ли? Погледнете таблицата с крайното класиране през миналия сезон. Срещу името на Сити са 98 точки и голова разлика 95:23. Година по-рано, през пролетта на 2018-а, пък отборът на Гуардиола завърши със 100 точки в актива си и 106 отбелязани гола. Изумително!

Изумителни обаче са и числата, които стоят зад тези успехи. Съвсем наскоро Манчестър Сити стана първият клуб в историята, който е платил над един милиард евро за футболистите, които притежава в състава си. Ако трябва да сме пунктуални, сумата е 1,014 млрд. евро. И отлично илюстрира новите порядки в съвременния футбол. „Тези пари не стигат и за пет като Неймар“, вероятно би пресметнал някой от по-младите почитатели на играта, но си заслужава да припомним няколко истории като доказателство, че не всичко е пари. Понякога нещата опират до чист късмет, а и прищявките на съдбата често си казват думата.

Пари, късмет, съдба – всяко от тях се намесва при проваления трансфер на Диего Марадона в… Шефийлд Юнайтед през 1978 г. Мениджърът на „остриетата“ вижда 17-годишния номер 10 на Архентинос Хуниорс и предлага 200 000 паунда за него. Офертата е приета, но англичаните не успяват да съберат сумата накуп, както иска Архентинос. Трансферът пропада, въпреки че Марадона има дори самолетни билети за Острова. Вместо него Юнайтед взима Алехандро Сабея за 160-те хиляди, които успява да набере. И изпада в четвърта дивизия… Нататък пътят на дон Диего е легендарен. Бока Хуниорс, Барса и Наполи, където и до днес е със статут на божество.

Шотландският Дъмбартън пък подготвя божествено посрещане на Йохан Кройф през 1980-а. Холандецът вече е на 33 и признава, че е бил изкушен от заплатата, която му давал малкият клуб. Но преговорите приключват неуспешно, след като съпругата на Кройф изтъква аргументи като например лошото шотландско време. Семейството избира Вашингтон Дипломатс в Щатите.
Малко повече от десетилетие по-късно мениджърът на Шефийлд Уензди Тревър Френсис взима Ерик Кантона на проби от Ним през 1992-ра, но иска инатливият виртуоз да остане поне седмица. Ерик отказва и заминава за Лийдс, където са готови да подпишат с него веднага. Останалото е история, следва трансфер в Манчестър Юнайтед и се ражда Крал Ерик.

Алфредо ди Стефано е кралят на Реал Мадрид в средата на миналия век. Но митът на мадридистите почти става каталунски идол. Барса го договаря, но разбира, че той е притежаван едновременно от Ривер плейт и Милионариос (Колумбия), което по испанските закони носи главоболия и евентуални санкции. Така Барса се отдръпва, но Реал се договаря с двата клуба и взима играча, който носи пет поредни европейски купи за „белия балет“. А колко по-различно можеше да е всичко…

През 1983-та, когато е на 19, датският талант Михаел Лаудруп пътува до Ливърпул и дори разглежда „Анфийлд“, преди преговорите да приключат с неуспех. „Мислех, че ще играя в Ливърпул, всичко бе уредено – спомня си Махаел. – Две седмици по-късно те се обадиха и поискаха договорът да е за четири години, а не за три. Бях разочарован и блокирахме трансфера.“ Така Лаудруп отива в Ювентус, а Ливърпул взима Ян Мьолби, друг датчанин.

Soccer - World Club Championship - Toyota Cup - Real Madrid v Vasco da Gama, Tokyo, Japan

Интересна е и случката на Раул отпреди десетина години. През 2008-а легендата на Реал се бе договорил с Тотнъм, а ако Хуанде Рамос не бе уволнен, великият нападател щеше да носи екипа на лондонските „шпори“. Сделката бе готова, но шефовете на клуба уволниха испанския мениджър и голмайсторът отказа трансфера.

Зинедин Зидан пък бил на крачка от трансфер в Блекбърн, но вече покойният директор на Роувърс Джак Уокър отсякъл: „За какво ни е този французин, имаме си Шърууд.“ Зизу спечели две титли на Италия с Ювентус, а с Реал Мадрид – трофея от Ла Лига, Шампионската лига и Суперкупата на Европа. А колко по-различно можеше да бъде, ако бе станал футболист на Роувърс, нали? И за него, и за английския клуб. Но така е в живота, така е и във футбола. Понякога не всичко опира до парите, въпреки че без тях отбори като Манчестър Сити, ПСЖ и Челси никога нямаше да бъдат това, което са днес.

 
 
Коментарите са изключени

Адам Райнер – джуджето, което стана великан

| от |

Малко детайли се знаят за живота и личността на Адам Райнер, въпреки че е необикновена част от медицинската история. Мъжът е роден в Грац, Австрия, през 1899 и докато расте и се развива става ясно, че осанката му е по-ниска от на средния човек. През 1920, когато е на 21 години, той е висок едва 1,18 метра. Докторите официално го класифицират като джудже.

Но някъде през 20-те си години с Адам се случва нещо необикновено – той започва да расте стрeмглаво. И като казваме стремглаво: до 32-ата си годишнина Адам Райнер е висок 2,18 метра. Това прави по 10 сантиметра на година. Тялото му обаче се изтощава сериозно от този процес и скоро мъжът е прикован за леглото. 

Изглежда че секрецията на хипофизната жлеза на клетника – жлезата, която отговаря за хормона на растежа – минава от просто шуртене в цял водопад след като става на 21. Неизправният орган кара тялото му да отдели всичките си ресурси за неконтролирния растеж, което в крайна сметка го прави слаб и неспособен да стои прав. През декември 1930 мозъчен хирург прави местна упойка на Райнер и вкарва инструменти в носа му, за да стигне до хипофизата му – малък дял от мозъка, който се намира в труднодостъпната му основа. Хирургът открива и премахва еозинофилен аденом – доброкачествен тумор, който притиска хипофизата. Тази процедура спира силния растеж на Адам, но щетите вече са нанесени.

Адам Райнер прекарва остатъка от дните си неспособен да седи изправен. По-късно той е приет в старчески дом, където живее до кончината си на 4 март 1950, на 51 години. В деня на смъртта си той е висок 2 метра и 34 сантиметра – двойно повече, отколкото когато е на 21. Въпреки че в младежките си години е един от най-ниските мъже в Австрия, с времето Адам става най-високият мъж държавата.

До ден днешен той е единственият човек в историята на медицината, който е класифициран и като джудже, и като гигант.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени