Сблъсъкът на титаните: Монголските конници срещу японските самураи

| от Георги Марков |

Една от най-известните сентенции на древнокитайския философ на военното изкуство Сун Дзъ гласи, че добрият генерал никога не трябва да рискува сражение, което не е сигурен, че може да спечели. Тази наглед прегледна максима често се оказва невъзможна за следване в реалните стратегически условия.

Въпреки това от най-дълбока древност способните пълководци са избягвали да срещат формации, които ги изпълват със страх. А историята познава множество такива – от спартанските хоплити и класическия римски легион до японските самураи, испанските терциос от ранномодерната епоха, полските хусари, германските Панцер корпуси или американската морска пехота.

Какво обаче се случва, когато неумолимият ход на историческите събития сблъсква две легендарни формации на бойното поле? Макар и редки, тези епизоди оставят дълбока следа в хрониките, владеят въображението на десетки поколения и продължават да предизвикват неугасващия интерес на историците.

Създаването на най-великата степна империя

Историята познава много номадски народи, които минават през нейните страници с огън и меч, но оставят по-скоро мимолетна диря след себе си. От древните „морски народи“ през готите и хуните до по-късните маджари, хазари, печенеги и кумани, тези конни племенни съюзи всяват ужас в уседналите общества от Тихия Океан до Средиземно Море и често предизвикват катастрофични политически кризи и епохални промени в хода на развитието на не една и две империи.

mongolci 3

Японски средновековен свитък, описващ монголската атака в Япония

Ала никой от степните народи не може да се сравни по своя успех, влияние и могъщество с монголите, които в хода на 13 в. създават най-обширната сухопътна империя в историята. Започвайки с основателя на династията Темуджин, приел сакралната титла Чингиз Хан, неговият син и наследник Угедей и внукът му Кубилай Хан консолидират властта си над целия степен пояс между Тихия Океан и Урал, след това прегазват руските княжества и Унгария, завладяват по-голямата част от Китай и Корея, слагат ръка на целия Път на Коприната и могат да оперират с неизчерпаеми ресурси. На какво се дължи този главоломен успех?

На първо място – на изключителния дипломатически талант на Чингиз Хан. Той съумява да обедини монголските племена в железен съюз под личната си власт, използвайки умела комбинация от принуда и убеждение. Възходът на Темуджин не е еднопосочен и безпроблемен – в ранната си кариера той трябва да преодолее множество поражения, интриги, семейни предателства, избягва смъртта на косъм, възползва се крайно опортюнистично от всеки шанс да се разправи със своите врагове.

Към 1206 г. обаче той до голяма степен е успял да подчини повечето монголски племенни съюзи и вече стои начело на страховита конна армия, чиито копия и стрели скоро ще всеят паника из целия Стар Свят. Именно тук се крие разковничето на несравнимата монголска мощ – в мобилността на степната конница. Тя може да прекосява значително по-големи разстояния за съществено по-кратко време от всяка друга армия на епохата. Повечето значими държави от този период притежават предимно пехотни армии и много рядко могат да изкарат на бойното поле значителни конни отряди. Монголите, напротив, прекарват целия си съзнателен живот на седлото. От най-ранна детска възраст момчетата и момичетата се научават да яздат, да ловуват и да стрелят с лък. С течение на времето тези ежедневни умения се усъвършенстват за да достигнат нивото на втора природа. Армиите на уседналите държави се състоят от мъже, които в даден случай се превръщат във войници (западните рицари са изключение от това правило, но те не са мнозинство) – монголите са родени войници, които за известни кратки периоди от живота си могат да влязат в ролята на цивилни.

AAM Emperors Treasures Kublai Khan EX2016.3.24

Кубилай Хан

Милитаризацията на монголското общество води до закаляване на дисциплината, укрепване на бойните връзки в армиите, придобиване на безценен боен опит. Целият административен и управленчески потенциал се концентрират в подпомагане на военната машина. Монголите имат и подчертано предимство във въоръжението – те вероятно са най-добрите конни стрелци в цялата история, тежката им композитна броня е резултат от продължителна еволюция и издава наследствени елементи от по-старите централноазиатски катафракти. Тези степни воини и техните пълководци великолепно познават важността на психологическия фактор на шоковата атака и се възползват от него при всеки удобен случай. Интересно е да отбележим, че между 1239 и 1241 г. монголците всяват такава повсеместна паника в Европа, че съвременни хроникьори разпознават в тях предшественици на Апокалипсиса.

След като слагат ръка на несметните богатства на Китай през 50-те и 60-те години на 13 в., монголите с право могат да твърдят, че са създали световна империя, отражение на вселенския ред на земята. Кубилай Хан се счита за наместник на Тенгри – върховния небесен бог в пантеона на азиатските степни народи – и като такъв изисква безпрекословното подчинение на всички страни, с които монголите влизат в контакт. Китай скоро е последван от Корея, а тя на свой ред трябва да се превърне в плацдарм за поредната атака на монголите – този път срещу Япония.

Самураите – върховните воини на Изтока

Ще бъде трудно да открием воини, които да са по-силно романтизирани и покрити с патината на легендата от японските самураи. От филмите на Акира Куросава и романите на Джеймс Клавел до „Последния самурай“, изигран брилянтно от Кен Уатанабе, оставаме с впечатлението, че знаем достатъчно за тях, за да си обясним тяхното очарование и почти митологична харизма. Действително, самураите са едни от най-страховитите бойци на Средновековието – но причините за това са далеч по-прагматични и тривиални от легендите.

На първо място, Японският Архипелаг има очевидното преимущество (подобно на Англия) да бъде отделен от континента и защитаван от бурните води на заобикалящите го морета. Това спасява Япония от неизбежния хищнически апетит на далеч по-могъщия Китай и дава възможност на местната цивилизация да се развие по свой собствен, автономен път. Второ, Япония се радва на многобройно и изключително трудолюбиво селско население. За разлика от европейските селяни, японските земеделски работници са държани под далеч по-строг контрол от местната поземлена аристокрация и рядко си помислят да оспорят нейната власт. Покрила необходимия минимум от екзистенциални нужди, въпросната аристокрация и нейните военни контингенти могат да се съсредоточат върху върховната същност на своя живот – придобиването на възможно най-съвършени и разностранни бойни умения.

Макар и по необходимост опростено, това описание ни дава известна представа защо самураите постигат слава и боен статут, който е напълно равностоен на монголите – подобно на степните конници, японските воини водят живот само и единствено за да се бият, да бъдат готови да защитят своя господар и да наложат неговата воля над противниците му. Когато тези две сили се сблъскат една срещу друга, можем да очакваме един от най-епичните сблъсъци на Средновековието.

mongolci 4

Японска контраатака

Монголската инвазия на Япония (1274 г.) – няколко изненадващи щриха

От казаното дотук би трябвало да очакваме, че когато монголската конница и японските самураи се сблъскат на бойното поле, двете страни ще бъдат във върховна бойна форма. Парадоксално това не е вярно и в двата случая.

От 1192 г. насетне Япония се радва на един от най-мирните епизоди в своята история. Седем години по-рано могъщият генерал Минамото Йоримото разгромява клана Тайра в епохалната битка при Данура (1185), която отваря пътя към установяване на неговия шогунат. Последвалият период в историята на Архипелага получава името Камакура – центъра на военната администрация (бакуфу). Следователно в осемдесетте години преди монголската инвазия японците не са участвали в голямо сражение, а самураите така и нямат възможност да изпитат своите умения в реални бойни условия. Япония не разполага с нито един жив пълководец, който да е водил армия в бой.

Едно от решаващите предимства на монголите във всяка голяма кампания е изключителното им разузнаване и развита шпионска мрежа. Те могат да се възползват и от уникалната си комуникационна мрежа, позволяваща им да дислоцират значителни атакуващи корпуси преди врагът да може да реагира. Очевидно нито едно от тези условия не е валидно за атаката срещу Япония. Тя е един от малкото случаи, в които монголите оперират в напълно непознат район и трябва внимателно да опипват своето настъпление. Друга слабост е фактът, че събраният огромен флот (според изворите за инвазията от 1274 г. – 900 кораба) е от речни съдове, корейски и китайски плитко газещи джонки. Изключително маневрени в спокойни води, те не са възможно най-добрия избор за бурното крайбрежие на Япония. В резултат на това при дебаркирането си монголите са изморени и леко дезориентирани, а конете им се нуждаят от известно време, за да си възвърнат оптималната бойна форма.

Сблъсък на две противоположни бойни философии

В сраженията между монголите и японците става очевидна диаметрално различната им бойна тактика. Степните конници се бият в компактни формации или предпочитат да обстрелват противника от разстояние с великолепните си далекобойни лъкове. Те могат да използват и тежките си копия, за да държат врага извън обхват и да му наложат почти мигновенно превъзходство. Изключително повратливи и изобретателни, монголите често изпълняват фалшиви отстъпления и контраатаки, като се възползват от скоростта на своите коне да определят тактическата картина на бойното поле.

За японските самураи битката е почти ритуализирана последователност от церемонии, чиято кулминация се достига в ръкопашния дуел с мечове. Това се отнася не само за висшите аристократи и пълководците, но и за обикновените войници. Самураите не са обучени да се бият в компактни формации или да изпълняват сложни маневри на бойното поле – това не е тактическа слабост, а противоречи изначално на самата им философия за духа на войната.

Сблъсъкът на титаните: Битката при залива Хаката (1281 г.)

Японците понасят няколко поражения в самото начало на кампанията от 1274 г., но след това се възползват от по-доброто познаване на терена и численото си превъзходство, за да отблъснат монголите. Осемнадесетгодишният регент на шогуната Ходжо Токимуне се справя с изключителното предизвикателство и запазва самообладание въпреки ранните неуспехи.

mongolci 5

Ходжо Токимуне

Провалът на инвазията допълнително амбицира Кубилай Хан, който не иска да си признае, че подвластната му империя е достигнала предела на своето разширение. През 1281 г. той организира още една, дори по-мащабна атака – подготвят се две флотилии, Източна и Южна, но втората закъснява фатално в своята организация. Източната армада отново е от корейски и китайски джонки, с близо 20 000 войници на борда. На 21 юни 1281 г., след няколко незначителни успеха по крайбрежието, монголите дебаркират в залива Хаката. Японската армия ги очаква на самия бряг и се хвърля в самоубийствена атака. Блокирани на тесните плажни плацдарми, конниците не могат да се възползват от най-добрите си качества и са принудени да водят бой, по-близък до разбиранията на японците. Последвалото кърваво сражение се оказва един от най-драматичните и решаващи епизоди в средновековната история на Далечния Изток. Изключителният устрем на японците слисва монголите и те за пръв път срещат противник, който да им е напълно равностоен на бойното поле. Нещо повече, в последвалите нощи самураите на малки групи непрестанно атакуват лагера на нашествениците и избиват техните стражи. Тази тактика дотолкова изнервя степните конници, че те решават да се изтеглят на остров Цушима, където да изчакат пристигането на Южната армия.

Тогава обаче се намесват боговете-защитници на Страната на изгряващото слънце. Неочаквано разразилият се тайфун около 15-16 август разбива огромен брой от непригодните джонки и спасява Япония от поредица тежки битки. Ала преди божественият вятър (камикадзе) да изиграе решаващата си роля, самураите са защитили своята родина от най-страшния враг, който Азия може да захвърли срещу нейните брегове. Архипелагът няма да бъде завладян от чужда сила в следващите 660 години.

 
 
Коментарите са изключени

Хитлер, нацистите и Законът на Годуин

| от chronicle.bg |

„Колкото по-дълга е една дискусия в интернет, толкова по-голям е шансът някой да бъде сравнен с Хитлер или нацистите“ – Майк Годуин

Измислен през 1990 от авторът и адвокат Майк Годуин, Законът на Годуин е първоначално „проект за създаване на меме“, вдъхновен от статия в Whole Earth Review от 80-те години, в която се обсъжда силата на меметата да разпространяват идеи. (В случай, че се чудите – думата „меме“ е създадена през 1976 от биолога Ричард Доукинс)

Годуин отбелязва: „През по-голямата част от 80-те години ми беше хоби да използвам бюлетин-бордовите системи, които работеха на локално ниво благодарение на телефонните линии. Нямаше как да не забележа колко често в разгорещени спорове хората се сравняваха с Хитлер или с нацистите, най-вече за да се изрази гняв или презрение към опонента. Когато отидох да уча право, използвах това, че съм студент, за да получа достъп до компютрите на университета. Вече в световната мрежа отново се натъкнах на още повече от същите хиперболични сравнения.“

314px-Primo_Levi

Примо Леви, 50-те години

Подобни  лекомислени сравнения притесняват Годуин особено след като прочита „Survival In Auschwitz“ на Примо Леви. „Бях виждал много снимки от концентрационните лагери, на изморените тела, натрупани като дърва, и пронизващите очи на оцелелите затворници. Но историите на Леви ме удариха в сърцето – те ми помогнаха да разбера по-добре какво е било цялото преживяване за затворниците.“

Така той решава „полусериозно, полунашега“ да създаде контрамеме, с което да се бори против сравненията. Като цяло той иска да загатне, че повечето хора, които вадят нацистите по време на дебат да речем за мнението на губернатора на Ню Йорк Андрю Куомо относно оръжията, не са особено разумни и оригинални, а точно обратно – действат предсказуемо, като дървен пън, които се таркаля по нанадолнище.

Решението на този проблем, според Майк, е „да се създаде контрамеме, което да накара участниците в дебата да осъзнаят, че се държат като вектори на особено глупаво и обидно меме… и може би да съкрати живота на тези сравнения.“

Mike_Godwin

Майк Годуин

За да придаде на правилото си тежест, Годуин го нарича Законът на Годуин за нацистките аналогии и така го представя по форуми и дискусии в интернет, където се правят подобни сравнения. Не след дълго и останалите потребители в нета започват да го цитират.

И така, идеята определено се разпространява, но променя ли нещо? Липсва, разбира сем достоверна статистика за честотата, с която хората са се сравнявали един друг с Хитлер преди и след Закона. Но в статия от 1994 година Майк отбелязва, че поне според него, след представянето на закона му, сравненията осезаемо са намалели поне на местата, които той посещава. Така че смята целта си за постигната.

Днес Законът на Годуин често се цитира, но в различен смисъл – посоката е, че ако някой сравни друг с Хитлер или с нацистите, правейки така той автоматично губи спора по подразбиране. Самият Майк казва, че е напълно окей да се сравнявни мнението на някого по този начин, особено в политически дебат, ако обаче това е направено в удачен контекст и е достоверно, а не безрасъдно, метафорично, първосигнално и наивно. „Най-добрият начин да зибегнем втори Холокост, аз лично вярвам, че е като избягваме подобни аналогии. Вместо това, да ги правим целомъдрено и стойностно.“

Трябва да се отбележи също, че Годуин не е първият, които заклеймява грешното залитане по Хитлер. През 1951, една 6 години след смъртта на фюрера, феноменът „Reductio ad Hitlerum“ е описан от немския философ Лео Щраус. Той пише в „Natural Right and History“:

„Докато следваме това движение до края му, неизбежно ще достигнем момент, след който сцената е затъмнена от сянката на Хитлер. За жалост, налага се изрично да споменем, че е необходимо да си избягва заблудата, която в изминалите няколко десетилетия се използва често като заместител на reductio ad absurdum, а именно reductio ad Hitlerum. Едно мнение не е автоматично грешно, ако е споделяно от Хитлер.“

 
 
Коментарите са изключени

Толкова много олелия заради една картина

| от chronicle.bg |

През 1905 година една картина, показана в Париж, шокира обществото. Критиците я разнищват, а религиозни дейци и консерватори държат речи срещу нея. Художникът й е заклеймен като „див звяр“ и насилник на жени. Но картината не е никак порнографска. Не е дори еротична – тя е просто портрет на напълно облечена жена с шапка. Ето историята:

606px-Henri_Matisse,_1913,_photograph_by_Alvin_Langdon_Coburn

Анри Матис

Докато група ексцентрични художници подготвят изложбата си в Париж, президентът им, мосю Журден, ги убеждава да не показват „Жена с Шапка“. Журден се смята за либерален човек, който се бори срещу тесногръдите традиции във френският художествен свят. Но той също така вижда проблемите отдалече. И съответно предупреждава групата, че тази картина, дело на бедния художник Анри Матис, ще развали изложбата им.

Картината обаче остава и когато Le Salon des Independants отваря врати, при вида й парижани или избухват в смях, или застиват в шок. Цялата изложба е осмивана, а картината на Матис става коронният номер в един голяма цирк. Присъдата на публиката, както и на повечето критици, се чува ясно и силно – творбата е безобразие, варварска мацаница и откровена безцеремонна обида към жените, също и към изкуството, а Матис и останалите са диви зверове.

Amélie-Noellie-Matisse-Parayre

Амели, съпругата на Матис

„Жена с Шапка“ е портрет на съпругата на Анри, Амели, носеща голяма шапка с пера на главата. Критиците смятат, че картината изглежда странно недовършена и груба. Най-шокиращо за тях са странните цветове на перата, които никак не си отиват един с друг и карат лицето на мадам Матис да изпъква. Парижаните по това време може и да са комплексни хора, но тази картина ги обърква и отблъсква. Амели Матис е известна брюнетка, но върху платното тя е изобразена с тухлено червена коса, неестествена зелена черта на челото и ментово зелен нос. Как може един мъж да нарисува жена си така? Плъзват слухове, че нещата в семейство Матис не вървят добре.

За Анри целият скандал представлява просто още един тъмен епизод в и без това болезнения му живот. Той прекарва детството си в Боен ан Вермандоа, неособено симпатично индустриално градче в северната част на Франция. Вече е адвокат, когато избира изкуството като житейски път и разочарова родителите си. Рисуването всъщност не му се отдава и Матис постоянно трябва да учи. Когато не успява да влезе в престижния хайлайф на френския артистичен свят, Анри е заклеймен от семейството си като бездарен. Но творецът, несигурен и депресиран, има по-големи тревоги от отхвърлянето. През 1905 той вече е на 35 години, женен мъж, с 3 деца – и е разорен.

Надеждите му са в тази изложба. Трудолюбив перфекционист, Матис вярва, че поне ще внесе нещо ново (и затова ценно) в изкуството – насладата от ярките цветове. Той рисува „Жена с Шапка“, за да предаде собствените си емоции, а също и (поне се надява) душата на модела си. Той не рисува цветовете на природата, а цветовете на сърцето. 

Амели Матис е бунтарка с кауза, а каузата й е геният на съпруга й. Мадам може и да не познава изкуството, но познава Анри и знае, че всичко, което прави, трябва да е велико. Родена е в Тулуза, югозападна Франция, тя завежда художника в своя град. Така Анри – дете на студения и сив север – вижда топлите цветове на юга и така съпругата му променя и двама им, както и бъдещето на изобразителното изкуство завинаги.

Анри е искрено раздразнен от подигравките и обидите по отношение на портрета му, но Амели никога не губи вяра в него – по-скоро светът ще се промени, отколкото тя. И наистина, светът бавно започва да се променя.

Stein-family

Лео и Гертруд Щайн

Двама американски любители на изкуството – Гертруд Щайн и брат й Лео – посещават изложбата отново и отново, най-вече за да видят „Жена с Шапка“. Те знаят, че картината се откъсва напълно от традициите, но докато повечето хора са ужасени от това, двамата остават впечатлени. Седмица преди изложбата да затвори, Лео предлага да купи картината за 300 франка и Анри няма търпение да се отърве от прокълнатото си платно – и моралът, и финансите му са вече на много ниско ниво. Но мадам Матис настоява за 500 франка – допълнителните 200 ще стигнат за зимни дрехи на дъщеря им.

Вярата на Амели се оправдава напълно. „Жена с Шапка“ е повратна творба за Матис, защото Лео Щайн не само дава 500 франка за нея, но и заедно със сестра си представят твореца сред своите познати (заедно с още една изгряваща звезда на изобразителното изкуство – Пабло Пикасо)

В крайна сметка художниците от Le Salon des Independants приемат определението „диви зверове“ с гордост и наричат себе си фовистко движение (от фр. fauves – диви зверове). Портретът на Матис го прави известен и той става лидер на френския авангард. Тогава светът полудява по революционния поглед на художника върху изкуството, а критиците го обявяват за създателя на модерната картина и освободителя на цвета. Той всъщност става толкова обичан и известен, че някои млади художници го намират за прекалено далечен и буржоазен.

Мадам Матис от своя страна казва, че е най-способна по време на криза, „когато къщата изгаря из основи“. Никога не остава изненадана, че светът вижда, каквото и тя. Дори години след смъртта й посетителите в Музея на модерното изкуство в Сан Франциско все още се спират пред портрета й „Жена с шапка“.

 
 
Коментарите са изключени

Малкото зелено човече на Германия

| от chronicle.bg |

Когато ГДР отива в историята през 1990 новообединената Германия с радост начева заличаването на всяка диря, която напомня за комунистическото минало. Ако посетите Берлин днес, трудно ще намерите дори малко останали следи от онова време… докато не пресечете улицата.

През 1961 в Източна Германия психолог на име Карл Пеглау  получава задача да намали нарастващият брой смъртни случаи в източен Берлин. Около 10 000 души са загинали в пътни произшествия между 1955 и 1960 и когато задълбава, Пеглау открива, че голяма част от тях са хора, блъснати от кола, докато пресичат. По това време Източен Берлин няма светофари за пешеходци дори и на пешеходните пътеки.

peglau

Карл решава все пак да сложи няколко светофара… Той иска те да са толкова прости, че дори малки деца, възрастни хора, далтонисти или хора с интелектуални затруднения да могат да ги разбират. Така му идва идеята да покрие стандартните светофари с шаблони, така че всяка светлина да образува различен символ. Зелената светлина ще прилича на ходещо човече, а червената – на човече с разперени ръце, което все едно се опитва да спре други човечета зад него да пресекат.

Пеглау показва идеята на асистентката си, Анелис Вегнер, и й казва да доизглади детайлите – да увеличи количеството светлина и да направи фигурките по-подходящи за деца (Пеглау казва на Анелис да ги направи по-пълнички и дружелюбни на вид). Дизайните на Вегнер – плътни човечета в шапки – са толкова игриви и забавни, че Карл се притеснява дали въобще ще бъдат одобрени от скучните, сиви, комунистически бюрократи без никакво чувство за хумор, на които той трябва да докладва.

Но греши. Дизайните са одобрени и така се появява първият Ampelmännchen, или „малкият светофарен човек“, както стават известни впоследствие. Надеждите на Пеглау се сбъдват и човечетата стават много популярни сред децата, които с радост изчаквали на пешеходната пътека, докато червеното не се скрие и не се появи зеленото, което да ги пусне.

Така Ampelmänn става символ в Източна Германия. Правителството го използва в анимационни филмчета за безопасността по пътищата и създава фигурки, игри, книжки за оцветяване и др, от които малките да се научат на безопасност.

Berlinermauer

Същата година, когато Ampelmänn започва работа, 1961, се появява и друга драматична промяна по улиците на Германия – Берлинската стена. Когато тя пада през 1989, почти всяка следа от стария режим се премахва. До средата на 90-те пътните знаци и светофарите с малките човечета започват да изчезват и да се заменят със скучните им еквиваленти от Западна Германия.

Ако обединението на Германия беше станало по-плавно, малките зелени и червени човечетата може би щяха напълно да изчезнат. Но с течение на годините, това което изглежда като съединяване на Изтока със Запада, започва да наподобява повече поглъщане на Изтока от Запада. Хората от ГДР започват да се чувстват като втора ръка граждани в новата държава. Те се притесняват да не изгубят идентичността си в място, което се усеща като чужда държава. Падането на режима е великолепно събитие, но да загубят дори и най-безобидния елемент от миналия си живот е просто излишно, ако не и вредно.

През 1996 Пеглау заедно с фенове на човечето му създава групата „Спасете Ampelmännchen!“ и започва лоби за спасяване на светофарите. Те имат и друго освен носталгия на своя страна – Ampelmännchen свети два пъти по-силно, отколкото западния еквивалент, което го прави много по-лесен за виждане.

Скоро властите разбират, че просто ще е по-добре да ги запазят и така човечетата стават стандартни за цял Берлин като от 90-те години насам други градове също ги ползват.

Legal Battle Emerges Over Stoplight Pedestrian Figure

Ampelmännchen също така става и попкултурна икона благодарение на западногерманския индустриален дизайнер Маркус Хекхаузен, който за първи път вижда светлините, когато Германия все още е разделена. „Обожавах ги, защото те изглеждаха като единственото светло и хумористично неща в сивия свят. Бяха толкова щастливи, толкова приятелски“, казва Маркус.

След като Стената пада, Хекхаузен превръща няколко бракувани светофара в декоративни лампи. Те се продават толкова добре, че дизайнерът купува правата от Карл и слага облика им на тениски, шапки, химикалки, карти за игра, всякакви видове чаши и въобще върху каквото се сетите. Така Ampelmänn става иконичен за Берлин, както Айфеловата кула е за Париж. „Хората ги обожават, точно както и аз когато ги видях за първи път.“

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Походът на Теодор Комнин и битката при Клокотница

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1230-та. Мястото – Балканите. Горе долу както сега, полуостровът е разделен на множество малки държави, които живеят в някакво подобие на повърхностно съжителство, но под повърхността ври и кипи. Най-силният владетел в този момент без съмнение е епирският деспот Теодор Комнин, който управлява по-голямата част от днешна Континентална Гърция, както и земите около Одрин в Източна Тракия. Той не крие своите амбиции да завземе Константинопол, да изгони рицарите от Латинската империя и да възстанови Византия.

По пътя му има две основни препятствия. Първото е Никейската империя, която от своите владения в Мала Азия се опитва да прехвърли армиите си на Балканите и на свой ред да сложи ръка върху Константинопол. Никейците успяват за кратко да завладеят Одрин, но Теодор Комнин ги разбива и ги изтласква обратно в Мала Азия. Втората пречка се нарича България.

След тежкото и изпълнено с поражения царуване на Борил (1207-1218г.) България е в незавидно положение. Големи части от владенията, подсигурени при Калоян са загубени, а съседните държави здраво са притиснали царството. Унгарците са окупирали Белград, Браничево и Олтения, Сърбите са завзели земи по поречието на Морава, а до скоро Латинската империя е контролирала всички територии в Тракия. В тази ситуация, българският владетел Йоан Асен II няма много възможности за маневриране и предпочита да пази неутралитет в надпреварата за Константинопол. В края на 20-те години, българи и епирци подписват съюзен договор за съвместни действия в Тракия. Междувременно обаче, Йоан Асен води тайни преговори с Латинската империя, за които Теодор Комнин научава.

Двойнствената дипломатическа игра на българите не оставя съмнения у еприския деспот, че за да влезе в Цариград, първо трябва да се справи с държавата на Асеневци. Именно с тази цел, през февруари, 1230 г., той събира своите войски и потегля към Тракия. За да заблуди българите, Комнин оповестява намерението си да атакува Латинската империя, но в самото начало на март, епирските войски променят посоката си на движение и се отправят срещу България.

Според историческите интерпретации, Йоан Асен бил изненадан от този ход. В действителност, българският цар също бил извел армията си на поход и следял внимателно ходовете на Теодор Комнин. Наличието на български войски в Тракия само потвърдило подозренията на епирския деспот, че  Йоан Асен II се готви да помогне на латините.

Епирците били напълно уверени в победата си. Те разполагали с най-голямата и силна войска на Балканите – вероятно около 15 000 души. В редиците им, освен тежките епирски кавалерийски части се сражавали рицари-наемници, повикани от различни части на Балканите и дори от Италия. Страховити албански планинци допълвали картинката. Теодор Комнин бил толкова сигурен в успеха, че довел на похода цялото си семейство и други аристократични свити. Общо взето, благородните дами и младежи придружавали армията все едно отивали на излет.

Българските войски били чувствително по-малко от епирците и вероятно не надвишавали 10 000 души, от които 1 000 били прословутите кумански наемници, които толкова често служели на Асеневци. За да вдъхне увереност на мъжете си че се бият за правдива кауза, Йоан Асен II набучил съюзния договор с Епир на върха на копието си. Познавайки добре терена, българите заели добри отбранителни позиции по течението на р. Клокотница.

Разчитайки на своето значително числено превъзходство и наличието на тежко снаряжени части, Теодор Комнин изпраща армията си в пълно мащабна атака. Неговите близки са заели позиция за наблюдение на полесражението и очакват скорошната развръзка. Първоначално, епирците успяват да изтласкат българските войски и ги преследват през реката. Сякаш броени минути делят епирците от победата.

Моментът на триумф отминава за миг и е последван от ужас, когато хитро поставения български резерв атакува еприците във фланг докато редиците им са разтеглени от реката. Това, което до скоро изглежда като сигурна победа бързо се превръща в катастрофално поражение. Българите успяват да обкръжат епирската армия и след кратка сеч да я пленят напълно,  в това число и незащитеният лагер, където са семействата на благородниците.

В тази ситуация, Йоан Асен II проявява завидно великодушие – той освобождава всички обикновени войници и наемници и ги пуска да си вървят. Аристократите са пленени и предадени за откуп, а семейството на Теодор Комнин е отведено като затворници в Търново. Разгромът при Клокотница води до пълен колапс на Епирското деспотство и две трети от териториите му минават под пряката власт на България. Само в едно единствено сражение, Теодор Комнин проиграва десетилетие на политически градежи, военни кампании и мечти за възстановяване на Византия.

 
 
Коментарите са изключени