shareit

Претенциите на Сърбия към България по време на Берлинския конгрес

| от Радослав Тодоров |

Както е добре известно, освен руснаците, за нашата свобода през 1877 – 1878 г. се бият и загиват войници от още много други етноси на Руската империя, като финландци, литовци, поляци, молдовци, волжски българи и др.

Също така и Румъния взима участие във войната, защото руските войски трябва да преминат през нейната територия, за да стигнат дотук, а също и защото тя се възползва от подходящия момент за да извоюва своята независимост, отхвърляйки васалитета си от Високата порта. С такава цел се включват и Сърбия и Черна гора във войната.

За Румъния трябва да се признае, че тя влиза със солидна 66 000 армия по основното направление на бойните действия и участва решително в ключови битки като обсадата на Плевен, давайки около 8000 жертви (убити, ранени и безследно изчезнали) паднали за нашата и своята свобода. За разлика от тях обаче, сърбите го раздават далеч по-лежерно на бойното поле и далеч по-нахално с претенциите по време на Берлинския конгрес.

Понеже руските войски нахлуват на османска територия през Влахия и през Кавказ, то почти всичките налични турски сили са изпратени да се бият далеч на изток от сръбските граници, което практически развързва ръцете на сръбската армия да си разиграва свободно коня из западните предели на империята. Макар техните етнически землища да са в други посоки – към Воеводина и към Босна, те нямат възможността да се бият за тях, тъй като първата е под пряката власт на Австро-Унгарската империя, а втората още преди войната е договорено между Великите сили да бъде анексирана пак от нея. Така че на Сърбия й остава единствено опцията да се стреми към завоевания на юг и югоизток, където тогава са предимно български етнически територии.

Щабът на сръбската армия
Щабът на Сръбската армия

Бойните действия между сърбите и турците продължават сравнително кратко – от 13 декември 1877 г. до 5 февруари 1878 г. Тоест Сърбия влиза във войната едва след руско-румънската победа при Плевен и пленяването на Западната османска армия. След този преломен момент на войната вече достатъчно се е изяснило какъв ще бъде нейният изход. Или с други думи, в случая сърбите са в ролята на тези, които изчакват другите да приключат битката, след което се появяват на бойното поле, само за да претършуват труповете.

Друго улеснение за сърбите е, че османските сили в региона са второстепенни отряди, в много от случаите не редовен аскер, а локален башибозук и черкези, разпръснати по различни локации, нямат единно командване, почти няма комуникация между отделните им части и те са по-небоеспособни, по-зле подготвени и по-слабо мотивирани за бой от сръбските войници, за това и почти навсякъде им дават слаб отпор. Сръбските войски (общо около 82 000 войници с 232 оръдия) са разделени на пет корпуса. Два от тях заемат отбранителни позиции на запад, инструктирани да не нахлуват в Босна, за да не накърняват австро-унгарските интереси в този район и да следят за евентуално вражеско нападение оттам.

Княз Милан Обренович
Княз Милан Обренович

Настъпателни действия провежда Тимошкият корпус, който настъпва на изток – към билото на Стара планина и на югоизток по река Нишава, където в последствие завземат Бела паланка и Пирот. След това се насочва към София, но спира при Сливница на 5 януари 1878 г., тъй като там са известени, че руснаците вече са влезли в бъдещата ни столи ца. Моравският корпус действа на юг по долината на река Морава, като главната му задача е да обсади и превземе най-силната крепост в района – Ниш, с което в нея биват блокирани крупни турски сили. Шумадийският корпус пък превзема Враня и се насочва на юг в две направления към Куманово и към Прищина, достигайки Македония и Косово. Въпреки че княз Милан е информиран за Одринското примирие, сключено между руснаците и турците на 31 януари 1878 г., сръбските войски продължават своето придвижване в продължение на още 5 дни заемайки нови територии предимно в южно направление. Малко известно е, но приключването на бойните действия заварва сърбите на следните рубежи – на запад те са стигнали до линията Видин – Сливница – Радомир – Кюстендил, на юг до Куманово (Северна Македония), а на югозапад до част от Косово.

Уповавайки се на това положение, сърбите предявяват претенции да задържат не само всичко, което са окупирали до момента, ами и още територии на изток и на юг в българското етническо землище, настоявайки, че те са населени от етнически сърби. Това, към което предявяват претенции, са Видин, Лом, Белоградчик, Сливница, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил и Благоевград на изток и почти цяла Вардарска Македония на юг. За щастие на Берлинския конгрес, те не получават нищо от всички тези искания. По него те получават само Пирот и Враня, тоест Великите сили, които по подразбиране сме свикнали да приемаме за наш вечен вредител, в случая ни правят голяма услуга, обуздавайки наглите сръбски искания до минимум. Разбира се сърбите получават Ниш и Пирот в резултат на тази война, както и румънците – Северна Добруджа, но като победители няма как да не получат и те нещо. А ние на свой ред тогава получаваме много повече – нашата свобода, която към този момент просто не сме били в състояние да извоюваме сами.

Първоначалния проект за разделяне на България на Източна и Западна половина
Първоначалния проект за разделяне на България на Източна и Западна половина

Както и още нещо – на този конгрес първоначалният план за разделянето на България, още от Цариградската конференция, е бил на Източна и Западна половина, като по този начин Западна би обхващала само по-бедните планински западни райони и без излаз на море, а пък в Източната мюсюлманското население би било почти равно на християнското, което е могло да затрудни бъдещото Съединение и то никога да не се състои. За щастие конгреса, начело с Ото фон Бисмарк за председател, отхвърля този вариант и се спира на втория – Северна и Южна половина, като единодушното условие е границата да минава по билото на Балкана. Това означава, че целия Софийски санджак трябва да остане извън пределите на княжеството, което всеки може да се досети също колко пагубно би било за бъдещото развитие на нещата.

Етническа карта на Балканите от Гийом Лежан, 1861 г
Етническа карта на Балканите от Гийом Лежан, 1861 г.

Тук обаче отново се намесва традиционно считаният за палач на Санстефанска България Бисмарк, който въз основа на стари топографски карти успява да убеди, и по-точно направо да излъже комисията, че билото на Балкана (Стара планина) завива на юг при Ихтиман и завършва там където свършва билото на Рила, а не където реално завършва – при връх Ком и на север устието на р. Тимок. В резултат на това, след доста полемики, накрая все пак всички си стисват ръцете оттам да мине границата и така в пределите на княжеството попадат и днешните Софийска, Пернишка и Кюстендилска област. Което решително пресича сръбските стремежи към тази част на България и реално прави възможно Съединението и победата в Сръбско-българската война и т.н.

Погледнато от този ъгъл, от който не сме свикнали да гледаме досега, съдбата ни съвсем не изглежда тъй тежка, а по-скоро благосклонна към нас. И може би ще бъде полезно и занапред да се научим да не гледаме само от песимистичния ъгъл както по отношение на историята, така и на съвремието ни.

 
 
Коментарите са изключени