shareit

Претенциите на Сърбия към България по време на Берлинския конгрес

| от Радослав Тодоров |

Както е добре известно, освен руснаците, за нашата свобода през 1877 – 1878 г. се бият и загиват войници от още много други етноси на Руската империя, като финландци, литовци, поляци, молдовци, волжски българи и др.

Също така и Румъния взима участие във войната, защото руските войски трябва да преминат през нейната територия, за да стигнат дотук, а също и защото тя се възползва от подходящия момент за да извоюва своята независимост, отхвърляйки васалитета си от Високата порта. С такава цел се включват и Сърбия и Черна гора във войната.

За Румъния трябва да се признае, че тя влиза със солидна 66 000 армия по основното направление на бойните действия и участва решително в ключови битки като обсадата на Плевен, давайки около 8000 жертви (убити, ранени и безследно изчезнали) паднали за нашата и своята свобода. За разлика от тях обаче, сърбите го раздават далеч по-лежерно на бойното поле и далеч по-нахално с претенциите по време на Берлинския конгрес.

Понеже руските войски нахлуват на османска територия през Влахия и през Кавказ, то почти всичките налични турски сили са изпратени да се бият далеч на изток от сръбските граници, което практически развързва ръцете на сръбската армия да си разиграва свободно коня из западните предели на империята. Макар техните етнически землища да са в други посоки – към Воеводина и към Босна, те нямат възможността да се бият за тях, тъй като първата е под пряката власт на Австро-Унгарската империя, а втората още преди войната е договорено между Великите сили да бъде анексирана пак от нея. Така че на Сърбия й остава единствено опцията да се стреми към завоевания на юг и югоизток, където тогава са предимно български етнически територии.

Щабът на сръбската армия
Щабът на Сръбската армия

Бойните действия между сърбите и турците продължават сравнително кратко – от 13 декември 1877 г. до 5 февруари 1878 г. Тоест Сърбия влиза във войната едва след руско-румънската победа при Плевен и пленяването на Западната османска армия. След този преломен момент на войната вече достатъчно се е изяснило какъв ще бъде нейният изход. Или с други думи, в случая сърбите са в ролята на тези, които изчакват другите да приключат битката, след което се появяват на бойното поле, само за да претършуват труповете.

Друго улеснение за сърбите е, че османските сили в региона са второстепенни отряди, в много от случаите не редовен аскер, а локален башибозук и черкези, разпръснати по различни локации, нямат единно командване, почти няма комуникация между отделните им части и те са по-небоеспособни, по-зле подготвени и по-слабо мотивирани за бой от сръбските войници, за това и почти навсякъде им дават слаб отпор. Сръбските войски (общо около 82 000 войници с 232 оръдия) са разделени на пет корпуса. Два от тях заемат отбранителни позиции на запад, инструктирани да не нахлуват в Босна, за да не накърняват австро-унгарските интереси в този район и да следят за евентуално вражеско нападение оттам.

Княз Милан Обренович
Княз Милан Обренович

Настъпателни действия провежда Тимошкият корпус, който настъпва на изток – към билото на Стара планина и на югоизток по река Нишава, където в последствие завземат Бела паланка и Пирот. След това се насочва към София, но спира при Сливница на 5 януари 1878 г. , тъй като там са известени, че руснаците вече са влезли в бъдещата ни столи ца. Моравският корпус действа на юг по долината на река Морава, като главната му задача е да обсади и превземе най-силната крепост в района – Ниш, с което в нея биват блокирани крупни турски сили. Шумадийският корпус пък превзема Враня и се насочва на юг в две направления към Куманово и към Прищина, достигайки Македония и Косово. Въпреки че княз Милан е информиран за Одринското примирие, сключено между руснаците и турците на 31 януари 1878 г., сръбските войски продължават своето придвижване в продължение на още 5 дни заемайки нови територии предимно в южно направление. Малко известно е, но приключването на бойните действия заварва сърбите на следните рубежи – на запад те са стигнали до линията Видин – Сливница – Радомир – Кюстендил, на юг до Куманово (Северна Македония), а на югозапад до част от Косово.

Уповавайки се на това положение, сърбите предявяват претенции да задържат не само всичко, което са окупирали до момента, ами и още територии на изток и на юг в българското етническо землище, настоявайки, че те са населени от етнически сърби. Това, към което предявяват претенции, са Видин, Лом, Белоградчик, Сливница, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил и Благоевград на изток и почти цяла Вардарска Македония на юг. За щастие на Берлинския конгрес, те не получават нищо от всички тези искания. По него те получават само Пирот и Враня, тоест Великите сили, които по подразбиране сме свикнали да приемаме за наш вечен вредител, в случая ни правят голяма услуга, обуздавайки наглите сръбски искания до минимум. Разбира се сърбите получават Ниш и Пирот в резултат на тази война, както и румънците – Северна Добруджа, но като победители няма как да не получат и те нещо. А ние на свой ред тогава получаваме много повече – нашата свобода, която към този момент просто не сме били в състояние да извоюваме сами.

Първоначалния проект за разделяне на България на Източна и Западна половина
Първоначалния проект за разделяне на България на Източна и Западна половина

Както и още нещо – на този конгрес първоначалният план за разделянето на България, още от Цариградската конференция, е бил на Източна и Западна половина, като по този начин Западна би обхващала само по-бедните планински западни райони и без излаз на море, а пък в Източната мюсюлманското население би било почти равно на християнското, което е могло да затрудни бъдещото Съединение и то никога да не се състои. За щастие конгреса, начело с Ото фон Бисмарк за председател, отхвърля този вариант и се спира на втория – Северна и Южна половина, като единодушното условие е границата да минава по билото на Балкана. Това означава, че целия Софийски санджак трябва да остане извън пределите на княжеството, което всеки може да се досети също колко пагубно би било за бъдещото развитие на нещата.

Етническа карта на Балканите от Гийом Лежан, 1861 г
Етническа карта на Балканите от Гийом Лежан, 1861 г.

Тук обаче отново се намесва традиционно считаният за палач на Санстефанска България Бисмарк, който въз основа на стари топографски карти успява да убеди, и по-точно направо да излъже комисията, че билото на Балкана (Стара планина) завива на юг при Ихтиман и завършва там където свършва билото на Рила, а не където реално завършва – при връх Ком и на север устието на р. Тимок. В резултат на това, след доста полемики, накрая все пак всички си стисват ръцете оттам да мине границата и така в пределите на княжеството попадат и днешните Софийска, Пернишка и Кюстендилска област. Което решително пресича сръбските стремежи към тази част на България и реално прави възможно Съединението и победата в Сръбско-българската война и т.н.

Погледнато от този ъгъл, от който не сме свикнали да гледаме досега, съдбата ни съвсем не изглежда тъй тежка, а по-скоро благосклонна към нас. И може би ще бъде полезно и занапред да се научим да не гледаме само от песимистичния ъгъл както по отношение на историята, така и на съвремието ни.

 
 
Коментарите са изключени

Димитър Балев – един от най-успешните кметове на Видин

| от |

Димитър Балев е дребен, слаб, болнав, но изключително работлив, улегнал и интелигентен мъж, което ще го направи един от най-успешните кметове на Видин. Но нека да започнем с хобито му.

Роден е на 10 септември 1863 година в Охрид, тогава в Османската империя. През 1875 година, докато учи във второкласното видинско училище, с помощ от негов учител е изпратен в Букурещ при Любен Каравелов. След Освобождението на България през 1878 първоначално е занимава изключително с пчеларство. Започва в „Образцов чифлик“ при Карл Бец, през 1896 година участва в учреждението на Видинското пчеларско дружество, а 3 години по-късно, през 1899, година помага за организирането на първата пчеларска изложба. Той също така работи със списание „Пчела“ и посещава пчеларски конгреси и международни изложби. Дори през 1903 година спечелва няколко награди – от Международния пчеларски конгрес и на пчеларска изложба във Виена. В хода на пчеларската си кариера разработва нов вид кошер, носещ неговото име – Балев кошер – който също е отличен с няколко награди. През 1912 година участва и на Всеславянския пчеларски събор в Москва.

На 45 години, на 17 юли 1908,  той става кмет на Видин като ще изпълнява длъжността до смъртта си на 15 януари 1915. Противоположно на общоприетото дори за онова време правило по-заможните да получават кметски кресла, той достигна до длъжността като беден човек.

Той построява сградите, където и до днес се помещават училищата „Любен Каравелов“ и „Св. св. Кирил и Методий“, както и парка „Владикина бахча“. За просветната политика на Димитър Балев пише учителката Мария Кръстева във в. „Видински общински вестник“, бр. 145 от 20 януари 1935 година.

„Балев винаги поставяше на първо място учебно-възпитателното дело, защото образованието, освен че въздига човека на висотата, на която трябва да се намира като духовно същество, но в същото време то е най-силният лост за повдигане материалното състояние както на отделните хора, така и на целия народ. Любовта и вярата в децата и младите хора бе за него необходимост. С встъпване в общинския дом той изтръгна децата от прашните и пусти мегдани и ги отправи за пръв път към уредените игрища, паралелки и топки, доставени от Швеция. Той предвиди суми от общинския бюджет за ученически екскурзии и създаде при всяко квартално училище училищна градина, а предвидената сума за ученическата колония и трапезария ежегодно се увеличаваше, за да задоволи 225 бедни ученици с безплатен обяд и 250 – с топли дрехи и обувки.“

Успехът на кметуването на Димитър Балев се крие в културно-просветната му политика. Той настоява за задължително първоначално образование, като общината дава безплатно нужните учебници и ученически потреби на всички деца. В това начинание получава доста противници, но той все пак следва текста на конституцията. А за изпълнението й са нужни не само училищни сгради, учители, отопление, но и учебници и ученически помагала.

Белев е изключително взискателен и към учителите. Те се подбират с конкурс, но и им предоставя всички възможни улеснения и средства, на които общината е способна, за да работят по-лесно, като едно от тези средства е често подценяваното внимание. На учителите от крайните видински квартали е на разположение кметският файтон, който да ги вози до училищата и обратно, „за да имат повече сили за децата“.

По негово време за пръв път се назначава училищен лекар за основните училища – служба, която за жалост след неговата смърт ще се закрие.

Но друга също любопитна, смела негова идея (макар и неосъществено) е мостът Видин – Калафат. Видинският общински съвет свиква събрание, на което се правят обсъждания във връзка с тази идея и се избира комисия, която да отправи прошение до министър-председателя и министъра на обществените сгради. Посещава се Калафат, а след като по-късно Калафатски общински съветници посещават Видин, се взима решение за съвместни действия.

Умира на 15 януари 1915 година. След смъртта му Видинското пчеларско дружество е кръстено на негово име. Димитър Балев е герой в българския сериал „Дървото на живота“.

За него и службата му Д-р Бърни Бончев Денев пише:

„Тъжен е споменът за него при мисълта, че и сега, двайсет години от земното му изчезване, колко сме далеч от него, далеч по-ниско, не по-високо. Животът му бе скромен, изгубен от декоративната повърхност, ала спечелил в дълбочина, във вътрешно значение и духовна мощ. С кротостта на човека, който се надява, той мъжествено се отдаде за благото на децата и на съгражданите си с цялото си естество, подчинено на мисълта и със съзнанието колко борбата е победоносна, колко страданието е божествено, колко взаимната любов е сладка. Делото му е недостигнато, неосъществено. С упорита надежда ще трябва да го поемем и завършим, като не преставаме да го благославяме.“

 
 
Коментарите са изключени

Математиката на серийните убийства

| от |

Първите следи на математиката произхождат от Вавилон. Открити са записки, които показват, че древните вавилонци са имали записки, математически таблици и са използвали сериозно в търговията. Векове по-късно получаваме тази наука като подарък, макар и много ученици да я разглеждат като антично мъчение. Еволюцията на математиката в най-различни направления показва, че можем да предсказваме дори бъдещето. Филмът „Специален Доклад“ от 2002 г. разказваше как агенти успяват да предскажат убийства, преди да са се случили и докато за широката публика всичко това изглеждаше като една завършена фантастика, Томас Харгроув показва точно обратното.

Неговите математически изчисления показват, че в Гари, Индиана (няма нищо общо с Ийри от онзи сериал) върлува сериен убиец. Томас дори предупреждава полицията за потенциалната опасност, но никой не му обръща внимание.  Пет години по-късно е арестуван Дерън Дион Ван. Неговото обвинение е убийството на седем жени, ала цифрата е много по-висока. Дерън ще признае пред психолог, че убива още от 90-те години. И тук идва големият въпрос, как е възможно 61-годишният пенсиониран репортер да знае за убиеца, а полицията да пропусне тази подробност?
Харгроув е основател на проекта „Murder Accountability Project“.

Това е американско НПО, което събира информацията на всички федерални, щатски и локални правителства с помощта на закона за свобода на информацията. Събраните данни са предимно от секцията за убийства и тежки престъпления. Те са напълно безплатни и всеки може да ги разглежда. Когато се появи подозрение, че някъде има действащ сериен убиец, господата започват сериозно разследване.  Томас започнал тази страст с обработката на информация още в колежа, когато трябвало да разглежда политическите вълнения. През 2004 г. пишел материал за проституцията, но решил да използва един от най-добрите източници – базата данни на ФБР. В доклада присъствали всички видове престъпления за цялата година.

След като разпределя всички убийства на фактори като възраст, раса, пол и метод на убиване, добавя и мястото, където е извършено престъплението. Направената статистика обаче представя и огромна дупка във всички разследвания. ФБР автоматично изчиства статистиката при направен арест на заподозрян. Тази корекция чупи цялото уравнение, защото през 2015 година се оказва, че изчистените случаи са 58%, а през 1965 г. са 91%. Неговото наблюдение показва, че престъпността изобщо не намалява, променя се статистиката.

През 2008 г. се ражда идеята за създаването на „Убийствен алгоритъм“. Събраните данни за престъпления от 2008 г. минават през статистически софтуер и показват интересни резултати. Харгроув го създава за анализ на престъпления с възможност за един и същ извършител. Ключови фактори, поставени в клъстърния анализ били: локация на жертвата, пол, възраст и метод на убиване. Програмата след това анализирала всички случаи и след отчитането на известна модалност показва дали има опасна връзка между всички случаи. Харгроув показал своето творение на отдел „Убийства“ и демонстрирал статистиката си с помощта на случая „Джон Бенет Рамзи“. През 1996 г. детето било убито в собствения си дом.

staircase-828601_1920

Харгроув поставил данни като „Колорадо“, „жена“ и възраст от 6 години, а в метод на убийство поставя „душене“. При така подадена информация, алгоритъмът вади именно този случай като единствен. Когато обаче възрастта се променила на 5-10 години, в графата с убийства се появява втори случай на 10-годишно момиче, датиращ от 1985 година.
Харгроув поставил издирване в цялата страна и се оказва, че има 22 неразкрити случая. Оказва се, че САЩ не обръща особено внимание на технологията, която ФБР предлага и още по-страшното – не попълва информация по разследванията.
Когато полицията не обърнала внимание, аналитикът решил да представи своята технология на детективите от ФБР. Всички одобрили видяното, но одобрението не означавало употреба на продукта. Желанието за разкриване на случаи и откриването на престъпници било в програмата на кмета Майкъл Нътър.

През 2007 г. печели изборите във Филаделфия и започва да търси правилната методика. Разкритите престъпления скачат от 56% на 75%. Прес следващите 10 години в Санта Ана ще има 100% разкриваемост на извършителя. Полицията в Лос Анджелис започнала да използва архивите си за анализ и по този начин се опитва да предскаже възможността за повтаряне на престъпление и това намалява престъпността с 13% само за 4 месеца.
Липсата на финансиране не позволява на всяко полицейско управление да използва модерна технология. Описаната система обаче е безплатна и позволява на всеки да я използва за по-сериозни анализи, както и за предсказването на потенциални престъпления.

Алгоритъмът не показва как един ден роботите ще отнемат всичко, а само представя възможността да се използва статистика в много по-правилната посока. Статистиката показва и нещо много по-притеснително – повече от 5000 убийци успяват да се разминат с присъда, следователно системата има нужда от модернизация, а математическите похвати могат да се използват абсолютно навсякъде и това позволява сериозни успехи.

 
 
Коментарите са изключени

Гарет Джоунс – журналистът, който се опълчи на Сталин

| от |

През 2016 г. Евровизия се превърна в политическа сцена. Появата на Джамала и нейната песен „1944“ разпали много сериозно света. Песента ѝ очевидно трябваше да напомни за един по-тъмен исторически момент на Украйна. И докато всеки посочва концентрационните лагери като доказателство колко жестоки могат да бъдат хората, един друг исторически факт остава някъде назад в историята или най-често се заменя от по-голямо зло.

Историята за Холодомора не е по-малко притеснителна. За една година от 1932-1933 г. са избити между 4-10 милиона украински селяни. Тайната се пази дълго време, но някъде през 80-те години истината успява да намери своя път. Участието на уелския журналист Гарет Джоунс е в корена на ситуацията. Уелсецът помни с добро Източна Европа, майка му някога е работила като учителка там и той много искал да се върне обратно. Още в самото начало, бъдещият журналист показал дарбата си да научава доста езици. След някои от най-популярните и говорими езици са френски, руски, немски и още няколко. На 25-годишна възраст става един от чуждестранните дипломати, работещ пряко с британския министър-председател. През 30-те години на миналия век работи като репортер във „Западна поща“ и няколко други уелски издания. Неговото занимание било да покрива новините около бунтуващата се Нацистка Германия.

През 1933 г. е в Лайпциг, където Хитлер ще поеме властта на страната и ще я поведе в един кървав танц. Като журналист, Гари не се притеснявал да комуникира с нацистите, етиката изисквала да познава двете гледни точки и той правил точно това. В последствие се оказва, че има досие и много други също го подозират. След като отразява това събитие, журналистът заминава за 2 месеца в Украйна. С неговите езикови познания е готов да разгледа по-обстойно украинската политика, както и да успее да разбере какви са настроенията на местните жители. За жалост пристига във време, в което болшевиките вече са взели властта.

Gareth-jones

Снимка: By Український інститут національної пам’яті – People of Truth, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45274818

След Ленин е дошъл Сталин, който има намерение да завърши своя 5-годишен план. Една от точките на колективната уелски на земя и животни принуждава мнозина да се разделят с притежаваното от тях. Планът бил елементарен, селскостопанската индустрия трябвало да храни работниците, които живеят в градовете. Резултатът от това решение води до геноцид, след като никой няма храна. Заможните фермери се депортират по политически причини в Сибир, а имането им заминава в полза на държавата. На 29 март 1933 г. дава пресконференция и разкрива какво наистина се случва под контрола на Сталин. След това някои вестници публикуват историята му със заглавие „Глад сковава Русия, милиони умират“. Един фрагмент от разтърсващата новина гласи:

„Разхождаш се през селата и минах покрай 12 кооперации. Навсякъде се чуваше плач и викове „Нямаме хляб, умираме!“. Плачът идвал от всички страни на Русия, от Волга, Сиберия, Беларус до Централна Азия. Минах покрай черноземните полета на Русия, които се славят като най-богатия регион. На кореспондентите им е забранено да ходят там, но аз исках да видя какво става със собствените си очи.“

6_aug_top_daily_express_Holodomor_Genocide

Снимка: By Unknown – New York Evening Post, Daily Express Journals, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32766652

Съветският съюз тогава се опитва да дискредитира уелсеца, а само няколко дни по-късно Уолтър Дуранти публикува друг материал. Дуранти е носител на наградата Пулицър и бързо прикрива следите със заглавието „Руснаците са гладни, но не гладуват“. В материала на Уолтър се говори на пропаганда, която иска да урони престижа на новата власт. Това е материалът, който носи черен печат в паспорта на Гари, особено ако някога е смятал да се завръща отново там. След няколко месеца в дома си, той разбира от приятел, че Япония е окупирала части от Монголия и заедно със своя приятел Хърбърт Мюлер заминават, за да направят разследване. Докато двамата преминават през Китай с кола – пътуване, което няма да им отнеме повече от ден – биват нападнати от японски бандити. Не е ясно как бандитите са разбрали, но след като са заловени, Мюлер е изпратен, за да търси пари за откуп. Джоунс останал като залог и на 12 август 1935 г. е застрелян – точно на рождения си ден. Едва през 2012 година става ясно, че всичко е било добре оркестрирано от тайната полиция НКВД.

Адам Пурпис бил търговец на кожи, латвиецът се познавал и с двамата репортери, отпуснал им колата и след това чакал действията на бандитите. Според Джордж Кари, Пурпис имал досие като таен агент. Въпреки опитите на журналиста да насочи погледите на света в бедстващите руски райони, истината излиза някъде през 80-те години. През 1991 г. ще извоюва своята независимост, а през 2006 г. Украйна ще заяви, че това е бил умишлен акт на геноцид. До днес САЩ отказва да използва думата геноцид и класифицира този вид престъпление като „Престъпни действия от режима на Сталин“). През 2008 г. Украйна дава почетен медал за заслуги на журналиста, докато Ню Йорк Таймс сваля заглавието на Уолтър Дуранти. Не си мислете, че Гари не е очаквал ответен удар, той бил предупреждавам многократно, че за думите си може да страда, но въпреки това предпочел да сподели на света истината за зверствата, които са се случвали по това време.

 
 
Коментарите са изключени

Райските градини на Адам Пърпъл

| от |

През 1975 един артист от Манхатан на мястото на отломки от разрушена сграда решава да създаде градина. Вдъхновението му идва, когато вижда деца да си играят сред тези отломки. Адам Пърпъл започва да изработва зелено пространство (наречено по-късно Райската градина) без да знае, че то в крайна сметка ще нарасне до 15 000 квадратни метра.

Той превръща срутените тухли в тротоари, създава горен слой почва от изгорена дървесина и оборски тор от Сентръл парк и оформя идиличното си зелено пространство в разширяващ се кръг. Отначало градинката изглежда смазвана от заобикалящите я полуразрушени стени, но с времето съседни сгради започнаха да се събарят една след друга и градината се разширява с все повече пръстени.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Jackfruit Research & Design (@jackfruitlive) на

Тя не е само парк за отдих, но и истинска градина – с краставици, аспержи, чери домати, черни малини и десетки плодоносни дървета. Адам я разглежда като произведение на изкуството и израз на основни човешки права и потребности, отглеждани от и за обществото, черпейки своите материали от останките на града. Адам и неговата партньорка Ева, вдъхновени от писатели като Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън (все любители на природата), са възприемани от някои като странни аутсайдери, но от много от местните жители – и като зелени граждани с визия.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Eli Morgan Gesner (@ocularge) на

Роден под името Дейвид Лойд Уилки, прозвището на Пърпъл идва заради цвета, с който винаги се облича (Пърпъл – purple – лилаво). Той също така е студент по журналистика и ветеран от армията, и почива през септември 2015 г. Личният му живот (и смърт) е оцветен и от обвинения в домашно насилие.

Самата Райска градина в много отношения е авангардна критика към градоустройственото планиране. Проектът отразява много ориентирани към гражданите идеи за проява на здрав разум, подкрепяни във въздействащата книга на Джейн Джейкъб „The Death and Life of Great American Cities“, публикувана през 1961. Въпреки че в крайна сметка е унищожена, градината все пак остава в идеята за ърбън градинарство.

 
 
Коментарите са изключени