Последният дъх на Виетнамската война: Операция Frequent Wind

За два дни през април 1975 г., когато силите на Северен Виетнам бяха на път да завземат столицата на Южен Виетнам, Сайгон, членовете на американските въоръжени сили, посолството на страната в ЮВ и Офиса по отбраната евакуират над 7 000 души с помощта само на хеликоптери.

Въпреки че САЩ са изтеглили бойните си части през 1973 г., хиляди американци остават в страната, включително в Сайгон, в Офиса по отбраната и посолството на САЩ. До март 1975 г. северно-виетнамските войски вече наближават към столицата, като превземат няколко стратегически обекта, включително Да Нанг, Бан Ме Тоу и Сонг Би.

Виждайки очевидните намереният на врага, САЩ започна да евакуира своите, както и други хора, в това число и виетнамски сираци в операция Бейбилифт. От 1 до 29 април 45 000 души, включително над 5000 американци, бяха евакуирани от страната с различни летателни апарати – включително военни и търговски самолети.

Самолет Lockheed C-141 Starlifter

Нещата обаче се обърнаха към най-лошото като всичко започва на 27 април:

Северно-виетнамските сили бяха достатъчно близо, за да изстрелят ракети по Сайгон. С това приключи използването на самолетите С-141 за евакуацията… [въпреки че] самолетите C-130… продължи да евакуират хора към Филипините… Условията в Сайгон се влошиха на 28 април, когато самолетът на Северен Виетнам бомбардира Тан Сон Нът и унищожи един C-130… До рано сутринта на 29 април приключи използването конкретно на самолети за евакуации.

За да подпомогне евакуацията, Военноморските сили бяха преместили голям брой кораби от полуостров Вунг Тау в Южнокитайско море. В тази група бяха няколко самолетоносачa, включително Хенкок, Ентърпрайз, Корал Сий, Окинава и Мидуей.

Изтребители от Военноморските сили и Военновъздушни сили предоставиха подкрепа по въздух за евакуацията, която включваше 71 американски вертолета и 20 на Air America. Освен това голям брой виетнамци се евакуираха с лодки, техни хеликоптери и други средства (хеликоптерите по-късно бяха ползвани от хора на Виетнамските въздушни сили). Цялата операция в САЩ се контролираше чрез „USAF C-130, Център за управление и контрол на въздуха“, който наблюдаваше небето през периода на цялата евакуация.

Преди операцията посолството беше подготвило и разпространило инструкции за онези цивилни, които трябваше да бъдат евакуирани. Те изготвят кодиран сигнал за излъчване по радио Сайгон и радиото на въоръжени сили:

Беше причудливо време, защото когато тези хеликоптери влязоха в посолството, можеше да се чуе как над стените на цитаделата се носят звуците на „I’m Dreaming of a White Christmas“ на Бинг Кросби. Това беше таен код… Той имаше за цел да призове всички американци на различни места за постановка.

Наземната част от операция трябваше да превозва евакуиращите се лица до пунктове за излитане, преди всичко Офиса по отбраната, който обаче скоро беше наобиколен от ужасени виетнамци, които не отговарят на условията за евакуация, но се опитваха по всички възможни начини да напуснат страната. Много се събраха освен в Офиса по отбраната, и пред американското посолство, последното от които трябваше да бъде само евакуационен пункт за служителите на самото посолството.

Посолството на САЩ в Сайгон

Стартът на въздушната операция също се забави и започна едва около 14:00 ч. в Офиса. Нещата обаче вървяха гладко и първите евакуирани бяха безопасно откарани около 15:00 ч. Към 21:00 ч. последните от Офиса бяха натоварени на хеликоптери и до края на деня около 5000 души бяха безопасно евакуирани от сградата.

В американското посолство обаче нещата бяха наистина зле: „хиляди [хора]… се качиха по оградите и притиснаха охраната от морската пехота в отчаяния си опит да избягат от града“.

За да се евакуират възможно най-много хора, преди градът да падне, морските пехотинци набързо пренареждат нещата така, че да има повече места за кацане, включително изсичат дървета и преместват превозни средства от паркинга.

Принудени да изчакат, докато евакуацията в Офиса приключи, въздушният асансьор в посолството започна едва около 22:30 ч. Пристигайки през интервали от 10 минути, хеликоптерите са изправени пред малко трудна задача:

Летящи през нощта над Сайгон и околността през огън от земята, [вертолетите] трябваше да вземат евакуиращи се от опасно тесни места за кацане в посолството, [включително] от покрива на самата сграда.

Тъй като северно-виетнамците наближаваха, президентът на Съединените щати трябваше да издаде строги заповеди:

В 03:45 ч. на 30 април, президентът Форд нарежда на посланика Мартин да спре евакуацията на чуждестранни граждани. Всички полети вече трябва да евакуират американците… въпреки че посланик Мартин искаше да евакуира всички приятелски настроени южно-виетнамци. Президентът нареди на Мартин да тръгне със следващия хеликоптер… Пехотинците имаха специални заповеди да арестуват посланика, ако той откаже да изпълни заповедта.

Към 17:00 на 30 април последните евакуирани хора напускат посолството, от което в крайна сметка са спасени около 2100 души, над половината от които или виетнамци, или граждани на трети страни. За съжаление, около 350 виетнамци, които отговарят на условията за евакуация, остават.

По време на операцията американските самолети са направили 1422 излитания, от които 660 само от хеликоптерите. Към 12:00 ч. на 30 април 1975 г. „Комунистическите знамена се развяваха над президентския дворец на Сайгон“.

В допълнение към американските сили, редица южно-виетнамци участваха в авиоспасителната част от операцията, въпреки че не бяха част от първоначалния план:

Някои хеликоптери от Южен Виетнам долитат на корабите в морето, вероятно следвайки американски евакуационни хеликоптери. Тези, които кацнаха на по-малките кораби… оставиха пътниците си, след което бяха хвърлени в Южнокитайско море. Поне 45 хеликоптера на ВВС на Южен Виетнам посрещнаха съдбата си по този начин.

Бяха замесени и други малки самолети, един от които е пилотиран от майор Бънг-Ли от ВВС на Южен Виетнам:

От нищото се появи този малък наблюдателен самолет – той обикаляше кораба и изведнъж се спусна право надолу на палубата. И направи това два или три пъти. Опита се да пусне бележка на дека…. На третият път стана… На тази бележка пишеше: „Мога да кацна на вашата писта, можете ли да преместете хеликоптерите от другата страна… Имам още един час гориво… бихте ли ме спасили?” А подписът му беше майор Бънг, съпруга и пет деца

Въпреки че, както с други такива пилоти, войниците трябваше да го накара да изхвърли самолета във водата и след това спасителен кораб с плувци да дойде да го събере, командирът на Мидуей, капитан Чембърс, знаеше, че това няма да проработи:

Ако се забие във водата, ще загуби петте си деца… този малък самолет е опашник. Щеше да се надигне във водата и никога не бихме измъкнали децата оттам.

Така че палубата се разчиства и майор Бънг каца. Самото разчистване изисква да се избутат хеликоптери във водат.

Вървяхме с 30-40 възела… и той започна приземяването. След това направи красиво кацане на кораба. Приземи се точно където трябва… Майорът и съпругата му скочиха от пилотската кабина, издърпаха задната седалка напред и отзад излязоха всичките им дечица. Пет малки деца, а жената държеше бебе на ръце.