shareit

Последният дъх на Виетнамската война: Операция Frequent Wind

| от |

За два дни през април 1975 г., когато силите на Северен Виетнам бяха на път да завземат столицата на Южен Виетнам, Сайгон, членовете на американските въоръжени сили, посолството на страната в ЮВ и Офиса по отбраната евакуират над 7 000 души с помощта само на хеликоптери.

Въпреки че САЩ са изтеглили бойните си части през 1973 г., хиляди американци остават в страната, включително в Сайгон, в Офиса по отбраната и посолството на САЩ. До март 1975 г. северно-виетнамските войски вече наближават към столицата, като превземат няколко стратегически обекта, включително Да Нанг, Бан Ме Тоу и Сонг Би.

Виждайки очевидните намереният на врага, САЩ започна да евакуира своите, както и други хора, в това число и виетнамски сираци в операция Бейбилифт. От 1 до 29 април 45 000 души, включително над 5000 американци, бяха евакуирани от страната с различни летателни апарати – включително военни и търговски самолети.

C-141 flying

Самолет Lockheed C-141 Starlifter

Нещата обаче се обърнаха към най-лошото като всичко започва на 27 април:

Северно-виетнамските сили бяха достатъчно близо, за да изстрелят ракети по Сайгон. С това приключи използването на самолетите С-141 за евакуацията… [въпреки че] самолетите C-130… продължи да евакуират хора към Филипините… Условията в Сайгон се влошиха на 28 април, когато самолетът на Северен Виетнам бомбардира Тан Сон Нът и унищожи един C-130… До рано сутринта на 29 април приключи използването конкретно на самолети за евакуации.

За да подпомогне евакуацията, Военноморските сили бяха преместили голям брой кораби от полуостров Вунг Тау в Южнокитайско море. В тази група бяха няколко самолетоносачa, включително Хенкок, Ентърпрайз, Корал Сий, Окинава и Мидуей.

Изтребители от Военноморските сили и Военновъздушни сили предоставиха подкрепа по въздух за евакуацията, която включваше 71 американски вертолета и 20 на Air America. Освен това голям брой виетнамци се евакуираха с лодки, техни хеликоптери и други средства (хеликоптерите по-късно бяха ползвани от хора на Виетнамските въздушни сили). Цялата операция в САЩ се контролираше чрез „USAF C-130, Център за управление и контрол на въздуха“, който наблюдаваше небето през периода на цялата евакуация.

Преди операцията посолството беше подготвило и разпространило инструкции за онези цивилни, които трябваше да бъдат евакуирани. Те изготвят кодиран сигнал за излъчване по радио Сайгон и радиото на въоръжени сили:

Беше причудливо време, защото когато тези хеликоптери влязоха в посолството, можеше да се чуе как над стените на цитаделата се носят звуците на „I’m Dreaming of a White Christmas“ на Бинг Кросби. Това беше таен код… Той имаше за цел да призове всички американци на различни места за постановка.

Наземната част от операция трябваше да превозва евакуиращите се лица до пунктове за излитане, преди всичко Офиса по отбраната, който обаче скоро беше наобиколен от ужасени виетнамци, които не отговарят на условията за евакуация, но се опитваха по всички възможни начини да напуснат страната. Много се събраха освен в Офиса по отбраната, и пред американското посолство, последното от които трябваше да бъде само евакуационен пункт за служителите на самото посолството.

Embassy LZs

Посолството на САЩ в Сайгон

Стартът на въздушната операция също се забави и започна едва около 14:00 ч. в Офиса. Нещата обаче вървяха гладко и първите евакуирани бяха безопасно откарани около 15:00 ч. Към 21:00 ч. последните от Офиса бяха натоварени на хеликоптери и до края на деня около 5000 души бяха безопасно евакуирани от сградата.

В американското посолство обаче нещата бяха наистина зле: „хиляди [хора]… се качиха по оградите и притиснаха охраната от морската пехота в отчаяния си опит да избягат от града“.

За да се евакуират възможно най-много хора, преди градът да падне, морските пехотинци набързо пренареждат нещата така, че да има повече места за кацане, включително изсичат дървета и преместват превозни средства от паркинга.

Принудени да изчакат, докато евакуацията в Офиса приключи, въздушният асансьор в посолството започна едва около 22:30 ч. Пристигайки през интервали от 10 минути, хеликоптерите са изправени пред малко трудна задача:

Летящи през нощта над Сайгон и околността през огън от земята, [вертолетите] трябваше да вземат евакуиращи се от опасно тесни места за кацане в посолството, [включително] от покрива на самата сграда.

Тъй като северно-виетнамците наближаваха, президентът на Съединените щати трябваше да издаде строги заповеди:

В 03:45 ч. на 30 април, президентът Форд нарежда на посланика Мартин да спре евакуацията на чуждестранни граждани. Всички полети вече трябва да евакуират американците… въпреки че посланик Мартин искаше да евакуира всички приятелски настроени южно-виетнамци. Президентът нареди на Мартин да тръгне със следващия хеликоптер… Пехотинците имаха специални заповеди да арестуват посланика, ако той откаже да изпълни заповедта.

Към 17:00 на 30 април последните евакуирани хора напускат посолството, от което в крайна сметка са спасени около 2100 души, над половината от които или виетнамци, или граждани на трети страни. За съжаление, около 350 виетнамци, които отговарят на условията за евакуация, остават.

По време на операцията американските самолети са направили 1422 излитания, от които 660 само от хеликоптерите. Към 12:00 ч. на 30 април 1975 г. „Комунистическите знамена се развяваха над президентския дворец на Сайгон“.

South Vietnamese helicopter is pushed over the side of the USS Okinawa during Operation Frequent Wind, April 1975

В допълнение към американските сили, редица южно-виетнамци участваха в авиоспасителната част от операцията, въпреки че не бяха част от първоначалния план:

Някои хеликоптери от Южен Виетнам долитат на корабите в морето, вероятно следвайки американски евакуационни хеликоптери. Тези, които кацнаха на по-малките кораби… оставиха пътниците си, след което бяха хвърлени в Южнокитайско море. Поне 45 хеликоптера на ВВС на Южен Виетнам посрещнаха съдбата си по този начин. 

Бяха замесени и други малки самолети, един от които е пилотиран от майор Бънг-Ли от ВВС на Южен Виетнам:

От нищото се появи този малък наблюдателен самолет – той обикаляше кораба и изведнъж се спусна право надолу на палубата. И направи това два или три пъти. Опита се да пусне бележка на дека…. На третият път стана… На тази бележка пишеше: „Мога да кацна на вашата писта, можете ли да преместете хеликоптерите от другата страна… Имам още един час гориво… бихте ли ме спасили?” А подписът му беше майор Бънг, съпруга и пет деца

Въпреки че, както с други такива пилоти, войниците трябваше да го накара да изхвърли самолета във водата и след това спасителен кораб с плувци да дойде да го събере, командирът на Мидуей, капитан Чембърс, знаеше, че това няма да проработи:

Ако се забие във водата, ще загуби петте си деца… този малък самолет е опашник. Щеше да се надигне във водата и никога не бихме измъкнали децата оттам.

Така че палубата се разчиства и майор Бънг каца. Самото разчистване изисква да се избутат хеликоптери във водат.

Вървяхме с 30-40 възела… и той започна приземяването. След това направи красиво кацане на кораба. Приземи се точно където трябва… Майорът и съпругата му скочиха от пилотската кабина, издърпаха задната седалка напред и отзад излязоха всичките им дечица. Пет малки деца, а жената държеше бебе на ръце.

 
 
Коментарите са изключени

Алоис Алцхаймер – 119 години в търсенето на лекарство

| от |

През 1864 г. в Маркбрайт се ражда човекът, чието име ще носи една от най-черните статистики в света през следващия век. Никой не е подозирал, че Алоис Алцхаймер ще отдаде живота си в изследване на едно от най-жестоките заболявания в света. В най-ранна възраст родителите му предричат бъдещето и го насочват към медицината. Местят се по-близо до Ашафенбург, за да може Алоис да учи в хуманитарна гимназия. След това пътят му минава през университета в Берлин, Тюбинген и този във Вюрцбург.

Последният завършва окончателно пътуването в медицината и получаването на докторската степен. Имайки предвид първите плахи стъпки в опознаването на човешката душа, Алоис може да се смята за пионер. Повечето лекари биха взели далеч по-престижна работа, но той предпочита да изследва хора с психични заболявания във Франкфурт. Едно от основните занимания е в патологията. Там често анализирал мозъчната кора на здрав пациент с тази на душевно болен. Много скоро лудницата във Франкфурт ще срещне Алоис с Емил Крепелин. Двамата ще обединят сили в търсенето на разумно обяснение на неотговорните човешки процеси. Емил ще бъде ментор и наставник Алоис и през следващите години ще търсят причините за възникването на лудостта.

gettyimages-615291032-594x594

Когато през 1903 г. Емил е поканен да замине за Мюнхен взима със себе си и Алцхаймер. Никой не подозира, че двамата ще бъдат в заглавията на вестниците и много често ще трябва да обясняват защо имат нужда от тялото на починал пациент, което от друга страна се ангажира с допълнителна бюрокрация и още повече проблеми. И въпреки всички перипети, една пациентка разкрива мрачната истина за овековечаване на името Алцхаймер. Аугусте Детер е много по-различна от останалите пациенти на лудницата във Франкфурт. През 1890 г. започва да развива симптоми на дименция, загуба на паметта, различни халюцинации и дори краткотрайни вегетативни стадии.

Съпругът ѝ си спомня, че Детер често обикаля къщата, влачейки чаршафите с викове в малките часове на нощта. Нейният съпруг работел в железницата и нямал достатъчно пари, за да осигури адекватно лечение. Оплакванията на съседите също не помогнали и Детер била изпратена в лудницата. Алцхаймер очаквал такива предизвикателства и щом се запознал с  Детер, лично поема случая. Отначало задавал колкото се може повече въпроси с надеждата, че паметта на Детер не се е изгубила. Когато се опитвала да отговори, забравяла мисълта си и се налагало да повтаря следните думи „изгубих се“. Алцхаймер я поставя в изолирана стая, за да може да я предпази от самата себе си.

Planning Time Concept

Веднъж освободена, жената започнала да тича и да крещи „Няма да ме нарежете, няма да ме нарежете!“. Постепенно лекуващият лекар ще напише, че неговата пациентка няма никаква представа за фактори като времето, рядко може да запомни детайли, а мозъкът ѝ генерира отговори, които нямат нищо общо с въпросите. Настроенията се сменяли изключително бързо; от щастлива, до раздразнена и изплашена, както и плачеща. Никой не можел да я пусне с останалите пациенти, агресивното ѝ поведение щяло да предизвика сбиване с останалите. Алоис и друг път попадал на такива пациенти, но никога не били на такава възраст.

С всеки следващ ден състоянието на Детер се влошавало, а самият Алоис се постарал да проследи и опише новите симптоми. Междувременно съпругът ѝ изпитвал финансови затруднения и не можел да плаща всички такси. Правил няколко молби за прехвърляне в по-евтина болница, но именно Алцхаймер не одобрил желанията на съпруга. Той вече притежавал правата върху медицинския ѝ картон, а след смъртта ѝ е готов да направи обстоен преглед и на мозъка. На 8 април 1906 г. г-жа Детер умира, а Алцхаймер нарежда тялото да бъде изпратено в Мюнхен. Когато правят обстойна аутопсия, за първи път наблюдават и настъпилите деформации върху мозъчната кора. Тази болест ще остане в историята като болестта на Алцхаймер. За жалост ще мине доста време, преди да бъде разпозната като тих убиец.

На 3 ноември 1906 г. Алцхаймер излиза на сцената на Тюбингенската среща на лекарите и говори за дебнещата опасност. По една или друга причина се оказва, че публиката не проявява никакъв интерес. Липсата се крие във факта, че следващата тема била много по-интересна – натрапчивата мастурбация. Това може би е първият и последен опит на Алцхаймер да представи новооткритото заболяване в света на медицината. В последствие неговият колега ще го включи в своята книга за псхиатрията и едва през 1911 година ще задължи лекарите да я признаят. Във времето, в което Алцхаймер проследява това заболяване, американецът Соломон Картър Фулър също описва подобна тенденция сред своите пациенти. Оказва се, че в разстояние от 5 месеца, двамата лекари наблюдават една и съща болест.

Concept Of Memory Loss

Говорим за Алцхаймер, защото германецът има малко по-точна теория от американската. Двамата откриватели така и не успяват да коментират и разискат по-обстойно мозъчните деформации и деменции. През 1912 година Алцхаймер заболява тежко във влака на път за университета във Вроцлав и никога не се възстановява. Умира на 19 декември 1915 г. и е погребан във Франкфурт. Откритиетo му ще продължи своята кървава статистика и според Световната Здравна организация до 2015 г. жертвите на тази болест в глобален мащаб са 29.8 милиона души. Само за 2015 г. починалите са 1.9 милиона. Официално липсва лечение и медикаменти, които да стабилизират състоянието на човека. Повечето фармацефтични компании предлагат временни решения, които могат само да забавят влошаването и имат различна ефективност върху индивидуалните пациенти.

От 1984 г. насам се допуска, че една от основните причини за влошаване е обвързана с два вида протеини в мозъка – амилоиди и тау. Една от водещите тези е, че когато започне заболяването на Алцхаймер, човешкият мозък просто не може да ги контролира. Амилоидите най-често формират полепи по мозъка, които бавно и сигурно го унищожават. Въпреки редицата експерименти, учените не успяват да разработят лекарство, което да контролира протеините, да унищожава прекомерното синтезирано количество или евентуално да го блокира в самото начало.

През 2018 година са инвестирани близо 1.9 милиарда долара за изследвания и създаване на лекарство против Алцхаймер и по статистически данни провалът може да се оцени на 99%. Бавно и сигурно тази основна хипотеза започва да се гледа по-критично. Проучванията показват, че има хора на 90-годишна възраст с подобни полепи, но мозъкът им функционира напълно нормално и животът им е свободен от дименция. Точно това кара Брус Висел от университета в Сидни да заключи, че ако протеините не са причината за дименция, то тогава каква точно е тяхната функция? Според него въпросните образувания са защитен механизъм на мозъка от бактерии. При инжектирането на такива в мозъка на мишки, само за една вечер се наблюдават амилоиди, които обграждат чуждото тяло.

Memory Lane

Някои изследователи активно изследват теорията около Porphyromonas gingivalis – бактерия причиняваща инфекция на венците. Тя да стигне до мозъчната кора и се смята за причинител на болестта на Алцхаймер. Търсят се ѝ корелаци между лошата устна хигиена и присъствието на деменция. След обзорен анализ достигат до заключението, че по-възрастни пациенти, които обикновено страдат от едното заболяване, най-вероятно отключват и другото.

Новата хипотеза звучи разумно и логично, но все още е само хипотеза. Човешкият мозъкът изгражда много добра кръвна бариера, но Porphyromonas gingivalis напада белите кръвни телца и веднъж щом пристигне до финалната дестинация, започва да атакува мозъчната кора. Защитната реакция е отделянето на амилоиди, те от своя страна покриват атакуваната зона, но същевременно високата им концентрация започва да унищожава неврони. Според учените именно това е причината за така добре познатите деформации – защитата най-накрая се превръща в жестоко нападение. И ако тази бактерия е склонна да създава възпаление върху венците, които в повечето случаи са много по-защитени, можем да си представим какъв ефект има върху мозъка.

Asian elder lost memory from dementia or alzheimer disease concept

Висел напомня, че това е комплексна болест, чийто произход трудно може да се обясни с един симптом – най-вероятно има цяла верига от действия. Кейси Линч от института Кортексим смята, че именно блокърите на въпросната бактерия ще могат да предотвратят и в бъдеще дори да неутрализират самото заболяване. При проведените тестове върху мишки, инжектирането на въпросните блокъри позволява значителното неутрализира мозъчната инфекция и задържа отделянето на въпросните защитни протеини.

Лекарството е преминало своите първоначални тестове и най-вероятно ще навлезе в по-дълги и сериозни експерименти през следващата година. Учени от Мелбърн, подкрепящи точно тази идея са решили да разработят ваксина против въпросната бактерия с надеждата, че с неутрализирането ще се намали значително и процентът на заболелите. Описаните данни са публикувани в NewsScince още миналата година. Все още няма допълнителна информация какво наистина се случва в тази жестока битка, но ако вярваме на тези хипотези, науката много скоро може да отговори на всички въпроси, които някога са вълнували Алоис Алцхаймер.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Да създадеш Pink Floyd и да се оттеглиш – блясъкът и лудостта на Сид Барет

| от Тодор Ковачев |

През пролетта на 1967 г. Pink Floyd вече се оформяли като лидери на психеделичния рок – непознат жанр, който скоростно си проправял път към популярната култура.

Фронтмен и основен композитор и текстописец на бандата бил странникът с безкрайно богат вътрешен свят Сид Барет, а оригиналната формация включвала още басиста Роджър Уотърс, барабаниста Ник Мейсън и клавириста Ричард Райт.

Хипнотизиращият дебютен сингъл на четворката Arnold Layne ги изстрелял в топ 20 на Великобритания, а концертите им били единствено по рода си изживяване с иновативна употреба на квадрофонична звукова система за обемен звук, заслепяващи светлинни ефекти и дори машина за мехури.

В онзи период творческата енергия на бандата се дължала на изобретателността на нейния фронтмен, добил култов статут с опияняващия глас, оригиналния китарен звук с богато внедрени китарни ефекти, и разбира се, с текстовете на песните. Тези загадъчни текстове, пропити с мистицизъм, с влияния от Шекспир до Едуард Лиър, и едновременно с това с прозираща неподправена детска наивност, повеждали слушателите към неизследвани до момента музикални територии.

gettyimages-593325439-594x594

Веднага си проличавало, че Сид Барет е човек, изпреварил времето си, но за съжаление днес той е запомнен не само като пионер на психеделичния рок и основател на легендарните Pink Floyd. Запомнен е и с потъването в тихата лудост и тоталното отцепничество през последните 30 години от своя живот, с усамотяването в градината и тихия си квартал, със загубата на интерес към музиката.

Сид бил второто най-малко от общо пет деца в своето уважавано семейство от средната класа. Неговият баща д-р Артър Макс Барет бил известен патолог, но Сид рано се насочил към изкуството и се захванал с рисуване и с актьорство в училищния състав. Запалил се и по емблематичния за бийт поколението роман „По пътя“ на Джак Керуак.

Същите увлечения, които го повели към великите му музикални търсения, за съжаление белязали и пропадането му към пълно усамотение и отделяне от останалите от Pink Floyd.

През 1965 г., тъкмо когато четворката намирала своя музикален стил, Барет вече бил открил стимулиращите ефекти на синтетичния наркотик LSD.

gettyimages-85510803-594x594

Употребата на еуфористични вещества била сред главните причини за промяната в насоката на групата. Pink Floyd (название, спонтанно измислено от Барет като комбинация от имената на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл) постепенно се отдалечавали от свиренето на кавър версии на R&B песни, които още безброй много прохождащи групи имитирали. Експериментирането с непознати звуци и съчетаването им с текстовете на Барет (произлезли сякаш от безконечни алтернативни пространства под влиянието на LSD) бързо спечелило вниманието на публиката и на звукозаписните компании.

Но точно когато Pink Floyd били представяни като следващото голямо явление на британския рок, Сид Барет загубил крехката си връзка с реалността под влиянието на наркотиците.

Неговият стар приятел Дейвид Гилмор, който впоследствие го заменил в Pink Floyd, за да се превърне на свой ред в легенда от най-славните времена на групата, ясно забелязал „изключването“ на Сид. През май 1967 г., по време на записите на втория сингъл на бандата See Emily Play, Гилмор се отбил в студиото и заварил странна гледка.

“Сид изобщо не осъзнаваше, че съм там и просто гледаше с празен поглед. По-късно се научих да разпознавам този поглед много добре, но именно в онзи момент нещата се промениха. Беше шок, той беше различен човек”.

gettyimages-92951667-594x594

Покрай постоянните тревоги за здравето на техния приятел и творчески лидер, Pink Floyd всъщност процъфтявали, а See Emily Play станала по-голям хит и от Arnold Layne и стигнала номер 6 в британските класации. А Барет вече бил написал редица брилянтни песни за дебютния албум The Piper at the Gates of Dawn. Ту абсурдни, ту стъписващо задълбочени и интроспективни, текстовете му не спирали да поразяват, докато той самият потъвал безвъзвратно в собствения си вътрешен свят.

Скоро след като албумът изникнал по рафтовете на музикалните магазини в началото на август 1967 г., състоянието на Барет започнало да причинява непреодолими главоболия на другите от бандата. Pink Floyd трябвало да откажат участието си на Националния фестивал по джаз и блус поради „нервно изтощение“ на фронтмена.

През есента Floyd поели на първото си американско турне, но публичните появи на Барет представлявали огромен проблем. По време на концерт в Сан Франциско той просто стоял на сцената и разстройвал струните на китарата си. В няколко телевизионни участия единствено се взирал кататонично във водещите. Притеснени, мениджърите на групата прекратили турнето, за да избегнат повече срамни случки. В същия период от Барет се очаквало и да напише по-успешен следващ сингъл от See Emily Play.

gettyimages-74798482-594x594

Scream Thy Last Scream и Vegetable Man били счетени за твърде мрачни, за да бъдат издадени като сингли и в крайна сметка Apples and Oranges била избрана в средата на ноември, но не била толкова запомняща се като предните песни и не стигнала до чартовете.

Горе-долу по това време Pink Floyd поели на турне из Великобритания, но Сид Барет продължавал да внася напрежение, като дори отказвал да излезе от буса на групата или си тръгвал преди началото на концертите. След един провален коледен концерт, бандата се свързала с Дейвид Гилмор, който тогава бил фронтмен на друга група, Joker’s Wild.

Китаристът и певец получил предложението да стане пети член на Pink Floyd. Надеждите на останалите, че случващото се с Барет ще е просто фаза, която ще премине, оставали напразни и те трябвало да взимат радикални решения.

Първоначално искали да задържат Сид в бандата и той единствено да пише песните, без да бъде част от активния концертен живот. Но и това нямало как да сработи. През март 1968 г. Барет вече бил изключен от групата, която създал и чийто уникален облик оформил.

В рамките на няколко години Pink Floyd, възпламенени от композициите на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор, се превърнали във величия на рок музиката с безпрецедентен статут и до днес. Предстояла им дълга и все толкова заплетена история на триумфи и конфликти – но вече без участието на Барет.

gettyimages-109767872-594x594

Самият Сид Барет започнал кратка самостоятелна кариера и издал два албума, но в началото на 70-те прекратил музикалните си занимания, завърнал се в родния Кеймбридж и там се отдал на другите си любими дейности, градинарство и рисуване.

Гилмор до последно продължил да свири заедно с него на някои от участията му след раздялата с Floyd, а после се грижел и полагащите се постъпления на бандата от авторски права да достигат до Барет (падали му се около 200 хил. долара годишно).

Докато бившият фронтмен водел своя отшелнически живот, групата написала своя девети студиен албум Wish You Were Here специално за него. По време на записите Барет изненадващо посетил студиото на Floyd и чул вдъхновената от живота му песен Shine On You Crazy Diamond.

Тогава 29-годишният Барет, напълнял, гологлав и с изцяло обръснати вежди, бил неузнаваем и първоначално останалите дори не го познали. С изключение на една съвсем кратка среща между него и Уотърс няколко години по-късно, това бил последният път, когато Сид Барет се срещнал с който и да е от Pink Floyd.

gettyimages-51156063-594x594

Пионерът на психеделичния рок продължил усамотението си, а през 2006 г. почина от рак на панкреаса. За феновете той ще остане нереализираният гений от златната епоха на рока и човекът, запалил искрата на Pink Floyd, само за да пропадне в бездната, сякаш издълбана от собствената му поглъщаща музика.

Такава се оказа странната съдба на Сид Барет – да вдъхнови за десетилетия напред може би най-великата банда в историята, но не и да изживее успеха й.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Интимна контузия, дрога и афера с България – дами и господа, това е Жиба!

Краят на 80-те. Остават само няколко месеца до промените. Един шестокласник е сред обещаващите таланти в плувната школа на ЦСКА. Любимата му дисциплина е гръб и помита конкуренцията на републикански и градски първенства. Изпъква в басейна благодарение на високия си ръст и отличната си координация. Габаритите му впечатляват треньорката Янка Прохорова, която обикаля училищата, за да набира момчета за школата на Левски. Разговорът между двамата е кратък.

- Как се казваш, моето момче?
- Владимир.
- Искаш ли да тренираш волейбол в Левски?
Нататък е история. 20-годишна кариера в професионалния волейбол, преминала надлъж и нашир през планетата – от България през Турция и Франция до далечна Япония и обратно в Европа. Почти две десетилетия Владимир Николов бе национал на България, а дълго време и капитан на волейболните ни „лъвове“. За успехите на Владо е изговорено и изписано всичко, но има една случка, която заслужава по-специално внимание. Датира от световното първенство в Италия през 2010 г. и е описана в биографията на бразилската легенда Жилберто Амаури де Годой Фильо, самия Жиба. А ето я и нея.

В началото на октомври в Анкона се разигра позорен фарс – бразилците направиха всичко по силите си, за да загубят от нашите във втората групова фаза на мондиала. България излезе с резервите, но и това не впечатли звездите на „селесао“, които безсрамно редяха комични отигравания. Феновете негодуваха, а гневът им бе насочен не само срещу скандалната преструвка на бразилците, но и срещу безумния регламент на турнира. Вероятно се досещате. Южноамериканците си правеха сметка с кого да играят в следващата фаза.

За победителя предстояха срещи с Испания и Куба, а за загубилия – с Германия и Чехия. Обяснимо, в „селесао“ предпочитаха втория вариант. Не че и нашите не бяха за него. В крайна сметка родните национали загубиха драматично с 2:3 от кубинците и останаха на косъм от финалната четворка. А Бразилия спечели световната титла, като във финала все пак се изправи именно срещу Куба.

„Всички решихме да паднем. Знаехме, че ще ни съсипят от критики, но това бе най-прекият път към златото – пише в книгата си Жиба. – Преди мача при мен дойде капитанът на България Владимир Николов. Той също бе заинтересован неговият отбор да загуби. Разбира се, знаех за какво е тази визита. Разговорът бе откровен, и двете страни изразиха своите гледни точки. Картите и стратегиите бяха свалени на масата“.
В биографията присъстват и други скандални епизоди – за употреба на наркотици и… контузия на пениса.
През 2002-ра Жиба дава положителна проба за марихуана и е наказан за три месеца. Ето какво пише той:
„Тъкмо се бях разделил с първата си съпруга Фабиана Перейра. Срещнах една италианка, която ме покани на парти – спомня си славният посрещач. – На следващия ден обаче имах мач с клуба си Ферара. Затова двамата останахме в моята къща. Лежахме в леглото, гледахме филм, пиехме вино. Тя ми показа цигара с марихуана: „Имаш ли нещо против?“. „Не, нямам“.

Усещането бе страхотно, чувствах облекчение. Всичките ми проблеми останаха назад. Дори не си спомнях, че трябва да играя след няколко часа“.
Жиба не успява да помогне на Бразилия във финалната фаза от Световната лига през 2000 г. Причината е куриозна – фрактура на пениса.
„Получих травмата, докато се забавлявах със съпругата ми. Болката, повярвайте ми, е неописуема. Едва ходех. Въпросът бе как да кажа на момчетата. Смятах, че няма да ми повярват“.
Много от историите на бразилеца звучат невероятно, но са истина. Отказа се от професионалния волейбол преди повече от пет години, но продължава да е мегазвезда не само в страната си, но и в целия свят. Хората продължават да разказват случки за него, а книгата му се преиздава и преиздава.

В момента Жиба е председател на Комисията на спортистите в Международната федерация по волейбол (FIVB), а преди около две години срещу него бе издадена заповед за арест, тъй като не бе плащал в продължение на девет месеца издръжката на децата си от бившата си съпруга – румънката Кристина Първ.

Тя също е бивша волейболистка и стовари тонове обвинения срещу Жиба, че е егоист и безотговорен човек.
Докато бяха заедно обаче двамата демонстрираха силна социална ангажираност. Те помагаха на сираци и подкрепяха кампании за борба срещу рака на простата при мъжете и рака на гърдата при жените. Тогава Първ не смяташе, че съпругът й е безотговорен, но сега е различно. Румънката периодично вади по някои кирлива риза на бившия си съпруг. А не е като да няма.
Наред със славата и изумителната волейболна класа, скандалите винаги са съпътствали живота на Жилберто Амаури де Годой Фильо. Интимната контузия, дрогата и аферата с България са само малка част от пъстрото му битие.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Самюел Шамплен – бащата на Нова Франция

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Когато се заговори за колонизация, откривателство и далечни плавания, хората обикновено се сещат най-напред за испанците, след това за англичаните, а малко по-късно и за португалците и холандците. Има обаче още един народ, който заслужава да се нареди сред тези откривателски нации и това са французите. Всъщност, за разлика от англичаните, чийто първи колонии в новия свят са пълен провал, французите съумяват да създадат една жизнена и процъфтяваща отвъдморска провинция, наречена Нова Франция. Човекът, наричан неин „баща“ е откривателят, картограф, предприемач, войн и дипломат Самюел дьо Шамплен.

gettyimages-51246119-594x594

Точната рождена дата на Шамплен не е известна, както и родното му място. За честта спорят Йер Бруаж и Ла Рошел, разположени на бреговете на Атлантическият океан. За рождената му дата се предлагат най-различни версии, като се започне от 1567 г. и се стигне до 1685 г. Най-често се смята че е роден някъде преди 1574 г., когато според някои изследователи малкият Самюел бил кръстен. Не е ясно и към коя християнска деноминация принадлежало семейството му – хугенотите-протестанти или католиците, но във всеки случай се знае че името Самюел обикновено не се давало на деца от католически семейства по онова време. Единственото сигурно за неговите ранни години е, че израснал в семейство на мореплаватели – и баща му и вуйчо му следвали този занаят и още от дете Шамплен се научава да плава, да се оправя с навигацията, да рисува карти и да води прецизни записки. Всички тези умения ще се окажат безценни в бъдещите му експедиции.

В края на Религиозните войни (1562-1598 г.), Шамплен служи във войските на крал Анри IV Бурбон и се издига от квартирмайстер, отговарящ за обоза на конна част до командир на рота, служещ в кралските гарнизони на Бретан. През 1598 г., по силата на мира от Вервен, Испания трябва да изтегли своите войски от френските територии и Шамплен бил част от екипажите, превозващи последните испански части към Кадис. От там, през 1599 г., започва първото му презокеанско плаване към Карибите. По време на своя двугодишен престой, Шамплен достига до Мексико и през целия път води подробен дневник, придружен с множество илюстрации. Когато се завръща във Франция през 1602 г., той превръща дневника си в доклад, който е предаден лично на крал Анри IV. В замяна на тази информация, короната отрежда на Шамплен ежегодна издръжка.

gettyimages-114947578-594x594

Година по-рано, вуйчото на Шамплен умира и от него Самюел наследява богат бизнес в сферата на транспорта на стоки, с активи както в Ла Рошел, така и в Испания. Това и кралската субсидия му позволяват да действа свободно като предприемач и през 1602 г., Самюел решава да пътува за Северна Америка, придружавайки експедиция, натоварена със създаване на постоянен търговски обмен за докарване на ценни животински кожи. Експедицията се ръководи от бретонеца Франсоа дьо Пон, опитен моряк и мореплавател, който се превръща в приятел и ментор на Шамплен. От него Самюел научава много за навигирането  около бреговете на днешна Канада и по р. Сейнт Лорънс. По време на това плаване, което Шамплен документира подробно, той успява да се срещне с представители на местните племена инну, с които французите успяват да постигнат добри търговски взаимоотношения. Година по-късно, обещавайки на краля да осигури допълнителни доклади, Шамплен се включва в нова експедиция към бреговете на Северна Америка.

Именно в хода на тази експедиция и с активната помощ на Шамплен е формирана френската колония Акадия, която е ключов елемент от заселването на Канада. През следващите 4 години, използвайки първоначално остров Сен Кроа като изходна база, Шамплен обикаля и картографира бреговете на залива Сейнт Лорънс и залива Фънди. В плаванията си достига чак до Масачузетс, но сблъсъците с местните индиански племена го убеждават, че тези земи не са подходящи за колонизиране и французите се оттеглят на север. През 1605 г., французите местят своята навигационна база в селището Порт Роял, което остава в столица на Акадия до 1710 г.

gettyimages-1160955552-594x594

През пролетта на 1608 г., Шамплен потегля от Франция с нова експедиция. Целта е да се създаде удобна база по поречието на р. Сейт Лорънс, която да позволи разширяване на търговията с кожи. На 3ти юли, Шамплен и екипажите му достигат мястото, където днес се намира град Квебек. Под ръководството на Шамплен е изградено дървено укрепление, заобиколено от широк ров, в което са построени складове и дървени, двуетажни постройки за живеене. Така се полагат основите на град Квебек – дело, което Шамплен ще продължи през остатъка от живота си. Успоредно с градоустройственото дело, Самюел се заема да подобри отношенията с местните индиански племена. Поетапно, той се среща с представители на виандотите и алгокините, а в последствие и подпомага техните борби с племената мохок. Присъствието на въоръжените с огнестрелно оръжие французи се оказва решаващо, а в замяна, местните съюзници на Шамплен подпомагат изграждащото се колониално общество и разширяват възможностите за търговия с европейците.

gettyimages-517403270-594x594

През 1613 г., Шамплен е първият европеец, пътувал по течението на р. Отава. Така и не успява да открие „великото море на север“ (заливът Хъдзън), за което местните му говорят, но сключва нова поредица от сделки с местните племена, след което се завръща във Франция. Там през 1614 г., издава поредната си книга с бележки и илюстрации от пътуванията си между 1604 и 1613 г., след което се заема да разшири бизнеса си. Създава няколко търговски консорциуми с колеги от Бретан и Западна Франция, след което се завръща в Северна Америка с цел да реализира получените инвестиции. През 1615 г. организира откривателска експедиция по поречието на р. Отава, след което продължава на запад и достига езерото Хурон. По време на това пътуване, Самюел привлича на своя страна още от племената виандоти, обещавайки им военна помощ срещу ирокезите. Военната кампания срещу ирокезите през есента на 1615 г. се оказва провал, а Шамплен е ранен от няколко вражески стрели. Прекарва първите месеци на зимата сред виандотите, но по време на един ов на елени се загубва в пустошта. Преживява сам в продължение на три дни, хранейки се с дребни животни и спейки под заслона на дърветата. В крайна сметка е намерен и през пролетта на 1616 г. се завръща в Квебек, след което отплава обратно за Франция.

gettyimages-517473892-594x594

През 1620 г., Самюел Шамплен се завръща в Нова Франция и поема позицията на де факто губернатор на Акадия. Продължава да развива град Квебек и да поддържа добрите взаимоотношения с местните племена. През 1627 г., Шамплен се включва като един от „Стоте инвеститори“ – търговска група, инициирана от кардинал Ришельо за да развива и регулира търговията с кожи от Северна Америка. Между 1629 о 1632 г. Квебек е окупиран от шотландците на английска служба – братя Кърк. В крайна сметка, крал Чарлз I връща Квебек на французите и през 1633 г., Шамплен е назначен за лейтенант-генерал на Нова Франция, поемайки пълен административен контрол над всички френски колонии в Канада. През следващите две години, той възстановява Квебек и създава няколко нови поселения по поречието на р. Сейнт Лорънс.

Самюел Шамплен получава инсулт през октомври 1635 г. и умира два месеца по-късно, вероятно на Коледа. Погребан е в малка дървена църква, която обаче изгаря при пожар през 1640 г. От тук на сетне, следите на гробът му се губят и до ден днешен не е ясно къде точно се намира тялото му. Освен това, до нас не е достигнало нито едно негово изображение – всичките му портрети са рисувани след смъртта му и тяхната точност остава спорна. Днес на негово име са наречени няколко географски обекта в Канада сред които езерото Шамплен и т.нар. Море на Шамплен – древен разлив на Атлантическия океан, обхващащ части от канадските провинции Онтарио и Квебек, както и части от американските щати Върмонт и Ню Йорк. Освен топонимите, в честа на Шамплен има издигнати десетки паметници както в Канада, така и в САЩ, признавайки го за един от най-важните откриватели в историята на Северна Америка.

 
 
Коментарите са изключени