shareit

Последната тежка мисия на войната – церемонията по предаването на Япония

| от |

Въпреки че войната свърши, генерал Дъглас Макартър има една последна сложна мисия. Публичната церемония по предаването на Япония е важен повод, който изискваше безупречно изпълнение. Защото целият свят гледа.

Surrender of Japan - USS Missouri

Церемонията на 2 септември 1945 г. на борда на 45 000-тонния боен кораб USS Мисури е логистичен кошмар за персонала на Макартър и екипажа на кораба. Мъжете почистват цялата машина с бели ръкавици безупречно. Твърдите, калени в битка бойни лидери сега ръководят подготовката на външния вид, разположението и правилното поведение на хиляди морски пехотинци и моряци, които трябва да присъстват на церемонията. Операцията включва стотици документи, представители и делегати, да не говорим за прецизната координация на четири американски миноносеца, които служат като водни таксита за превозване на VIP лица до Мисури. На всичкото отгоре американските бойни сили трябва да се погрижат за нуждите на 225 новинарски кореспонденти и 75 фотографи.

Масата от махагон, предоставена от британците, явно е твърде малка за папките от кожа и злато с документите за предаване. Моряците импровизират като бързо отвинтват по-голямо бюро от палубата на столовата и го покриват с не толкова чиста зелена покривка.

Един от японските представители, външният министър Мамору Шигемицу, има дървен крак. Притеснени, че бавната му походка може да попречи на спазването на точния график на събитието, офицерите заповядват на моряк да симулира походката на министъра с изрязана дръжка на метлата, за да се засече време – планьорите стоят встрани с хронометри в ръка. След това идва въпросът със знамето. Капитулацията на Япония ще се осъществи в залива на Токио, но на километри южно от града. Местоположението на Мисури е избрано, защото точно на това място през 1853 г. комодор Матю Пери за първи път слиза на брега, когато Япония е принудена да подпише договор за отваряне на пристанища си за търговски кораби на САЩ. Макартър изважда знамето (с 31 звезди) на Пери от колекцията на американската военноморска академия в Анаполис, Мериленд, и то е монтирано на дясната преграда на десния борд на Мисури.

За разлика от цялата тази процедура, предаването на Германия на съюзническите сили почти четири месеца преди това се случва в малка слабо осветена френска училищна стая, посред нощ. Генерал Дуайт Айзенхауър категорично отказва „холивудско шоу“. Той дори не присъства.

В името на честта, достойнството и обстоятелствата Макартър прави нещата по различен начин. За съюзническия ръководител този свещен ритуал е кулминацията на най-големия военен конфликт, който светът някога е виждал. Това е ден, който ще се появява във всяка книга по история. Междувременно уморените от войната моряци на борда на Мисури гледат на събитието като на ненужен его-фест, организиран от напудрени генерали и адмирали.

MacArthur Manila

Дъглас Макартър

Едно нещо обаче, за което всички са съгласни, е, че САЩ са новото голяма сила на сцената. Макартър нахлува в Токийския залив с армада от 258 бойни кораба и плавателни съдове, което свива японската сфера на влияние до бреговете на родните й острови. Превъзходството на американските сили ще се излага на показ.

Генералът запалено изучава военната история на света и композира особено въздействаща сцена за заключителния акт на Втората световна война. Векове преди това древните римляни развиват обичая да принуждават победените си врагове да „преминат под игото“: затворниците са превеждани с вързани ръце под дървена напречна греда, използвана за впряг на волове. Актът символизира прехода на разбитата армия от воиници към роби. Често гредата е заменяна с нещо по-лесно достъпно – алегорична арка, направена набързо от римски копия, например.

Макартър планира да подложи японската делегация на един вид актуализирана версия на тази вековна практика. На мястото на копията генералът излага оръжията, превърнали градовете на Япония в пепел. В момента, в който той подпише документите за предаване – планьорите насрочват тази задача точно за 9:08 сутринта – той иска небето над кораба да почернее от ескадрили на американски военни самолети.

B-29 in flight

Boeing B-29 Superfortress

Месеци преди това американски бойни самолети почти всеки ден пускат бомби от японското въздушно пространство. След края на военните действия те продължават да летят, сега вече натоварени с храна и провизии. На 2 септември Макартър иска колкото се може повече самолети в демонстрация на непреодолима сила, коятое и предупреждение, предназначено да потуши всяка малка надежда за съпротива. Тя също така е и предупреждение за всички други държави, че Съединените щати сега са единствената ядрена суперсила в света.

Самолетите идват както от американската армия, така и от военноморските части. Последното би било много по-лесно. С изключение на USS Коупенс, превозвачите на Task Force 38 не са в Токийския залив, но все пак плават наблизо. Те бродят по източните брегове на Япония от месеци, предприемайки непримирими атаки. След прекратяване на бойните действия военноморските самолети изпълняват разузнавателни мисии над изгорели градове, патрулират и помагат за намирането и предаването на доставки до лагерите на военнопленниците.

За армията дългите разстояния до Токийския залив са по-трудна задача. Самолетите, които Макартър най-много иска да покаже, са американските тежки бомбардировачи B-29. Тези самолети са от решаващо значение при опустошението на японските градове и са тези, които пускат атомните бомби, сложили край на войната. Също така не убягва на генерала, че гледката на стотици самолети, струящи отгоре в привидно безкрайно шествие, трябва да направи впечатление и на членовете на съветската делегация, стоящи отдолу.

Екипажите на B-29 обаче знаят, че летенето с бомбардировачите често е опасно начинание. Един екипаж на такъв самолет е много по-вероятно да умре при катастрофа или механична повреда, отколкото от действията на врага. Извършването на дълги мисии над водата по време на война е едно, мислят си мнозина, но да летиш за шоуто е съвсем друго. Мъжете, които прекарват месеци наред в битка, не се чувстват удобно да летят през може би най-претъпканото въздушно пространство на Земята. Ами ако нещо се счупи?

Капитан Робърт Дж. Уилман, пилот на B-29, базиран на Гуам, пише за случая години по-късно в текст за паметната зала на ветераните.

Лично аз бях против идеята, защото досега имахме късмет и всичко може да се случи при едно 15-часово пътуване на 3000 мили над океана. Попитах всеки член на екипажа за мнението им. Бил Гросмилър, нашият бомбардировач и най-младият член на екипажа, изглеждаше развълнуван от пътуването. Така че Бил отиде с друг екипаж.

Армейските военновъздушни сили технически се смятат във война до момента на подписването на документите за предаване, така че някои летци избират да летят, просто за да получат още една бойна задача в биографията си. Други са привлечени от желанието да видят разрушенията, които бяха нанесли в Токио (повечето от мисиите са изпълнявани през нощта и мъжете не са се бавили да видят какви щети са нанесли).

 
 
Коментарите са изключени