shareit

Последната битка на генерал Къстър е добра реклама за бира, но далече от истината

| от |

 САЩ винаги може да предложи интересни легенди, които често претендират за създаването на  герои и нечувани успехи на бойното поле, макар и в повечето случаи да забелязваме някои интересни разминавания. Имайки предвид сравнително кратката история на новия континент, подобни манипулации не бива да ни изненадват, но ето някои интересни случаи, за които дори малцина американци знаят.

През 1896 г. или точно 20 години след легендарната битка на генерал Джордж Армстронг Къстър, който умира заедно със своите 261 кавалериста в битката за Литъл Бигхорн, бирената компания Анхаусер Буш създава една невероятна кампания.

Произвеждат се 150 хиляди литографски копия, на които се отпечатва „Последната битка на Къстър“ и се поставя във всеки салон в САЩ. Литографията представлява копие на картината на Сасили Адамс от 1888 г. и описва хаотична бойна сцена в планините на Монтана с дузина униформени кавалеристи, лежащи на земята мъртви или ранени, докато индианците свалят скалповете им. В далечината дългокосия Къстър е вдигнал своята шпага и е готов да се жертва в последната свирепа битка, обграден от многоброен враг.

gettyimages-615293166-594x594

Интересното е, че повечето хора разбират за историята на генерала от картината на пивоварната и никога не се интересуват от фактите покрай нея. Редно е същият да бъде герой, макар и архивите да не са особено съгласни с бойната сцена. Той е белият герой, носител на всички бойни качества, заслужил много победи и ордени, при това срещу орда варвари. Разбира се, варварите се борят за своята земя и преди да дойдат новите заселници, могат да се похвалят с абсолютен мир и идеология, която до някаква степен може да прилича на индийската, макар и самите местни никога дори да не са подозирали съществуването на друг свят отвъд хоризонта и океана.

Истината е, че генералът не е герой, не е самоотвержен победител, всичко до голяма степен е много сериозно преувеличено, при това с особени неточности в разказването на легендата. Както обаче знаем, достатъчно е да получим една много добра лъжа, която да се повтори повече от 100 пъти, за да се превърне в истина.

Точно това се случва и в историята на Къстър. Легендарното момче-генерал повежда своята армия на 25 юни 1876 г. срещу индианско село в Чернити планини, настоявайки за едно сериозно клане. В легендарната битка на Литъл Бигхорн, истинските агресори са именно редовната войска, а губещата страна е именно индианската. Според много историци, индианците начело със Седящия Бик и племето Лакота, осъзнавали предстоящата битка.

gettyimages-3426003-594x594

Мнозина виждали, че това ще е техният последен опит да постигнат една сериозна победа и да запазят своя свободен начин на живот. Да се предадат, означавало да отидат в изгнание и да бъдат разпръстнати в нови резервати, а докато имало мъже с воля за битка, това нямало как да се случи. Като много други възпитаници на Уест Пойнт, Къстър също бил особено дързък, рядко признавал команди, а още по-лошото е, че никога не намирал разумна причина да се подчини на своите началници. Нещо повече, първата сериозна битка е именно в Гетисбърг по време на Гражданската война.

Благодарение на един особено добър материал в пресата, той много скоро ще бъде издигнат и до един от младите генерали в американската армия, при това един от най-младите в цялата военна история на САЩ. След гражданската война, генералът потърсил следващото предизвикателство в лицето на западния фронт и много скоро решил да се прекръсти на „Ловецът на индианци“. В свободното си време, той изпълнява и ролята на журналист. Често пише материали за източните издания, описва се като ветеран в битките, притежаващ особени познания за бойния дух на индианците. Истината обаче е, че прословутият генерал не знаел нищо, така и не научил езика на различните племена. Никога дори не изучил техните бойни тактики и стратегии.

През 1868 г. влиза в прословутата битка за река Уашита. Като особено смел, а за някои и много глупав, той отива да води преговори с шайените, за да потърси условията за размяна на заложниците. Индианците го канят на една специална традиция за пушене на лула, която генералът приема като вид уважение, но не точно това е било тяхното съобщение. Индианците предлагат размяната да се случи, а в замяна Къстър заявява, че няма да ги напада повече, но ако се стигне до атака, най-вероятно те самите ще са го предизвикали.

gettyimages-3090679-594x594

Индианците послушали глупостите на бледоликия и след това решили с един специфичен жест да му обяснят какво го чака. Когато получили лулата от него, те изсипали пепелта и бързо я размазали по земята, за да му демонстрират съдбата му при евентуални опити за атака. За съжаление, смелият генерал не разбрал посланието. През 1868 г. резервата в Черните планини бил  пълен с представители на племето Лакота.

Те никога не влизали в особени противоречия, както много други индианци, но въпреки това често били обект на агресия спрямо заселниците. Още по-лошото е, че когато се открива злато в днешна Монтана, Конгресът побързал да промени локацията на резервата. Индианците никога не приемали златотърсачите за кротки и мили хора, голямата златна треска и желанието им да се избиват едни-други, можело скоро да рефлектира и върху самите тях. Още по-лошата новина е, че когато се изпраща армия, за да намери криещите се представители – Седящият Бик и Лудият Кон, основните мотиви били насочени изцяло върху премахването на цялото племе, както и завземането на планините.

През 1876 г. Къстър получава заповеди да се разправи с индианците по река Роузбъд, но вместо да изпълни това искане, тръгва по река Литъл Бигхорн. Предпочитаната тактика на американската армия била да нападне селата по зазоряване, но самият нетърпелив генерал вярвал, че така ще изгуби елемента на изненада. По тази причина разделя своите сили на две и нарежда да се нападне обкръжението на Седящия Бик в ранния следобед.

Майор Маркус Рино следва директно плана на своя генерал и влиза в селото, докато Къстър и още 120 човека заемат билото, откъдето могат да затворят изхода на всички жени и деца, които се опитват да избягат. Планът бил елементарен, заловените заложници ще позволят по-бързото отслабване на бойните сили на противника, а с това победата е сигурна. Тази тактика вече е използвана в битката за река Уашита.

Веднъж щом жените и децата са в плен, врагът обикновено се предавал, при това особено бързо. За съжаление планът не се случил точно така, както Къстър се надявал. Мъжете на Рино така и не успели да влязат в селото, те били посрещнати не толкова гостоприемно и бързо се наложило да свирят отбой. Шайенските бойци се притекли на помощ и водени от Лудия Кон, пресрещнали хората на Къстър и ги затворили в капан.

gettyimages-1268488506-594x594

Така се ражда и легендарната последна битка. Многобройният противник действал повече от безупречно и затваряйки всички изходи, трябвало само да елиминира и последния човек, който мърда. Отчаян от развиващите се действия, генералът наредил да се застрелят конете и да се използват за защита от стрелите на противника, но вече било късно. Последната битка на Къстър е запечатана като един абсолютен героичен миг, в който шепа спартанци се борят с безкрайния враг. Истината е, че индианците по-късно записали нещо друго в архива си. Повечето американци от редовната армия били изключително изплашени и започнали да бягат. Веднъж щом паниката завладяла сърцата им, индианците вече не водили битка, а ловували по същия начин, по който преследват и бикове.

Повечето ще разказват, че са яздили и убивали, никой не е намерил смелост да се защити. Тежката загуба бързо започнала да се отразява, новините се разпространили като истинска проказа. Мнозина не вярвали и смятали, че това са лъжи. Издания като „Ню Йорк Хералд“ побързали да разкажат изключително фантастична история за героичния подвиг:

„В едно лудо настъпление по неравния терен с множество скали, летящи върху главите им, както и огън от всеки храст пред тях, 300-тата американски войника се изправили срещу бесни конници с томахавки и копия. Всеки техен замах бил кървав. В тази неравна битка, всички от редник до генерал, изпълняват своя геройски дълг. Успехът е далече от техните ръце, но те не се предадоха и умряха като мъже.“

Не е ясно какво наистина е мотивирало художника да направи толкова епична картина, но самият Къстър също проявявал форма на творческо писане, докато изпращал писма до семействата на убитите. Рекламата обаче била повече от достатъчна за всички компании, които бързо се възползват от подвига. Десетилетия по-късно на всяка бутилка ще присъства и облика на Бъфало Бил. Дори Седящият Бик намира място за реклама.

gettyimages-615315878-594x594

Картината изиграва своята роля и представя индианците като група диваци, които се борят за своето оцеляване и отказват да приемат цивилизацията. Следващата орда от доброволци се нарича „Отмъстителите на Къстър“ и води серия от брутални кампании, при това в името на човек, който искал да гарантира продължителната златна треска и извличането на ценните блага. Същите успяват да сложат и официалния край на племената Лакота и Шайен.

 
 
Коментарите са изключени