shareit

ОРЪЖИЯТА, КОИТО ПРОМЕНИХА ИСТОРИЯТА – МЕЧЪТ

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

 За разлика от копието и лъка, мечовете са късна добавка към човешкия арсенал. Въпреки това, никое друго оръжие в историята не е пленявало така въображението. Мечовете са не просто средство за водене на бой, те са сакрален предмет, натоварен с огромна културна значимост. У много народи, мечът е свещено оръжие, което се предава от поколение на поколение, получавайки свое собствено име и почетно място сред домашните и родовите светини. На мечовете се приписват магически сили, както и някаква форма на одухотворение. Всички тези културни явления водят до създаването на поредица от митове и легенди, които разказват историята на вълшебните, божествени оръжия.

gettyimages-534293472-594x594

Без съмнение, най-прочутият меч в историята е „Ескалибур“ от епосът за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Разбира се, той съвсем не е единственото оръжие, превърнало се в легенда. „Дурендал“, мечът на легендарният рицар Роланд е един от най-популярните артефакти във френските легенди. На широка популярност през средните векове се радвал и т.нар. Меч на Атила, описан от хронистът Йорданес. Според легендата, това било оръжието на сaмия Марс – древният бог на войната, наричан от гърците Арес.

Комбинацията от собствената магичност на мечовете и цялостният мистицизъм, свързан с ковашкия занаят, създават своеобразна културна амалгама. Всеки етап от „битието“ на меча е специален и натоварен със символика. Изковаването на оръжието е фактически сакрален процес, в който освен чисто техническото майсторство на ковача, се вплитат наричания, заклинания и прорицания за бъдещето на войните, които ще боравят с него. В последствие този процес се продължава от всичането на сакрални надписи или изображения в острието, както и в процеса на неговото даряване. Така например, според древна традиция, запазена и у нас, хладното оръжие се откупува с пари, за да не бъде откупено в последствие от кръвта на своя стопанин.

gettyimages-50699053-594x594

Сакрален е и самият процес на употреба на меча. Дуелите между двама души са натоварени с огромно количество символика. Тези битки се превръщат в своеобразни ритуали, които се откриват по определена формула, протичат в определен ред и завършват отново по силата на традицията. През вековете са се запазили различни форми на дуели, някои до обезоръжаване на врага, други до пускане на първа кръв, а трети – до смърт на единия опонент. Всички тези видове противоборства са залегнали в основата на различни културни явления и традиции. Пак от тях водят своите корени и съвременните спортове, които са разновидност на фехтовката.

Въпреки своето значение като средство за отнемане на живота, мечът често пъти символизира доблестта и спазената клетва. Именно поради тази причина, през средните векове владетелите използвали мечове за да посвещават мъжете в рицарство. Тук оръжието играе ролята на сакрален артефакт, в който е съсредоточена както силата на въздаващия достойнство, така и мощта на самата вещ като атрибут, скрепяващ клетвата пред погледа на Бог.

Най-старите известни мечове, открити от археолозите датират ок. 3300 г. пр. Хр., в разгара на Бронзовата епоха. Оръжието бързо се разпространява върху цялата територия на Евразия и бързо се налага като водещо нападателно средство както за пехотата, така и за кавалерията. Подобно на лъка, мечът бързо започва да се развива в различни форми и видове, отговарящи на конкретната цел, с която се изработва оръжието – за дуели, за открити сражения или за употреба от конски гръб.

gettyimages-122320427-594x594

Първите популярни бронзови мечове се появяват в Европа около 1300 г. пр. Хр. – т.нар Науе II. Най-ранните известни примери за този тип оръжие са намерени в Северна Италия, а в последствие техниката и дизайна се разпространяват из цялото Средиземноморие, достигайки Месопотамия около век по-късно. Елегантността на острието – листовидно, с разширена централна част, се превръща в модел, по който се изработват и по-късни образци, включително и такива, направени от желязо. Успоредно с развитието на изработката на мечове в Европа, в Индия и Китай се оформят местни школи, които боравят с по-различни техники за изработване на оръжието. Китайците например използват доста повече калай в бронзовата сплав, от която коват остриетата, залагайки на по-мека сърцевина и по-твърди ръбове.

 

С настъпването на Желязната епоха, в развитието на мечовете се появява една важна разлика спрямо по-ранния период. Заради качествата на новооткрития метал, мечовете вече могат да се изработват с дължина по-голяма от дотогавашния стандарт от 60-70 см. Това увеличава техния обсег, както и възможностите за оформяне на острието. Първоначално, железните мечове не се отличават твърде много от бронзовите като здравина поради използването на сходен метод за обработка. В последствие, някъде около 1100-та година пр. Хр., в ковашкото изкуство навлиза техниката на „закаляване“ на стоманата чрез потапянето на нагорещените остриета в ледена вода, което им придава допълнителна твърдост и якост. С навлизане на стоманата като подобрена форма на желязото, качеството на мечовете се повишава значително спрямо предходните периоди. Пак около началото на първото хилядолетие преди Христа се забелязва и появата на особен ритуал – полагането на „убити“ мечове – изкривени на 180 градуса, с цел да символизират краят на силата на погребания боец.

Saber_with_Scabbard_and_Belt_Hook_(清_腰刀)_MET_DP-834-001

Снимка: By This file was donated to Wikimedia Commons as part of a project by the Metropolitan Museum of Art. See the Image and Data Resources Open Access Policy, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58750546

Както и през Бронзовата епоха, през Желязната ера в различните части на Евразия се появяват множество типове мечове. В Китай например се налагат три основни вида – дао (извит меч с едно острие), дзиан (двуостър, прав меч) и т.нар „противокавалерийски“ мечове жанмадао (извити, големи оръжия, с широко острие).  В Европа, най-популярни били гръцките ксифос (къс, двуостър меч) и подобният на него римски гладиус. Тези оръжия с дължина до 70 см се използвали в сгъстените строеве на античните фаланги, с което се обяснява и тяхната малка дължина. В Близкия Изток, персите привнесли скитския дизайн на оръжията, които запазили своето древно название – акинак.

Този двуостър меч се запазил като стандарт в Ахеменидската империя, а негови по-късни версии, с по-голяма дължина (понякога почти до 1 м) били на въоръжение в Партия и Сасанидската империя. Любопитно е да се отбележи за наличието на мечове, ковани в Индия, които навлезли в Европа като част от вноса на висококачествени оръжия. Те били изработени от стомана, познатата в България като „дамаскинска“. Тя станала изключително популярна сред близкоизточните майстори заради своите изключителни качества. Факт е обаче, че произходът на дамаскинската стомана всъщност е от Индия, където местните майстори създали рецептата за специфичната комбинация от сплави и техника на изковаване, които създавали неповторимите шарки на стоманата. Кюлчета от нея били пренасяни през Арабско море и захранвали майсторите-оръжейници и в Арабските империи през цялото Средновековие.

Spadalongobarda_270

Снимка: By Giorces – rotated version of File:Spadalongobarda.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9685576

В Европа, мечовете през Средните векове били силно повлияни от късноримската спата – удължено, двуостро оръжие, взаимствано като влияние от източните народи. Спата-та остава водещ дизайн за мечовете чак до X век. В последствие с обогатяването и подобряването на технологиите за изработване и закаляване на стоманата, оръжията от Стария континент добиват легендарни качества. Мечовете, изработвани от франките били толкова ценни, че крал Шарл Плешивия забранил техния износ през IX век, за да не попадат в ръцете на викингите, които плячкосвали земите му. Именно северняците въвели в употреба предпазителите, които станали много популярни заради кръстовидната си форма в хода на Кръстоносните походи. Успоредно с тях, от изток продължило да навлиза използването на извити мечове, наричани в България саби – средства за водене на ефективен кавалерийски бой. Тези извити оръжия се използвали от всички големи армии в Източна Европа. По подобен път се развили и извитите оръжия в Близкия Изток – скимитар-и и по-късните шамшири, които се появили под влиянието на тюркските саби, привнесени от Селджуките.

gettyimages-148187026-594x594

В Япония, мечовете еволюирали най-вече под китайско влияние. Едва около X век сл. Хр., започнало изковаването на т.нар. „древни мечове“, от които се развило оръжието, наричано тачи. То било характерно със своето извито острие и кръгъл предпазител. Именно на негова основа и под влияние на сътресенията, свързани с периода на монголските нашествия през XIII век, в Япония се появил един от най-популярните типове мечове – катана-та. Нейната окончателна еволюция завършва чак през XVI век, в края на периода Сенгоку, когато се появяват и оръжията, които днес се радват на световна слава.

Междувременно, в Европа, следвайки еволюцията на защитните снаряжения, се появяват все по-големи и тежки оръжия, способни да нанесат вреда на облечените в стомана рицари. Апотеозът на тази тенденция е XV-XVI век с появата на цвайхендер-ите -огромни оръжия за две ръце, използвани от германските наемници – прочутите ландскехти.

gettyimages-109327734-594x594

С появата на огнестрелното оръжие и залезът на рицарската конница, мечовете също променят своя дизайн. През XVI век в Европа се появява рапирата,  със значително по-тънко острие и сложен гард пред ръкохватката, разработен за обезоръжаване на противника, особено по време на дуел. В следствие от различните фехтовачески школи, които се развиват в Европа, дизайнът на рапирите започва да варира, като през XVII век се наблюдава най-широкият спектър от версии на оръжието. За разлика от средните векове, през Ренесанса и Ранномодерната епоха, мечовете вече не са масово пехотно оръжие и стават достояние само на по-заможните прослойки. Това се допълва и  от появата на щиковете в края на XVII век, които се превръщат в основно хладно оръжие на редовите пехотинци.

С възстановяването на кавалерията като ефективно звено на бойното поле, кавалерийските саби преживяват своеобразен ренесанс  в Европа. В последствие, те са пренесени от колониалните войски и в Америките, Африка и Азия. Този тип саби, едноостри, с извито острие и предпазител, остават в употреба чак до Първата Световна война, когато офицерите заменят хладните оръжия с револвери и автоматични пистолети. С настъпването на XX век, сабите остават по-скоро церемониален атрибут, отколкото реално оръжие за бой. Изключение правят японските офицери, които и през ВСВ продължават да използват своите катани.

Без значение дали се намират в ръцете на обикновен пехотинец или с тях борави някой персонаж от древна легенда, мечовете и до днес пленяват въображението на човечеството. От магическите крадящи души оръжия във фентъзи-то, до лазерните мечове на рицарите джедаи, мечовете остават, по думите на Оби Уан Кеноби – „едно елегантно оръжие от една по-цивилизована епоха“.

 
 
Коментарите са изключени