Операция „Висок скок“ – как САЩ изпрати флотата си в Антарктида за търсенето на ресурси и накрая спечели награда „Оскар“
Краят на Втората Световна война идва с началото на един нов конфликт и нуждата от нещо много специално – ресурси за производството на атомна бомба. Единственият проблем е, че както знаем, радиационните елементи често могат да се разглеждат като космически прах, който не може да се открие на нашата планета. Нуждата от най-различни ресурси призовава лидерите да отворят световната карта и да ги търсят. Голямата надежда в това отношение е Антарктика, защото говорим за една необятна територия, в която може да се крие всичко. Именно по тази причина през 1946 г. САЩ се подготвя да позиционира своето въздушно и военноморско присъствие, за да може да изследва безпроблемно територията и да открие всички налични ресурси.
Адмирал Честър Нимитц заявява, че е подготвена една много специална и дълга арктическа операция, която ще започне през декември. Включени са около 14 кораба, 4700 души военен персонал, както и разнообразие от самолети, включително и нови специално модифицирани хеликоптери. Контингентът носи името Task Force 68 и командването ѝ е предоставен но адмирал Ричърд Крузен и Ричърд Бърд, който трябва да се занимава с научните изследвания и търсенето на правилни елементи. Планът на военните е да се насочат към базата Малка Америка IV и да започнат обходи със самолети, за да фотографират площите в рамките на три месеца.
Целта е да се изучи целия континент и след това да се предприемат мерки и стартиране на следващото изследване. На 12 ноември пред медиите адмирал Бърд започва да обяснява, че операция „Дълъг скок“ е предназначена за трениране на морския персонал, тестването на оборудването, в това число кораби и самолети, в една не толкова благоприятна зона. Идеята е, че веднъж след преминаването на тренировката, американската флота ще знае как да защитава базите си на ледения континент. След това ще се стартира изследване на хидрографските, географските, метеорологичните, геоложките и електромагнитните условия на зоната. Разбира се, изказване от този вид не минава под радара на руснаците. Те от друга страна заявяват, че САЩ има за цел да създава военни бази и да контролира по-сериозно територията.
Военните не тръгват неподготвени, те не само откриват достатъчно добри и топли дрехи, но дори произвеждат специални малки ботуши за кучешките впрягове. И така на 25 декември американската флота тръгва, за да колонизира Антарктида. Корабите са натоварени и с огромни бамбукови прътове и оранжеви флагове, за да може да се маркира маршрута в движение. Пилотите на патрулните бомбардировачи са неопитни доброволци с един месец за подготовка. Един от членовете на екипажа характеризират полетите като нехуманни, а на всичкото отгоре не разполагат нито с карти, нито с контролни уреди – на Антарктида не всяка техника успява да се справи. Усещането за полет около пет часа в нищото, затворен в кабина, докато времето навън се променя всяка минута, надали се смята за един лесен полет. Американците са пристигнали и с няколко хеликоптера Сикорски H03S-1 и те събират до четирима души, включително пилота и малко багаж, като покриват разстояние от близо 500 километра.
По-малките хеликоптери от подобния клас покриват около 150 километра. Едно ключово условие в това отношение е създаването на специални платформи, които да се направят на корабите, където хеликоптерите да тренират излитане и кацане. След това летят напред и помагат на ледоразбивачите да се насочват по безопасен маршрут за преминаване. Излишно е да казваме, че два от хеликоптерите никога не успяват да се завърнат. Проблемът е, че американците пропускат някои основни факти при стартирането на мисията, норвежките ледоразбивачи, които се включват на помощ ще заявят, че ледът никога не е бил толкова дебел в рамките на последните 40 години.
При наближаването на шелфовия ледник Рос, специалистите ще направят своя последен заход към Малка Америка IV и след това ще подготвят щабквартирите на адмирала, както и на шестима изследователи. Самолетите могат да стигнат до там, но предизвикателството се крие в кацането на ледената площадка, но преди това нека обърнем внимание на излитането. От кораб е много по-трудно да се случи това, следователно самолетите Douglas излитат от самолетоносача „Филипинско море“. Всеки самолет разполага с допълнително алуминиево оборудване за кацане на леда, а скоростта се подсилва с помощта на четири бутилки JATO за допълнителна тяга.
Въпросните Douglas R4D ще могат да кацнат на леда, но никога повече няма да се върнат, защото няма как да излетят, а и няма как да се приземят на самолетоносач. Трите изследователски групи се разпределят на три различни кораба. Nortwind напуска Норфолк на 2 декември и заминава за Антарктида през Панамския канал. Кораби тръгват от Сан Диего на същата дата, докато централната група и самолетоносача не тръгват преди 2 януари 1947 г. Всичко е по план, защото останалите две групи трябва да построят базата и самолетната площадка. Амфибиите Gumman J2F-6 трябва да предоставят информация, ресурси и ако се налага да извършват спасителни мисии. Скоростта е изключително ниска и всеки капитан осъзнава, че една грешка е достатъчна, за да обрече всички останали на сигурна смърт. Студовете имат положителна страна, благодарение на студения въздух, хеликоптерите стават много по-ефективни.
Необходим е около 1 час за подготовка, затопляне на горивото, маслото и двигателя. Екип трябва да се постарае да изчисти и ледовете от ротора и перките. Това понякога не е достатъчно, защото скоро един от хеликоптерите, превозващ капитан Дюфек на разузнавателна мисия не успява да се върне в базата. Неговият ротор замръзва и хеликоптерът пада пред очите на корабния персонал. Пилотът и Дюфек се спасяват, но самият хеликоптер е унищожен. Централната група пристига на 17 януари. В следващите два дни се търси здрава земя за подготовка на базата. Вадят се тракторите, джиповете и всички останали возила за подготовката на пистата. Самата база използва огромни палатки, оборудване, три самолетни писти и една къса площадка за излитане.
На 22 януари излитащ хеликоптер от самолетоносача е поет от силни ветрове и се разбива във водата. Пилотът оцелява, но страстите се охлаждат много рязко, след като колегите най-накрая разбират къде точно са попаднали. След като самолетоносача най-накрая се намира на около 700 1000 километра от базата, товарните самолети най-накрая са готови за излитане. На борда на първия е самият адмирал Бърд. Самолетът се вдига без никакви проблеми, при това малко след преминаването на половината писта. Следващият транспортен самолет прави същото без проблеми и времето се влошава и полетите се отменят. С утихването на следващия ден и другите се отправят в тази посока.
При кацането им, инженерите бързо премахват колесниците и поставят ски, като започват да вярват, че с тази техника ще е възможно излитането и кацането. Малко след това дори се правят още 28 допълнителни полета и се заснемат около 21 000 снимки. Останалите самолети се движат по крайбрежието и покриват близо 1.5 милиона квадратни мили. Адмиралът иска да има достатъчно снимки, за да създаде една детайлна карта на ледения континент. Това обаче идва и с цена – необходимо е по-специално гориво, подготовка на самолетите, загряването им на земята и мисленето на повече от един фатален сценарий и се взимат колкото се може повече мерки за безопасност. Освен за снимки, на борда на самолетите има и оборудване за изследването на минерални натрупвания. Именно така се откриват и огромно залежи на въглища.
По малките патрулни самолети успяват да вземат проби на вода, но като цяло са изправени пред доста условия за оцеляване – понякога това е мъгла, друг път са тежки снеговалежи, а кацането във водата е много трудно, особено при бурни води. Всеки самолет разполага с оборудване и запаси за оцеляване в рамките на приблизително 100 дена. Изненадата за повечето пилоти е, че след като се вдигнат на определена височина, вече не могат да видят абсолютно нищо, слънцето се отразява на повърхността, а по време на снеговалеж, управлението става напълно невъзможно.
Така нареченото снежно заслепяване може да се изпита и по време на нощно каране през снежна буря. Фаровете повече заслепяват, отколкото да помагат. Скоро започват да се случват и инцидентите. Пилотът Ралф ЛеБланк не успява да види на каква височина се намира и се удря в обект, докато се опитва да се издигне, неговият резервоар се разкъсва и горивото се детонира, като оставя грозна огнена диря в снежното небе. Двама души се опитват да скочат и са разкъсани от перките на самолета, докато другите успяват да скочат на време. Около 13 дена не пристига помощ, а след като бедстващите са локализирани, хеликоптерите не могат да кацнат на тази позиция.
Хвърлят се съобщения и карти, които показват че пътя до свободата е на близо 16 километра разстояние. Хеликоптерите хвърлят и оранжеви флагове, за да посочват най-безопасния маршрут. След завръщането на кораба става ясно, че радистът, инженерът и навигатора са умрели, докато пилотът ще трябва да се раздели с двата си крака, които не само са изгорели, но след това състоянието им се влошава в следствие на ниските температури. Не е ясно колко точно успехи са имали американците в тази мисия, но скоро идва зимата и повечето полети са отменени. Самолетите са обезопасени и подготвени за лютата зима, прибрани са в построени халета, където все пак да запазят някаква температура. За съжаление инженерите не са избрали правилното място, защото през 1958 г. айсбергът се чупи и птиците отплават в неизвестна посока.
Единствено хеликоптерите успяват да се справят много добре с променливият климат. Интересното тук е, че военните дори правят документален филм, който по-късно ще спечели наградата Оскар през 1948 г. Един интересен факт е липсата на информация относно откритите ресурси, но пък е ясно, че очевидно такива има. Малко след това светът подписва договор, в който двата полюса на света ще останат мирна зона и никакви бази няма да се отварят, но по-забавното е, че никой не успява да признае колко точно е струвала тази мисия на САЩ.
Снимки: Wikipedia
