Окупацията на Полша през 1939 г.: Между чука и наковалнята

| от Радослав Тодоров |

Всеки знае, че Втората световна война започва с нападението на Третия райх над Полша. Тази представа за нещата обаче не е съвсем пълна. Полша тогава не е нападната само от един враг. За беда, през септември 1939 г. от едната й страна има наковалня, а от другата чук, при това, придружен със сърп.

Въпреки сходствата в двата авторитарни режима на нацистите и болшевиките, съществуват диаметрални противоречия между техните идеологии, които в ход а на войната предстои да бъдат изострени до крайност. Преди това обаче е сключен пактът Молотов – Рибентроп и с последвалите тайни преговори за разгром и подялба на Полша, над страната надвисват страховитите сенки на свастиката и петолъчката. Некоректно е обаче вината да се хвърля само върху Германия, защото тя е обща. На практика Третият райх и Съветския съюз провеждат съвместна операция и вината е еднаква и на двете страни.

През периода на социализма, че дори и в съвременните, предимно руски книги и филми (защото немците избягват въобще да коментират този епизод от историята) нещата се представят доста едностранчиво. За ролята и действията на виновната и подсъдима Германия се говори надълго и нашироко, а за ролята на СССР или се споменава с половин уста, или изцяло се мълчи. В старите карти из книгите с ярко червени корици, настъплението на германската армия в Западната половина на Полша е подробно обозначено със стрелки и дати, докато в Източната нищо не е обозначено, а тя е представена вече като част от СССР. Всъщност е точно обратното – първи германците започват своята офанзива на 1 септември, като авангардът им до 14 септември вече е достигнал до границата определена с тайната клауза на пакта Молотов – Рибентроп. А съветската инвазия на изток започва чак на 17 септември, като и там, и в източната половина бойните действия приключват на 6 октомври, когато полската съпротива и в двете части е вече напълно сломена.

Map-1939a

Поляците взимат решение твърдо да се съпротивляват срещу Третия райх, въпреки численото и технологичното му превъзходство, тъй като Англия и Франция ги уверяват, че при война веднага ще се включат на тяхна страна. Реално обаче Полша е подхлъзната от тях да бъде напълно неотстъпчива и несговорчива към всякакви предложения и преговори с германците, което води до ескалация и избухване на конфликта, след което е неочаквано изоставена от мнимите си съюзници. Великобритания и Франция все пак обявяват война на Германия, но реално не предприемат абсолютно нищо, за да помогнат на Полша, освен че приемат на своя територия емигриралото й правителство в изгнание и започват обучение на полски и чешки пилоти, които впоследствие да се бият на британски самолети срещу Луфтвафе. Резултатът от това е печално известен – Вермахтът прегазва Полша с блицкриг* за седмици.

В хода на тези събития от изток в Полша нахлува и Червената армия, като поляците първоначално си мислят, че славянските им братя пристигат за да им помагат в борбата срещу нацистите. Това заблуждение идва от обстоятелството, че няколко месеца по-рано СССР води официални преговори с Великобритания, Франция, Полша и Румъния против милитаризацията на Германия, както и от това, че при влизането си на полска територия, те не обявяват официално война. Няколко източни полски градове като Дубно, Луцк и Влоджимерж Волински просто пускат мирно руснаците без каквато и да било съпротива.

немски войници премахват граничната бариера на полската граница

Немски войници премахват граничната бариера на полската граница

В това време в Източната половина от Полша администрацията все още функционира, както и международните връзки. Първите френски доставки обаче пристигат, чак когато немците са окупирали цялата западна част, а руснаците вече са нахлули в източната. Това са няколко кораба превозващи танкове Рено R35, 20 самолета, амуниции, експлозиви и материали за Полша, достигнали румънското пристанище Констанца и още няколко току що потеглящи от Марсилия. По това време под контрола на поляците са само Варшава, Лвов, Гродно, Тарнопол, Люблин и териториите около тях, а под командването на щаба им се намират около 700 000 войници. И ако Съветският съюз вече се е превърнал в индустриален гигант и Червената армия е силно механизирана, то в полската армия нивото е доста по-изостанало, при всичките си 26 пехотни дивизии те имат само 2 моторизирани бригади.

Въпреки че полската армия е пометена от Вермахта и изтощена от седмици тежки боеве срещу него, тя все още е боеспособна и функционираща сила, по-голяма от повечето тогавашни европейски армии и определено разполагаща с ресурс да се съпротивлява още дълго срещу немците. Всички шансове нацистите да бъдат спрени обаче рухват, когато става ясно, че болшевиките не са дошли да помагат, а също да окупират. Тогава полското войнство се вдига и срещу тях. В този момент около 250 000 полски войници се бият срещу немците в Централна Полша, други 350 000 са заели позиции да охраняват жизненоважния коридор за доставки през Румъния, 35 000 се бият на север в Полезия и около 10 000 на крайбрежието при Гдиня. От запад обаче настъпват над 1 500 000 германски войници с 2500 танка и 2300 самолета, а от изток настъпват 900 000 руснаци с 4700 танка и 3300 самолета. Към този момент полската армия разполага с едва 880 танка и 400 самолета.

Warsaw-March-copy

Понеже войските се сражават на запад срещу немците и не очакват съветско нападение, за охрана на източната граница са оставени едва 20 000 войници, която съпротива е много лесно преодоляна от руснаците. Германският удар е нанесъл тежки поражения по инфраструктурата и комуникационните системи на поляците, което затруднява контрола и съобщенията от щаба към отделните части. За това те решават да минат в глуха отбрана по всички фронтове, очаквайки обещаната намеса на английските и френските войски във войната. Тази намеса обаче не се случва и поляците остават сами да понесат удара между чука и наковалнята.

На първия ден от съветското нахлуване, правителството на Полша се евакуира към Румъния, но отказва да капитулира и армията остава да се бие срещу нашествениците. Но още в началото на боевете срещу руснаците, немците вече разбиват Краковската и Люблинската армия при Томашов Любелски намиращ се до съвременната източна граница на Полша. Ген-щабът решава да изтегли всички войски така, че да заемат отбрана около двете страни на румънския снабдителен коридор. На север вече немските и съветските войски се срещат и доказателство за тяхното кооперирано съдействие, е че германците отстъпват превзетата на предния ден от тях Брестка крепост на съветската 29-а танкова бригада, защото така е било договорено на тайното им споразумение преди войната. На 22 септември дори се провежда съвместен военен парад в града, приет едновременно от германския генерал Хайнц Гудериан и съветския Семьон Кривошеин. В този ден пада и Лвов, след като германците вдигат обсадата му и също така го предоставят на руснаците. Вилнюс е превзет от Червената армия след двудневен бой на 19 септември, а Гродно пада на 24 септември след 4 дневни боеве.

съветски парад в Лвов

Съветски парад в Лвов

Отчаяната съпротива на поляците обаче продължава и на 28 септември те дори успяват да постигнат тактическа победа в битката при Шацк, когото те отвоюват от руснаците след тежки кръвопролитни сражения. Крепостта Модлин пада на 29 септември, след 16 дневен щурм на германците, а Варшава вече се отбранява с последните налични сили от цивилни доброволци, милиция и отстъпили натам разбити военни части. На 1 октомври руснаците разбиват изтласканите до Витично остатъци от полската армия в последното голямо сражение от кампанията. Всички оцелели полски военни съединения вече се бият изолирани едно от друго и в пълно обкръжение. Отчаяната им съпротива продължава до 6 октомври, когато всички те неминуемо са разгромени от врага. По повод успешното приключване на кампанията, Молотов пише до Върховния съвет на СССР: „Един кратък удар на германската армия, а впоследствие и на Червената армия, беше достатъчен за да не остане нищо от това изчадие на Версайския договор”.

немски и руски войници се здрависват в Полша

Немски войници премахват граничната бариера на полската граница

Въпреки че полската армия е разбита, а територията на страната -окупирана, поривът към свободата и към борбата за Родината не угасва в полските сърца. Полското съпротивително движение против окупаторите става най-мащабното в цяла Европа за времето на Втората световна война. В края на войната се вдига голямо въстание във Варшава против немската власт, което е удавено в кръв от нацистите. Но като говорим за това, както и за концентрационните лагери на немците в Полша, не бива да забравяме и за разстрела на полските офицери и аристократи в Катинската гора, както и всички останали престъпления извършени и от руснаците. За тези случки впоследствие не се говореше, защото те излизат победители от войната. Хубаво е обаче, когато се казва истината, тя да се казва цялата и докрай.

* блицкриг – нападателна оперативна военна доктрина, която се състои от предварителна бомбардировка и последваща атака с моторизирани сили, които използват елементите на бързина и изненада за предотвратяване изграждането на хомогенна вражеска отбрана.

 
 
Коментарите са изключени

Толкова много олелия заради една картина

| от chronicle.bg |

През 1905 година една картина, показана в Париж, шокира обществото. Критиците я разнищват, а религиозни дейци и консерватори държат речи срещу нея. Художникът й е заклеймен като „див звяр“ и насилник на жени. Но картината не е никак порнографска. Не е дори еротична – тя е просто портрет на напълно облечена жена с шапка. Ето историята:

606px-Henri_Matisse,_1913,_photograph_by_Alvin_Langdon_Coburn

Анри Матис

Докато група ексцентрични художници подготвят изложбата си в Париж, президентът им, мосю Журден, ги убеждава да не показват „Жена с Шапка“. Журден се смята за либерален човек, който се бори срещу тесногръдите традиции във френският художествен свят. Но той също така вижда проблемите отдалече. И съответно предупреждава групата, че тази картина, дело на бедния художник Анри Матис, ще развали изложбата им.

Картината обаче остава и когато Le Salon des Independants отваря врати, при вида й парижани или избухват в смях, или застиват в шок. Цялата изложба е осмивана, а картината на Матис става коронният номер в един голяма цирк. Присъдата на публиката, както и на повечето критици, се чува ясно и силно – творбата е безобразие, варварска мацаница и откровена безцеремонна обида към жените, също и към изкуството, а Матис и останалите са диви зверове.

Amélie-Noellie-Matisse-Parayre

Амели, съпругата на Матис

„Жена с Шапка“ е портрет на съпругата на Анри, Амели, носеща голяма шапка с пера на главата. Критиците смятат, че картината изглежда странно недовършена и груба. Най-шокиращо за тях са странните цветове на перата, които никак не си отиват един с друг и карат лицето на мадам Матис да изпъква. Парижаните по това време може и да са комплексни хора, но тази картина ги обърква и отблъсква. Амели Матис е известна брюнетка, но върху платното тя е изобразена с тухлено червена коса, неестествена зелена черта на челото и ментово зелен нос. Как може един мъж да нарисува жена си така? Плъзват слухове, че нещата в семейство Матис не вървят добре.

За Анри целият скандал представлява просто още един тъмен епизод в и без това болезнения му живот. Той прекарва детството си в Боен ан Вермандоа, неособено симпатично индустриално градче в северната част на Франция. Вече е адвокат, когато избира изкуството като житейски път и разочарова родителите си. Рисуването всъщност не му се отдава и Матис постоянно трябва да учи. Когато не успява да влезе в престижния хайлайф на френския артистичен свят, Анри е заклеймен от семейството си като бездарен. Но творецът, несигурен и депресиран, има по-големи тревоги от отхвърлянето. През 1905 той вече е на 35 години, женен мъж, с 3 деца – и е разорен.

Надеждите му са в тази изложба. Трудолюбив перфекционист, Матис вярва, че поне ще внесе нещо ново (и затова ценно) в изкуството – насладата от ярките цветове. Той рисува „Жена с Шапка“, за да предаде собствените си емоции, а също и (поне се надява) душата на модела си. Той не рисува цветовете на природата, а цветовете на сърцето. 

Амели Матис е бунтарка с кауза, а каузата й е геният на съпруга й. Мадам може и да не познава изкуството, но познава Анри и знае, че всичко, което прави, трябва да е велико. Родена е в Тулуза, югозападна Франция, тя завежда художника в своя град. Така Анри – дете на студения и сив север – вижда топлите цветове на юга и така съпругата му променя и двама им, както и бъдещето на изобразителното изкуство завинаги.

Анри е искрено раздразнен от подигравките и обидите по отношение на портрета му, но Амели никога не губи вяра в него – по-скоро светът ще се промени, отколкото тя. И наистина, светът бавно започва да се променя.

Stein-family

Лео и Гертруд Щайн

Двама американски любители на изкуството – Гертруд Щайн и брат й Лео – посещават изложбата отново и отново, най-вече за да видят „Жена с Шапка“. Те знаят, че картината се откъсва напълно от традициите, но докато повечето хора са ужасени от това, двамата остават впечатлени. Седмица преди изложбата да затвори, Лео предлага да купи картината за 300 франка и Анри няма търпение да се отърве от прокълнатото си платно – и моралът, и финансите му са вече на много ниско ниво. Но мадам Матис настоява за 500 франка – допълнителните 200 ще стигнат за зимни дрехи на дъщеря им.

Вярата на Амели се оправдава напълно. „Жена с Шапка“ е повратна творба за Матис, защото Лео Щайн не само дава 500 франка за нея, но и заедно със сестра си представят твореца сред своите познати (заедно с още една изгряваща звезда на изобразителното изкуство – Пабло Пикасо)

В крайна сметка художниците от Le Salon des Independants приемат определението „диви зверове“ с гордост и наричат себе си фовистко движение (от фр. fauves – диви зверове). Портретът на Матис го прави известен и той става лидер на френския авангард. Тогава светът полудява по революционния поглед на художника върху изкуството, а критиците го обявяват за създателя на модерната картина и освободителя на цвета. Той всъщност става толкова обичан и известен, че някои млади художници го намират за прекалено далечен и буржоазен.

Мадам Матис от своя страна казва, че е най-способна по време на криза, „когато къщата изгаря из основи“. Никога не остава изненадана, че светът вижда, каквото и тя. Дори години след смъртта й посетителите в Музея на модерното изкуство в Сан Франциско все още се спират пред портрета й „Жена с шапка“.

 
 
Коментарите са изключени

Малкото зелено човече на Германия

| от chronicle.bg |

Когато ГДР отива в историята през 1990 новообединената Германия с радост начева заличаването на всяка диря, която напомня за комунистическото минало. Ако посетите Берлин днес, трудно ще намерите дори малко останали следи от онова време… докато не пресечете улицата.

През 1961 в Източна Германия психолог на име Карл Пеглау  получава задача да намали нарастващият брой смъртни случаи в източен Берлин. Около 10 000 души са загинали в пътни произшествия между 1955 и 1960 и когато задълбава, Пеглау открива, че голяма част от тях са хора, блъснати от кола, докато пресичат. По това време Източен Берлин няма светофари за пешеходци дори и на пешеходните пътеки.

peglau

Карл решава все пак да сложи няколко светофара… Той иска те да са толкова прости, че дори малки деца, възрастни хора, далтонисти или хора с интелектуални затруднения да могат да ги разбират. Така му идва идеята да покрие стандартните светофари с шаблони, така че всяка светлина да образува различен символ. Зелената светлина ще прилича на ходещо човече, а червената – на човече с разперени ръце, което все едно се опитва да спре други човечета зад него да пресекат.

Пеглау показва идеята на асистентката си, Анелис Вегнер, и й казва да доизглади детайлите – да увеличи количеството светлина и да направи фигурките по-подходящи за деца (Пеглау казва на Анелис да ги направи по-пълнички и дружелюбни на вид). Дизайните на Вегнер – плътни човечета в шапки – са толкова игриви и забавни, че Карл се притеснява дали въобще ще бъдат одобрени от скучните, сиви, комунистически бюрократи без никакво чувство за хумор, на които той трябва да докладва.

Но греши. Дизайните са одобрени и така се появява първият Ampelmännchen, или „малкият светофарен човек“, както стават известни впоследствие. Надеждите на Пеглау се сбъдват и човечетата стават много популярни сред децата, които с радост изчаквали на пешеходната пътека, докато червеното не се скрие и не се появи зеленото, което да ги пусне.

Така Ampelmänn става символ в Източна Германия. Правителството го използва в анимационни филмчета за безопасността по пътищата и създава фигурки, игри, книжки за оцветяване и др, от които малките да се научат на безопасност.

Berlinermauer

Същата година, когато Ampelmänn започва работа, 1961, се появява и друга драматична промяна по улиците на Германия – Берлинската стена. Когато тя пада през 1989, почти всяка следа от стария режим се премахва. До средата на 90-те пътните знаци и светофарите с малките човечета започват да изчезват и да се заменят със скучните им еквиваленти от Западна Германия.

Ако обединението на Германия беше станало по-плавно, малките зелени и червени човечетата може би щяха напълно да изчезнат. Но с течение на годините, това което изглежда като съединяване на Изтока със Запада, започва да наподобява повече поглъщане на Изтока от Запада. Хората от ГДР започват да се чувстват като втора ръка граждани в новата държава. Те се притесняват да не изгубят идентичността си в място, което се усеща като чужда държава. Падането на режима е великолепно събитие, но да загубят дори и най-безобидния елемент от миналия си живот е просто излишно, ако не и вредно.

През 1996 Пеглау заедно с фенове на човечето му създава групата „Спасете Ampelmännchen!“ и започва лоби за спасяване на светофарите. Те имат и друго освен носталгия на своя страна – Ampelmännchen свети два пъти по-силно, отколкото западния еквивалент, което го прави много по-лесен за виждане.

Скоро властите разбират, че просто ще е по-добре да ги запазят и така човечетата стават стандартни за цял Берлин като от 90-те години насам други градове също ги ползват.

Legal Battle Emerges Over Stoplight Pedestrian Figure

Ampelmännchen също така става и попкултурна икона благодарение на западногерманския индустриален дизайнер Маркус Хекхаузен, който за първи път вижда светлините, когато Германия все още е разделена. „Обожавах ги, защото те изглеждаха като единственото светло и хумористично неща в сивия свят. Бяха толкова щастливи, толкова приятелски“, казва Маркус.

След като Стената пада, Хекхаузен превръща няколко бракувани светофара в декоративни лампи. Те се продават толкова добре, че дизайнерът купува правата от Карл и слага облика им на тениски, шапки, химикалки, карти за игра, всякакви видове чаши и въобще върху каквото се сетите. Така Ampelmänn става иконичен за Берлин, както Айфеловата кула е за Париж. „Хората ги обожават, точно както и аз когато ги видях за първи път.“

 
 
Коментарите са изключени

Хитлер, нацистите и Законът на Годуин

| от chronicle.bg |

„Колкото по-дълга е една дискусия в интернет, толкова по-голям е шансът някой да бъде сравнен с Хитлер или нацистите“ – Майк Годуин

Измислен през 1990 от авторът и адвокат Майк Годуин, Законът на Годуин е първоначално „проект за създаване на меме“, вдъхновен от статия в Whole Earth Review от 80-те години, в която се обсъжда силата на меметата да разпространяват идеи. (В случай, че се чудите – думата „меме“ е създадена през 1976 от биолога Ричард Доукинс)

Годуин отбелязва: „През по-голямата част от 80-те години ми беше хоби да използвам бюлетин-бордовите системи, които работеха на локално ниво благодарение на телефонните линии. Нямаше как да не забележа колко често в разгорещени спорове хората се сравняваха с Хитлер или с нацистите, най-вече за да се изрази гняв или презрение към опонента. Когато отидох да уча право, използвах това, че съм студент, за да получа достъп до компютрите на университета. Вече в световната мрежа отново се натъкнах на още повече от същите хиперболични сравнения.“

314px-Primo_Levi

Примо Леви, 50-те години

Подобни  лекомислени сравнения притесняват Годуин особено след като прочита „Survival In Auschwitz“ на Примо Леви. „Бях виждал много снимки от концентрационните лагери, на изморените тела, натрупани като дърва, и пронизващите очи на оцелелите затворници. Но историите на Леви ме удариха в сърцето – те ми помогнаха да разбера по-добре какво е било цялото преживяване за затворниците.“

Така той решава „полусериозно, полунашега“ да създаде контрамеме, с което да се бори против сравненията. Като цяло той иска да загатне, че повечето хора, които вадят нацистите по време на дебат да речем за мнението на губернатора на Ню Йорк Андрю Куомо относно оръжията, не са особено разумни и оригинални, а точно обратно – действат предсказуемо, като дървен пън, които се таркаля по нанадолнище.

Решението на този проблем, според Майк, е „да се създаде контрамеме, което да накара участниците в дебата да осъзнаят, че се държат като вектори на особено глупаво и обидно меме… и може би да съкрати живота на тези сравнения.“

Mike_Godwin

Майк Годуин

За да придаде на правилото си тежест, Годуин го нарича Законът на Годуин за нацистките аналогии и така го представя по форуми и дискусии в интернет, където се правят подобни сравнения. Не след дълго и останалите потребители в нета започват да го цитират.

И така, идеята определено се разпространява, но променя ли нещо? Липсва, разбира сем достоверна статистика за честотата, с която хората са се сравнявали един друг с Хитлер преди и след Закона. Но в статия от 1994 година Майк отбелязва, че поне според него, след представянето на закона му, сравненията осезаемо са намалели поне на местата, които той посещава. Така че смята целта си за постигната.

Днес Законът на Годуин често се цитира, но в различен смисъл – посоката е, че ако някой сравни друг с Хитлер или с нацистите, правейки така той автоматично губи спора по подразбиране. Самият Майк казва, че е напълно окей да се сравнявни мнението на някого по този начин, особено в политически дебат, ако обаче това е направено в удачен контекст и е достоверно, а не безрасъдно, метафорично, първосигнално и наивно. „Най-добрият начин да зибегнем втори Холокост, аз лично вярвам, че е като избягваме подобни аналогии. Вместо това, да ги правим целомъдрено и стойностно.“

Трябва да се отбележи също, че Годуин не е първият, които заклеймява грешното залитане по Хитлер. През 1951, една 6 години след смъртта на фюрера, феноменът „Reductio ad Hitlerum“ е описан от немския философ Лео Щраус. Той пише в „Natural Right and History“:

„Докато следваме това движение до края му, неизбежно ще достигнем момент, след който сцената е затъмнена от сянката на Хитлер. За жалост, налага се изрично да споменем, че е необходимо да си избягва заблудата, която в изминалите няколко десетилетия се използва често като заместител на reductio ad absurdum, а именно reductio ad Hitlerum. Едно мнение не е автоматично грешно, ако е споделяно от Хитлер.“

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Походът на Теодор Комнин и битката при Клокотница

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1230-та. Мястото – Балканите. Горе долу както сега, полуостровът е разделен на множество малки държави, които живеят в някакво подобие на повърхностно съжителство, но под повърхността ври и кипи. Най-силният владетел в този момент без съмнение е епирският деспот Теодор Комнин, който управлява по-голямата част от днешна Континентална Гърция, както и земите около Одрин в Източна Тракия. Той не крие своите амбиции да завземе Константинопол, да изгони рицарите от Латинската империя и да възстанови Византия.

По пътя му има две основни препятствия. Първото е Никейската империя, която от своите владения в Мала Азия се опитва да прехвърли армиите си на Балканите и на свой ред да сложи ръка върху Константинопол. Никейците успяват за кратко да завладеят Одрин, но Теодор Комнин ги разбива и ги изтласква обратно в Мала Азия. Втората пречка се нарича България.

След тежкото и изпълнено с поражения царуване на Борил (1207-1218г.) България е в незавидно положение. Големи части от владенията, подсигурени при Калоян са загубени, а съседните държави здраво са притиснали царството. Унгарците са окупирали Белград, Браничево и Олтения, Сърбите са завзели земи по поречието на Морава, а до скоро Латинската империя е контролирала всички територии в Тракия. В тази ситуация, българският владетел Йоан Асен II няма много възможности за маневриране и предпочита да пази неутралитет в надпреварата за Константинопол. В края на 20-те години, българи и епирци подписват съюзен договор за съвместни действия в Тракия. Междувременно обаче, Йоан Асен води тайни преговори с Латинската империя, за които Теодор Комнин научава.

Двойнствената дипломатическа игра на българите не оставя съмнения у еприския деспот, че за да влезе в Цариград, първо трябва да се справи с държавата на Асеневци. Именно с тази цел, през февруари, 1230 г., той събира своите войски и потегля към Тракия. За да заблуди българите, Комнин оповестява намерението си да атакува Латинската империя, но в самото начало на март, епирските войски променят посоката си на движение и се отправят срещу България.

Според историческите интерпретации, Йоан Асен бил изненадан от този ход. В действителност, българският цар също бил извел армията си на поход и следял внимателно ходовете на Теодор Комнин. Наличието на български войски в Тракия само потвърдило подозренията на епирския деспот, че  Йоан Асен II се готви да помогне на латините.

Епирците били напълно уверени в победата си. Те разполагали с най-голямата и силна войска на Балканите – вероятно около 15 000 души. В редиците им, освен тежките епирски кавалерийски части се сражавали рицари-наемници, повикани от различни части на Балканите и дори от Италия. Страховити албански планинци допълвали картинката. Теодор Комнин бил толкова сигурен в успеха, че довел на похода цялото си семейство и други аристократични свити. Общо взето, благородните дами и младежи придружавали армията все едно отивали на излет.

Българските войски били чувствително по-малко от епирците и вероятно не надвишавали 10 000 души, от които 1 000 били прословутите кумански наемници, които толкова често служели на Асеневци. За да вдъхне увереност на мъжете си че се бият за правдива кауза, Йоан Асен II набучил съюзния договор с Епир на върха на копието си. Познавайки добре терена, българите заели добри отбранителни позиции по течението на р. Клокотница.

Разчитайки на своето значително числено превъзходство и наличието на тежко снаряжени части, Теодор Комнин изпраща армията си в пълно мащабна атака. Неговите близки са заели позиция за наблюдение на полесражението и очакват скорошната развръзка. Първоначално, епирците успяват да изтласкат българските войски и ги преследват през реката. Сякаш броени минути делят епирците от победата.

Моментът на триумф отминава за миг и е последван от ужас, когато хитро поставения български резерв атакува еприците във фланг докато редиците им са разтеглени от реката. Това, което до скоро изглежда като сигурна победа бързо се превръща в катастрофално поражение. Българите успяват да обкръжат епирската армия и след кратка сеч да я пленят напълно,  в това число и незащитеният лагер, където са семействата на благородниците.

В тази ситуация, Йоан Асен II проявява завидно великодушие – той освобождава всички обикновени войници и наемници и ги пуска да си вървят. Аристократите са пленени и предадени за откуп, а семейството на Теодор Комнин е отведено като затворници в Търново. Разгромът при Клокотница води до пълен колапс на Епирското деспотство и две трети от териториите му минават под пряката власт на България. Само в едно единствено сражение, Теодор Комнин проиграва десетилетие на политически градежи, военни кампании и мечти за възстановяване на Византия.

 
 
Коментарите са изключени