shareit

Най-голямата известна изцепка на американския флот коства живота на 1194 души

На 30 юли 1955 г. е отбелязана 10-тата годишнина на една от най-големите катастрофи в американската флота. Впрочем няма да е последната, но пък често попадаме на някои много безумни решения и отказ за действие. Впрочем не трябва да забравяме, че дори по време на гражданската война има много смели и абсурдни решения, като генерал, който решил да се напие и да забрави, че е на сражение. Прехвърляме се на USS Indianapolis, който изчезва без никаква следа. Корабът е ударен от японска подводница, изпраща SOS сигнал, но никой не се отзовава на помощ. На 6 август 1955 г. медиите пускат информация, че капитанът на кораба е направил грешка и не е уведомил командването. Единственият човек, който знае каква е тайната, се нарича Клер Йонг. Като един от младите радисти в края на войната, той е зачислен в базата Таклобан – позиционирана на Филипинските острови.

Той самият е получил SOS съобщението и се е постарал да го предостави на командващия офицер. Какво става в следващите часове е някаква мистерия, но години след това се говори, че корабът е потънал без никаква помощ, а самият радист се почувствал предаден от флотата. Корабът е пуснат официално през 1931 г. и участва активно по време на Втората Световна война. Той е отговорен за обстрела на Маршалските острови, Сайпан, Иво Джима и още много други. По време на военни действия е ударен от японски бомбардировач и се връща обратно в Калифорния за ремонт. При окончателното завършване е натоварен с много важна мисия – да достави част за „Малкото момче“ – една от атомните бомби,  която се очаква да падне върху Хирошима. Истината е, че трябвало да донесе уран от остров Тиниан.

1280px-USS_Indianapolis_(CA-35)_underway_at_sea,_in_1943-1944_(NH_124466)

До този момент никой от екипажа не знае какво точно доставя. В полунощ на 30 юни две от шест изстреляни торпеда успяват да ударят плавателния съд. С тежка повреда, корабът потъва в рамките на 12 минути. Капитанът нарежда веднага да се изпрати SOS сигнал, но понеже първата стая на радистите е ударена, веднага се изпраща съобщението от втората резервна. Офицер Ленърд Уудс прекарва цялото време в пускането на сигнал и не спира да стои в стаята и да повтаря процедурата в опити да открие помощ. За жалост никой не си спомня, че той ще потъне с кораба, опитвайки се да спаси останалите 1194 души на борда. От тях близо 900 се озовават във водата, друга сериозна част умира от 3-та степен изгаряния. Някои от оцелелите признават, че най-страшният момент дошъл с потапянето на обгорените тела в солената вода.

IJN_SS_I-58(II)_on_trial_run_in_1944

Малко след това пристигат и акулите. В началото оцелелите се опитват да се съберат на защитни групи. Хищниците дърпат към дълбините онези самотници, които не могат да стигнат до аудиторията. Обикновено картината не е много приятна, докато човек плава спокойно във водата, следва мощен вик и потъване, като никога повече не го виждат. За ден около 50 души умират. След няколко дни голяма част от моряците започват да халюцинират. Някои са сигурни, че виждат остров в далечината и започват да плуват, докато не се давят от изтощение. Други започнали да вярват, че корабът е точно под тях, пълен с храна и вода, гмуркат се и не излизат на повърхността. Последните пострадали пък смятат, че през пръстите ще могат да филтрират солта от водата и ще могат да пият съвсем спокойно, но солената вода е измамна и скоро се дехидратират.

Онези, които предпочитат да се мъчат, отколкото да се поддадат на халюцинациите, дехидратацията и гладът, са спасени единствено и само с огромна доза късмет. Над останките от кораба преминава съвсем случайно самолет PV-1 Ventura – патрулен бомбардировач, като лейтенант Гуин е бил в картечното отделение на корема на самолета, опитвайки се да оправи радио връзката. Веднага забелязва голямото петно от моторно масло и разбира какво се е случило. Пилотът никога не е получавал сигнал за SOS и просто е избрал този курс към базата.

След като пилотите забелязват бедстващите моряци, самолетът веднага дава координатите и се надяват, че много скоро ще дойде и спасителен кораб. Командир Греъм Клейтър пристига първи на самолет пригоден за  кацане във вода, не може да повярва как стотици хора са оставени на произвола. Понеже не могат да пренесат всички, първо качват само тежко ранените, като изпразват самолета от всички видове спасително оборудване, което се намира при тях. Капитанът вече е нарушил заповедта да не каца и около 50 души на борда. Позволява на двама души да висят на крилата в така наречените мумиеви парашути, докато помагат на останалите да легнат на крилата и да бъдат защитени от акулите.

USS_Indianapolis-survivors_on_Guam

За съжаление не могат да излетят заради по-високата тежест и по тази причина стоят и чакат пристигането на спасителната лодка, която най-накрая ще сложи край на бедстващите. Някъде около полунощ идва и първата такава. По радиото пилотите нареждат да се запалят светлините, за да стане ясно, че е дошъл приятел и моряците да не се страхуват. Разрушителят Дойл осветява водата и започва да прибира оцелели. Капитанът се сеща, че може да попита на кой кораб са плавали и когато разбира, че става въпрос за Индианаполис, бързо изтръпва. Неговата братовчедка е омъжена за капитана на този кораб. От екипаж с близо  1195 души, американците успяват да извадят едва 316 оцелели.

Дори курсантите знаят, че са допуснати някои много сериозни грешки. Индианаполис не е трябвало никога да бъде сам в извършването на рейса, никой не е предупредил капитана за активност на японските подводници по време на мисията. Защо корабът не е поставен в списъка на изчезналите, когато така или иначе не пристига по график? Защо никой не говори? По това време се приема, че капитанът е виновен, макар и самият Чарлз Б. МакВейн да е следвал основният протокол в такива моменти и през цялата война да е управлявал майсторски поверения плавателен съд. Освен това не плавал в защитната линия, предписана от флотата – зиг-заг. МакВейн трябвало да излезе на военен съд по две обвинения, не е дал заповед за напускане на кораба и също така не е успял да извърши защитните маневри. Флотата дори се опитва да повдигне още повече духовете и търси капитан Мочитсура Хашимото – командирът на подводната лодка, която потапя Индианаполис.

Mochitsura_Hashimoto

Единственият проблем е, че японецът нямал никакви проблеми да свидетелства и дори потвърждава, че така или иначе защитните маневри нямало да го спасят. Въпреки това е осъден на затвор и след една година е възстановен обратно във флота, поради простата причина, че има безупречно досие и за мнозина е безумие човек с толкова опит да лежи. През 1949 г. капитанът се пенсионира като адмирал в запаса и приключва своята кариера. С години получава агресивни писма от пострадалите на борда. През цялото време, МакВейн ги крие от своята съпруга и никога не ги показва. На 30 юли 1960 г. е поканен на сбирката на оцелелите, като там никой не го обвинява за потъването на кораба и всички продължават да се чудят защо санкциите им са толкова тежки.

Captain Charles McVay Testifying at Court Martial Trial

Писмата никога не спирали. На 6 ноември 1968 г. Маквейн вече е погребал съпругата си, както и внукът си в следствие на раково заболяване, той излиза на задната веранда с военната си униформа в Кънектикът и се застрелва със служебното оръжие на 70-годишна възраст. Клер Йонг поема задача да изчисти името на капитана, особено след като знае, че именно той е получил информацията, но въпреки това чете една много жестока лъжа в медиите. Още през 1955 г. радистът пише писмо на адмирал Алрих Бурке – главнокомандващият на американския флот. Именно там Клер описва много точно и ясно какво е получил от кораба, как е била пусната официалната тревога и какво наистина се е случило около 12 часа и 30 минути през нощта. В писмото си споделя следното:

„Лично доставих съобщението на старши офицер Джейкъб Х. Джейкъбсън. Съобщението беше с координати, описание на кораба и състояние. Не получих отговор и ми съобщиха, че ако има други съобщения, веднага да докладвам. Мисля, че е мой дълг да разкрием истината и да спрем да обвиняваме други. SOS сигнал имаше.“

Флотът отговаря и благодари на радиста за добрата памет, но като цяло не може да измени историята в името на един човек, следователно официалната история остава. Учтивото отказване изобщо не притеснява Клер и той продължава да бие барабана. През 1958 г. Ричард Ф. Нюкомб пуска книга за историята на Индианаполис. По това време той не подозира, че все пак капитанът се е справил брилянтно и Клер поискал да се срещнат. До днес не е ясно какво двамата са коментирали, но Ричард е подписал едно копие, което се намира в библиотеката на радиста.

През 1990 г. Дан Кързман пише още една книга, като този път се стреми да улови всички факти от тъжната история на кораба. Радистът отново прави контакт. По това време Кързман е съгласен и потвърждава, че има много разлики между всички версии на оцелелите и официалното становище на флота. Той е един от малкото, които казват истината, а и  е странно как около 300 души са на съвсем различно мнение, мнозина вече хвърляли обвинения по флота за повтарянето на лъжата. Понеже капитанът вече не бил между живите, неговият син също  потърсил Клер и двамата разговаряли относно случилото се.

Радистът си спомня, че най-вероятно неговият командващ офицер Якобсон е консумирал алкохол и не е обърнал внимание на съдържанието на бележката. Неговото голямо желание е да продължи да се налива, без да подозира, че скоро морският флот ще бъде редуциран с около 800 души. През целият си живот Клер продължава да съжалява, че не е прескочил своя офицер, защото най-вероятно можел да помогне за спасяването на много други. По това време Йонг търси всички останали капитани, които са плавали в японски води.

Landscape

Мнозина вече не са сред живите, а още повече отказват да се включат в разследването. Единственият, който се отзовава е капитан Уилям Тоти – същият е командвал бърза нападателна подводница USS Indianapolis (повтарящи се имена, които във флота могат да присъстват, ако се говори за два различни класа плавателни съдове). Мъжът е бил изпратен да провери в архива на флота за присъствието на цялата комуникация по това време, но установява, че няма никакви такива, нито Клер, нито други записи присъства какъвто и да е сигнал от кораба.

Тоти имал желание да помогне на Клер, но отказът на флота успява да влоши състоянието му и се смята, че мъката и напрежението го довършват. Клер Ууд е погребан на 24 август 1997 г. на възраст от 75 години. Неговата съпруга продължава битката, както и един 6-класник с много внимание по историята. През 1997 г. Хънтър Скот избира точно легендата за  Индианаполис като тема на своята курсова работа по история. Тогава е на 12 години и прекарва много време в издирването на моряците и разпитването им за случилото се. Той успява да открие около 100 души, като някой му отговарят по пощата, други говорят директно с момчето по телефона или дори са готови да се срещнат с него.

Информацията, която Скот успява да открие е една и съща – капитанът е наредил да се изпрати сигнал, направил е всичко по силите си и дори радистът се е удавил, опитвайки се да получи помощ. Младежът се явява няколко пъти по телевизията, а компания правят различни членове на екпижа, като най-накрая е поканен през 1999 г., за да представи откритието си, както и да позволи на някои от оцелелите да разкажат своята версия. След разкази на редица оцелели, както и на записките на Клер, сенатор Боб Смит най-накрая заявява, че SOS сигнал е бил подаден и всички обвинение трябва да бъдат свалени от вече покойния капитан. Оказва се, че най-близкото пристанище, където се намирал кораб LCI 1004 е получил същия сигнал, като той се повторил няколко пъти в рамките на 8 минути.

Радистите на кораба не можели да повярват, че тежък  круизър може да бъде потопен толкова лесно и решили, че това е опит на японците да ги примамят в открито море. Пристига и втори рапорт от Дон Алън – той е моряк в базата Таклобан и си спомня, че старшият офицер, заедно с други по-висши  постове  издал заповед да не ги безпокоят, защото всички щели да играят покер и да се наливат с алкохол. При получаването на сигнала, Алън изпраща две бързи моторни лодки, за да провери дали това е истина или не. Докато спасителните екипи пътуват, Якобсон влиза в радарното и нарежда да се върнат обратно. Последното много важно доказателство е именно писмото, което Скот е изпратил до флота през далечната 1955 г. На финалът Джак Майнър – вторият радист, който знаел, че неговият колега е изпратил сигнал, потвърдил историята и признава, че Уудс е потънал с кораба, опитвайки се да намери помощ.

На 30 октомври 2000 г. Бил Клинтън подписва документ, с който сваля всички обвинения от капитана за загубата на кораба. В продължение на почти 60 години, информацията за най-голямата грешка в американската флота е тежала само на онези, които са се опитвали да намерят правилното решение, но точно за това дело са останали виновни, докато един капитан и неговите последни моряци се оказват единствените носители на истина, която никой не желае да чуе.

Снимки: GettyImages, Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени