shareit

Лошите момичета на историята: Мария Октябърская – Вдовицата-танкист

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Когато на Коледа 1914 г. войниците от двете страни на барикадите обявяват временно прекратяване на действията и вдигат наздравици, те дори не предполагат, че това, което смятат за кратък военен конфликт ще се превърне в една от най-мащабните и кръвопролитни войни в историята. Първата световна война (1914-1918) е наричана още Голямата война и се води основно в окопите. По време на военните действия съвсем естествено възниква въпросът как да бъдат преодолени те?

Макар още Леонадо да Винчи и Хърбърт Уелс да дават първите идеи за този нов вид оръжие, едва в началото на ХХ в. се стига до реалното му осъществяване. Във въображението на инженерите започва да се изгражда образ на мощна машина, която е бронирана, бърза, устойчива и непробиваема, така че да може да се вклини във вражеските насипи и да разруши редиците на отбраната. Решението за създаването на подобна бойна машина е взето през 1915 г.. Във Великобритания и Франция технически екипи започват работа по проекта, а година по-късно оръжието е създадено. Наричат го нарочно „танк“, за заблуда на противника, защото думата в превод от английски означава „цистерна“. Именно под този етикет въпросните оръжия са превозвани до бойното поле.

Втората световна война (1939-1945) не отстъпва на своя предшественик, а я бие както по брой жертви, така и по нови смъртоносни оръжия. Танкът заема подобаващо място като основна сухопътна оръжейна сила. Французите имат кавалерийски и пехотни танкове, германците разработват своите „тигри“, а СССР залага на Т-34. Въпросният съветски модел е замислен като „универсален танк“. Той има плътна броня, 4 отделения на корпуса и 76 мм оръдие. Благодарение на своите качества и възможности за модификации Т-34 се използва широко и след войната и се превръща в най-произвеждания танк в световен мащаб.

Мария_Васильевна_Октябрьская_(1905—1944)_—_Герой_Советского_Союза

Снимка: Автор: неизвестен – http://www.warheroes.ru/hero/hero.asp?Hero_id=358, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=8008293

Понякога тези бронирани оръжия носят лични имена или други инициали. По време на Втората световна война един Т-34 тормози германските войници и дори достига до Берлин. Неговото име е „Бойна другарка“, а човекът, който го управлява е една дръзка жена, която дава всичко, което притежава, за да може да убие враговете, отнели съпруга й. Името й е  Мария Октябърская – първата жена управляваща танк, която получава ордена „Герой на СССР“, макар и посмъртно.

Мария е родена на 3 август 1905 г. в с. Кият (дн. Ближне), разположено на Кримския полуостров. Семейството й е бедно и многодетно, като е спорно дали по произход имат руски или украински корени. През 30-те години на ХХ в. един от по-малките й братя е заточен в Урал и следите му се губят. Детските и юношески години на Мария преминават в Севастопол, който е един от най-важните културни и политически центрове в Северното Черноморие. През 1921 г. се мести в Джанкой, където учи до 6-ти клас, тъй като майка й баща й умират и тя поема грижата за семейството. Установяват се окончателно в Симферопол, който е разположен в центъра на Кримския полуостров.

Макар сведенията за Мария да са оскъдни, някои съвременници дават информация за личността й. Те я описват като привлекателна жена. Съгласно тогавашните стереотипи, винаги се отбелязва, че е образцова домакиня,  умела с иглата,  чието ръкоделие се отличава от това на другите жени. Също така вероятно е притежавала и музикален талант, защото обичала да пее народни и патриотични песни.

Въпреки бъдещата си славна военна кариера, първоначално Мария изобщо не мисли да се запише в армията. Първата й работа е в консервната фабрика в Симферопол, а след това се пренасочва и става оператор в местната телефонна централа. По същото време тя се запознава и с голямата си любов – Иля Федотович Рядненко, който е курсант в кавалерийската школа. Двамата не само споделят силните си чувства, но и общите си възгледи. Мария и Иля са верни последователи на новия режим в страната и подкрепят своя вожд – Йосиф Сталин. Неслучайно след като сключват брак те решават, че трябва да приемат нова фамилия – Октябърски, вероятно за да почетат Великата октомврийска революция (1917).

До избухването на Втората световна война животът на Мария по нищо не се различава от този на много други военни съпруги. След като се омъжва през 1925 г., тя се мести из различни селища в Украйна, следвайки разпределенията на Иля. Мария взема активно участие в дейности на Червената армия като се занимава с обществено полезни каузи и става член на различни женски съвети. Постепенно тя проявява и силен интерес към самото военно дело. Мария се записва на курсове за медицинска сестра, взима уроци по стрелба с картечница и успешно изкарва шофьорски курсове. Не след дълго тя се прочува сред съпругите на командния състав благодарение на изискания си вкус и шивашките си умения.

През септември 1939 г. първо Германия, а след това СССР нахлуват в Полша, с което се поставя началото на Втората световна война. По силата на пакта Рибентроп-Молотов, двете държави се договарят да са съюзници и определят границите помежду си, които минават през земите на Полша. Както нерядко се случва впоследствие единият съюзник забива нож в гърба на другия. През 1941 г. се дава старт на отдавна замислената операция под кодовото име „Барбароса“, с която германците започват настъпление в територията на СССР.

T-34-76_RB8

Снимка: By Radomil talk 14:33, 26 March 2007 (UTC) – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1844547

Преди германското нашествие  Иля участва в Съветско-финландската война (1939-1940). След това семейство Октябърски се установява в Бесарабия, където е разпределен полкът на съпруга й. На сутринта на 22 юни 1941 г. жителите на Кишинев са събудени от бомбите на германската авиация. Мъжете остават, а Мария, сестра й и съпругите на другите войници са евакуирани още на следващата сутрин. Целта е те да бъдат изтеглени във вътрешността на страната и така тя е изпратена в Томск, Сибир.

През следващите месеци тя работи като строител, но поради здравословни проблеми с гърба (туберкулоза на шийните прешлени) и предвид опита й я назначават за телефонен оператор във военното училище. Именно в Томск, в края на лятото на 1941 г., тя получава злощастната вест за кончината на съпруга си, който загива в битка в началото на август. Съобщението гласи, че комисар И. Ф. Октябърски е убит от картечен удар по време на една от битките край Киев.

Мария е покрусена от тежките новини и завладяна от желание за мъст. Първото, което прави е да подаде молба към местната военна служба да я регистрират и да я изпратят на фронта. Отговорът не се бави и е отрицателен. Сред причините са посочени както заболяването й, така и възрастта й – по това време тя е на 36 години. Когато осъзнава, че няма да се получи по този начин, на Мария й хрумва друга идея. По това време действа дарителски фонд за въоръжаването на Червената армия.

Мария решава да събере достатъчно средства, за да закупи танк. Това изглежда някак непосилно от съвременна гледна точка, но в крайна сметка Октябърская го постига. Освен, че продава всичко, което притежава и събира средства от роднините си, Мария шие и бродира денонощно калъфки, покривки, шалове и салфетки. В крайна сметка тя успява да събере сумата необходима за изграждане на резервоара на танка.

Макар и да не разполага с всички средства за закупуването на танк, тя решава да се обърне към най-висшата инстанция – другаря Сталин и да му обясни както своето дарение, така и силното си желание да отмъсти на германците. Събраната сума е крупна за времето си и е в размер на 50 000 рубли. Мария изпраща телеграма до вожда на СССР, която гласи следното: „В битката за родината загина съпругът ми полковник-комисар Иля Федотович Октябрски. Заради неговата смърт, заради смъртта на всички съветски хора, измъчвани от фашистки варвари, искам да отмъстя на тези фашистки кучета. Поради тази причина, за да се изгради танк, внесох в Държавната банка всичките си лични спестявания – 50 000 рубли. Моля да кръстите танка „Бойна другарка“ и да ме изпратите на фронта като негов командир. Имам квалификация за шофьор, владея отлично стрелбата с картечница.“ Отговорът на Сталин не закъснява. Въпреки всички презумции на военната комисия, той я уверява, че искането й ще бъде изпълнено.

Мария не е изпратена на фронта преди да премине през нужната военна подготовка. През май 1943 г. започва да се обучава за управление на танк в Омската танкова школа и става първата жена механик-водач на танк в страната. Тя става част от екипа на „Бойна другарка“, но не в качеството си на командир, а на механик-водач. През септември същата година се състои фронтови митинг, на който Мария взима думата, а словото й е така паметно, че години по-късно оцелелите присъствали си спомнят част от него. Речта й завършва с думите – „германците да се боят от моето сърце“.

T-34_Model_1940

Снимка: By Soviet state agencies – http://www.malyshevplant.com/category.cfm?ct_ID=3&lang=en, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2648215

През октомври 1943 г. „Бойна другарка“ е изпратен към Смоленск. По пътя Мария получава първото си бойно кръщение. Командването им поставя задача да пробият вражеската отбрана и да превземат крепостта Ново село (в близост до дн. Сенно, Беларус). Атаката на руснаците е успешна: убити са около 100 германци и един от техните танкове е унищожен. По време на битката снаряд удря гъсеничната верига на „Бойна другарка“ и той се спуска по едно дере. Германците продължават да обстрелват машината с гранати в продължение на два дни. Въпреки опасната ситуация, през нощта Мария излиза и на място оправя щетите по танка. Със смелостта си, която доказва в битка, тя печели уважението на останалите войници. Делото й не остава незабелязано и от командирите и тя е повишена в ранг сержант.

При последвалите битки Мария неведнъж изскача под вражеския огън, за да поправи щетите върху своя танк. При един от тези случаи тя не успява да довърши задачата си. През януари 1944 г. „Бойна другарка“ отново е сред авангарда на Червената армия в битката при държавното стопанство Кринка, Витебска област. „Бойна другарка“ убива 20 германци и унищожава 3 картечници. По време на битката са нанесени тежки поражения върху бронята и гъсеничната верига на танка. Мария отново изскача да го поправи, въпреки обстрела на германците, но този път е смъртоносно ранена в главата от избухнала наблизо мина. Тя изпада в безсъзнание и остава в кома през следващите 2 месеца, от която спорадично се буди. При един от последните пъти, когато е в съзнание тя е посетена от един майор, който й връчва Орден на Отечествената война, Първа степен. Въпреки лекарските грижи, Мария издъхва на 15 март 1944 г. Погребана е в Смоленск, на площада на героите.

„Бойна другарка“ надживява своя механик-водач и е сред танковете, които влизат в Берлин в края на войната.  Всъщност той бива унищожен 3 пъти, но след всеки път, нова машина заема неговото място и приема името „Бойна другарка“ в памет на Мария Октябърская. Заради проявената от нея смелост по време на цялата й военна кариера, посмъртно тя е удостоена с Орден „Герой на СССР“. На Мария са кръстени както училище в Томск, така и улици в Смоленск, Джанкой и Льозно. На жп. гарата в Кринка, където получава смъртоносната си рана, е издигнат и паметник в нейна чест. В спомените на командира си, както и на мнозина нейни бойни другари тя остава като „смел и безстрашен воин“.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Великите Военни Изцепки: Десантът В Галопили

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През 1914 г., светът е хвърлен в най-голямата война в дотогавашната история на човечеството. Това става и името, с което този конфликт остава известен до 1939г. – Голямата война. В първоначалният етап от войната, Германия и Австро-Унгария от Централните сили се изправят срещу Съглашението на Великобритания, Русия и Франция. Първите няколко месеца стават свидетели на поредица от открити сражения, в които новите достижения на индустрията превръщат бойните полета в месомелачки. За да избегнат прекомерните загуби на хора, основните армии се окопават в дълги стотици километри окопни системи. Войната се превръща от мобилна в позиционна. Наличието на ресурси в огромни количества се превръща в ключов момент от способността на всяка една държава да издържи на колосалното напрежение.

Към късната есен на 1914г., всеки от двата съюза търси начин да добави допълнителни участници в своите редици, с цел да разтегли фронтовете и да потърси пробив във вражеските коалиции. Именно по тази линия, в края на октомври, Османската империя е привлечена в лагера на Централните сили. Портата атакува руските позиции в Кавказ, а по море, набег на два германски бойни кораба през Проливите нанася сериозни поражения на едно от ключовите руски пристанища в Черно море – Одеса.

Landing_French-Gallipoli

 

Френски войници на остров Лемнос

Снимка: By Ernest Brooks (1876–1957), official Admiralty photographer – This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11331955

Нещо повече, с влизането на Османската империя във войната, Русия остава напълно откъсната от своите съюзници, а жизнено необходимите й ресурси и индустриални стоки вече не могат да достигат ефективно до нейна територия. В тази критична ситуация, и след като е понесла огромни загуби в първите месеци на войната, Русия започва да изисква от своите съюзници действия за пробиване на блокадата. Вариантите са няколко – пробив във фронта в Източна Франция, който да доведе до изтегляне на германските сили; Пробив през Балтийско море; Пробив през османските позиции. Поради силите на германската армия по суша и на имперския флот по море, за Париж и Лондон става ясно, че единствения вариант за постигане на успех и подпомагане на Русия минава през победа над османците.

Първоначалният план, изготвен от Хорейшо Кичънър, предвиждал да бъде превзет град Александрета (дн. Искендерун)  – ключов морски и железопътен възел. Превземането на Александрета означавало да се прекъсне връзката между османските владения в Мала Азия и останалите им територии в Сирия, Ирак, Хиджаз и Палестина. На хартия всичко звучало добре, но оценките за необходимите ресурси се оказали неприемливи за Франция, която вече изразходвала значителна част от възможностите си за да задържа германските войски, нахлули на нейна територия. Освен това, оставал проблемът със снабдяване на Русия.

Единственият пряк път за осъществяване на тази задача оставали Проливите. Именно в тази посока бил приет планът на лордът на Адмиралтейството, Уинстън Чърчил, който предложил изпращане на компактен флот и експедиционен корпус, които да сринат отбраната на Дарданелите, да пробият през Проливите и да отворят достъпа до Черно море. Чърчил базирал плана си на два основни пункта. Първо, прихванати съобщения на германската военна мисия в Истанбул предполагали доста скромни по обем сили на османците в района на Проливите. Второ – Чърчил се надявал че едно решително действие на Антантата на Балканите ще провокира България и Гърция да нарушат неутралитета си и да се присъединят към Антантата. Това, на свой ред, би прекъснало връзките между Австро-Унгария и Германия от една страна и Османската империя от друга.

Türkei, Dardanellen, Schweres Geschütz

Немска артилерия на Дарданелите

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-R36225 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5368395

В средата на февруари, 1915 г., британците придвижили малка флотилия, подпомагана от няколко руски и френски съда към Дарданелите. Корабите на Антантата започнали да бомбардират укрепените османски позиции на входа на Проливите и да разминират околните води. Първият проблем, на който се натъква операцията е лошото време. То не позволява облитането на вражески позиции с аероплани за разузнаване. Османците получават глътка въздух и съумяват да разместят батареите си така, че да не попадат под директния огън на вражеската палубна артилерия.

На 18 март, 1915 г., англо-френски флот от 18 линейни кораба и ескорт крайцери и разрушители атакува основните османски фортове на входа на Дарданелите. Флотът открива убийствен огън по османските позиции, но неуспешните предварително бомбардировки не са ги отслабили достатъчно. Същевременно, миночистачите на Съглашението така и не успяват да разчистят добре водите около Дарданелите, а османците полагат допълнителни взривове непосредствено преди битката. В резултат, 6 от 18 линейни кораба са или потопени или тежко повредени от мини. Планът за форсиране на Проливите само с военноморски сили пропада напълно. Съюзниците се съсредоточават върху план Б – десант и сухопътна офанзива.

В края на месец март в Египет е концентриран експедиционен корпус в размер 78 000 войници. Той се състои от три основни сегмента – британският Средиземноморски експедиционен корпус (СЕК), френският Източен корпус (ИК) и австралийско-новозеландският корпус, популярен като АНЗАК. Начело на операцията е поставен сър Иън Хамилтън. Подготовката по предстоящата кампания закъснява цели 4 седмици заради неуредици в подбора и подреждането на транспортните съдове. Това време е успешно използвано от османците, които очакват вражеският десант и започват да укрепяват Дарданелите, разчитайки и на контингент германски военни инженери и съветници.

Landing_at_Gallipoli_(13901951593)

Акустирането на новозеландски войници

Снимка: By Archives New Zealand from New Zealand – Landing at Gallipoli, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47036764

Междувременно, очакванията за бърза победа доминират стратегията на Антантата. Османските сухопътни сили са смятани за  неадекватни и неспособни на решителни действия. Това се дължи най-вече на провалите в хода на Балканската война. От друга страна, сред Антантата липсва адекватно отчитане на причините за османския провал срещу Балканския съюз. Сред войниците в Египет се разпространяват брошури с обещание за бърз успех и изваждане на Болният човек от войната в рамките на дни. Част от информацията за османските сили е почерпена от туристически брошури, печатани в Египет в навечерието на Голямата война.

Османците, наставлявани от германски висши офицери, начело с генерал Ото фон Сандерс, използват забавянето на Антантата за да укрепят своите позиции и да концентрират свежи сили на Галиполския полуостров. Общо, Портата съсредоточава 6 дивизии, в размер до 62 000 души. По-голямата част от тези войници са извлечени или от резерва (редиф) или са новобранци, свикани за окомплектоване на армията в Тракия. За да подобрят качеството им, германците и османските офицери извършват постоянни учения и нощни маршове.

Същевременно се извършва усилена работа по миниране на плажовете, поставяне на бодлива тел и създаване на картечни гнезда и места за придвижване на мобилна артилерия. Начело на 19-та дивизия, която прикрива на-южната част на Дарданелите е поставен Мустафа Кемал бей, прочул се по време на войната в Либия и заключителните фази на Балканската война. Османците организират и малка разузнавателна ескадрила, която да наблюдава за придвижване на вражеските сили.

Десантът на Антантата е планиран за 23 парил, 1915 г., но е отложен с два дни заради лошото време. Новото забавяне дава възможност на османците да се прегрупират и да разположат по-добре силите си, използвайки прикритието на ноща и новата система от пътища, изградена по настояване на германските инженери. Призори на 25-ти, съюзническите части атакуват в две насоки – нос Хелес – най-южната част на Галиполския полуостров и района, станал в последствие известен като АНЗАК, разположен северно от Габа Тепе. Целта на австралийско-новозеландските сили е да прекъсне пътя за отстъпление на османските сили в южната част на полуострова, докато основните британски части напреднат от юг.

OttomanBatteryAtGallipoli

Османска батарея

Снимка: By Bain News Service – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID ggbain.20341.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3617123

Непредвидени течения и не добра рекогносцировка на терена водят до грешки в дебаркирането и силите на АНЗАК са стоварени по-на север с ок. 2 км от очакваната зона – достатъчно, за да обезсмисли топографските карти, с които разполагат. Въпреки това, силите на АНЗАКс е бият храбро и успяват да си подсигурят някакво предмостие до края на деня. Въпреки това, техните командири препоръчват частите им да бъдат изтеглени и изпратени за повторен десант. Молбата е отхвърлена. Междувременно, Мустафа Кемал успява да реорганизира частите си и да попречи на австралийско-новозеландските отряди да завземат основните височини в сектора. Османците не успяват да пробият вражеската отбрана, но запазват по-високата позиция, от която имат възможност да наложат ефективен обстрел на противника.

На нос Хелес, разделен на пет сектора –  Y, X, W, V и S, нещата не се развиват по-добре. Османските брегови отделения, макар и в крайна сметка разгромени, нанасят значителни загуби на десантните британски сили – някои полкове губят до 60% от числения си състав. В края на деня, британското настъпление е локализирано, а към 27 април, общия напредък на английските части се измерва на не повече от 4 километра. До края на месец април, двете страни организират поредица от кървави атаки и контра атаки, които не успяват да нарушат постигнатата патова ситуация.

Картината на полесражението се запазва без особени промени и през май. На 5ти и 19ти се водят две кървави операции. Първата е на силите на Антантата, които се опитват да пробият на север. Втората е на османските войски, които опитват да изтласкат опонентите си в морето. И двете страни изпитват остър недостиг на муниции. Загубите в хода на боевете са значителни, а напредък отново не е постигнат. Макар да не успяват да разбият врага, османските войски доказват своите качества и вече никой сред командирите на Антантата не смее да повтори оценките си от края на април.

Periscope_rifle_Gallipoli_1915

Австралийски снайперист на пост

Снимка: By Ernest Brooks – This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=541447

През юни следват нови кървави боеве, в които османците губят над 30 000 души, а съюзниците –  около 10 000. Резултатът от касапницата е още няколко стотин метра изнасяне напред на британско-австралийските позиции, но нищо повече. През август, Антантата се опитва да отвори нов пробив при Сулва, където са стоварени допълнителни части, но и тяхното настъпление е задържано, а периметърът им остава скромен и недостатъчен за предизвикване на сериозно османско отстъпление. Новите битки водят до нови катастрофални загуби, а резултатът и за двете страни остава патов.

Влизането на България в Голямата война през октомври, 1915 г. коренно изменя положението в Галиполи. Антантата трябва да изтегли три пълни дивизии и да ги пренасочи към Солун за да закрепи рухването на фронта в Македония. Междувременно, през България към Галиполи започват да пристигат редовни доставки на снаряди и муниции от Германия, а също и голямо калибрена артилерия. Положението на окопалите се по бреговете части става нетърпимо и през месец декември, 1915 г., Антантата евакуира своите позиции. В 4:00 сутринта на 8ми януари, 1916 г., последните британски войници напускат своя сектор на нос Хелес, с което се слага край на един от най-големите военни провали в дотогавашната история.

Недостатъчната подготовка, липсата на стратегическа и тактическа яснота и недостатъчната координация водят до тотален крах на плановете, начертани от Чърчил, който понася позора на основен виновник за провала. Общо, в хода на Галиполската операция, Великобритания, Франция и Русия губят над 350 000 убити и ранени войници, докато османските загуби се оценяват на около 250 000. Значителна част от тези цифри представлява броя на ранените войници, а почти толкова са и онези, станали жертва на болестите, поразили окопалите се армии – най-вече тиф и дизентерия. Всяка година, на 25ти април в Австралия и Нова Зеландия се чества денят на АНЗАК, смятан за най-тържествения и важен празник, свързан с почитане паметта на жертвите на войната.

 
 
Коментарите са изключени

Никому непотребният Sinclair C5

| от |

През 70-те и 80-те, сър Клайв Синклер е гигант в областта на електрониката и компютърните технологии. Той е става рицар през 1983 г. заради своите технологични постижения, включително първия джобен калкулатор и първия компютър за под 100 паунда.

Но изобретението, с което е най-известен – поне в някои кръгове – се оказва едно от най-неуспешните продукти в историята: Sinclair C5.

Sinclair C5 rear view

В началото на 80-те Синклер извръща поглед от компютрите към улиците и задръстванията на Великобритания. Той вижда начин за намаляване на трафика, по-малко замърсяване и по-самостоятелен транспорт. И този начин според него струва 399,00 паунда (около 10% от цената на автомобил). Казва се C5, работи на батерии и представлява триколка, за която Синклер се надява драстично да намали нуждата от автомобили.

Той се надява и велосипедистите да бъдат привлечени от неговата много иновативна и мощна машина. Тя тежи около 100 килограма и е само на сантиметри от земята. Няма задна скорост, побира само един човек и има нищожен багажник.

Въпреки недостатъците си Sinclair разчита хората да бъдат привлечени от ниските разходи за енергия (според рекламата за един американски цент може да минете осем километра).

През януари 1985 г. Sinclair C5 е пуснат на пазара. Но в отговор получава на неимоверен присмех. В стремежа си да създаде нещо, което всеки би могъл да управлява,което всеки може да си позволи, което да привлече велосипедисти, автомобилисти и пешеходци, компанията Sinclair създава устройство, с толкова недостатъци, че никой не го иска.

Според законите по онова време, превозните средства, които се движат с максимум 25 км. ч. са освободени от пътни такси, не изискват застраховка или шофьорска книжка и съответно хора на възраст до 14 години могат да я карат по улицата. Затова C5 е направена така, че да достигне максимална скорост ot 25 км. ч. а когато го карате по нанагорнище, ще стигате половината на тази скорост.

C5, освен че е калпаво превозно средство, също така крие и огромни рискове за безопасността, защото е близо до земята и така затруднява виждането на другите автомобилисти, които могат да се блъснат в него и съответно в шофьора му. То няма въздушни възглавници и е доста нестабилно на три колела.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Сградите с дупки в тях

Хонконгските сгради са пронизан от дупки, които изглежда стоят срещу естетическата или структурна логика. И причината за този необичаен архитектурен избор е? Дракони.

Дупките всъщност са „драконови порти“, които са създадени, за да могат тези митични летящи зверове да преминават от домовете си по върховете на планините долу при водата всяка сутрин и след това да се връщат всяка вечер. Този поток на дракони е само една част от много голяма философия: фън шуй.

Friedrich-Johann-Justin-Bertuch Mythical-Creature-Dragon 1806

„Отхвърлено от западния свят заради странността си, изкуството фън шуй е сериозен бизнес в Хонконг“, пише Меган Белт от apassportaffair.com. „Фън шуй, което се превежда като „вятър и вода“, произтича от древното изкуство на геоманството и се свързва с енергията на земята.“

Наред с други неща, фън шуй се занимава с връзката на сградите с естествената среда, включително планините, моретата и небето. Затова правилното разположение се считат за критични компоненти на добрия градски фън шуй.

След културната революция практикуването на фън шуй е била считана от мнозина в Китай като излишна и суеверна. И все пак в Хонконг продължава да се вслушва в нея. Днес се изчислява, че има толкова експерти в областта на фън шуй, колкото счетоводители или адвокати.

„Всичко от ориентацията на сграда, формата на сградата, позицията на входа и разположението на мебелите вътре се смята, че влияят на успеха на бизнеса и собственика на жилището“, пише Каушик от amusingplanet.com. „Специалистите по фън шуй се консултират за почти всеки нов дом (или офис). Дори огромни архитектурни и инженерни проекти на тази островна държава са продиктувани до голяма степен от фън шуй … примери за практика са почти навсякъде в Хонконг“.

HK Bank of China Tower View

Някои известни архитекти пренебрегват фън шуй на своя собствена опасност.

Ръбатата сграда на Банката на Китай от архитекта И. М. Пей е широко критикувана за това, че не е наела геомансъри при разработването й. Загрижени експерти по фън шуй виждат ъгловата форма като „срязваща“ добрия късмет на съседни сгради.

 
 
Коментарите са изключени