shareit

Лошите момичета на историята: Флорънс Найтингейл – Ангелът на Крим

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Ако в средата на ХVІ в. Османската империя е помитаща сила, която разпростира властта си в Източна Европа, Мала Азия и Арабския изток и Северна Африка и кара останалите държави да се съобразяват с нея, три века по-късно вече я наричат „болния човек“ на Европа. Икономически проблеми, значителни заеми, тежък бюрократичен апарат и липса на последователна политика на управниците са част от факторите, които отслабват държавата, която същевременно се намира в период на модернизация. Великите сили не стоят безучастни при тези процеси, а се опитват да извлекат максимума от ситуацията. Дали като кредитори или като открити врагове на бойното поле, Великобритания, Франция и Русия се борят за по-голям контрол над западащата империя.

Така през 1851 г. се стига до поредния конфликт между Великите сили и османците като този път поводът е контрола върху Светите места. Наполеон III се опитва да натрупа престиж, Николай I си търси повод, а Абдул Меджид I не иска тези процеси да минават през неговата глава и чужди сили да изземват функциите му. Като че ли само Великобритания желае да си спести всичко това. Започналото като спор през 1853 г. се превръща във война.

За Русия това е Източната война, за Великобритания – Руската, за Османската империя – Севастополското мурабе, а в история обаче остава като Кримската война (1853-1856). В историографията често се споменава, че това е първата „модерна война“, в която се използват нововъведения като железницата и телеграфа, но в социален план това е поредния кървав конфликт, който взима над 400 000 жертви. Трагичното в случая е, че в началото на войната голяма част от тях не намират смъртта си на бойното поле, а стават жертва на странични фактори като болести и липса на санитарни условия.

Описанията на очевидци на условията в британския лагер в Скутари (един от гъстонаселените райони на Истанбул, разположен на Босфора откъм азиатския бряг) през 1854 г. звучат като сцени от филм на ужасите. Болницата е разположена в близост до помийна яма, която заразява питейната вода в близост до сградата. Коридорите са мръсни, пациентите лежат в собствените си екскременти, а по коридорите тичат гризачи и буболечки. Марлите и сапунът са лукс, а инфекциите бродят между леглата и покосяват почти всеки пациент. В тази сурова и мрачна действителност, която изглежда безнадеждна се появява лъч светлина.

Florence_Nightingale_by_Augustus_Egg

Снимка: By Augustus Egg – 1. Maude E. Abbott: Florence Nightingale as seen in her portraits. With a sketch of her life, and an account of her relations to the origin of the Red Cross Society. (Published 1916)2./3. National Portrait Gallery, London, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2745155

Наричат я „Дамата със светилника“, тъй като всяка вечер обикаля и наблюдава болните. За оцелелите войници тя е „Ангелът на Крим“, а за колегите си е мис Найтингейл. Тя поставя основите на съвременната професия на медицинските сестри, благодарения на нея се осъществяват значителни санитарни реформи в болничната грижа, а достиженията й в статистиката водят дори до появата на термини като „Диаграмата-роза на Найтингейл“. Някои изследователи дори смятат че на нейния неуморен труд, над 200 публикации и непрестанни действия за подобрения на медицинската грижа, се дължи и увеличаването на продължителността на живот във Великобритания , в края на XIX – началото XX в. че .

Флорънс идва на бял свят на 12 май 1820 г. във Флоренция, Италия и е кръстена на самия град. Това е традиция в семейството, тъй като по-голямата й сестра носи името на гръцкото селище Патенелопи, което днес се намира в границите на Неапол. Семейството й е заможно и принадлежи към висшите кръгове на британското общество. Майка й – Франсис Смит е потомка на търговска фамилия, а баща й – Уилям Едуард Шоър е наследник на минен предприемач и през 1815 г. сменя фамилното си име на Найтингейл, след придобиване на имението Леа Хърст, Дарбишър.

Малката Флорънс израства сред представители на британския елит в атмосфера на чести благотворителни дейности. Още от рано се проявяват важни черти на характера й като упоритост, инат и борбеност, които след години й помагат да осъществи бленуваните си цели. Някои я описват като нежна и красива, но със суров характер. В личен план тя често води спорове с майка си и до края на живота й двете не се разбират много добре, докато предпочита да общува с баща си. Уилям, за разлика от голяма част от своите съвременници, не споделя разбирането, че жените не трябва да получават образование. Той сам става учител на дъщеря си. Благодарение на него тя научава френски, немски, италиански, латински, гръцки, философия, история, писане и математика.

Особено важна за Флорънс се оказва една среща, когато тя е едва на 18 години, по време на семейно пътешествие из Европа. В Париж тя се запознава с Мери Кларк, писателка, феминистка и известна светска дама, която събира около себе си парижкия елит. Приятелството им продължава повече от 40 години, въпреки възрастовата разлика. Мери Кларк показва на мис Найтингейл, че жените могат да бъдат равни на мъжете и че не е нужно да следват традиционните стереотипи, а именно да играят ролите на съпруги и домакини. По същото време се появяват и първите сведения за нейните религиозни изживявания, които тя нарича „божествени послания“, в които Бог се опитва да я насочи към път, посветен на грижата за другите.

Florence_Nightingale_by_Kilburn_c1854

Снимка: By Kilburn – Florence Nightingale Museum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9843200

На Флорънс са й нужни повече от 5 години, за да събере сили и да разкрие пред семейството си желанието си да се посвети на кариерата на медицинска сестра. По онова време това не е престижна професия, даже точно обратното. Смятало се е, че повечето медицински сестри са необразовани и даже – пияници, образ, който е подсилен от самия Дикенс и неговата героиня Сара Гамп (от романа „Мартин Чузлевит“). Семейството й реагира бурно и е против това нейно решение, сестра й дори изпада в нервна криза, но Флорънс е решена да не прави крачка назад или както казва: „Под влияние на страха, можеш да постигнеш много малко“.

За да не се отклонява от пътя, който е поела, тя не се омъжва до края на живота си. Това не означава, че не е имало кандидати за ръката й. По същото време, когато тя избира професионалното си поприще, Флорънс е настойчиво ухажвана от английския политик Ричард Милнс, който се опитва да спечели сърцето й в продължение на 9 години, докато тя не го отхвърля категорично. По-късно към нея проявява романтичен интерес и оксфордския професор – Бенджамин Джоует, но отново получава отказ. Срещат се и теории, че мис Найтингейл е проявявала интерес към дамите, тъй като се е обръщала към себе си в мъжки род и е поддържала дългогодишни, най-вече епистоларни отношения с жени като Мери Кларк и сестра Мери Клеър Мур. Самата Флорънс отбелязва, че винаги е предпочитала приятелствата на влиятелните мъже, тъй като благодарение на тях постига целите си.

В началото на 50-те години на XIX в., Найтингейл започва своето обучение като медицинска сестра в Германия и след няколко месеца се завръща в Лондон и постъпва на служба като надзирател в „Института за болни гувернантки в бедстващи обстоятелства“. Именно на тази позиция я заварва избухването на Кримската война. Първите статии от фронта разказват за ужасните условия, в които живеят и се сражават британските войници. По това време държавен секретар на войната е Сидни Хърбърт –близък приятел на Флорънс.

Лично той се свързва с нея и й нарежда да замине за военната болница в Скутари, начело на 38 други сестри. До този момент не са изпращани други жени в Крим. През 1854 Найтингейл и нейните сестри се отправят към Скутари. Когато пристига и заварва ужасното положение на мръсотия и зарази, което е сред болните, тя се заема веднага да подобри битовите условия. За съжаление действията й не дават веднага положителен резултат и въпреки усилията й, зимата взима над 4000 жертви. Флорънс дори пише от името на умиращите войници до техните близки. По това време се разболява от бруцелоза, известна още като Кримска треска, която оставя своя отпечатък върху здравето й до края на живота й.

През 1855 г. Найтингейл насочва усилията си за подобряване на условията в Крим чрез по-голяма гласност, информирайки за случващото се както представителите на парламента, така и вестник „Таймс“. Може да се каже, че тя се превръща във викторианска знаменитост. Обществото не спира да говори за нея. Образът й на „дамата с лампата“ се отпечатва върху изтривалки, чанти и сувенири. Името й започва да се появява дори в поеми. Резултатът от тази обществена кампания е създаването на преносима болница, чиито части се изработват в Англия и се пренасят на Дарданелите. След направата й, въвеждането на чиста питейна вода, специална диета за болните и добри санитарни условия, смъртността сред британските войници се понижава от 42% на 2%.

Флорънс става знаменитост след успеха си в Крим и тя се възползва напълно от това. Един от най-големите й поддръжници става самата кралица Виктория. За да илюстрира по-добре реалните причини за загубите на войници в Крим, Найтингейл използва таблици, чартове и статистика пред депутатите в парламента. Въпреки, че тези статистически инструменти са въведени през 1801 г. от Уилям Плейфеър, се смята, че именно Флорънс допринася най-силно за практическото им приложение.

L0019661 Coloured mezzotint: Florence Nightingale,

Снимка: By https://wellcomeimages.org/indexplus/obf_images/6a/ad/789101b9d9be8b364a4acd7ec470.jpgGallery: https://wellcomeimages.org/indexplus/image/L0019661.htmlWellcome Collection gallery (2018-03-28): https://wellcomecollection.org/works/f7fap3ah CC-BY-4.0, CC BY 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=35991599

Оказва се, че от 18 000 жертви, 16 000 се дължат на лошите санитарни условия. Благодарение на тази информация се създават медицински, санитарни и статистически департаменти към армията. По същото време тя започва да се занимава със статистическо изследване на положението на войниците в Индия, дейност, която продължава до началото на ХХ в. и довежда до подобряване на условията там и до намаляване на смъртността от 69 до 18 души на всеки хиляда.

През 1859 г. тя публикува двете си най-известни книги: „Бележки върху работата на медицинските сестри“ и „Бележки върху болниците“, а година по-късно е открито сестринско училище, носещо нейното име. Днес това здание се нарича „Училището на Флорънс Найтингейл за медицински сестри и акушерки“ и е част от Кингс Колидж (Лондон). За съжаление поради влошеното си здраве, дължащо се на последиците от Кримската треска, тя често изпада в периоди на ужасни болки и продължително залежаване.

Въпреки това не спира да работи. Дори когато е прикована към легло, множество видни политици и представители на британския елит я посещават и благодарение на своята упоритост тя успява да осъществи желаната от нея реформа в здравеопазването: „Отдавам успеха си на това, че никога не си търсех извинения“.

След като подобрява образованието на медицинските сестри, Флорънс изпраща част от подготвените кадри в по-бедните райони, за да покажат на обикновените хора и работници как да поддържат хигиената си и да се борят с леки инфекции. Тази дейност, която днес наричаме превенция, се смята за предтеча на националната здравна служба на Великобритания. Работата на Найтингейл излиза извън границите на Острова и по време на Американската гражданска война (1861-1865) до нейните знания се допитват водачите на Севера. През 70-те години тя дори става ментор на Линда Ричардс, първата обучена американска медицинска сестра.

Въпреки влошеното си здраве, Флорънс доживява до 90-годишна възраст и издъхва в съня си на 13 август 1910 г. След смъртта й са искали да я погребат в Уестминстърското абатство, но семейството й отказва, с което се съобразява с последната й воля – да бъде погребана без почести в семейния гробищен парцел в Хемпшир.

Тя е първата жена-член на Кралското статистическо общество (1859) и първата дама, наградена с Орден „За заслуги“ (1907). Също така тя е носителка на Кралския Червен Кръст (1883) и на Ордена на св. Джон (1904). На Флорънс са посветени няколко музея, включително един в Лондон и друг в Истанбул. В нейна чест са издигнати статуи, написана са поеми, създадени са театрални постановки и филми. За кратък период от време, ликът й е дори върху банкнотата от 10 паунда.

Въпреки цялата слава, Флорънс до края на живота си остава скромна и дори не разрешава да я фотографират или рисуват, поради което почти не са налични нейни оригинални изображения. До края на живота си тя си остава човек на действието: „Вярвам, че чувствата само се похабяват с думи, те трябва да бъдат претворени в действия и то в действия, които водят до резултати“.

Найтингейл използва влиянието си, за да постигне реални подобрения в условията на медицинската грижа и дори създава своя версия на Хипократовата клетва, но посветена на медицинските сестри, в която те ясно посвещават работата си на благосъстоянието на пациентите. Днес рожденият й ден се чества като международен празник на медицинските сестрите. В този ден, те си припомнят своето призвание и отдават почит на жената, която създава съвременната санитарна грижа и с делото си спасява хиляди човешки животи.

 

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Робърт Фицрой между мореплаването и метеорологията

| от |

Има хора, които завинаги остават в сянката на малко по-големи имена, макар и техните действия да са помогнали сериозно за общото благо, шансовете да бъдат пропуснати в историята винаги са големи. Такъв пример може да бъде Робърт Фицрой. Славният моряк е бил единственият шанс на Чарлз Дарвин да се качи на кораба HMS Beagle и да направи славното пътуване, което ще позволи да напише безсмъртния си труд „On The Origin of Spicies“ през 1859 г.

Без участието на Фицрой, Дарвин най-вероятно е щял да стои на бреговете и да фантазира за онези далечни светове, надявайки се на чудо. И въпреки това днес всеки е чувал за Дарвин и еволюцията, но е пропуснал инструмента, който случва цялата експедиция. Впрочем самият Робърт е бил приятел не само с Дарвин, но и с други известни личности и благородници по онова време. Моряк е последното, което може да бъде поместено в CV-то му.

Фицрой е също така политик, губернатор, обществен представител и дори учен. Според различни източници, потеклото на Робърт може да отведе корените до Чарлз II. Любопитството било забелязвано много отдавна и мнозина често забелязвали младежа да губи повече време пред книгите, отколкото в игри. Когато полубрат му лорд Касълреаг умира, Фицрой чупи оковите на семейството и благоприличието, отказва се от титлите и поема контрола на любимия си кораб Beagle.

gettyimages-2695373-594x594

Само на 23 години, той ще успее да заведе своя екипаж на две доста опасни експедиции. Демонстрира невероятен кураж и сила да се справи с всички предизвикателства, но под строгата визия се крият и други качества, но сред тях най-големият проблем е, че тежката отговорност отключвала дълбоки депресии, които го превръщали в опасен събеседник. Понякога самият Робърт се шегувал, че точно тази лоша кръв напомняла за съдбата на брат му. При срещата между Робърт и Дарвин, изследователят ще напише интересно писмо, споменавайки своя капитан. Сестрата на Дарвин ще прочете следното:

„Той наистина е впечатляващ човек. Никога не съм виждал човек, когото бих могъл да си представя в обувките на Наполеон.“

При завръщането от толкова интересната експедиция, в която Дарвин изяжда всяко ново същество, на което попада, Робърт получава всички възможни титли и бързо се настанява в западен Лондон, където се храни от титлата си. Получава известно влияние в политиката и прави своята единствена грешка в живота си – приема свободната позиция на губернатор в Нова Зеландия. Стратегическата грешка ще коства твърде много на моряка. Първо за пореден път ще трябва да преплува света, за да се настани в една от най-лошите колонии на Британската корона. Нова Зеландия била на път да банкрутира.

Местните племена постоянно водили конфликти със западните заселници. Всеки опит за помирение или решаване на проблема водило до нови и нови главоболия. Само две години след пристигането си, Робърт е призован да се върне отново във Великобритания. С пристигането си осъзнава, че е ходил по много тънък лед. Политическата му кариера била силно разклатена от неуспехите в Нова Зеландия, наследството му е похарчено за разходката с Дарвин, а лидерската му позиция била заменена от много по-млади капитани.

gettyimages-3247536-594x594

Единственото предложение за работа било направено от кралската флота. Издирвал се капитан, който да управлява един от първите параходи. Въпреки съветите на Дарвин да се въздържи от този кораб, Фицрой поема контрола и всичко върви нормално, докато не е поразен от още една тежка депресия. С леки проблясъци в тунела и шансове отново да си стъпи на краката, Робърт е ударен от още една жестока новина – неговата съпруга умира. В опитите си да прави нещо, което евентуално да го отдели от черните мисли, морякът започва да финансира нов департамент по метеорология. Оригиналната идея на този департамент е да се използва наученото от капитана и по този начин драстично да се намали времето за плаване.

Самият Фицрой вече е имал наблюдения и се опитвал да предсказва времето. Наблюденията му се оказали доста добри и много скоро получил колонка във в-к Times, където споделял своите метеорологични познания и наблюдения. През 60-те години дори успява да се издигне до знаменитост сред хората, които по онова време са се опитвали да разгадаят утрешния ден. Впрочем много скоро телеграфът ще започне да предава информацията до всички точки на Великобритания. Дори тогава обаче печели врагове.

Агресивната преса и скептичните научни ръководители винаги търсели повод да нарекат учения „измамник“ и „шарлатанин“. Към 1965 г. вече изпитва затруднения и е твърде уморен, за да продължи своята мисия. Пенсионира се и живее малко по-спокойно. Най-вероятно е бил ударен от пореден епизод на черна депресия. На 30 април става, облича се, целува дъщеря си по челото, заключва стаята и си прерязва гърлото.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Как всъщност изчезва птицата додо

| от |

Додото, или Raphus cucullatus, както е официалното му латинско име, е изчезнал вид нелетяща птица, която е живяла основно на малкия остров Мавриций, преди за съжаление да изчезне. Но достатъчно глупости от Discovery Channel – четете този текст, за да разберете как тази нелепа птица изчезва. И отговорът е, всъщност, малко сложен.

Обикновено се смята, че додото изчезва, защото холандските моряци изяждат всеки екземпляр от него, след като установяват, че птицата е невероятно лесна за хващане поради факта, че не се страхува от хората (защо не се е страхувала от същество пъти по-голямо от нея си остава загадка). До голяма степен това е доста точно твърдение. Отбелязва се, че след като пристигат и се заселват на острова през 1598 г., популацията на птици додо бързо намалява, а много различни източници потвърждават, че додото наистина е било честа и лесна закуска за много моряци, тъй като тромавата му походка и вече споменатата липса на страх от хората го правили доста лесно за хващане.

Въпреки това, в материал, публикуван от Оксфордския университет по естествена история, животните, които моряците са довели със себе си, са посочени като една от основните причини, поради които нашият нещастен пернат приятел вижда края си. Прасетата, кучетата и плъховете, които пристигат с моряците, започват да си падат малко повечко по яйцата на птицата –  това, съчетано с хора, които ги ловуват и ядат, нарушава деликатния природен баланс, на който додото се радва толкова дълго време. Така видът скоро става застрашен, а след това и избледнява от лицето на земята.

Jacob Cornelisz Banjaert, genaamd van Neck by Cornelis Ketel

Яков ван Нек

Точната дата, в която хората сме влезли в контакт с додото, все още не се знае. За холандските моряци, пътуващи с Яков ван Нек (един от първите хора, които описват животното), се твърди, че са първите хора, които са видели птицата – това се случва през 1598 г. Проблемът е, че португалските моряци обаче твърдят, че са виждали птицата десетилетия преди това – още през 1507 г.

Това е само един от многото факти за додото, които все още нямат ясен отговор. Например, датата, на която птицата официално изчезва, е толкова неизвестна, колкото и датата, на която е открита за първи път. Изследването на университета в Оксфорд по-горе твърди, че до 1680 г. додото вече е изчезнало – факт, който е потвърден в много други източници. И въпреки това някои учени, които изследват последните сведения за птицата, предполагат, че истинската дата е 10 години по-късно. От друга страна, както е отбелязано в книгата „Lost Land of the Dodo: The Ecological History of Mauritius, Réunion and Rodrigues“ – един от най-важните текстове за птицата и нейния край – последното, общоприето, потвърдено виждане на живо додо се е случило години преди това, през 1662 г. Което значи, че има 30 години разлика, в която не сме сигурни какво са правили додотата, но се надяваме, че им е било приятно.

Edwards' Dodo

Смешното е, че въпреки че е едно от най-известните изчезнали животни на всички времена, заедно с мамута, никой всъщност не знае как точно е изглеждала птицата додо. Както се отбелязва в тази статия от Би Би Си, цели скелети на животното се срещат изключително рядко – един от последните е унищожен при пожар през 1755 г. Дори моделът в Природонаучния музей е съставен от скелети на различни екземпляри.

Въпреки това, на общоприетото изображение на додото – като птица с наднормено тегло и глупав поглед – вероятно е неправилен. При реконструкциите на наскоро намерени кости изглежда, че додото всъщност е било много по-бързо и пъргаво, отколкото художниците от миналото са смятали. Колкото и да е странно, стандартното изображение на додо с наднормено тегло произлиза чак от времето, когато са били забелязани за първи път, макар че има и изображения на по-тънки и стройни додота (включително тези, нарисувани от Яков ван Нек, който е един от първите, който ги скицира); но те са доста по-малобройни от тези, на които додо изглеждат, че са живели на диета от бучки масло и бекон. Навярно имам конкретна причина, но както и всичко останало, свързано с додото, никой не е точно сигурен каква е тя.

Никой не е точно сигурен в нищо около додото, дори самата дума „додо“ има оспорван произход. Трите основни теории са или холандската дума „dodoor“, или португалската дума „duodo“, или холандската дума „dodaars“, което грубо се превежда като „възел-задник“. Останалите две думи се превеждат съответно като „ленив“ и „глупав“.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появява знамето на Франция

| от |

Както и на няколко други страни, първоначалното знаме на Франция е било знаме на светец – Орифлама, знамето на Св. Дени. Това знаме има между 3 и 5 заострени краища, по-скоро напомня на нашата идея за вимпел, отколкото за флаг. То вероятно е направено от червена коприна без никаква украса. След като св. Дени е обезглавен, знамето се променя с жълти звезди или слънца с лъчи на червен фон, който е символ на кръвта му. Предполага се, че след това Карл Велики го пренася в Светите земи, където хората масово решават, че знамето е лично негово. Най-вероятно първото използване на знамето като символ на кралския дом е било по време на царуването на Луи VI, около 1124 година.

Рисунки к статье «Вымпел». Военная энциклопедия Сытина (Санкт-Петербург, 1911-1915)

Вимпел

През 1328 г. династията Валоа се издига неочаквано на престола, след като линията на Капетиан изчезва – тримата синове на Филип IV умират, оставяйки след себе си само жени наследници, които не могат да наследят трона. Гербът на династията на Валоа се състоеше от три хералдически лилии (fleurs-de-lis) на синьо поле, обградено с червено. Този герб беше основа за нов френски флаг. Когато Бурбоните превземат короната, фонът на знамето се промени на бял в чест на фамилните им цветове, но хералдическите лилии остават.

Drapeaux français

Настоящият френски флаг се нарича tricolore. Състои се от три равни вертикални ивици от синьо, бяло и червено. Първоначално е установен като знаме на Франция след Френската революция от 1789 г. Революцията призовава за свобода и равенство, а простият флаг излиза срещу традиционните, по-екстравагантни знамена, използвани от благородническите фамилии.

Има няколко теории относно символиката и положението на цветовете на френския флаг. Смята се, че те са вдъхновени от една характерна розетка, появила се по време на революцията – червеното и синьото са цветовете на Париж и се появяват на герба на Париж: синьото се свързваше със св. Мартин, а червеното – със св. Дени. Бялото пък по това време е прието за цвета на кралските особи. С бялото, заклещено между червеното и синьото, цялото знаме се смята, че символизира контрола на хората над монархията. Според други източници, флагът е вдъхновена от американските революционери, а трета теория е, че tricolore е взаимствал от дизайна на холандското знаме.

За първи път знамето е използвано като кантон (малко знаме с герб) във френския флот през 1790 г. 

През 1794 г. Френската национална конвенция го обявява за национален флаг на Франция, но този акт не е посрещнат с оскъдно одобрение. Военноморските сили, от една страна, се съпротивляват на решението – те все още искат да плават под белия флаг на монархията. По време на революцията националният флаг се използва рядко и хората предпочитат вместо това червеното знаме на Якобинския клуб (участници в радикално ляво политическо движение по време на Френската революция), защото то символизира предизвикателство и национална нужда. Трикольорът започва да се използва от армията чак през 1812 г. До този момент тя е използвала знаме с бял кръст на червен и син фон.

Използването на tricolore първоначално е било сравнително краткотрайно. През 1815 г. Наполеон е свален от власт и Бурбонската монархия е възстановена, а с нея и бялото знаме с хералдическите лилии. Петнадесет години по-късно, през 1830 г., се провежда Юлската революция. Тогава на трона се изкачва така нареченият „крал на гражданите“ Луи-Филип. Той беше далечен братовчед на Бурбонския крал и се беше съгласил да управлява като конституционен монарх. Един ден той също ще бъде свален, но преди това Луи-Филип се съгласява да възстанови знамето с трите цвята като национален флаг на Франция и оттогава то се използва.

Днес се казва, че цветовете символизират „свобода, равенство, братство“ – идеи, свързани с революцията, които все още звучат в сърцата на много френски граждани. Друга теория е, че цветовете на знамето трябва да представят „синьото за история на Франция, бялото на нейната надежда и червеното на кръвта на нейните граждани“.

Историята на френския флаг обаче е много по-стабилна от самата френска монархия. „Кралят на гражданите“ е свален през 1848 г. след поредната революция. Той беше последният крал на Франция, въпреки че Наполеон III се смята за последния монарх. По едно доста тъжно стечение на обстоятелствата бащата на Луи-Филип е обезглавен по време на т. нар. Царство на терора (период от якобинската диктатура по време на Френската революция, известен с масово преследване на политически противници и много екзекуции.), въпреки че подкрепя революцията от 1789 година…

Flag of Quebec

Много френски колонии през периода на колониализма използваха пълния флаг с три цвята заедно с допълнителен символ или го поставяха в кантона върху своите знамена. Днес знамето на Квебек – френско-канадска провинция – по-скоро прилича на предреволюционното знаме, отколкото на трикольора, със син фон, четири бели лилии и бял кръст.

 
 
Коментарите са изключени