shareit

Какво се случва с труповете след големи битки

| от chronicle.bg |

Знаем, че още неандерталците са погребвали мъртвите (понякога с част от собствеността им), както и много племена. Но в малко по-модерни времена: какво са правили войниците с многобройните трупове след битка?

Трябва да отбележим, че по този въпрос всъщност няма много исторически сведения. Човек би си помислил, че за изследването му трябва просто да се отиде на място, където някога се е провела известна битка и да разкопае наоколо, но не. Оказва се, че това не е достатъчно, а на всичкото отгоре и само по себе си много трудно по причини, които ще засегнем след малко.

Знаем обаче, че древните гърци са се стремяли да уважават мъртвите и са събирали телата им след бой. Например, след битката между Филип II Македонски и атиняните през 338 пр. Хр. и двете страни погребват загиналите според ритуалите на епохата си. Това отношение има за цел едновременно да почете смелостта, която са показали в боя, и да укроти боговете.

С изключение на спартанците, повечето древни гърци са погребвали труповете близо до родния им град, ако времето позволявало. Ако не позволявало – масовите гробове също са били опция. Във втория случай често по-късно са били издигани кенотафи (надгробни паметници без гроб с тленни останки) до родните градове на войните, отново за да се изрази почит.

Спартанците, както казахме, са изключение, защото те погребвали умрелите на бойното поле, на което са загинали. Също така, вместо да вземат от труповете всичко ценно, те традиционно ги заравяли с оръжията и бронята им като мястото се отбелязвало с надгробен камък, на който пишело името им и думите (превод) „Във война“. Надгробният камък е бил изключителна чест за спартанците – ако някой умре извън битка, такъв не му се полагал и гробът оставал немаркиран. Единственото изключение е ако жена умре по време на раждане. Тогава тя също получавала надгробен камък.

Римляните плащали малка сума всеки месец, с която да се плати за погребение в случай, че умрат в битка. Те се опитвали по всякакъв начин да се отнесат добре с телата на убитите като (отново) ако времето позволи, заравяли или кримирали всяко индивидуално тяло. Ако пък времето е проблем, правили се общи гробове. Кенотафите също били опция, когато нямало възможност телата да се съберат.

По-късно в историята обаче това уважение бързо и рязко се променя. В битката при Хейстингс през 1066 войниците просто натрупвали мъртвите тела на една купчина, ограбвали ги и след това ги запалвали или заравяли.

С настъпването на християнството обаче масовите кремации стихват поне в някои райони, за сметка на масовите гробове. Въпреки безбройните битки в средновековна Европа, археолозите всъщност доста се затрудняват да намерят каквито и да е тела. Както пише в едно изследване, публикувано в Журнала по археология на конфликтите със звучното име „Къде са телата на умрелите в средновековните битки?“: „Има едва шепа масови гробове от средновековието в Западна Европа, които са били обект на изучаване. Причината е, че те както и други гробове от по-ранни периоди, са изключително неоткриваеми, а откритите често са били намерени случайно. Нямаме специална техника или метод, с който ефективно да откриваме гробове, които от своя страна могат да са навсякъде в площ от много квадратни километри.“

Прехвърляме се в още по-модерни време, когато обирането на умрели войници от живите войници, а и от местното население, вече е съвсем нормално. Един британски генерал пише за битката при Хейлсберг през 1807: „Полето между гората и руските батареи беше пълно с голи тела, които приятели и врагове бяха съблекли през нощта, въпреки че някои от тези тела бяха все още живи и в съзнание. Беше гледка, от която окото се отвращаваше, но същевременно не можеше да избяга.“

Оказва се, че някои (разбира се, изключително малко) от не напълно убитите войници успяват да оцелеят. Един от тях е французина Жан Баптис де Марбо и той разказва: „В снега сред купища мъртви тела неспособен да се движа аз бавно загубих съзнание… Когато дойдох на себе си, около 4 часа по-късно, се намерих в ужасна ситуация. Бях напълно гол – нямах нищо върху себе си освен шапката и десния ми ботуш. Един мъж от транспортния корпус, мислейки ме за мъртъв, ме съблече както се прави обикновено и докато се опитваше да събуе ботуша ми чрез силно разтърсване, ме събуди. Успях да седна и изплюх кръвта, която беше в гърлото ми. Целият бях в кръв заради раните си. Както и да е, мъжът взе вещите ми и си тръгна.“

Разбира се, при по-гигантски битки, където след боя остават хиляди умрели, телата просто се оставят така. Генерал Филип де Сегур през 1812 пише: „След като минахме Колога, продължихме нататък, докато пред нас изведнъж не се разкри огромна равнина. Всичките дървета бяха отсечени, а в далечината се виждаше планина, подобна на вулкан. Цялата земята беше покрита с парчета от каски, ризници, оръжия и униформи. На това място имаше и 30 000 полуразложени трупове.“

Трябва да отбележим, че освен принадлежностите на мъртъвците, самите им тела също били ценни. По време на наполеоновите битки и особено след битката при Ватерло зъбите на загиналите били премахвани, за да се ползват като импланти. Дотолкова, че в следващото десетилетие след битката зъбните импланти били наричани като „зъби от Ватерло“. Костите също били търсени, за да се смелят и ползват като тор. 

Стигаме до двете световни войни. Тогава и от двете страни на спора всяка войска е била отговорна за собствените си умрели като различните войски имали различни правила за справяне с тях. Например, през Втората световна война полковник Уолтър Зонтаг от Офиса по жертвите на Вермахта издава детайлен наръчник как се изграждат военни гробове – масови или индивидуални. Освен това, в него пишело и че те трябва да са възможно най-близо до влакови линии и да имат прокарана пътека – идеята е по-късно тези места да се превърнат във военни гробища. В хода на войната обаче тези правила често се игнорирали, което довело до, както Der Spiegel отбелязва: „море от възпоменателни плочи“.

Американците имали конкретни хора, чиято единствена работа била да издирват, регистрират и погребват всеки паднал американски войник. Те били изключително отдадени на работата си и се стараели да погребват всеки умрял според традицията на религията му, а понякога помагали и с погребението на цивилни или вражески хора. 

 
 
Коментарите са изключени