shareit

Какво е правил Хемингуей в Куба

| от |

Втората световна война успява да въвлече всяко парче земя и всеки човек по света в мащабния военен конфликт. Пропагандата работи на високи обороти и много скоро всички ще изпитват неудържим гняв срещу нацистите. След като САЩ обявява война на Оста, правителството на Батиста също се кълне във вярност в битката срещу фашизма. В думите на кубинския лидер има един много сериозен наболяващ проблем – огромна част от испанците, които потърсили убежище в Куба след гражданската война, били и привърженици на нацизма под прикритие.

Ърнест Хемингуей пише кратък увод на антология от разкази „Хората във война“. С тези редове започва и голямата жажда за участие в конфликтите, които току-що е описвал във въпросната антология. Един бърз разговор с американския посланик в Куба – Спруил Брейдън ще докаже, че Ърнест е много ценен кадър за САЩ. Писателят уверява американското правителство, че може да използва своите стари контакти от испанската гражданска война и да различи нацистките шпиони, които се подвизават на острова.

С подкрепата на американското и кубинското правителство, Ърнест започва да изгражда много сериозна мрежа от тайни агенти – предимно бармани, някой друг плъх от кубинските брегове, двама-трима свещеника, скромна бройка изгубени херцози и дукеси, както и известна доза франкисти. Хемингуей нарича операцията „A-One job“ и започва да работи, но дали изобщо успява да залови някого или да изпрати нацист на съд, за тази военна операция не можем да знаем нищо – информацията остава класифицирана.

И така Ърнест се озовава на един от най-райските острови, където трябва да следи за вредните елементи. Под прикритието на кубинския ром, авторът с „хронична диария на устата“ решава да говори за своите комунистически симпатии. Благите думи довели няколко пъти съветски агенти в Хавана и във Флоридита през септември 1942 г., но не се стигнало до нищо различно от изнудване. За тези думи, както и за няколко посещение до комунистически Китай, Хемингуей ще стане мишена и на ФБР. Американските агенти така и не разбрали какво точно е прикритието на писателя и отварят досие. Същото ще бъде причина за повдигане на обвинение.

Gellhorn_Hemingway_1941

Снимка: By Unknown photographer – http://www.jfklibrary.org/Asset-Viewer/RNhpI3rD90akwMe5HKBBOg.aspx, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11016942

Самият Едгар Хувър чете всички тези доклади и накрая пише със собствения си почерк под тях, че Ърнест е бил безочлив автор с грандиозно въображение, но не и предател. Именно той нарежда на всички да прекратят преследването му. Самият той обаче настоява да се промени приоритета на мисията, защото един цивилен не може да получава толкова голяма отговорност.

Опитите на Ърнест да прилича поне малко на шпионин не са особено успешни. НКВД и ФБР вече са разбили мита за неговото присъствие и дори са категорични, че не използва пълния си потенциал в тази роля!

Германия вече изучава и следи линиите за снабдяване на ресурси като метал и гориво. Стратегията на нацистите е да прекъснат точно този поток. Немската подводна война се води именно в Карибите. Операция „Барабан“ има за цел да извади извън строя различни рафинерии и мини в Гвиана, Аруба, Ню Орлеанс и Хюстън. Петролните танкери от Венецуела се превръщат в много изкусителна цел. От февруари до ноември 1942 г. немските подводници успяват да потопят 400 кораба и повече от половината са именно в Карибите. Между входа към Карибско море и Гълфстрийм се стига до Панамския канал, а Куба стои точно по средата, координирайки целия морски трафик.

И така Ърнест започва своята операция, която носи гръмкото име „Самотник“ на любимата си котка. На 12 март жителите на Куба успяват да станат свидетели на потапянето на товарния кораб „Олга“ както и на „Тексасецът“ – цистерна с петрол. Жителите около фара „Вълк“ и Кайо Конфитс, близо до Кайо Романо не вярват, че немската подводница може толкова близо да неутрализира и двата кораба. Американската флота вече е понесла много тежки загуби в Пърл Харбър и съответно сега трябва да се изправи срещу още по-жестоките атаки на безмилостните немски капитани. Отчаянието е пълно и накрая в играта се включват и малките собственици на яхти и други комерсиални кораби. Капитаните се въоръжават, а в замяна на техните услуги ще получат държавни облигации.

За всеки рекрутиран капитан, Ърнест получава по 500 долара, които пристигат заедно с парите пристигат и подводни мини, както и картечници (а понякога между всички куршуми се прокрадвали и някоя друга бутилка алкохол, както и стръв за риба). Разбира се, той първи екипира своята собствена яхта и се възползва изцяло от промоцията (добавяйки облигации в своя джоб). В същото време и синовете му завършват училище и за лятната ваканция пристигат, за да помагат на баща си в голямата битка. Впрочем историята започва много да напомня на красивата книга „Острови по течението“. И докато всички си отварят очите на четири, младежите прекарват едно незабравимо лято на яхтата, препичайки се под жаркото кубинско слънце. Горивото продължава да е изключителна рядкост и американското посолство дискретно доставя туби до дома на писателя, а после заедно с група пияни баски ще се озоват на сигурно място под земята.

EH 2871P

Снимка: By Not specified, owned by John F. Kennedy Presidential Library and Museum – Ernest Hemingway Photograph Collection, John F. Kennedy Presidential Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7895616

Компания на писателя-капитан правят бившия британски шампион по поло Уинстън Гест, оплешивяващия и агресивен испански лоялист Роберто Ерера Сотолонго, Франсиско Ибарлусия, морският картечар Дон Саксон, Хуан Дуньябетия и един свещеник Дон Андрес. Излишно е да споменаваме, че сред всички в екипажа присъства и каталунския барман Фернандо Меса. Морските вълци трябва да пият сериозно, но малцина могат да издържат на темпото на Хемингуей.

Въоръжени с картечници, противотанково оръжие, базуки, ръчни гранати и радиостанция за далечно предаване, най-близките приятели на Ернесто тръгват директно към източника на торпедата между Кайо Гилермо и Санта Мария. Планът на Ърнест е малко абсурден, но подозираме, че никой не може да е разумен след толкова много пиене и достатъчно високи рискове. Идеята му е да примамват подводницата на повърхността и с монтирането на картечниците да неутрализират тежката 88-милиметрова картечница, която стои обикновено на палубата на подводницата. И докато немският персонал не можел да отвърне на огъня, смел човек от екипажа трябва да се качи и да хвърли граната в контролната кула на подводницата. В следващите две години именно той ще бъде единственият американец с разрешително от кубинските власти за патрулиране. Освен това се справя добре и много често дава точните координати на немски подводници.

Кубинската връзка на Хемингуей приключва някъде през 60-те години на миналия век. След като Батиста пада от власт, Хемингуей се прибира в Идахо и и на следващата година извършва самоубийство. Домът на писателя днес е музей, а друга интересна подробност е, че получава телеграмата за своята Нобелова награда по литература именно на острова.

 
 
Коментарите са изключени

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

| от |

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Ибн Батута – човекът, пребродил света

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Първата половина на четиринадесетото столетие е вероятно един от най-колоритните периоди в човешката история. Средновековието е достигнало двоя културен и политически зенит. Учени, юристи, философи и пътешественици кръстосват света на длъж и шир, следвайки добре отъпканите търговски и поклоннически маршрути. Картографи рисуват детайлни атласи на познатия свят, мисионери пътуват до краищата на земята за да разнасят свещените слова на своите религии.

Handmade_oil_painting_reproduction_of_Ibn_Battuta_in_Egypt,_a_painting_by_Hippolyte_Leon_Benett.

Снимка: By Léon Benett – Verne, Jules (1878). Les Grands voyages et les grands voyageurs. Découverte de la Terre. Paris: J. Hetzel. Page 81 available from Gallica.Immediate source: http://www.artfinder.com/work/ibn-battuta-in-egypt-hippolyte-leon-benett/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17332982

 

Огромната Монголска империя, разделена на няколко свързани по между си ханства, управлява всички земи от Корея до Унгария, създавайки за първи път в историята едно обединено културно и политическо пространство. Във възход е и Светът на исляма (дар ал ислам). Благодарение на общата вяра и своят лингва франка – арабският, всеки мюсюлманин може да пътува свободно от Индонезия до Мароко и от Кавказ до Кения, без да има особени проблеми с общуването. В този космополитен свят, идеите с пренасят от кервани, поклонници и търговци, мистици, учени и професионални администратори-фрийлансъри. Погледнат от перспективата на глобализацията, светът в началото на XIV век доста напомня на нашият собствен, с единственото изключение на високите технологии.

Консерватизъм и либерализъм, културна приемственост и ксенофобия – човешките общества и тогава се люшкат между приемането и отхвърлянето на „другия“, било то на база вяра, цвят на кожата, пол или социален статус. И тогава, както и днес, високо образованите специалисти в света на правото, лингвистиката и „високите технологии“ са търсени навсякъде, без оглед на техния произход. Владетели, губернатори и религиозни водачи обещават несметни богатства и охолен живот на талантливите служители.

Световният трудов пазар ври и кипи. Арабски учени от Сирия подхранват университети в Андалусия. Професионални администратори от Персия стимулират развитието на институциите в Китай. Занаятчии от Палестина обслужват двора на монголските владетели в Централна Азия. Духовници от Арабия стават имами в Мали, а търговци от Венеция внасят стоки от Индонезия в Дания. Всеки, който е достатъчно дързък, умен и находчив, може да получи светът в краката си.

Ibn_Battuta_Mall_on_2_June_2007_Pict_4

Снимка: By Imre Solt – Dubai Construction Update Part 5 Page 14 at Post 278, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2954584

В този глобализиран, космополитен свят, през 1304 г. се ражда момче, чието пълно име е Шамс ад Дин Абу Абдалла Мухаммад ибн Абдалла ал Лауати ат Танги ибн Батута. Разбира се, за историята, той остава известен само с краткото си, последно име. Роден е в голямото мароканско пристанище Танжер. Родът му произлиза от берберите-амазиги, населяващи Северозападна Африка.

Баща му и предците му са ислямски юристи, вещи познавачи на религиозното право, което в тогавашният ислямски свят е и светско. Танжер е многолюдно пристанище, в което спират кораби от цялото Средиземноморие на път за Атлантическия океан и Северно море. Италиански търговци разнасят стоките си редом с колеги от гръцки, еврейски, арменски и арабски произход. Само на няколко километра отвъд Проливът на ал Тарик се намира Андалусия – розата на ислямската култура, побрала в себе си някой от най-великите учени и поети на онази епоха.

В това космополитно търговско средище, където е роден ибн Батута, разказите за приказни земи на края на света са честа тема за разговор на пътешественици, предприемачи и моряци. Самият Батута поема по стъпките на баща си и следва в учение за религиозно право (мазхаб), подчинено на принципите на Малик ибн Анас (живял VIII век – б.а.). На кратко, в сунитския ислям има 4 големи правни течения – Ханафи, Ханбали, Малики и Шафи‘и. Всяко едно от тях следва определени принципи на последователност по отношение на това кои религиозни текстове и в какъв ред трябва да се използват за тълкуване на правните казуси. Малките възприемат Корана за най-висша правна инстанция, следван от хадисите (притчи за живота на Мухаммад – б.а.) , а след това и правната система, съществуваща в Медина по време на пребиваването на Мухамад там. Учението на Маликите се разпространява в цяла Африка и е доминантното правно направление в по-голямата част от ислямските общности на Черния континент, с изключение на Египет и на земите около Рогът на Африка.

След като завършва базовото си обучение, ибн Батута, тогава 21-годишен, решава да замине зад граница и да потърси реализация на своите правни умения. Благодарение на общото единство на ислямското право, той може да намери реализация като, казано на съвременен език, юрист-фрийлансър. С цел натрупване на опит и опознаване и на другите правни направления в Исляма, ибн Батута решава да съчетае пътуването си със задължителното за всеки мюсюлманин поклонение до Мека (хадж). Планът му е да замине на дългото около 16 месеца поклонение, следвайки сухопътния маршрут по крайбрежието на Северна Африка. Подобно на Монголската империя в Азия, в Северна Африка съществува система от няколко обвързани по между си династии, които владеят цялата територия от Атлантика до Ирак. Най-могъщи сред тях са Мамелюците в Египет, но и владетелите на Либия, Тунис, Алжир и Мароко успяват да поддържат сигурни пътищата в своите земи.

В своите спомени, обобщаващи неговите пътешествия, ибн Батута казва: „Напускам дома си без да имам до себе си спътник, който да ме утешава, нито пък керван, към който да се присъединя. Води ме единствено отдавнашното ми стремление, което изгаря гърдите ми – да посетя тези прочути места. За това намирам упование в този свой стремеж, за да намеря сили да напусна своите близки така, както птица напуска гнездото си. Беше ми тежко да се разделя с тях и всички бяхме обзети от голяма мъка от тази раздяла….“

Батута изминава общо 3200 километра за няколко месеца и през пролетта на 1526 г. достига до едно от най-големите пристанища в тогавашният свят – Александрия. След неколкоседмичен престой, странстващият юрист се отправя към Кайро – перлата на Египет, където разглежда местните забележителности, посещава знаковите джамии и се среща с някои от най-изтъкнатите специалисти по ислямско право. Първоначалният му план е да пътува нагоре по р. Нил, да прекоси пустинните области и да се добере до град Айдаб на Червено море, от където да вземе кораб за Хиджаз. Избувахнето на бунт в югоизточен Египет г принуждава да се върне обратно в Кайро и да предприеме обходно пътуване през Дамаск.

По пътя към главният град на южна Сирия, той преминава през Витлеем и Йерусалим и посещава местните мюсюлмански и християнски светини. Ибн Батута прекарва светия за мюсюлманите месец Рамадан в Дамаск, след което поема на дългото 1300 километра пътуване през пустините към Медина. След като прекарва четири дни там, заминава за Мека, където извършва своя хадж и заслужава титлата хаджия.

Tabriz_School_Shirin

Посещение в Тебриз 1327 г.

Снимка: By AnonymousOriginal uploader was Евгений Ардаев at ru.wikipedia – Transferred from ru.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7849944

В този момент, пътуването на Батута би могло да приключи и той да поеме по обратният път към Мароко – още около 4000 километра. Дори така, той би бил един доста пропътувал за времето си човек. Но духът на ибн Батута е неспокоен, винаги търсещ. В Дамаск е чул историите за могъщата монголска държава на Илханидите, които владеят Кавказ, Ирак и Иран. Приказни градове, сред които перлата на арабския свят – Багдад, го очакват там, отвъд хоризонта и в крайна сметка, изкушението да види местата, за които е чувал, надделяват у него. В средата на ноември, 1326 г., Батута поема на север към Ирак, присъединявайки се към керван, който прекосява пустинята Недж на път за Наджаф. Пристигайки там две седмици по-късно, Батута посещава прочутата гробница на халифът Али, зетят на Мухаммад и основополагаща фигура за шиизма.

От Наджаф, Батута решава да не посети директно Багдад, а първо да се отправи към Персия. За целта, пътешественикът поема на юг по река Тигър и достига Басра, от където пресича Загроските планини и достига до прочутото търговско средище Исфахан. Градът е един от малкото, пощадени от монголските нашествия и заради това се издига като основен възел по Пътя на Коприната. От Исфахан, Батута поема отново на запад, посещава Шираз и в последствие достига Багдад през юни, 1327 г. По това време градът все още се възстановява от опустошението, причинено от монголите през 1258 г. При все това, Багдад остава един от най-забележителните градове в тогавашният свят.

Успява да се включи във владетелския керван, с който Илханидъд Абу Саид поема към северните си владения. Под закрилата на монарха, Батута прекосява централен Ирак, но в последствие решава да направи отклонение на североизток и посещава друг от големите персийски градове – Табриз. От там, Батута пътува се Джизре (дн. Турция) и Мосул, след което отново се насочва към Багдад. В столицата на Илханидите, ибн Батута отново се присъединява към керван, заминаващ за Мека и извършва повторно поклонение в светия за мюсюлманите град, като прекарва там няколко месеца до лятото на 1328 г. Междувременно се възползва от професионалните си умения за да спечели пари, а съприкосновението с местните правни школи му позволява да обогати познанията си и да натрупа значителен престиж.

След неколкомесечния си престой в Мека, Батута заминава за Йемен. Пътува до голямото пристанище Джеда, от където взема кораб, който го откарва на юг. В Йемен, Батута посещава градовете Забид и Таиз, след което се отправя към голямото пристанище Аден – една от перлите на Индийския океан. След като се наслаждава на чудесата на Аден, Батута взема нов кораб и се отправя към пристанището Зейла в северна Сомалия. След две седмици в тези земи, той потегля към Могадишу – днешната сомалийска столица и тогавашно търговско средище.

Батута отбелязва че в Могадишу се произвеждали тъкани, които се изнасяли на длъж и шир в Арабско море и достигали чак до Египет. След като опознава местните нрави и забележителности, Батута поема на юг по т.нар. бряг Суахили. Там той посещава големите пристанища Момбаса и Килуа. Последното място го впечатлява със своята уникална джамия, изградена от „коралови камъни“ – варовикови блокове, запазили в себе си вкаменелости от коралови рифове край бреговете на Африка. И в двата града го впечатлява отличния градоустройствен план и спретнатите сгради, изградени от дървен материал с покриви, покрити с тръстикови снопове.

След като посещава ключовите градове на брега Суахили, Батута взема кораб и използвайки мусонните ветрове плава на север към Оман. Преминава през Мускат и пролива Ормуз, след което пресича Недж и за трети път отива на хадж в Мека. След кратък престой там, Батута отново поема на път. Прекосява Червено море, пътува до Кайро и от там се отправя на север към Анадола. Пътят му минава по крайбрежието на Синай, Палестина и Сирия. Най-сетне, в Латакия, Батута взема кораб, който го откарва до Анталия. В Анадола, Батута се свързва с братствата на ахиите – братства, съчетаващи в себе си духовнически и социални функции, които изобилстват в градовете на Селджушкия султанат Рум. Използвайки тяхната мрежа, през 1330 г., Батута обикаля голяма част от Мала Азия.

В крайна сметка, от Синоп пътува отново с кораб до Тана (Азов) и от там посещава Крим. От Крим се насочва към процъфтяващият търговски център Маджар – едно от ключовите търговски средища на Златната орда (днес градът е разрушен, руините му се намират недалеч от Будьоновск – б.а.). От там, Батута пътува на югоизток, където посещава мобилният владетелски Двор на хан Узбек. След известен престой в обкръжението на владетеля, пътешественикът се насочва на север и посещава Болгар – древната столица на Волжка България. Тук той описва особен търговски ритуал. Местните търговци пътували в замръзналите земи на север към планините Урал.

Там през нощта, те оставяли стоката си на снега и се прибирали в лагера си. На сутринта, стоката я нямало, но на нейно място били оставени ценни кожи, които в последствие се използвали за направата на скъпи облекла и украшения. Тази търговия без пряк контакт грабнала въображението на Батута, но той така и не успял да пътува толкова на север и да я види с очите си.

Bolgar

Снимка: By Alaexis – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2888419

От Болгар, мароканският пътешественик заминава по Волга за Астрахан – голямото средище и врата на търговията между Централна Азия и източна Европа. От Астрахан, Батута пътува заедно с една от съпругите на хан Узбек към нейната родина – Византия. Принцесата е незаконна дъщеря на Андроник III Палеолог и по нейно настояване, един керван заминава за Константинопол, където тя иска да роди своето дете от Узбек. Батута пристига в Константинопол през 1332 г. и прекарва около месец в града, посещавайки Св. София. Там той има възможност да разговаря с местни православни духовници, разказвайки им за пътешествията си в Светите земи. От Константинопол, Батута отново се завръща в Астрахан заедно с византийската принцеса, след което посещава двора на Узбек в град Сарай.

След нов престой, Батута поема на изток. Прекосява степта северно от Каспийско и Аралско море и завива на юг, посещавайки перлите на централноазиатската степ – Бухара и Самарканд. Древните степни средища пленяват въображението на поколения пътешественици и самият Батута не остава безразличен към техните богатства, архитектура и обичаи. В Самарканд, пътешественикът успява да посети двора на хан Тармаширин – владетел на Чагатайското ханство. Славата му на странстващ познават на ислямските догми и право му отварят много врати и той е добре приет от хана. Любовта на Батута към пътешествията отново взима връх и той потегля към Индия през Афганистан, прекосявайки смъртоносните проходи на Хиндокуш, в които по собствените му думи, стотици търговци и роби намират смъртта си, застигнати от ледения гняв на планината.

Трябва да се отбележи, че освен обичайната мотивация за нови места, гледки и чудеса, Батута е привлечен към Индия и от славата на делхийския султан Мухаммад бин Туглук. Смятан за най-богатият мюсюлмански владетел, бин Туглук обявява, че търси начетени мъже, вещи в администрацията и ислямското право за да изгради своето владение сред обитаваните от неверници плодородни земи по поречието на р. Ганг. Пътешественикът прекосява Пакистан и Раджастан, след което достига Делхи. Там той прекарва следващите 6 години, служейки на различни позиции в двора на бин Туглук. Неговите религиозни и морални виждания често го поставят в неудобна ситуация спрямо силните на деня и към 1341 г., Батута търси начин да напусне Делхи и да се отърве от властта на бин Туглук. Отдава му се удобен случай през същата тази година, когато от империята Юен (Китай) пристига делегация, която очаква от двора на Делхи да бъде изпратен посланик до Поднебесната. Батута кандидатства за позицията и поема на път с пищна свита.

Достигайки Каликут в южна Индия, свитата му е застигната от нещастие. Докато той се моли в местна джамия, единият от двата му кораба е потопен от внезапна буря, а другият отплава без него. Страхувайки се да се върне в Делхи без да е изпълнил мисията си, Батута остава в южна Индия, където постъпва при един от местните владетели – Джамал уд Дин, султан на Науаят. След като прекарва няколко месеца там, Батута е принуден отново да бяга, този път заради свалянето на Джамал уд Дин от власт. Мароканецът напуска Субконтинента и заминава за Малдивите.

Наскоро приелите исляма земи се нуждаят от хора със съответната ислямска юриспруденция и Батута вижда шанс да припечелва и живее добре на приказните острови. Оказва се обаче че разкрепостените местни нрави не са му по вкуса. Той така и не свиква с обичая на местните жени да ходят голи от кръста на горе, както и със запазването на много от пред-ислямските традиции и ритуали. След кратко пътуване до Шри Ланка и Южна Индия, Батута отново се връща на Малдивите, но през 1345 г. окончателно напуска островите и заминава за Бенгал. Там, той се среща с легендарният мюсюлмански суфи Шах Джалал – една от водещите религиозни фигури по онова време, почитан и до днес от мюсюлманите в Индия.

От Бенгал, Батута поема към остров Суматра – по това време най-източното владения, управлявано от мюсюлмани, след което минава през Малака и Филипините и достига южен Китай. Първият голям град, който посещава е Цюанджоу в провинция Фудзиен. Батута е впечатлен от доковете за сглобяване на големи кораби, местното производство на коприна и порцелан, както и на факта, че местните използват хартиени пари. По време на престоя си, Батута е подслонен от компактната общност мюсюлмански търговци, която живее там.

Мюсюлманите имали собствен квартал с джамия, пазар и болница. След като прекарва известно време в Цюанджоу, Батута заминава към Ханджоу – един от най-големите градове в тогавашен Китай. За пореден път удивен от мащабите на китайските градове, Батута е подслонен от египетски търговци, които живеят в отделен квартал на града. В последствие, Батута пътува по Големия канал до Пекин, където е приет в двора на император Тогон-темур. След като прекарва близо година в Китай, ибн Батута започва своето обратно пътешествие през 1346 г.

Turkish_-_Tile_with_the_Great_Mosque_of_Mecca_-_Walters_481307_-_View_A

Снимка: By Anonymous (Turkey) – Walters Art Museum: Home page  Info about artwork, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18791209

Пристига в Дамаск през 1348 г., а по стъпките му върви Смъртта. Чумната епидемия помита тогавашния свят, предизвиквайки гибел в мащаби, невъобразими за човешкия ум. Светът на космополитността, безпрецедентния обмен на стоки и идеи рухва. Империите, които са контролирали древните пътища, свързващи Мароко с Корея се сриват една след друга. Десетилетията след избухването на чумата са белязани от затваряне на много от познатите маршрути и залез на големия културен обмен. Ще мине повече от половин век, преди пътищата, които Батута използва, за да обиколи целия познат свят, да започнат да се отварят отново.

Преди да се завърне у дома, Батута посещава още веднъж Мека и достига Мароко едва през 1349 г., преминавайки през Сардиния, Тунис и Тлемцен. Завръщайки се у дома, Батута не намира много от онова, което е оставил зад себе си. Баща му е починал 15 години по-рано, а мнозина са загинали от Черната смърт. След едва няколко седмици в Танжер, ибн Батута отново замисля как да поеме на път. Възможност му се отдава, когато става ясно че кастилският крал Алфонсо XI подготвя кръстоносен поход срещу Гранада. Батута, вече 45-годишен, решава да се запише за доброволец в защитата на Андалусия и заминава за Иберия. Чумата покосява краля на Кастилия и слага край на похода, но Батута решава да не пропусне възможността и превръща своето пътуване в поредната туристическа обиколка, посещавайки всички ключови градове в Южна Испания.

След завръщането си в Танжер, неуморният пътешественик замисля нова експедиция. Този път целта му е да посети Мали. Батута се присъединява към керван, който прекосява безбрежните пясъци на Сахара и достига долината на р. Нигер. По време на своите обиколки в Субсахарна Африка, ибн Батута посещава всички големи градски и търговски центрове в тази част на света, сред които  Тагаза, Гао и Тимбукту. По време на престоя си в оазиса Такедда, Батута е призован от султана на Мароко, Абу Инан Фарис от династията на Маринидите.

Следвайки повелята на своя владетел, ибн Батута завършва своето последно пътешествие и се завръща в Мароко през 1354г. На следващата година, по поръчение на султана, неговите спомени са записани от книжовника Мухаммад ибн Джузай. Тъй като не разполага с лични бележки от пътуванията си, Батута често използва готови пасажи от други съвременни пътеписи за да попълни празнините при описанието на държавите и населените места, които е посетил. Година по-късно, пак по нареждане на Абу Инан Фарис, ибн Батута е назначен за съдя (кадия) – пост, който заема до края на живота си – 1368 или 1369 г.

По време на своите пътешествия, ибн Батута изминава над 117 000 километра, което го превръща в най-дълго странствалият авантюрист на онова време, а и в историята като цяло. Пътуванията му се разпростират върху период от четвърт век, в който той успява да обиколи над 80% от познатия тогавашен свят. По пътя си се жени поне 6 пъти, развежда се четири пъти и оставя след себе си неизвестен брой деца, плод на постоянните му връзки с наложници, конкубинки, робини, проститутки и флиртове със знайни и незнайни жени. Среща се с императори, ханове, султани, емири и религиозни лидери и опознава света по начин, невъобразим преди великата индустриална революция и появата на телекомуникациите.

TumbaIbnBatuta

Снимка: By Ruben – Photograph from a friend., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6002015

Неговите спомени- Пътешествията (ал Рила), са случайно открити от европейците едва в началото на XIX век. Преведен са за първи път от арабски през 1829 г. от британския ориенталист Самюел Лий. Година по-късно, по време на окупацията на Алжир от Франция, Френската национална библиотека се сдобива с ръкопис, за който в последствие е доказано, че е оригиналният текст, написан от ибн Джузай.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Железния Майк ли? В Токио Бъстър схруска Тайсън като суши

| от |

Изминаха 30 години, но за тази сензация в бокса вероятно ще се говори и пише и след още няколко пъти по толкова. „Какво да е толкова сензационно, след като гледахме как пухкавият Анди Руис наби Антъни Джошуа през лятото на 2019-а?“, биха попитали по-младите почитатели на мъжкия спорт. Но, повярвайте, че на 11 февруари 1980 г. в Токио се случи нещо наистина сензационно.

Непобеденият. Непобедимият. Звярът Майк Тайсън преклони глава в битката срещу Джеймс „Бъстър“ Дъглас, който имаше четири поражения в 33 двубоя, преди да излезе на ринга „на заколение“. Букмейкърите приемаха залози на астрономическия коефициент 43 за абсолютния аутсайдер, а и до днес се цитират думите на пратеника на Associated Press Ед Шуилър, който очаква бърз работен ден в зала „Токио Доум“. „Майк ще го унищожи за около 90 секунди“, прогнозира Ед. И едва ли дори допуска колко не е прав. Но кой ли допуска обратното?

Железния е шампион в три версии (WBC, WBA, IBF) и излиза пред японската публика за купон и забавление преди очаквания с огромен интерес сблъсък с Ивендър Холифийлд по-късно същата година.

Тайсън е с баланс от 37 победи в 37 мача и 10-кратен световен шампион при свръхтежките. Истинско явление в спорта и планина за изкачване пред Бъстър.

За да се позабавлява в японската столица пристига и популярният бизнесмен (днес вече с друг статут) Доналд Тръмп, голям приятел на Майк. Той седи до Дон Кинг, импресариото на шампиона, като и двамата са широко усмихнати. Тръмп си е направил мача още по-интересен, като е заложил и немалко пари за победа за неговия човек още в първия рунд.

Целият свят знае как ще завърши този мач – защо да не прибави още някой и друг долар към тлъстата си сметка?

За да е още по-невъзможна мисията на Дъглас, той е в траур. Само 23 дни преди мача губи най-важния човек в живота си – своята майка Лула Пърл. Седмица преди да замине за Токио пък жена му иска развод. Депресията е пълна и в боксовите среди, където тези неща се знаят, има притеснения дали на ринга няма да се случи нещо ужасно и как изобщо Дъглас ще успее да се защити срещу свирепия Тайсън.

В същото време, шампионът живее живот на крал – пари, момичета, партита, авторитетни приятели и слава.

В нощта преди боя Тайсън е преспал с няколко японски красавици в хотелската си стая. Спарингите му са леки, тренировките – нередовни и без необходимия интензитет. Мотивацията му е под въпрос, но щабът му знае, че на ринга Звяра ще се събуди и ще смаже противника.

Но мачът започва и Железния е летаргичен и неузнаваем. Бъстър Дъглас от своя страна се сражава без капка страх и притеснение от репутацията на съперника. Той обикаля около Тайсън и го държи на дистанция, а в края на втория рунд с тежък ъперкът разклаща Майк.

В петия рунд става още по-интересно – нов мощен удар затваря лявото око на Тайсън, а подутината е огромна. И се оказва, че щабът му не е взел дори задължителни аксесоари като пликове с лед. Просто никой не е очаквал, че ще им трябва. Та предишните защити на титлите завършват за по 90-100 секунди, без шампионът да бъде докоснат.

Най-после Майк са разярява. В осмия рунд той за първи път притиска съперника и го сваля на пода с мощни удари. Нокаут. Бъстър изглежда безпомощен, а броенето върви много бавно. Някак си обаче успява да се изправи и удря гонгът. Хората на Майк беснеят срещу рефера, тъй като смятат, че нокаутът е бил достатъчен боят да бъде прекъснат и да бъде присъдена победата на Тайсън.

Следва развръзката – сензационна и внезапна. Шокираща! Майк се опитва да притиска съперника, но отпорът на Бъстър е жесток. След страхотна контра като по учебник и четири тежки удара, Железния е свален на земята. 40 хиляди в „Токио Доум“ и още милиони по телевизията не могат да повярват на очите си. Но най-изненадан от всички е самият Тайсън. Обезобразен, със затворено ляво око и предпазна гума, изплюта някъде на ринга, той няма сили даже да се изправи.

„Мама… Господ да я благослови!“, успява само да каже пред десетките микрофони на ринга новият шампион.

Когато Майс се опомня, отправя гневна тирада към съдията Октавио Мейран. „Този кучи син – започва той. – Нокаутирах го в осмия рунд, но този задник му даде 13 секунди да се изправи. Боят беше мой“, беснее Железния.

Дон Кинг пък използва влиянието си и подава контестация, а WBC и WBA мислят дълго, преди най-накрая да сторят неизбежното и да признаят Бъстър за победител.

„Натрих му муцуната онази нощ, а той хленчеше като бебе в креватчето си. Беше страхотно. Всички викаха името ми. Но трябваше да се боря четири месеца, за да мога да се нарека шампион“, казва Джеймс, чийто успех е помрачен от административните битки след мача в Токио.

През октомври същата година Бъстър Дъглас губи от Ивендър Холифийлд титлите си, след като е нокаутиран в третия рунд. Но е спечелил огромна слава и много фенове след мълнията в Токио.

Боксира само още девет пъти, като е победен и от Лу Саваресе през 1998-а и се отказва малко по-късно. Две години преди това пък поглежда смъртта в очите. Спасен е от Бърза помощ. Така и не излиза категоричната истина, но най-вероятно става въпрос за свръхдоза.

Сега твърди, че е чист. Отдавна е загърбил и дрогата, и пиенето. Отдавна е пропилял и парите, които спечели от бокса. Говорим за милиони. Но пък има живота си. Както и спомена за онази победа в „Токио Доум“, която никой не може да му отнеме.

Бъстър трябваше да е плячка в лапите на Звяра, но вместо това го схруска като суши.

 
 
Коментарите са изключени

Как един художник си отмъсти за безразличието на критиката

Хан ван Меегерен е роден през 1889 г. и развива интерес към живописта още много млад. Симпатиите на младежа обаче не са подкрепени от баща му, който спира артистичното развитие на ван Меегерен като се опитва да го насочи към архитектурата. Неразколебан, Хан срещна Бартус Кортелинг – учител и художник, който по-късно ще стане и негов ментор – в училище.

Кортелинг обичаше картини от Нидерландския златен век и вероятно тази му любов се прехвърля и на ван Меегерен. Като особено заклет фен на Йоханес Вермер, Кортелинг показа на протежето си как Вермер смесва боите си – урок, който ще има голямо (огромно!) влияние върху живота на амбициозния художник по-късно.

Все пак бащата на ван Меегерен не е особено запален от идеята синът му да става художник и затова го изпраща да учи в Делфт, за да стане архитект. Но за негова жалост най-вероятно не знае, че Делфт е родния град на Вермер (цялото име на ментора е Йоханес Вермер ван Делфт). Ван Меегерен се оказва не лош архитект, но сърцето му все още е настроено към рисуването. Той продължава с уроците си по рисуване и никога не взима последния си изпит, който би му позволил да стане архитект. Вместо това той се мести в художественото училище в Хага през 1913 г. Същата година получава и златен медал от училището си в Делфт за картината си „Изследване на интериора на църквата Сент Лорен“.

St Lawrence's Church, Evesham (5143)

Църквата Сент Лорен, която Меегерен рисува.

Ван Меегерен направи първата си изложба от (законни) картини през 1917 г. и те се оказват доста популярни сред критиците. С течение на времето обаче той започна да привлича все по-малко внимание. Критиците по това време клонят към по-напредничавите и смели художници като кубистите и сюрреалистите – те отбелязват, че ван Меегерен няма какво ново да предложи, тъй като е съсредоточен само върху миналото. Преобладаващото мнение за него е, че е неоригинален и просто „копира“ без реално да има толкова талант, колкото големите художници, живели преди него.

През 1945 г. ван Меегерен пише:

Изпаднал в състояние на тревожност и депресия поради оскъдната оценка към моята работа, аз реших един съдбовен ден да си отмъстя на изкуството, на критиците и на експертите като направя нещо, което светът никога досега не беше виждал.

Това „нещо“ се оказа „перфектната фалшификация“. Ван Меегерен реши да покаже на света, че е точно толкова добър, колкото старите художници, като рисува картини, които след това представя за оригинали на същите тези стари художници. Като междувременно изкарва и доста пари от това.

Cropped version of Jan Vermeer van Delft 002

Йоханес Вермер

Беше му най-лесно да започне с Вермер – вече имаше базови познания за него от ментора си, а също така Вермер е и добра мишена, защото през живота си е направим само около 35 картини – едва една десета от средното количество на съвременниците му. Това означаваше, че историците на изкуството непрекъснато търсят неоткрити негови картини. Тази тяхна увереност, че би трябвало да има още ще помогне да повярват, че това, което им дава Меегерен, действително са нови произведения, дори и да са фалшификация.

Ван Меегерен е доста внимателен фалшификатор. Той прави изчерпателно проучване на Вермер и неговите картини, купува автентични негови платна от 17 век и прави боите си, както той ги е правил. Най-големият му проблем бе да успее да направи картината така, че да изглежда все едно е на 300 години. На маслените бои им трябват десетилетия, за да изсъхнат напълно, което означава, че фалшификатите му могат да бъдат разкрити в момента, в който някой ги докосне. Затова той е принуден да експериментира малко с изначалните техники на Вермер за смесване на боите и колко време точно да пече картините си във фурната. Повечето от картините или изгарят, или се стапят, но Меегерен най-накрая открива, че като приложи фенол формалдехид върху картината, това ще накара боя да се втвърди. А след като я изпече произведението, остава само го натъркаля с цилиндър, за да накара боята да се напука и така да я направи напълно.

След като целият този процес по създаване на достоверно застарена картина вече бе усъвършенстван достатъчно, ван Меегерен се изправя пред още една пречка: самото съдържание на картините. Отначало той рисува неща като тези, които Вермер е рисувал, но скоро установява, че експертите ги преглеждат твърде внимателно и откриват малки разлики. Затова в крайна сметка рискува и рисува нещо съвсем различно от това, което е рисувал Вермер, но все пак с неговия стил.

EmmausgangersVanMeegeren1937

Резултатът е милиони долари направо в джобовете на ван Меегерен. Той пробива на пазара с „Христос в Емаус“ – тя е по-голяма от всичко, което е правил Вермер, и освен това е на религиозна тематика, което също не беше типично за художника. Но историците на изкуството от известно време смятаха, че Вермер би трябвало да е рисувал нещо като „Христос в Емаус“ и съответно нямаха търпение да повярват, че картината наистина е негова.

Той дори успява да заблуди Авраам Бредиус, историк на изкуството, който има репутация на дълбоко запознат с творчеството на Вермер. Бредиус написва статия на тема „Христос в Емаус“, като казва:

Това е прекрасен момент в живота на един любител на изкуството, защото той изведнъж се сблъсква с неизвестна досега картина от велик майстор, недокосната, върху оригинално платно и без никаква реставрация, точно както напусна ателието на художника! И каква картина само!… Склонен съм да кажа шедьовъра на Йоханес Вермер…

Ван Меегерен продължава да изрисува картини с религиозна тематика и те продължават да бъдат приемани и консумирани от любителите на изкуството. Към момента, в който е разкрит, той вече е направил около 30 милиона долара с фалшификатите си (около 400 милиона долара днес). За съжаление невероятният му успех в крайна сметка причинява и края на кариерата му.

По време на Втората световна война Херман Гьоринг – „вторият човек в нацистка Германия“ – разменя 137 картини за фалшификацията на ван Меегерен „Христос с жената в прелюбодеяние“. За съжаление на ван Меегерен, Гьоринг пази щателни документи относно транзакциите си. В края на Втората световна война името на художника вече е свързано с това на Вермер и той е арестуван през 1945 г. за „сътрудничество с врага“.

Обвиненията може да са стигнат до смъртна присъда за Меегерен и затова той е принуден да признае че е фалшификатор. Затова поема отговорност за картината на Вермер, която Гьоринг купува, заедно с още пет картини на Вермер и две на Питър дьо Хугс, всички от които са „открити“ след 1937 г. Същисаната съдебна зала го кара да нарисува още една фалшификация пред тях, за да докаже твърденията си, и когато Меегерен преминава този тест, обвиненията му бяха променени на фалшификация и съответно е осъден само на една година затвор, което е минималната присъда за подобно престъпление.

Вместо да осъди ван Меегерен, холандската общественост до голяма степен го възхвалява като герой. По време на съдебния процес той се представя като патриот – в края на краищата той бе осигурил 137 картини, които Гьоринг незаконно иззема, като измами известния нацист да си мисли, че купува истински Вермер. Както сам ван Меегерен казва: „Как един човек може да демонстрира своя патриотизъм, любовта си към Холандия, повече от мен, който измами големия враг на холандския народ?

Ван Меегерен никога не излежава едната година затвор, която му дават. Той почива от сърдечен удар два месеца след двугодишния си изпитателен срок. До края той вярваше, че скоро след като умре, името му ще бъде забравено и картините му в крайна сметка ще бъдат запомнени като истински Вермери.

 
 
Коментарите са изключени