shareit

Какво бихте избрали – ужасните дилеми на Втората световна война

| от |

Да избираш живота или смъртта за еврейски деца

Можем да си представим, че през Втората световна война дали да натиснат спусъка, да хвърлят бомбата, да скрият съседа си или да го издадат – е честа и ярка дилема. И полякинята Естера Френкиел знае най-добре тази дилема. Като тийнейджърка Естера, секретарка в гетото в Лодз (на глвната снимка), получава 10 свидетелства за извинение на евреи от лагерите на смъртта и съответно трябва да направи ужасния избор кой да живее и кой да умре.

През пролетта на 1940 г. Естера Френкиел и нейните родители са сред 160 000 евреи, принудени от нацистите да влязат в гето в полския град Лодз. Германците рядко влизат в гетото, така че карат евреите да създадат сами съвет, който да се занимава с ежедневната администрация.

Това означава, че този съвет в Лодз, и особено неговият председател Мордехай Хаим Румковски, имат значителна власт над живота на своите събратя. Това също означава, че близките на Румковски могат да живеят в „по-добри условия“ от мнозинството в гетото.

Тийнейджърката Естера Френкиел – в контекста на лишенията на гетото – има „късмет“ като младши секретар в офиса на Румковски. Това е от решаващо значение през септември 1942 г., когато нацистите заповядват да бъдат депортирани всички хора, които не могат да работят – децата, болните и възрастните хора – защото Румковски и близките му получават възможност от нацистите да спасят собственото си потомство…

„Бийбоу (мениджърът на нацисткото гето) дойде в нашия офис“, каза Естера Френкиел, „и каза „Ще ви дам 10 формуляра за освобождаване на децата ви“. И възможно най-бързо ги набрах на машината си, за да може да ги подпише. Не само аз получих такива формуляри, но и колегите ми.“

Така Естера Френкиел получава шанса да спаси 10 живота и изборът й е чисто инстинктивен: „Какво да направя? Имах близки и семейство. Има чичо, който трябваше да бъде спасен. Има братовчед. За мен собственото семейство винаги е по-близко. Трябваше да се погрижа за всички тях; в тези 10 сертификата първо трябваше да напиша собствените си роднини… в такъв случаи се проливат сълзи, но когато има толкова много сълзи, тогава човек мисли само за собствената си ситуация.“

След като спасява собствените си роднини, тя се обръща към най-близките си хора: „Дадох на съседите две удостоверения. Децата (на съседа) идваха в дома ми. Познавах ги. Те не бяха моите деца, но бяха деца, които познавах и след като човек познава някого, става много трудно…“

Във всеки случай сертификатите носят само отлагане на неотложното. „По-късно – казва тя – всички, които бяха спасени, са изпратени в лагерите. Така е. Това е реалността.“

 

Да оцелееш като японски военнопленник

Северна Англия и работната класа са елементите, създали Питър Лий. Ценностите, които той поглъща, израствайки през 30-те години, му помагат да се изправи срещу едно от най-ужасните преживявания през Втората световна война – затвора на японците.

Той е затворен в Сандакан в Борнео, където японците в един момент искат летище и военнопленниците трябва да го построят. Ако затворниците не работят, както японците искат, те биват бити. „Независимо какъв чин сте, трябва да се подчинявате на заповедите на японския редник от най-ниския ранг. Ако не се подчините веднага, в зависимост от характера на войника, или ще ви спукат главата или ще ви набият с пръчка. Имаше един случай, при който (британски) офицер се намесва, когато един от хората му е бит от няколко японеца и съответно той също е ужасно набит.“

Всичко това довежда Лий до извода: „Моето мнение от целия спектър от опита ми беше, че японското отношение към военнопленниците беше брутално, садистично и нецивилизовано.“

И така, как успя да оцелее? „Инстинктивната емоция е гняв. Това е естествената емоция на всеки разумен човек. Когато е нападнат, човек иска да се защити. Но като военнопленник на японците много бързо осъзнавате, че това не е опция. И така трябва да осъзнаете ситуацията, в която се намирате, и да подредите действията си според тази ситуация. С други думи, трябва да я изтърпите.“

Лий вярва, че е жизненоважно човек да се съсредоточи само върху „живота в настоящето – да приеме ситуацията такава, каквато е, а не такава, каквато исках да бъде… Нямаше смисъл да си спомням за миналото – за семейството си, за приятелите си, защото миналото е минало и всичко, което правите, ако размишлявахте върху миналото във връзка с ужасното настояще, е да се измъчвате.“

 

Да бъдете доброволец за СС

Въпреки че губил едното си око и едната си ръка, Жак Лерой решава да се бие отново с другарите си, когато те имат нужда.

В поп културата връзката между Германия и нацизма е явна. Не всеки обаче осъзнава, че нацизмът и фашизмът се харесват на много немци. Жак Лерой израства в Баш във Валония, френскоговорящата част на Белгия. По време на младостта си той изразява симпатии към възгледите на Леон Дегрел, лидер на фашистката Рексистка партия, и така, расист и дълбок антикомунист, не е изненадващо, че той отива да се бие със силите на Сталин в специална валонска дивизия на СС.

„Идеологическата цел на Waffen SS беше да обучи елитни мъже“, казва Лерой. „Тази дума вече не се цени в нашето мулти-плуралистично общество, но целта беше да се обучават мъже, които могат да поемат командването и да служат на страната си. Именно войната срещу Русия, срещу комунистическата и болшевишката Русия беше мотивът за всичко.“

Лерой и останалите доброволци от 5-та СС доброволческа щурмбригада Валониен са прехвърлени на Източния фронт. Лерой се оказва страстен и смел боец и печели специален медал за смелост в ръкопашен бой.

Но в снега на гората Теклино в западната част на Украйна през 1943 г. те се сблъскват със силите на Червената армия, които ги превъзхождат значително – което дава катастрофални последици: „Тези битки бяха наистина ужасни. Загубихме 60% от хората си. Имаше два или три танка, които да ни защитят, но те не можаха да влязат в гората.“ Докато си спомняше тези събития, Лерой се оживява: „Бихме се като лъвове! Атакувахме и заемахме позиция след позиция!“ Но тогава късметът на Лерой се изпари.

„Бях зад една бреза – доста тънко дърво – и изведнъж почувствах нещо като токов удар. Изпуснах оръжието си и в този момент видях капки кръв в снега. Окото ми беше ударено от куршум. Имах и три куршума в рамото си.“ Лерой лежи кървящ в снега, докато двама от другарите му не го откарват в полева болница.

Хирурзите не успяват да спасят окото или ръката му.

И сега стигаме до необикновената част от неговата история. Защото, въпреки своята тежка инвалидност, той се присъедини отново към отряда си. Защо?

„За да не стана посредствен и за да остана с другарите си – отговаря Лерой. Разбира се, че бях загубил ръката и окото си, но когато е млад, човек не се влияе от неприятности по същия начин, по който като по-възрастен. Не обичам и посредствеността. Не обичам да не правя нищо, да бездействам и да нямам никаква цел в живота… Понякога трябва да бъдеш символ в живота си. Иначе за какво ти е той? Животът не е да гледате телевизия през цялото време! Трябва да мислиш, трябва да имаш цел.“

 
 
Коментарите са изключени