shareit

Каква всъщност е била Ацтекската държава

| от Радослав Тодоров |

Много неща за държавата на ацтеките не са особено добре известни, а за нея се знаят доста подробности, тъй като испанските конкистадори са я заварили все още жива и функционираща. И въпреки че са я разрушили, са записали достатъчно сведения за това каква е била тя.

При пристигането им на източния бряг на Мексико, Ацтекската империя всъщност далеч не представлява хомогенна сила както повечето си я представят. В нейните владения, има дори анклави от съвсем независими от ацтеките градове-държави, за които поради една или друга причина властта просто не смята за рентабилно хвърлянето на сили и средства за тяхното подчинение.

tenochtitlan11

Град Теночтитлан 

Реално единствено областта около столицата Теночтитлан е пряко доминирана от ацтеките, останалите им владения също разполагат с почти пълно вътрешно самоуправление, че и външно – стига да не е в разрез с ацтекските интереси, а те са най-вече плащане на определен натурален данък и осигуряване на свободен пропуск през земите им на търговци и войски. Като респективно към перифериите на империята реалната васална зависимост от Теночтитлан намалява. Същността на политиката му е не установяване на пряка власт и администрация във всички завладяни земи както е в Европа и дори при инките по това време, а индиректно използване на ресурсите и стратегическото значение на тези земи, чрез данъци, търговия и логистика при походи в съседни на тях чужди територии. Самото устройство на ядрото на империята също е доста различно от европейските разбирания за държава и империя и въобще е трудно обяснимо с понятия от европейската терминология. Така че е по-лесно да се каже какво не е фигурирало там, например: няма ясно очертани граници на държавата, нито пък укрепления по тях, много територии са с по-скоро неустановен статут, няма общ народ, няма обща конституция, нито единна правна система, няма общо управление на цялата територия, нито постоянна войска. Не е известно дори дали въобще е имало дума за „империя” в ацтекския език, за тях по-важни са по-малките политически и административни единици, които практически са градове-държави, само в долината на Мексико с езерото и столицата те наброяват близо 60. Концентрацията им там е много по-висока отколкото при гръцките градове-държави например и населението им е много по-голямо, а в същото време са далеч от морето, така че изхранването на тези полиси се осъществява за сметка на чужди територии и околните села. Затова и съюзите между отделни такива полиси са непостоянни и краткотрайни породени от конкретни поводи по настоящи проблеми.

 

Lake_Texcoco_c_1519

Езерото Текскоко

Централната власт при ацтеките също е специфично и необичайно устроена и далеч не прилича на абсолютизъм като в представите ни за един велик император, чието мнение не се оспорва, с точно установена столица – седалище и стъпаловидна йерархия водеща до него. Властта в империята представлява особен съюз между три градове-държави от долината на Мексико – Теночтитлан, Тетскоко и Тлакопан с принципно еднакви вътрешни структури на управление, но все пак отделни една от друга.Владетеля се избира от общ съвет посредством сложна династическа схема между трите управляващи династии, като тържественото му признаване от другите два града е наложително.

Tenochitlan_city

Теночтитлан придобива доминантна позиция чак при Монтесума ІІ и пристигането на испанците затова е сметнат от тях за столица.

Във взимането на решения обаче участват и владетели на подчинени области в Мексиканската долина и техния съвет реално формира съдебния орган на империята, но не участват при избора на нов владетел. Там тежи мнението и влиянието на най-висшите два военни чина в империята – тлакочкалкатъл и тлакатекатъл, които впоследствие стават тлатоани. Всички те както и втория по ранг управник в държавата сивакоатъл имат аристократичен произход и са назначени по определени династически схеми на своя пост. Сивакоатълът например задължително трябва да произлиза от владетелския род, но няма право да се кандидатира за владетел. Преди Теночтитлан инициативата се намира по-скоро в ръцете на династията управляваща Тетскоко, намиращ се в североизточната част на долината и владеещ така наречената територия Аколвакан, която се явява и втората по-големина обработваема площ в страната. Тя е разделена на 14 самоуправляващи се административни единици подчинени на собствени владетели разполагащи с пълна власт над неаристократичното си население. Като първоначално зависимостта им от Тетскоко е съвсем слаба и условна, но в последствие се наблюдава строго спазвана традиция владетелите на Тетскоко винаги да дават по една от дъщерите си за жена на някой от тези владетели и така тази тенденция с поколенията обвързва тези владетели все по-тясно с Тетскоко и съответно ги прави все по зависими от него. Но пък от тези 14 владетели, също тлатоани по ранг зависи избирането на Тетскокския владетел, нещо доста необичайно за Стария свят. Трудовата повинност по строежите на пътища, дворци и пирамиди е всеобща и задължителна. Противно на очакваното най-древният град, бивша столица на империята на тепанеките и владеещ най-голямата западна част от Мексиканската долина – Тлакопан се явява традиционно най-слабия партньор в този троен съюз, а данъците от по-голямата част от използваемите му земи отиват за нуждите на Теночтитлан. Но за разлика от Тескоко в Тлакопан съществува йерархия от зависими владетели. Реалната столица Теночтитлан владее пряко една съвсем малка област заемаща двойния град Теночтитлан и Тлателолко върху острова в западната част на Мексиканското езеро, както и няколко по-малки селища на северния бряг на езерото и частично бившите владения на Колвакан – на южния, които въпреки, че са подчинени на главния данъчен управител на Теночтитлан – петлакалкатъл, са нещо като кондоминиум с Тлакопан, изплащайки допълнителни данъци и на него. В Теночтитлан изглежда липсва административно разделение и управление на тези зависими територии както при другите две съюзни страни, както и участие на зависимите владетели във властта като общ консултативен орган, въпреки че в късния период се появява подобна структура и там.

tlatelolko

Реконструкция на пазара в Тлателолко

В началото на ХVІ в. Теночтитлан достига гигантски размери за мащабите на Америка – над 150 000 жители население. Той е разположен върху няколко големи и множество по-малки острови в западната част на Мексиканското езеро, които впоследствие са свързани. Към съседните селища по северния, западния и южния бряг включително към Тлакопан са построени пътища построени върху издигнати насипи над водата прекъсвани от мостове и диги. А до по-отдалечения източен бряг се стига с плавателни съдове до Тескоко, затова и в източната част на града е построено пристанище. Градът е забележителен с огромните пирамиди, дворци, площади, стадиони за игра с топка, канали и пазари. Мислейки си, че влизат в земя на диваци, испанците остават поразени при вида на няколкоетажните зидани къщи с плоски покриви в Теночтитлан, от градините, храмовете и обществените сгради и най-вече пазарът в Тлателолко, за който Кортес пише подробно при първия си доклад до краля: „Има още един площад, два пъти по-голям от град Саламанка, заобиколен от всички страни от колонади, където ежедневно се събират повече от 60 000 души, за да търгуват. Там има всички видове стоки, които могат да се намерят в цялата страна. Всеки вид стока се продава на отделна улица, без да се смесва с другите, всичко е безупречно подредено. Всичко се продава на бройка или според вместимостта си, досега още не сме виждали да се продава на тегло…”

Покрай града са разположени множество чинампас – ниви под формата на дълги и тесни ивици, по краищата на които минават обрасли с дървета канали, самите ниви са насипи над нормалното водно равнище в плитки или заблатени зони. Така почвената влажност може да се регулира и да бъде толкова благоприятна, че да дава по няколко реколти на година. Но продукцията от тези чинампаси съвсем не е достатъчна за огромното население на града, пореди което по пътищата и каналите циркулира постоянен поток от търговски внос и натурални налози.

1200px-Aztec_Empire

Ацтекската империя

В Ацтекската империя също така липсва официална конституция важаща за цялата страна. Което обаче не означава, че няма обичайно право и спазване на дадени принципи в тяхното общество. Най-развит като вътрешна организация е може би Тескоко. На върха на териториалната, правна и управленска система там стоят 4 консултативни и съдебни комисии, чието седалище е в двореца в Тескоко: Върховен съд, Военен съвет, Съвет за музика, изкуство и наука (на когото са подчинени и жреците) и съвет на държавната хазна и данъците. Върховния съд се състои от 12 съдии, от средите на местната аристокрация. Той решава всички правни казуси, които са извън компетенцията на другите 3 съдилища. Докато в Теночтитлан основните съдилища са 2, едното се занимава само с аристокрацията, а другото – с простолюдието, като има и възможност за обжалване. С териториалното разширение на империята във всички територии местните структури се запазват и няма налагане на действащите в 3-те главни града. Известни реформи са регистрирани при Итскоатл (1427-1440) и приемника му Монтесума І (1440-1471). Създадени са редица нови постове в държавата, част от тях възприети от завладяните тепанеки. Обикновените хора имат възможността също да станат един вид аристокрация по заслуги, ако се отличат достатъчно във военните походи. Но техните постове са ограничени в последствие от Монтесума ІІ, а владетеля все повече се изолира от хората под себе си и все повече подчертава божествения си характер.

Населението се дели на две основни социални групи, разделени на по няколко подгрупи: около 10% са родовата аристокрация (пили), а останалите – простолюдието (масевали). Като между двете групи съществува огромна пропаст. Единствения начин за издигане на простолюдието е чрез особено отличителни военни заслуги, но те способстват само за издигане на отделни хора в тяхната каста, което все пак не е малко защото ги освобождава от данъци и им дава земя, макар и обработването и добивите да са под определени ограничения. Това е един вид ненаследствена или служебна аристокрация. По подобен начин стои положението и при жреците.

Най-широката прослойка – простолюдието се състои най-вече от селяни и занаятчии. Имащи право разбира се да сключват бракове само в рамките на собствената си прослойка. Браковете са моногамни и обикновено младоженците се заселват в дома на семейството на мъжа. В това отношение дребните провинциални аристократи, разполагащи с малко земя и данъци от нея, не се различават особено от тях нито по облеклото, нито по материалното си състояние, за разлика от приближената до владетеля дворцова аристокрация тънеща в разкош. Като тези селяни не са закрепостени като европейските в същата епоха, те са длъжни да дават част от добива си като данък на местния владетел, но при желание могат да се преселят във владенията на друг аристократ и да плащат данъци на него, а при различните градове държави данъчните системи и правните норми имат понякога съществени разлики, измежду които даден селянин може да прецени кое е по-изгодно за него. Такива селяни се споменават в изворите с термина майеке. Дори и при простолюдието строгото възпитание на децата е важен момент покровителстван от държавата и извършващ се главно в училища (телпочкали) за воини, където се изучават и някои други обществено полезни дейности. В простолюдието съществуват и по-издигнати отличаващи се групи на външни търговци и по-специализирани занаятчии (почтекатъл) разполагащи с известна автономия в правораздаването и организирането на собствените си общества, морални кодекси, ритуали и тн. Някои от търговците осигуряващи търговията и притока на стоки дори от най-далечните краища на империята могат да натрупат богатства съизмерими с тези на аристокрацията, но все пак трябва да се стараят да водят скромно поведение в обществото за разлика от тях. Някои от занаятчиите, предимно тези обработващи скъпоценни метали могат да създават нещо като профсъюзи по между си, да живеят в собствени квартали и да почитат собствени божества. Като дори не е сигурно дали въобще някаква част от тяхната продукция е взимана като данък, вероятно всичката е отивала директно на пазара, а от тях само понякога са се изисквали определени услуги, като например безплатна обработка на изящен предмет за висш аристократ с доставена от него суровина. В същото време съществуват и низши прослойки на простолюдието с почти робски статут, наричани тлакотли. Но отново в сравнение със Стария свят (особено Античния) те не са с постоянен статут на съвсем безправни хора, а на временно изкупващи вина определена от съда поради престъпление или доброволно предоставящи за определен период или обект на работа труда си за да ги изхранват във времена на слаби реколти например. След изтичане на срока или изплащане на дълга си тези хора отново стават свободни граждани.
Така че, противно на представите, които импулсивно извиква името на ацтеките у повечето съвременни хора, свързани с вечни войни и жертвоприношения, те всъщност са държава и общество с доста сложно устройство и на доста напреднало цивилизационно ниво.

 
 
Коментарите са изключени

Гарет Джоунс – журналистът, който се опълчи на Сталин

| от |

През 2016 г. Евровизия се превърна в политическа сцена. Появата на Джамала и нейната песен „1944“ разпали много сериозно света. Песента ѝ очевидно трябваше да напомни за един по-тъмен исторически момент на Украйна. И докато всеки посочва концентрационните лагери като доказателство колко жестоки могат да бъдат хората, един друг исторически факт остава някъде назад в историята или най-често се заменя от по-голямо зло.

Историята за Холодомора не е по-малко притеснителна. За една година от 1932-1933 г. са избити между 4-10 милиона украински селяни. Тайната се пази дълго време, но някъде през 80-те години истината успява да намери своя път. Участието на уелския журналист Гарет Джоунс е в корена на ситуацията. Уелсецът помни с добро Източна Европа, майка му някога е работила като учителка там и той много искал да се върне обратно. Още в самото начало, бъдещият журналист показал дарбата си да научава доста езици. След някои от най-популярните и говорими езици са френски, руски, немски и още няколко. На 25-годишна възраст става един от чуждестранните дипломати, работещ пряко с британския министър-председател. През 30-те години на миналия век работи като репортер във „Западна поща“ и няколко други уелски издания. Неговото занимание било да покрива новините около бунтуващата се Нацистка Германия.

През 1933 г. е в Лайпциг, където Хитлер ще поеме властта на страната и ще я поведе в един кървав танц. Като журналист, Гари не се притеснявал да комуникира с нацистите, етиката изисквала да познава двете гледни точки и той правил точно това. В последствие се оказва, че има досие и много други също го подозират. След като отразява това събитие, журналистът заминава за 2 месеца в Украйна. С неговите езикови познания е готов да разгледа по-обстойно украинската политика, както и да успее да разбере какви са настроенията на местните жители. За жалост пристига във време, в което болшевиките вече са взели властта.

Gareth-jones

Снимка: By Український інститут національної пам’яті – People of Truth, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45274818

След Ленин е дошъл Сталин, който има намерение да завърши своя 5-годишен план. Една от точките на колективната уелски на земя и животни принуждава мнозина да се разделят с притежаваното от тях. Планът бил елементарен, селскостопанската индустрия трябвало да храни работниците, които живеят в градовете. Резултатът от това решение води до геноцид, след като никой няма храна. Заможните фермери се депортират по политически причини в Сибир, а имането им заминава в полза на държавата. На 29 март 1933 г. дава пресконференция и разкрива какво наистина се случва под контрола на Сталин. След това някои вестници публикуват историята му със заглавие „Глад сковава Русия, милиони умират“. Един фрагмент от разтърсващата новина гласи:

„Разхождаш се през селата и минах покрай 12 кооперации. Навсякъде се чуваше плач и викове „Нямаме хляб, умираме!“. Плачът идвал от всички страни на Русия, от Волга, Сиберия, Беларус до Централна Азия. Минах покрай черноземните полета на Русия, които се славят като най-богатия регион. На кореспондентите им е забранено да ходят там, но аз исках да видя какво става със собствените си очи.“

6_aug_top_daily_express_Holodomor_Genocide

Снимка: By Unknown – New York Evening Post, Daily Express Journals, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32766652

Съветският съюз тогава се опитва да дискредитира уелсеца, а само няколко дни по-късно Уолтър Дуранти публикува друг материал. Дуранти е носител на наградата Пулицър и бързо прикрива следите със заглавието „Руснаците са гладни, но не гладуват“. В материала на Уолтър се говори на пропаганда, която иска да урони престижа на новата власт. Това е материалът, който носи черен печат в паспорта на Гари, особено ако някога е смятал да се завръща отново там. След няколко месеца в дома си, той разбира от приятел, че Япония е окупирала части от Монголия и заедно със своя приятел Хърбърт Мюлер заминават, за да направят разследване. Докато двамата преминават през Китай с кола – пътуване, което няма да им отнеме повече от ден – биват нападнати от японски бандити. Не е ясно как бандитите са разбрали, но след като са заловени, Мюлер е изпратен, за да търси пари за откуп. Джоунс останал като залог и на 12 август 1935 г. е застрелян – точно на рождения си ден. Едва през 2012 година става ясно, че всичко е било добре оркестрирано от тайната полиция НКВД.

Адам Пурпис бил търговец на кожи, латвиецът се познавал и с двамата репортери, отпуснал им колата и след това чакал действията на бандитите. Според Джордж Кари, Пурпис имал досие като таен агент. Въпреки опитите на журналиста да насочи погледите на света в бедстващите руски райони, истината излиза някъде през 80-те години. През 1991 г. ще извоюва своята независимост, а през 2006 г. Украйна ще заяви, че това е бил умишлен акт на геноцид. До днес САЩ отказва да използва думата геноцид и класифицира този вид престъпление като „Престъпни действия от режима на Сталин“). През 2008 г. Украйна дава почетен медал за заслуги на журналиста, докато Ню Йорк Таймс сваля заглавието на Уолтър Дуранти. Не си мислете, че Гари не е очаквал ответен удар, той бил предупреждавам многократно, че за думите си може да страда, но въпреки това предпочел да сподели на света истината за зверствата, които са се случвали по това време.

 
 
Коментарите са изключени

Салвадор Дали и Гала: Когато любовта се превръща в сюрреалистично изкуство

| от Вучето |

“Forever is you and me”. Вечността сме аз и ти. С това изречение най-прочутият и най-ексцентричен художник-сюрреалист Салвадор Дали успява да въплъти в малко думи любовта, която го държи в плен на една-единствена жена цели 53 години. Неговата съпруга, муза и вдъхновителка Гала.

Истинското й име е Елена Делувина Дяконова. Ражда се през 1894 г. в Казан, университетски град на брега на Волга. Тя е второто от общо четирите деца на интелектуалците Иван и Антонин Дяконови. Когато Елена е десетгодишна, бащата изчезва безследно по време на златотърсаческа експедиция някъде в Сибир, което поставя семейството в доста неизгодно икономическо положение. Майката обаче се омъжва повторно, напук на тогавашните строги канонически закони на Руската православна църква. Бракът с богатия адвокат Коля връща изгубения социален статус на изпадналото семейство и децата получават възможност да се учат в Москва и да пътуват из Европа.

И ето ти я хубавата Елена в Швейцария. Годината е 1913-а. Фактът, че е в санаториум близо до Давос, където се лекува от туберкулоза, не пречи на момичето да палува. Едва 17-годишна е, когато се влюбва се в друг пациент, когото майка му е изпратила в санаториума да се лекува от вируса на поезията. По онова време той все още е мосю Никой, но няколко десетилетия по-късно целият свят вече ще знае името му и ще чете неговите стихове – Пол Елюар. Двамата се женят, а през 1918 г. им се ражда дъщеричка – Сесил. На Гала обаче майчинството не й понася добра. Тя постоянно пренебрегва грижите за детето и го игнорира с дни.

Galarina

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=648601

Покрай съпруга си Гала, или Галина, както Елюар е започнал да я нарича още в самото начало на познанството им, навлиза дръзко и със самочувствие в средите на творците-сюрреалисти. А те хем я обожават, хем я ненавиждат заради деструктивното влияние, което упражнява върху тях. На Гала обаче не й пука кой какво мисли и говори за нея. Тя е във вихъра си. И как не! Все пак живее в бохемския Париж, спи с когото й падне и дори принуждава съпруга си да правят тройка с новия й любовник, художника Макс Ернст. Играта обаче коренно се променя, когато през август 1929 г. тя и Елюар гостуват на млад, никому неизвестен художник в Коста Брава, Испания. Името му е Салвадор Дали.

И бам! – чувствата връхлитат Гала и десет години по-младия творец като ураган, изпращайки в небитието спомените им за всичко, което е било досега. Бъдещето се разкрива като едно бяло платно, което на двамата тепърва им предстои да изрисуват с цветовете и демоничните образи на любовта си. В автобиографичната си книга “Тайният живот на Салвадор Дали” художникът пише: “Съдбата беше предопределила тя да бъде моята Градива (“Ходещата жена”, митологическа фигура от 20-и век, героиня от новелата “Градива” на немския писател Вилхелм Йенсен – бел. ав.). Тази, която се движи напред, моята победа, моята съпруга.”

Дали и Гала се женят на 30 януари 1934 г. Заради пословичната си, направо патологична фобия от женски гениталии, Дали е все още девствен, когато двамата започват връзка през 1929-та. Не е сигурно дали Гала  успява  да го “излекува” от страха му, но скоро се превръща в постоянен извор за вдъхновението му. Всъщност Дали е толкова вманиачен по любимата си, че в началото на 30-те започва да подписва картините си не само със своето, но и с нейното име, понеже, както обича да казва, “аз рисувам най-вече с кръвта ти, Гала.”

В ролята си на негова официална муза, Гала се появява в творбите на Дали най-вече като религиозна фигура, като това в повечето случаи е Дева Мария. Един от най-красноречивите примери е платното “Мадоната от Порт Лигат”, което Дали рисува по време на т. нар. си период на “ядрен мистицизъм”.

Гала е далеч по-рационалната от двамата и затова неслучайно се изявява като агент на съпруга си – бори се неумолимо и понякога дори агресивно за правата и хонорарите му с галеристи, купувачи и колекционери на съвременно изкуство. Често се допитва до картите Таро, за да предвиди как ще се развие в бъдещето кариерата на съпруга й, а също и за да търси начини за оптимизиране на печалбите от продажбите на творбите му.  Всъщност Гала се справя толкова добре с ангажиментите си на агент, че скоро и други художници, като например италианският гений на необароковата живопис Джорджо де Кирико, започват да търсят професионалните й услуги. Колкото повече творчеството на Дали “възмъжава” и печели дивиденти, толкова повече той и Гала еволюират като двойка. Превръщат  се в епитом на власт, стил и влияние. В един момент семейство Дали вече са толкова модни, че всеки, който иска да бъде някого в общественото пространство, се домогва до тяхното приятелство и внимание. Общо взето, двамата са нещо като семейство Бекъм или Кардашиян на европейския елит през 40-те и 50-те години на века.

И докато Дали е изцяло подвластен на всепоглъщаща каризма на жена си, тя самата не може да се похвали като най-вярната съпруга на света. Според близки до семейството източници сексуалният нагон на Гала е толкова силен, че по нейните стандарти сексът никога не е достатъчно много и достатъчно добър. Дали е напълно наясно с това и не само, че няма нищо против забежките на жена си, но и ги окуражава. Фактът, че е последовател на кандалулизма (вид екхибиционизъм, при който сексуалната възбуда се постига при вида на голата сексуална партньорка), е като удар в десетката за Гала, понеже й дава картбланш да си разиграва коня когато и с когото пожелае. Не че не обича Дали безумно, просто така е устроена. Трябва й секс, много секс. При това с различни партньори. Гала предпочита компанията на младички художници и често, за да си я осигури, ги обсипва с щедри подаръци. Купени с парите на мъжа й.

И до ден днешен биографите на Дали не са сигурни дали изобщо той и Гала са правили секс предвид вродената фобия на художника. Със или без секс обаче, отстрани погледната, връзката им изглежда много хармонична, направо перфектна. Дали признава, че “ако можех, щях да полирам Гала като диамант, за да я накарам да блести, да бъде колкото се може по-щастлива. Бих се грижил за нея повече, отколкото за себе си , защото без нея съм загубен.” Нищо обаче не трае вечно. Изтъркано клише, което, за съжаление, се оказва вярно дори в случая на Дали и Гала.

В края на 60-те връзката им започва да губи лустрото си. Въпреки това двамата не престават да опитват да запазят семейството си. Именно с такава цел през 1968 г. Дали купува на жена си замък в Пубол, Каталуния. Когато й връчва ключовете за разкошното имение, й обещава, че няма да я посещава там без изричното й разрешение. Просто идеално! Гала се развихря и редовно започва да си устройва срещи с млади творци в замъка. Разбира се, не с цел да разговарят за изкуство. Дали обаче не се седи у дома да рони крокодилски сълзи. Организира грандиозни оргии в дома си, на които постоянно  присъстват страхотни красавици. Художникът обаче не участва, просто гледа. Той обича да гледа!

През 1980 г., когато е на 76, Дали е принуден да се пенсионира заради прогресираща парализа. Вече не е в състояние да държи четката в ръка и колкото повече състоянието му се влошава, толкова е по-малко склонен да търпи разюзденото поведение на Гала. Тя не се свени да използва приходите от продажбите на картините му, за да спонсорира прищевките на младите си любовници. В един момент обаче на Дали му писва и пребива жена си толкова лошо, че й счупва две ребра. За да го успокои, Гала го насилва да погълне голямо количество амфетамини и седативи, които не само го карат да изпадне в летаргично състояние, но и довеждат до необратими неврологични увреждания.

Гала Дали умира в Порт Лигат на 10 юни 1982 г. след усложнения от грип. Погребана е на територията на замъка си в Пубол. Когато смъртта я застига, тя има връзка с 22-годишния актьор от мюзикъла “Исус Христос суперзвезда” Джеф Фенхолд. Въпреки че знае за любовната й афера с Фенхолд, Дали е неутешим в скръбта си от смъртта на единствената жена, която някога е обичал. Той престава да се храни, зловещо издрасква лицето си с нокти и денонощно плаче и крещи името й. Въпреки влошеното си физическо и душевно състояние надживява Гала със седем години.

Салвадор Дали умира в родния си град Фигерас на 23 януари 1989 г. от сърдечна недостатъчност.

И така завършва вечността. За него, Дали, и за нея, Гала.

 
 
Коментарите са изключени

Какво се случи с Роналдо през 1998-а

| от |

Две десетилетия по-късно въпросът още е актуален: Какво се случи с Роналдо през 1998-а?
Изминаха повече от две десетилетия, но мистерията не е разбулена. През 1998-а Роналдо вече беше известен из цялата планета като Феномена и бе взел първата си „Златна топка“. Той беше страховит нападател с божествен талант, който носеше на гърба си надеждите на цяла Бразилия за пета световна титла на „селесао“.

Но точно в момента, в който трябваше да натисне решително спусъка, феноменалният стрелец на футбола бе неузнаваем. Какво се случи на финала на Световното първенство във Франция преди 21 години? Защо този всемогъщ футболен бог беше безпомощен? От какво му стана толкова лошо само няколко часа преди началото на мача? Кой и защо му позволи да излезе на терена, въпреки сериозния проблем, който бе очевиден за всички?

Въпросите са десетки, даже стотици… А отговорите – далеч по-малко.
Имаше нещо агонизиращо неестествено Роналдо да се провали точно на финала срещу „петлите“, в който въпреки че бяха домакини, изглеждаха обречени. Но Съдбата реши да се намеси и да остави отпечатъка си в историята на футбола, оставяйки след себе си и безброй неизвестни.
Какво се знае със сигурност?

Няколко часа преди бразилците да тръгнат за „Стад дьо Франс“ Роналдо почива в хотелската си стая. Официалната версия е, че му прилошава, докато лежи в леглото. Съществува и твърдение, че е гледал спортно предаване в неудобна поза, след което се е почувствал зле.
Това може и да не ви се струва толкова важно, но, уверяваме ми, в тази мистерия е съществен всеки детайл.
Затова и Интер, който бе привлякъл бразилеца година по-рано, възложи на своя шеф на медицинския щаб Бруно Кару задачата да проучи абсолютно цялата документация, описваща състоянието на Роналдо: разкази на съотборници и други очевидци, изследвания, мнения на прегледалите го лекари и специалисти – всичко. Буква по буква.

Според най-разпространената версия, основаваща се на разказите на съотборици на Феномена, инцидентът се случва малко след обедното хранене.
Роналдо се свлякъл и започнал да се тресе неконтролируемо. Роберто Карлош, който делял една стая с нападателя, се паникьосал и започнал да вика за помощ. Малко по-късно пристигнал Едмундо.
„Когато го видях, се шокирах. Гледката беше кошмарна. Роналдо беше проснат на пода с плътно стиснати зъби, а около устата му бе избила пяна. Не знаех дали не си е глътнал езика“, разказва Едмундо в хода на разследването на случая.
Въз основа на документите, Кару, който е уважаван кардиолог, е убеден, че в никакъв случай не става въпрос за епилептичен пристъп, а за проблем, свързан със сърдечно-съдовата система. Неговите френски колеги обаче съвсем не разчитат така състоянието на звездата и грешната диагноза в комбинацията с предписаните му неподходящи медикаменти са могли да доведат до непоправими вреди на организма му. Поне така твърди италианският медик.

Soccer World Cup 1998: Brazil vs. The Netherlands

„Роналдо дълго време е бил в неправилна поза, която е затруднявала циркулацията на кръвта и може да предизвика сърдечни проблеми. За щастие, когато са започнали конвулсиите, в непосредствена близост е бил Роберто Карлош – казва Кара. – В клиниката лекарите са търсили съвсем друг проблем, така че до разглеждането на електрокардиограмата изобщо не се е стигнало. А тя свидетелства, че причината е именно там, в сърцето. След това на Роналдо са му дадени лекарства, които се използват за епилептични припадъци, но не са подходящи при сърдечни проблеми. Медикаментите представляват силни успокоителни, които няма как да не окажат влияние на играта му. След мача той е като едногодишно дете, което не може да запази равновесие.“

Роналдо не хареса експертното мнение на Кару и по някаква причина настояваше всички около него да се придържат към официалната версия – че здравословните му проблеми са причинени от силен стрес. Наистина доста от съотборниците му в състава на „селесао“ разказват, че в дните преди мача е бил доста неспокоен и объркан. Но тук идва мястото на психолозите, които контрират с питането: „А какво се очаква от голямата звезда на отбор, на който му предстои финал на световно?“.

„Много съм разочарован, че всички се опитват да направят сензация от тази неприятна история. Сигурен съм, че лекарите са направили всичко правилно и са поставили вярната диагноза“, каза Феномена. А не е като да не се потърсиха сензации около мистериозния случай.
Като конспиративната теория, че Роналдо е бил отровен от французите. Наистина – достойна е за заснемането на филм, но не съществува нито един факт в нейна подкрепа.

Продължаваме с фактите.
Роналдо е откаран в болница, а отборът на Бразилия вече е на „Стад дьо Франс“. В тимовия лист, попълнен от администратора малко повече от час и 10 минути преди финала, името му не фигурира. Светът е шокиран и всички се питат какво става.
25 минути по-късно лекарите се произнасят, че няма обективна причина, поради която да спрат Феномена да играе. От щаба на бразилците получава разрешение от ФИФА да променят предварителния състав и суперзвездата играе цял мач.

Играе ли? Южноамериканците сякаш са с човек по-малко, а Роналдо е неузнаваемо слаб. След поражението с 0:3 от „петлите“ Роналдо прави философското заключение: „Загубихме световната титла, но спечелих друга битка – тази за живота си.“
Спечелена битка за живот… Нали беше просто припадък от нервно напрежение? Явно Феномена знае повече за това какво точно случи, отколкото иска да знае светът.

„При всички случаи – имах ангажимент към родината си и не исках да го пропусна. Честта ми ме караше да чувствам, че мога да играя. Очевидно това не беше сред най-добрите мачове в кариерата ми, но бях там, за да изпълня своят дълг“, каза само бразилецът при поредния неуспешен опит да се разбули мистерията.

 
 
Коментарите са изключени

Значението и създаването на символа на мира

Семафор е устройство, което показва на машинистите по кои релси да карат влака. Военноморските сили също имат подобна сигнална система, но тя се извършва от хора със знамена. В исторически план живите семафори добиват повече известност по време на Френската революция, когато улесняват и ускоряват комуникацията в цялата държава. В такъв случай е малко иронично, че семафорът играе важна роля в създаването на емблематичения антивоенен символ. Той е създаден по идея на британски дизайнер за конкретна кауза, но в крайна сметка става популярен и универсален в цял свят.

Джералд Холтом е роден в Англия по време на Първата световна война, а след това ще стане изключителен противник на Втората световна война. След като завършва Кралския колеж по изкуства, той започва работа в Министерството на образованието. През 1958 приема задача встрани от редовната си служба – да изработи лого за ядрено разоръжаване, което да се използва на протестен марш, организиран от новосформираният Комитет за директни действия срещу ядрената война (Direct Action Committee against Nuclear War  – DAC), подкрепен от Кампанията за ядрено разоръжаване (Campaign for Nuclear Disarmament – CND).

1983 Easter CND demo Aldermaston

Кадър от протеста

Логото ще бъде отпечатано в 500 бройки за марша, който бъде доста дълъг – 80 километра, от площад Трафалгар в Лондон до Британския институт за изследване на атомното оръжие. Този символ ще обединява хората в първия мащабен антиядрен марш по рода. Съответно той се появява на знамена и плакати, но също така хората го рисуват на лицата си, за да напомнят за отговорността на всеки отделен човек да се изправи срещу войната.

Semaphore Delta November

По отношение на семафорния елемент в логото – то всъщност е комбинация от знаците с флагчета, които семафорите правят, за да означат буквите „N“ (в зелено на картинката) и „D“ (в синьо на картинката) , които са първите букви на думите в израза Nuclear Disarmament или в превод от английски език „ядрено разоръжаване“. Тези знаци се стилизират с черти, налагат се един върху друг и се поставят в кръг.

Peace symbol

Според Андрю Ригби, професор по мир в Университета Ковънтри във Великобритания, този символ не е първият опит на Холтом. Преди това той обмисля гълъба, но образът на птичката вече се ползва от режима на Сталин в работата им по водородната бомба. Холтом обмисля и християнския кръст, но той може да бъде свързан с кръстоносците (а в по-близкото минало и със западната нация, която пусна ядрени бомби върху Япония). Дизайнерът иска да създаде нещо, което да бъде универсално възприето, без друга символичния и смислова натовареност.

И така, в състояние на „дълбоко отчаяние“, пише самият Холтом, „нарисувах себе си: един човек в отчаяние, с ръце… протегнати навън и надолу… Оформих рисунката с линии вместо ръце и я поставих в кръг. В началото ми изглеждаше смехотворно и толкова странно.“

Той все още не е сигурен, че това е правилното лого, но все пак го рисува на лист хартия, закача го за якето си и забравя за него. Когато една жена в Пощата го попита какво е това, той си спомня: „Погледнах изненадан и видях, че символът ND е закачен на ревера ми. Чувствах се доста странно и притеснено да го нося. „О, това е новият символ на мира“, й казах. „Колко интересно, разпространен ли е?“ „Не все още, но очаквам, че скоро ще има доста.“

Ранните версии, направени за CND, приличат малко на стилизирани хора – когато приближават кръга, линиите се разширяват, което прави знака да изглежда като глава и тяло с насочени напред ръце. Те също са направени от глина и са раздадени с тъмното послание: „В случай на ядрена война, това може да ви надживее.“

CND badge, 1960s

CND продължи да използва логото във Великобритания, но то се по света и в крайна сметка ще започне да символизира и мира в най-широкия смисъл. В Съединените щати протестиращи пацифисти ползват и популяризират символа през 1958 – те го слагат на малка лодка и я пускат в зона за ядрена опити. Няколко години по-късно, делегат от Американския студентски мирен съюз (СПУ) се завръща от пътуване до Великобритания и убеждава групата си да вземе символа и да го разпространи в университетите.

Логото няма авторски права и с времето популярността му продължава да се развива. В следствие на това то е описано като „може би най-мощното, запомнящо се и разпознаваемо изображение, създадено някога за светска кауза“.Холтом обаче се притеснява за негативния аспект на фигурата, която прилича на рунически символ за „смърт“ (инверсия на руната за „живот“). Но той също и осъзнава нещо – ако символът се обърне, би могъл да изглежда като „дърво на живота“, представляващо надежда и оптимизъм. От семафорна гледна точка  „разпънати ръце нагоре“ означават буквата U и заедно с буквата D тази нова обърната фигура може да означава и „unilateral disarmament“, от англ. „едностранно разоръжаване“. А това е най-голямата мечта на Холтом.

 
 
Коментарите са изключени