Каква всъщност е била Ацтекската държава

| от Радослав Тодоров |

Много неща за държавата на ацтеките не са особено добре известни, а за нея се знаят доста подробности, тъй като испанските конкистадори са я заварили все още жива и функционираща. И въпреки че са я разрушили, са записали достатъчно сведения за това каква е била тя.

При пристигането им на източния бряг на Мексико, Ацтекската империя всъщност далеч не представлява хомогенна сила както повечето си я представят. В нейните владения, има дори анклави от съвсем независими от ацтеките градове-държави, за които поради една или друга причина властта просто не смята за рентабилно хвърлянето на сили и средства за тяхното подчинение.

tenochtitlan11

Град Теночтитлан 

Реално единствено областта около столицата Теночтитлан е пряко доминирана от ацтеките, останалите им владения също разполагат с почти пълно вътрешно самоуправление, че и външно – стига да не е в разрез с ацтекските интереси, а те са най-вече плащане на определен натурален данък и осигуряване на свободен пропуск през земите им на търговци и войски. Като респективно към перифериите на империята реалната васална зависимост от Теночтитлан намалява. Същността на политиката му е не установяване на пряка власт и администрация във всички завладяни земи както е в Европа и дори при инките по това време, а индиректно използване на ресурсите и стратегическото значение на тези земи, чрез данъци, търговия и логистика при походи в съседни на тях чужди територии. Самото устройство на ядрото на империята също е доста различно от европейските разбирания за държава и империя и въобще е трудно обяснимо с понятия от европейската терминология. Така че е по-лесно да се каже какво не е фигурирало там, например: няма ясно очертани граници на държавата, нито пък укрепления по тях, много територии са с по-скоро неустановен статут, няма общ народ, няма обща конституция, нито единна правна система, няма общо управление на цялата територия, нито постоянна войска. Не е известно дори дали въобще е имало дума за „империя” в ацтекския език, за тях по-важни са по-малките политически и административни единици, които практически са градове-държави, само в долината на Мексико с езерото и столицата те наброяват близо 60. Концентрацията им там е много по-висока отколкото при гръцките градове-държави например и населението им е много по-голямо, а в същото време са далеч от морето, така че изхранването на тези полиси се осъществява за сметка на чужди територии и околните села. Затова и съюзите между отделни такива полиси са непостоянни и краткотрайни породени от конкретни поводи по настоящи проблеми.

 

Lake_Texcoco_c_1519

Езерото Текскоко

Централната власт при ацтеките също е специфично и необичайно устроена и далеч не прилича на абсолютизъм като в представите ни за един велик император, чието мнение не се оспорва, с точно установена столица – седалище и стъпаловидна йерархия водеща до него. Властта в империята представлява особен съюз между три градове-държави от долината на Мексико – Теночтитлан, Тетскоко и Тлакопан с принципно еднакви вътрешни структури на управление, но все пак отделни една от друга.Владетеля се избира от общ съвет посредством сложна династическа схема между трите управляващи династии, като тържественото му признаване от другите два града е наложително.

Tenochitlan_city

Теночтитлан придобива доминантна позиция чак при Монтесума ІІ и пристигането на испанците затова е сметнат от тях за столица.

Във взимането на решения обаче участват и владетели на подчинени области в Мексиканската долина и техния съвет реално формира съдебния орган на империята, но не участват при избора на нов владетел. Там тежи мнението и влиянието на най-висшите два военни чина в империята – тлакочкалкатъл и тлакатекатъл, които впоследствие стават тлатоани. Всички те както и втория по ранг управник в държавата сивакоатъл имат аристократичен произход и са назначени по определени династически схеми на своя пост. Сивакоатълът например задължително трябва да произлиза от владетелския род, но няма право да се кандидатира за владетел. Преди Теночтитлан инициативата се намира по-скоро в ръцете на династията управляваща Тетскоко, намиращ се в североизточната част на долината и владеещ така наречената територия Аколвакан, която се явява и втората по-големина обработваема площ в страната. Тя е разделена на 14 самоуправляващи се административни единици подчинени на собствени владетели разполагащи с пълна власт над неаристократичното си население. Като първоначално зависимостта им от Тетскоко е съвсем слаба и условна, но в последствие се наблюдава строго спазвана традиция владетелите на Тетскоко винаги да дават по една от дъщерите си за жена на някой от тези владетели и така тази тенденция с поколенията обвързва тези владетели все по-тясно с Тетскоко и съответно ги прави все по зависими от него. Но пък от тези 14 владетели, също тлатоани по ранг зависи избирането на Тетскокския владетел, нещо доста необичайно за Стария свят. Трудовата повинност по строежите на пътища, дворци и пирамиди е всеобща и задължителна. Противно на очакваното най-древният град, бивша столица на империята на тепанеките и владеещ най-голямата западна част от Мексиканската долина – Тлакопан се явява традиционно най-слабия партньор в този троен съюз, а данъците от по-голямата част от използваемите му земи отиват за нуждите на Теночтитлан. Но за разлика от Тескоко в Тлакопан съществува йерархия от зависими владетели. Реалната столица Теночтитлан владее пряко една съвсем малка област заемаща двойния град Теночтитлан и Тлателолко върху острова в западната част на Мексиканското езеро, както и няколко по-малки селища на северния бряг на езерото и частично бившите владения на Колвакан – на южния, които въпреки, че са подчинени на главния данъчен управител на Теночтитлан – петлакалкатъл, са нещо като кондоминиум с Тлакопан, изплащайки допълнителни данъци и на него. В Теночтитлан изглежда липсва административно разделение и управление на тези зависими територии както при другите две съюзни страни, както и участие на зависимите владетели във властта като общ консултативен орган, въпреки че в късния период се появява подобна структура и там.

tlatelolko

Реконструкция на пазара в Тлателолко

В началото на ХVІ в. Теночтитлан достига гигантски размери за мащабите на Америка – над 150 000 жители население. Той е разположен върху няколко големи и множество по-малки острови в западната част на Мексиканското езеро, които впоследствие са свързани. Към съседните селища по северния, западния и южния бряг включително към Тлакопан са построени пътища построени върху издигнати насипи над водата прекъсвани от мостове и диги. А до по-отдалечения източен бряг се стига с плавателни съдове до Тескоко, затова и в източната част на града е построено пристанище. Градът е забележителен с огромните пирамиди, дворци, площади, стадиони за игра с топка, канали и пазари. Мислейки си, че влизат в земя на диваци, испанците остават поразени при вида на няколкоетажните зидани къщи с плоски покриви в Теночтитлан, от градините, храмовете и обществените сгради и най-вече пазарът в Тлателолко, за който Кортес пише подробно при първия си доклад до краля: „Има още един площад, два пъти по-голям от град Саламанка, заобиколен от всички страни от колонади, където ежедневно се събират повече от 60 000 души, за да търгуват. Там има всички видове стоки, които могат да се намерят в цялата страна. Всеки вид стока се продава на отделна улица, без да се смесва с другите, всичко е безупречно подредено. Всичко се продава на бройка или според вместимостта си, досега още не сме виждали да се продава на тегло…”

Покрай града са разположени множество чинампас – ниви под формата на дълги и тесни ивици, по краищата на които минават обрасли с дървета канали, самите ниви са насипи над нормалното водно равнище в плитки или заблатени зони. Така почвената влажност може да се регулира и да бъде толкова благоприятна, че да дава по няколко реколти на година. Но продукцията от тези чинампаси съвсем не е достатъчна за огромното население на града, пореди което по пътищата и каналите циркулира постоянен поток от търговски внос и натурални налози.

1200px-Aztec_Empire

Ацтекската империя

В Ацтекската империя също така липсва официална конституция важаща за цялата страна. Което обаче не означава, че няма обичайно право и спазване на дадени принципи в тяхното общество. Най-развит като вътрешна организация е може би Тескоко. На върха на териториалната, правна и управленска система там стоят 4 консултативни и съдебни комисии, чието седалище е в двореца в Тескоко: Върховен съд, Военен съвет, Съвет за музика, изкуство и наука (на когото са подчинени и жреците) и съвет на държавната хазна и данъците. Върховния съд се състои от 12 съдии, от средите на местната аристокрация. Той решава всички правни казуси, които са извън компетенцията на другите 3 съдилища. Докато в Теночтитлан основните съдилища са 2, едното се занимава само с аристокрацията, а другото – с простолюдието, като има и възможност за обжалване. С териториалното разширение на империята във всички територии местните структури се запазват и няма налагане на действащите в 3-те главни града. Известни реформи са регистрирани при Итскоатл (1427-1440) и приемника му Монтесума І (1440-1471). Създадени са редица нови постове в държавата, част от тях възприети от завладяните тепанеки. Обикновените хора имат възможността също да станат един вид аристокрация по заслуги, ако се отличат достатъчно във военните походи. Но техните постове са ограничени в последствие от Монтесума ІІ, а владетеля все повече се изолира от хората под себе си и все повече подчертава божествения си характер.

Населението се дели на две основни социални групи, разделени на по няколко подгрупи: около 10% са родовата аристокрация (пили), а останалите – простолюдието (масевали). Като между двете групи съществува огромна пропаст. Единствения начин за издигане на простолюдието е чрез особено отличителни военни заслуги, но те способстват само за издигане на отделни хора в тяхната каста, което все пак не е малко защото ги освобождава от данъци и им дава земя, макар и обработването и добивите да са под определени ограничения. Това е един вид ненаследствена или служебна аристокрация. По подобен начин стои положението и при жреците.

Най-широката прослойка – простолюдието се състои най-вече от селяни и занаятчии. Имащи право разбира се да сключват бракове само в рамките на собствената си прослойка. Браковете са моногамни и обикновено младоженците се заселват в дома на семейството на мъжа. В това отношение дребните провинциални аристократи, разполагащи с малко земя и данъци от нея, не се различават особено от тях нито по облеклото, нито по материалното си състояние, за разлика от приближената до владетеля дворцова аристокрация тънеща в разкош. Като тези селяни не са закрепостени като европейските в същата епоха, те са длъжни да дават част от добива си като данък на местния владетел, но при желание могат да се преселят във владенията на друг аристократ и да плащат данъци на него, а при различните градове държави данъчните системи и правните норми имат понякога съществени разлики, измежду които даден селянин може да прецени кое е по-изгодно за него. Такива селяни се споменават в изворите с термина майеке. Дори и при простолюдието строгото възпитание на децата е важен момент покровителстван от държавата и извършващ се главно в училища (телпочкали) за воини, където се изучават и някои други обществено полезни дейности. В простолюдието съществуват и по-издигнати отличаващи се групи на външни търговци и по-специализирани занаятчии (почтекатъл) разполагащи с известна автономия в правораздаването и организирането на собствените си общества, морални кодекси, ритуали и тн. Някои от търговците осигуряващи търговията и притока на стоки дори от най-далечните краища на империята могат да натрупат богатства съизмерими с тези на аристокрацията, но все пак трябва да се стараят да водят скромно поведение в обществото за разлика от тях. Някои от занаятчиите, предимно тези обработващи скъпоценни метали могат да създават нещо като профсъюзи по между си, да живеят в собствени квартали и да почитат собствени божества. Като дори не е сигурно дали въобще някаква част от тяхната продукция е взимана като данък, вероятно всичката е отивала директно на пазара, а от тях само понякога са се изисквали определени услуги, като например безплатна обработка на изящен предмет за висш аристократ с доставена от него суровина. В същото време съществуват и низши прослойки на простолюдието с почти робски статут, наричани тлакотли. Но отново в сравнение със Стария свят (особено Античния) те не са с постоянен статут на съвсем безправни хора, а на временно изкупващи вина определена от съда поради престъпление или доброволно предоставящи за определен период или обект на работа труда си за да ги изхранват във времена на слаби реколти например. След изтичане на срока или изплащане на дълга си тези хора отново стават свободни граждани.
Така че, противно на представите, които импулсивно извиква името на ацтеките у повечето съвременни хора, свързани с вечни войни и жертвоприношения, те всъщност са държава и общество с доста сложно устройство и на доста напреднало цивилизационно ниво.

 
 
Коментарите са изключени

Хитлер, нацистите и Законът на Годуин

| от chronicle.bg |

„Колкото по-дълга е една дискусия в интернет, толкова по-голям е шансът някой да бъде сравнен с Хитлер или нацистите“ – Майк Годуин

Измислен през 1990 от авторът и адвокат Майк Годуин, Законът на Годуин е първоначално „проект за създаване на меме“, вдъхновен от статия в Whole Earth Review от 80-те години, в която се обсъжда силата на меметата да разпространяват идеи. (В случай, че се чудите – думата „меме“ е създадена през 1976 от биолога Ричард Доукинс)

Годуин отбелязва: „През по-голямата част от 80-те години ми беше хоби да използвам бюлетин-бордовите системи, които работеха на локално ниво благодарение на телефонните линии. Нямаше как да не забележа колко често в разгорещени спорове хората се сравняваха с Хитлер или с нацистите, най-вече за да се изрази гняв или презрение към опонента. Когато отидох да уча право, използвах това, че съм студент, за да получа достъп до компютрите на университета. Вече в световната мрежа отново се натъкнах на още повече от същите хиперболични сравнения.“

314px-Primo_Levi

Примо Леви, 50-те години

Подобни  лекомислени сравнения притесняват Годуин особено след като прочита „Survival In Auschwitz“ на Примо Леви. „Бях виждал много снимки от концентрационните лагери, на изморените тела, натрупани като дърва, и пронизващите очи на оцелелите затворници. Но историите на Леви ме удариха в сърцето – те ми помогнаха да разбера по-добре какво е било цялото преживяване за затворниците.“

Така той решава „полусериозно, полунашега“ да създаде контрамеме, с което да се бори против сравненията. Като цяло той иска да загатне, че повечето хора, които вадят нацистите по време на дебат да речем за мнението на губернатора на Ню Йорк Андрю Куомо относно оръжията, не са особено разумни и оригинални, а точно обратно – действат предсказуемо, като дървен пън, които се таркаля по нанадолнище.

Решението на този проблем, според Майк, е „да се създаде контрамеме, което да накара участниците в дебата да осъзнаят, че се държат като вектори на особено глупаво и обидно меме… и може би да съкрати живота на тези сравнения.“

Mike_Godwin

Майк Годуин

За да придаде на правилото си тежест, Годуин го нарича Законът на Годуин за нацистките аналогии и така го представя по форуми и дискусии в интернет, където се правят подобни сравнения. Не след дълго и останалите потребители в нета започват да го цитират.

И така, идеята определено се разпространява, но променя ли нещо? Липсва, разбира сем достоверна статистика за честотата, с която хората са се сравнявали един друг с Хитлер преди и след Закона. Но в статия от 1994 година Майк отбелязва, че поне според него, след представянето на закона му, сравненията осезаемо са намалели поне на местата, които той посещава. Така че смята целта си за постигната.

Днес Законът на Годуин често се цитира, но в различен смисъл – посоката е, че ако някой сравни друг с Хитлер или с нацистите, правейки така той автоматично губи спора по подразбиране. Самият Майк казва, че е напълно окей да се сравнявни мнението на някого по този начин, особено в политически дебат, ако обаче това е направено в удачен контекст и е достоверно, а не безрасъдно, метафорично, първосигнално и наивно. „Най-добрият начин да зибегнем втори Холокост, аз лично вярвам, че е като избягваме подобни аналогии. Вместо това, да ги правим целомъдрено и стойностно.“

Трябва да се отбележи също, че Годуин не е първият, които заклеймява грешното залитане по Хитлер. През 1951, една 6 години след смъртта на фюрера, феноменът „Reductio ad Hitlerum“ е описан от немския философ Лео Щраус. Той пише в „Natural Right and History“:

„Докато следваме това движение до края му, неизбежно ще достигнем момент, след който сцената е затъмнена от сянката на Хитлер. За жалост, налага се изрично да споменем, че е необходимо да си избягва заблудата, която в изминалите няколко десетилетия се използва често като заместител на reductio ad absurdum, а именно reductio ad Hitlerum. Едно мнение не е автоматично грешно, ако е споделяно от Хитлер.“

 
 
Коментарите са изключени

Толкова много олелия заради една картина

| от chronicle.bg |

През 1905 година една картина, показана в Париж, шокира обществото. Критиците я разнищват, а религиозни дейци и консерватори държат речи срещу нея. Художникът й е заклеймен като „див звяр“ и насилник на жени. Но картината не е никак порнографска. Не е дори еротична – тя е просто портрет на напълно облечена жена с шапка. Ето историята:

606px-Henri_Matisse,_1913,_photograph_by_Alvin_Langdon_Coburn

Анри Матис

Докато група ексцентрични художници подготвят изложбата си в Париж, президентът им, мосю Журден, ги убеждава да не показват „Жена с Шапка“. Журден се смята за либерален човек, който се бори срещу тесногръдите традиции във френският художествен свят. Но той също така вижда проблемите отдалече. И съответно предупреждава групата, че тази картина, дело на бедния художник Анри Матис, ще развали изложбата им.

Картината обаче остава и когато Le Salon des Independants отваря врати, при вида й парижани или избухват в смях, или застиват в шок. Цялата изложба е осмивана, а картината на Матис става коронният номер в един голяма цирк. Присъдата на публиката, както и на повечето критици, се чува ясно и силно – творбата е безобразие, варварска мацаница и откровена безцеремонна обида към жените, също и към изкуството, а Матис и останалите са диви зверове.

Amélie-Noellie-Matisse-Parayre

Амели, съпругата на Матис

„Жена с Шапка“ е портрет на съпругата на Анри, Амели, носеща голяма шапка с пера на главата. Критиците смятат, че картината изглежда странно недовършена и груба. Най-шокиращо за тях са странните цветове на перата, които никак не си отиват един с друг и карат лицето на мадам Матис да изпъква. Парижаните по това време може и да са комплексни хора, но тази картина ги обърква и отблъсква. Амели Матис е известна брюнетка, но върху платното тя е изобразена с тухлено червена коса, неестествена зелена черта на челото и ментово зелен нос. Как може един мъж да нарисува жена си така? Плъзват слухове, че нещата в семейство Матис не вървят добре.

За Анри целият скандал представлява просто още един тъмен епизод в и без това болезнения му живот. Той прекарва детството си в Боен ан Вермандоа, неособено симпатично индустриално градче в северната част на Франция. Вече е адвокат, когато избира изкуството като житейски път и разочарова родителите си. Рисуването всъщност не му се отдава и Матис постоянно трябва да учи. Когато не успява да влезе в престижния хайлайф на френския артистичен свят, Анри е заклеймен от семейството си като бездарен. Но творецът, несигурен и депресиран, има по-големи тревоги от отхвърлянето. През 1905 той вече е на 35 години, женен мъж, с 3 деца – и е разорен.

Надеждите му са в тази изложба. Трудолюбив перфекционист, Матис вярва, че поне ще внесе нещо ново (и затова ценно) в изкуството – насладата от ярките цветове. Той рисува „Жена с Шапка“, за да предаде собствените си емоции, а също и (поне се надява) душата на модела си. Той не рисува цветовете на природата, а цветовете на сърцето. 

Амели Матис е бунтарка с кауза, а каузата й е геният на съпруга й. Мадам може и да не познава изкуството, но познава Анри и знае, че всичко, което прави, трябва да е велико. Родена е в Тулуза, югозападна Франция, тя завежда художника в своя град. Така Анри – дете на студения и сив север – вижда топлите цветове на юга и така съпругата му променя и двама им, както и бъдещето на изобразителното изкуство завинаги.

Анри е искрено раздразнен от подигравките и обидите по отношение на портрета му, но Амели никога не губи вяра в него – по-скоро светът ще се промени, отколкото тя. И наистина, светът бавно започва да се променя.

Stein-family

Лео и Гертруд Щайн

Двама американски любители на изкуството – Гертруд Щайн и брат й Лео – посещават изложбата отново и отново, най-вече за да видят „Жена с Шапка“. Те знаят, че картината се откъсва напълно от традициите, но докато повечето хора са ужасени от това, двамата остават впечатлени. Седмица преди изложбата да затвори, Лео предлага да купи картината за 300 франка и Анри няма търпение да се отърве от прокълнатото си платно – и моралът, и финансите му са вече на много ниско ниво. Но мадам Матис настоява за 500 франка – допълнителните 200 ще стигнат за зимни дрехи на дъщеря им.

Вярата на Амели се оправдава напълно. „Жена с Шапка“ е повратна творба за Матис, защото Лео Щайн не само дава 500 франка за нея, но и заедно със сестра си представят твореца сред своите познати (заедно с още една изгряваща звезда на изобразителното изкуство – Пабло Пикасо)

В крайна сметка художниците от Le Salon des Independants приемат определението „диви зверове“ с гордост и наричат себе си фовистко движение (от фр. fauves – диви зверове). Портретът на Матис го прави известен и той става лидер на френския авангард. Тогава светът полудява по революционния поглед на художника върху изкуството, а критиците го обявяват за създателя на модерната картина и освободителя на цвета. Той всъщност става толкова обичан и известен, че някои млади художници го намират за прекалено далечен и буржоазен.

Мадам Матис от своя страна казва, че е най-способна по време на криза, „когато къщата изгаря из основи“. Никога не остава изненадана, че светът вижда, каквото и тя. Дори години след смъртта й посетителите в Музея на модерното изкуство в Сан Франциско все още се спират пред портрета й „Жена с шапка“.

 
 
Коментарите са изключени

Малкото зелено човече на Германия

| от chronicle.bg |

Когато ГДР отива в историята през 1990 новообединената Германия с радост начева заличаването на всяка диря, която напомня за комунистическото минало. Ако посетите Берлин днес, трудно ще намерите дори малко останали следи от онова време… докато не пресечете улицата.

През 1961 в Източна Германия психолог на име Карл Пеглау  получава задача да намали нарастващият брой смъртни случаи в източен Берлин. Около 10 000 души са загинали в пътни произшествия между 1955 и 1960 и когато задълбава, Пеглау открива, че голяма част от тях са хора, блъснати от кола, докато пресичат. По това време Източен Берлин няма светофари за пешеходци дори и на пешеходните пътеки.

peglau

Карл решава все пак да сложи няколко светофара… Той иска те да са толкова прости, че дори малки деца, възрастни хора, далтонисти или хора с интелектуални затруднения да могат да ги разбират. Така му идва идеята да покрие стандартните светофари с шаблони, така че всяка светлина да образува различен символ. Зелената светлина ще прилича на ходещо човече, а червената – на човече с разперени ръце, което все едно се опитва да спре други човечета зад него да пресекат.

Пеглау показва идеята на асистентката си, Анелис Вегнер, и й казва да доизглади детайлите – да увеличи количеството светлина и да направи фигурките по-подходящи за деца (Пеглау казва на Анелис да ги направи по-пълнички и дружелюбни на вид). Дизайните на Вегнер – плътни човечета в шапки – са толкова игриви и забавни, че Карл се притеснява дали въобще ще бъдат одобрени от скучните, сиви, комунистически бюрократи без никакво чувство за хумор, на които той трябва да докладва.

Но греши. Дизайните са одобрени и така се появява първият Ampelmännchen, или „малкият светофарен човек“, както стават известни впоследствие. Надеждите на Пеглау се сбъдват и човечетата стават много популярни сред децата, които с радост изчаквали на пешеходната пътека, докато червеното не се скрие и не се появи зеленото, което да ги пусне.

Така Ampelmänn става символ в Източна Германия. Правителството го използва в анимационни филмчета за безопасността по пътищата и създава фигурки, игри, книжки за оцветяване и др, от които малките да се научат на безопасност.

Berlinermauer

Същата година, когато Ampelmänn започва работа, 1961, се появява и друга драматична промяна по улиците на Германия – Берлинската стена. Когато тя пада през 1989, почти всяка следа от стария режим се премахва. До средата на 90-те пътните знаци и светофарите с малките човечета започват да изчезват и да се заменят със скучните им еквиваленти от Западна Германия.

Ако обединението на Германия беше станало по-плавно, малките зелени и червени човечетата може би щяха напълно да изчезнат. Но с течение на годините, това което изглежда като съединяване на Изтока със Запада, започва да наподобява повече поглъщане на Изтока от Запада. Хората от ГДР започват да се чувстват като втора ръка граждани в новата държава. Те се притесняват да не изгубят идентичността си в място, което се усеща като чужда държава. Падането на режима е великолепно събитие, но да загубят дори и най-безобидния елемент от миналия си живот е просто излишно, ако не и вредно.

През 1996 Пеглау заедно с фенове на човечето му създава групата „Спасете Ampelmännchen!“ и започва лоби за спасяване на светофарите. Те имат и друго освен носталгия на своя страна – Ampelmännchen свети два пъти по-силно, отколкото западния еквивалент, което го прави много по-лесен за виждане.

Скоро властите разбират, че просто ще е по-добре да ги запазят и така човечетата стават стандартни за цял Берлин като от 90-те години насам други градове също ги ползват.

Legal Battle Emerges Over Stoplight Pedestrian Figure

Ampelmännchen също така става и попкултурна икона благодарение на западногерманския индустриален дизайнер Маркус Хекхаузен, който за първи път вижда светлините, когато Германия все още е разделена. „Обожавах ги, защото те изглеждаха като единственото светло и хумористично неща в сивия свят. Бяха толкова щастливи, толкова приятелски“, казва Маркус.

След като Стената пада, Хекхаузен превръща няколко бракувани светофара в декоративни лампи. Те се продават толкова добре, че дизайнерът купува правата от Карл и слага облика им на тениски, шапки, химикалки, карти за игра, всякакви видове чаши и въобще върху каквото се сетите. Така Ampelmänn става иконичен за Берлин, както Айфеловата кула е за Париж. „Хората ги обожават, точно както и аз когато ги видях за първи път.“

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Походът на Теодор Комнин и битката при Клокотница

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1230-та. Мястото – Балканите. Горе долу както сега, полуостровът е разделен на множество малки държави, които живеят в някакво подобие на повърхностно съжителство, но под повърхността ври и кипи. Най-силният владетел в този момент без съмнение е епирският деспот Теодор Комнин, който управлява по-голямата част от днешна Континентална Гърция, както и земите около Одрин в Източна Тракия. Той не крие своите амбиции да завземе Константинопол, да изгони рицарите от Латинската империя и да възстанови Византия.

По пътя му има две основни препятствия. Първото е Никейската империя, която от своите владения в Мала Азия се опитва да прехвърли армиите си на Балканите и на свой ред да сложи ръка върху Константинопол. Никейците успяват за кратко да завладеят Одрин, но Теодор Комнин ги разбива и ги изтласква обратно в Мала Азия. Втората пречка се нарича България.

След тежкото и изпълнено с поражения царуване на Борил (1207-1218г.) България е в незавидно положение. Големи части от владенията, подсигурени при Калоян са загубени, а съседните държави здраво са притиснали царството. Унгарците са окупирали Белград, Браничево и Олтения, Сърбите са завзели земи по поречието на Морава, а до скоро Латинската империя е контролирала всички територии в Тракия. В тази ситуация, българският владетел Йоан Асен II няма много възможности за маневриране и предпочита да пази неутралитет в надпреварата за Константинопол. В края на 20-те години, българи и епирци подписват съюзен договор за съвместни действия в Тракия. Междувременно обаче, Йоан Асен води тайни преговори с Латинската империя, за които Теодор Комнин научава.

Двойнствената дипломатическа игра на българите не оставя съмнения у еприския деспот, че за да влезе в Цариград, първо трябва да се справи с държавата на Асеневци. Именно с тази цел, през февруари, 1230 г., той събира своите войски и потегля към Тракия. За да заблуди българите, Комнин оповестява намерението си да атакува Латинската империя, но в самото начало на март, епирските войски променят посоката си на движение и се отправят срещу България.

Според историческите интерпретации, Йоан Асен бил изненадан от този ход. В действителност, българският цар също бил извел армията си на поход и следял внимателно ходовете на Теодор Комнин. Наличието на български войски в Тракия само потвърдило подозренията на епирския деспот, че  Йоан Асен II се готви да помогне на латините.

Епирците били напълно уверени в победата си. Те разполагали с най-голямата и силна войска на Балканите – вероятно около 15 000 души. В редиците им, освен тежките епирски кавалерийски части се сражавали рицари-наемници, повикани от различни части на Балканите и дори от Италия. Страховити албански планинци допълвали картинката. Теодор Комнин бил толкова сигурен в успеха, че довел на похода цялото си семейство и други аристократични свити. Общо взето, благородните дами и младежи придружавали армията все едно отивали на излет.

Българските войски били чувствително по-малко от епирците и вероятно не надвишавали 10 000 души, от които 1 000 били прословутите кумански наемници, които толкова често служели на Асеневци. За да вдъхне увереност на мъжете си че се бият за правдива кауза, Йоан Асен II набучил съюзния договор с Епир на върха на копието си. Познавайки добре терена, българите заели добри отбранителни позиции по течението на р. Клокотница.

Разчитайки на своето значително числено превъзходство и наличието на тежко снаряжени части, Теодор Комнин изпраща армията си в пълно мащабна атака. Неговите близки са заели позиция за наблюдение на полесражението и очакват скорошната развръзка. Първоначално, епирците успяват да изтласкат българските войски и ги преследват през реката. Сякаш броени минути делят епирците от победата.

Моментът на триумф отминава за миг и е последван от ужас, когато хитро поставения български резерв атакува еприците във фланг докато редиците им са разтеглени от реката. Това, което до скоро изглежда като сигурна победа бързо се превръща в катастрофално поражение. Българите успяват да обкръжат епирската армия и след кратка сеч да я пленят напълно,  в това число и незащитеният лагер, където са семействата на благородниците.

В тази ситуация, Йоан Асен II проявява завидно великодушие – той освобождава всички обикновени войници и наемници и ги пуска да си вървят. Аристократите са пленени и предадени за откуп, а семейството на Теодор Комнин е отведено като затворници в Търново. Разгромът при Клокотница води до пълен колапс на Епирското деспотство и две трети от териториите му минават под пряката власт на България. Само в едно единствено сражение, Теодор Комнин проиграва десетилетие на политически градежи, военни кампании и мечти за възстановяване на Византия.

 
 
Коментарите са изключени