shareit

Как израелски F-16 спряха производството на плутоний в Ирак

| от |

През 60-те и 70-те години на миналия век, Ирак се опитва да подпише договор с Франция и Италия за доставянето на атомен реактор, с чиято помощ страната ще започне да „произвежда ел. енергия“. Ирак иска да закупи реактор, какъвто се използва и в Чернобил. Нито една от двете страни не е съгласна да партнира с Ирак и Саддам Хюсейн, особено след като диктаторът показва своята емоционална нестабилност в управлението.

С дълги преговори Франция е съгласна да продаде изследователски реактор Озирис, към това добавят и по-малък Isis реактор (няма нищо общо с терористичната група), 72 килограма от обогатен уран и програма за тренирането на персонал. Общата цена на цялото удоволствие възлиза на 300 милиона долара. През 1976-а година, сделката е завършена и започва доставката. Важно е да споменем, че въпросният изследователски реактор не се използва за производство на електричество. Основната му цел е да произвежда радиоактивни материали за производство на ядрено оръжие или извличане на такъв материал за създаването на атомна подводница. Имайки предвид скромния излаз на Ирак към Персийския залив, категорично можем да бъдем сигурни, че изобщо не става въпрос за създаването на подводници.

Osirak

Реакторът Osirak в строеж.

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=29954034

Историята е пълна с въпросителни в този случай. Саддам започва да се представя като истински диктатор, всички са против неговата политика за производство на атомно оръжие и дори се опитват да го свалят от трона, докато Франция прави сделка за 300 милиона долара и с това дава властта за производство на атомно оръжие.

Първата доставка към Ирак от 12.5 килограма уран пристига през 1980-а година. Двете страни подписват договор, който не позволява на клиента да притежава повече от 24 килограма уран в страната. По-високо количество би позволило и бързото създаване на атомни бомби. Франция и Ирак до този момент продължават да твърдят, че реакторът е закупен за изследователски цели, а не за създаване на военно оръжие. Osirak (съчетанието на името Озирис и Ирак) е и причината за толкова дългото въздържание на всички останали страни да се намесват в конфликта или да изказват мнение. Впрочем, големият въпрос винаги ще бъде: имаше ли Саддам оръжие за масово поразяване?

Някои агенции твърдят, че реакторът е разполагал с необходимото количество обработен плутоний за бойни цели, а според п-р Ричард Уилсън, който е посещавал въпросното здание (след бомбардировките) – шансовете за производство на такъв ресурс, автоматично показват, че времето за добиване с тази скорост може да отнеме десетилетия, а не години. Практически, преди появата на Osirak, атомната програма на страната не се е смятала за потенциално опасна.

IAF_F-16A_Netz_243_CIAF_2004

Един от 8-те F-16, който лети до Ирак.

By KGyST – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3556262

Френският инженер Ийвс Жирард проектира Osirak така, че наистина да бъде нестабилен в опитите си да се произвежда оръжие. По-късно Уилсън ще допълни мнението си с факта, че всички негови колеги е трябвало да направят симулация за добив на изотопи  и нито една не показвала особена стабилност, без да рискува или застраши мирното население, следователно продажбата на тази технология била напълно измамна.

През това време, Израел определено не бил особено щастлив от развитието на своята съседка. Политическите отношения са далече от разумни и приятни. Изборът на Менахем Бегин (като министър-председател на Израел) му дава правото да подпише празен чек и да го връчи на армията с идеята, че те ще намерят отговор за унищожаването на новата играчка на Саддам. Произведен е идентичен модел със същите размери на Osirak и практикуването на бомбен заход започва. По време на тренировките умират 3-ма души, но за Израел, целта е жизнено важна. Агентите на Мосад търсят всякакви начини, за да забавят и дори да предотвратят строежа. Някои поставят бомби в основните, които трябва да отплават за Ирак. Други внедряват собствени агенти директно в централата.

Френски и италиански фабрики са многократно притискани и след сериозно количество заплахи, Франция добавя клауза, в която изисква френски инженери да присъстват по всяко време в реактора и да следят за какво наистина се използва той. Проблемът в този момент за Израел е фактът, че крехките дипломатически отношения могат да се нарушат във всеки един момент. Конфликтът от октомврийската война с Египет започва да затихва. Навлизането във въздушното пространство на Йордания няма да доведе до нищо добро. Въпреки всички опити за откриването на разумно решение, агентите на Мосад споделят, че през 1981-а година, Ирак ще получи горивото и реакторът ще бъде пуснат в експлоатация.

Hatzerim_240613_F-16

Емблемата на мисията – полет до реактора и унищожаването му.

Снимка: By Oren Rozen – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27715399

Тук идва времето и за бойното кръщене на изтребителите F-16. Макар и по договор, Иран да е била първата страна за доставка, военните действия в страната не позволявали безопасно изпълнение на поръчката, Израел нямал нищо против да получи точно това оръжие. Проблемът обаче оставал, самолетите нямат достатъчно гориво, за да направят полета, следователно някъде в полет трябва да се случи презареждане. Разузнаването получава и друга интересна новина. На границата между Ирак и Саудитска Арабия има сляпо петно, позволяващо на изтребителите да минат незабелязано.

Още по-добрата новина е, че никой от Ирак не очаквал удар от Саудитска Арабия, следователно и шансовете за успех са достатъчно добри. Сякаш картите се нареждали в полза на пилотите, защото преди началото на мисията, разузнавателни самолети на Израел докладват, че последният въздушен сблъсък между Иран и Ирак показва сериозно отслабване на авиацията на Саддам. На 7-и юни, 8 самолета F-16 политат в посока Ирак, придружавани са от 6 F-15 самолета. Измислено е и елегантно решение за пребиваването в чуждо въздушно пространство. По време на полета, пилотите трябва да използват акцент и да говорят на арабски и да се представят за арабски самолети, когато навлизат във въздушното пространство на Йордания, същите трябва да се представят за арабска патрулна формация, която се е отклонила от курса. Набавени са резервоари за свръхдълги  полети, които ще бъдат изхвърлени преди бомбардировката.

Любопитен факт е, че пилотите не подозирали, че прелитат точно над яхтата на царя на Йордания, намираща се в залива Акаба. Един бърз поглед на Хусейн бин Талал му подсказал, че израелските самолети имат само една цел и това е реактора Osirak. Царят бързо телефонирал в страната и настоявал да се изпрати предупреждение на Ирак, но поради лошата връзка, същото никога не било изпратено и израелските F-ове успели да навлязат в Ирак без никакви проблеми. В 18:35 американските F-16 започват заход над реактора.

Съдбата е изцяло на тяхна страна, първо с пропадналата комуникация и второ – идвало време за смяната на персонала на ПВО-тата. Всички отивали на вечеря и изключили радарите. Със скорост от 1100 км/ч, изстребителите започнали да пускат своите бомби на 5-секундни интервали. Поне 8 от 16-те бомби са успели да паднат директно върху купoла на реактора. Събудилата се иракска защита започнала ожесточен обстрел, но така или иначе целта е била поразена фатално. Издигането на безопасна височина позволявала на пилотите да се скрият високо в облаците и да се приберат спокойно.

Ilan Ramon After Iraqi Reactor Strike

Част от пилотите, участвали в операция „Опера“.

Трусовете от бомбардировките се чуват чак в Багдад. Малко по-късно и небето над столицата е разцепено от звука самолетните двигатели. Някои дори ще видят огнената диря, която ще остане в залязващото слънце. Боядисани в пустинен камуфлаж с курс право срещу слънцето, пилотите успяват да се скрият много добре от погледите на врага. Точно 2 минути са били необходими за унищожаването на реактора.

Генерал Факри Хюсейн Жабер може само да гледа как Израел прелита и напуска въздушното пространство без никакви затруднения. Следващият ден няма да бъде по-добър. Генералът, заедно със своите офицери, очаква бесилото, при това публично. Историята познава много случаи, в които нациите нападат Ирак, за да осакатят опитите за построяването на оръжие за масово унищожение. Самата мисия се нарежда по качество точно до Пърл Харбър. Това е и бойното кръщене на F-16. Бойният изтребител е актуализиран и в момента от Израел, а много скоро се очаква и последният модел да бъде доставен на въоръжение.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени

Екзорсизмът на Майка Тереза

| от |

Както знаем, християнството не е единствената религия, която практикува екзорсизъм. Индуизмът, юдаизмът и ислямът имат своите аналогични ритуали. Християнските екзорсизми обаче, и католическите, и протестантските, получават най-много пиар. Филми като „The Exorcist“, „The Rite“ и „The Exorcism of Emily Rose“ популяризират сериозно този процес, дотолкова, че днес дори се използва като шега в определени ситуации. В следствие на това католическата църква в САЩ през 90-те години прави едва 1 официален екзорсизъм, а през 2001 те вече са 10.

Много известни фигури на Католическата църква участват в тези прочистващи ритуали – папа Йоан Павел II, папа Франциск. В случая на Майка Тереза, тя самата е обект на екзорсизъм. 

Mother Teresa 1

 

Анеза Гонджа Бояджиу 

Майка Тереза преподава в девическо училище Света Богородица в Калкута, където през 1944 е назначена за директорка. Две години по-късно, на 10 септември 1946, докато пътува с влак от Дарджилинг до Калкута, получава призив да помага на най-бедните; така, още две години по-късно, тя напуска, за да получи медицинско образование и да започне дейност по призванието си. В началото е трудно, както тя сама пише в дневника си: „Господ иска да съм свободна монахиня, покрита с бедността на кръста.“

Но продължава с работата си, за което през октомври 1950 получава и награда – Ватиканът й дава разрешение да направи своя религиозна общност: Мисионери на милосърдието. Тази организация започва в Калкута с едва 13 члена, но до смъртта на Майка Тереза през 1997 те вече наброяват 4 000 души от цял свят, които се грижат и поддържат сиропиталища, хосписи и други благотворителни организации. За работата си Анеза Гонджа Бояджиу, както е истинското й име, получава множество признания и отличия, включително и Нобелова награда за мир през 1979.

С годините жената започва да страда от проблеми със сърцето. Тя получава първия си сърдечен удар, когато отива на среща с папа Йоан Павел II през 1983, а следващият се появява 6 години по-късно, през 1989. Тя предлага да се оттегли от началството на Мисионери на милосърдието през 1992, когато в Мексико на фона на сърдечните й проблеми заболява от пневмония. Нейните сестрите обаче изразяват абсолютна увереност в лидерските й качества и Майка Тереза все пак продължава да служи.

През 1996 здравето й отново се влошава – инцидент през април я оставя със счупена ключица, а през август се разболява от малария. Тя също е претърпява недостатъчност на лявата сърдечна камера, което изисква операция на сърцето. По време на престоя си в болницата през 1997, Майка Тереза не успява да намери покой и да спи спокойно.

Архиепископът на Калкута, Хенри ДиСуза, е обгрижван от същия доктор, докато лежи по същото време като Тереза, също за сърдечни проблеми. Когато разбира за нощните й тревоги, той решава, че жената е обладана от дявола и затова има проблеми със съня. „Когато докторите казаха, че не могат да намерят медицински причини за безсънието й, помислих си, че може би е атакувана от дявола… Исках да се успокой и затова накарах свещеник, в името на църквата, да извърши екзорсизъм.“

След известно колебание (откровен спор) относно реалната нуждата от екзорсизъм в настоящата обстановка и дали въобще Майка Тереза е в достатъчно ясно съзнание, за да може да реши в полза на ритуала вместо да се ориентира към по-традиционни молитви. ДиСуза предлага местният свещеник, отец Росарио Стросио от Сицилия, да извърши пречистването.

По-късно ДиСуза ще каже, че отецът само се е молил над Майка Тереза, за да й помогне да се отърве от безсънието и да помогне на вътрешния й мир и че в никакъв случай не казва, че Тереза е обладана от зъл дух. Самият отец Стросио обаче казва, че е прочел „молитви за екзорсизъм, за да се махнат злите духове“, докато е до леглото й.

Архиепископ мълчи за ритуала цели 4 години след смъртта на Майка Тереза и действията му, както вече отбелязахме, предизвикват объркване у мнозина. Католическата църква традиционно прибягва до екзорсизъм чак след много и изчерпателни изследвания, които са отхвърлили всяка физическа и психическа причина за конкретното безпокойство. Това е причината професорът по социология и антропология от Университета в Фордхам, Майкъл Кунео, да смята, че ДиСуза и отец Стросио са извършили неформален екзорсизъм, който се използва при кръщенета и за умиращите, наричащ се „обред на освобождението“.

Какъвто и да е случая, по официална информация ритуалът проработва. Архиепископ ДиСуза твърди, че сестрите, които се грижели за Майка Тереза, са му споделили, че след него тя спала съвсем спокойно.

 
 
Коментарите са изключени

Непробиваемата (почти) защита на Франция

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Ласкарина Бубулина – героинята на Гръцката война за независимост

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Гръцката митология е една от първите, в която се споменава за войнствено племе от жени. Красиви създания, плод на инцест между бога на войната Арес и дъщеря му, нимфата Хармония, яростни и жестоки воини, които стигали дотам, че да обезобразят тялото си, за да го направят по-боеспособно. Амазонките разпалват въображението на изследователи и учени и стават нарицателно за всички по-нататъшни открития на племена, състоящи се от представителки на нежния пол. Те почти омайват Херакъл, бият се под стените на Троя и се опитват да пречупят великия Белерофонт, всичко това, разбира се, без успех. Въпреки това историците от Древността – Херодот, Диодор и Страбон са единодушни не само за тяхното съществуване, но и за тяхната свирепост.

Bouboulina_Friedel_engraving_1830

Снимка: By Friedel – Museum Bouboulina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=710941

С митовете за тези жени-войни, войните за Хубавата Елена и подвизите на синовете на Зевс израстват поколения гърци. Те са част от културните пламъци, които подклаждат националното самосъзнание на този народ, докато е под чуждата власт на османските нашественици. Връзката със славното минало изгражда корените на етническия национализъм и вдъхва увереност на поколения гърци да се изправят срещу чуждото подтисничество. Макар и от смесен албано-гръцки произход един от окрилените от идеята за свобода и самостоятелна държавност е Ставрианос Пинотсис, капитан на кораб от остров Хидра, който заедно със своите съмишленици се включва в бунта на Орлов (1770-1771). Въстанието в Пелопонес и Крит избухва паралелно с поредния военен конфликт между Русия и Османската империя (1768-1774) и в по-голяма степен има за цел да отклони вниманието на османците от главните фронтове на войната, отколкото да осъществи лелеяна гръцка независимост. Макар с договора от Кючук Кайнарджа гърците да получават правото да плават под руски флаг и да се радват на православната закрила на Русия, за тях въстанието на Орлов е кървава баня, която отнема много животи, без да им даде нещо в замяна. Тези, които не падат под ножа на османци са хвърлени в затвора, каквато е и съдбата на Ставрианос.

Времената на боеве остават зад гърба му и това, което му носи утеха са посещенията на жена му – Скево. По време на едно от тях започват родилните мъки на обичната му съпруга, която е в напреднала бременност. Така на 11 май 1771 г. между стените на строг османски затвор проплаква бебе, което родителите кръщават Ласкарина, на името на една от известните знатни византийски фамилии от миналото. Баща й не оцелява дълго в неблагоприятните затворнически условия и малкото момиченце не успява дори да го види. Споменът за неговия дух и характер и за участието му във войната обаче остава дълбок отпечатък върху съзнанието на Ласкарина. Десетилетия по-късно Ставрианос би се гордял с постиженията на дъщеря си. Също както древните амазонки, тя се включва ожесточено в гръцката борба за независимост, управлявайки кораби, биейки се наравно с мъжете и предоставяйки цялото си богатство, което й печели прозвището – „Капитанката“.

Bouboulina_Russian_engraving_19th_c

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=710907

Макар житейският й път да започва бурно, в затвора, през първите години животът на Ласкарина е доста конвенционален. След смъртта на баща й, майка й се преселва на остров Спецес и се омъжва повторно. Бъдещата героиня на Гърция израства в хармонична среда, сред много братя и сестри и получава богато за времето си образование. Това е времето на Просвещението, епохата на Френската революция и идеите на гръцкия писател Адамантиос Кораис, който не само полага основата на новогръцката литература, но и обвързва славното древногръцко минало със съвременните обитатели на тези земи. Ласкарина се докосва до тези идеи, но остава в сянката на поставените от обществото граници. Тя се омъжва два пъти за заможни търговци, като и първият, и вторият й съпруг загиват от ръката на пирати.

Така на 40 години Бубулина остава не само вдовица със седем деца, но и наследник на не малко състояние. Средства предоставят на Ласкарина нещо, което малко жени са имали навремето – свободата да бъде господар на собствената си съдба. Тя не се омъжва за трети път, а поема контрола над семейния бизнес. Скоро доказва изключителните си качества и търговски нюх. Бубулина си партнира с други търговски кораби, започва да строи собствени и ловко се възползва от Наполеоновите войни. Заради тези конфликти се налага ембарго на не малко места и гръцките търговци, в това число и Ласкарина, се възползват от това предоставяйки стоки, там, където други не могат. Бързото им забогатяване не остава незабелязано от османските власти, които както обикновено са затънали в дългове.

През 1816 г., когато Бубулина почти е удвоила получените средства, османците оспорват наследствените й права и предприемат необходимите юридически действия да й отнемат богатството, облягайки се на факта, че последният й съпруг е бил капитан на кораб по време на поредния руско-османски конфликт. Голямата им грешка е, че подценяват нейните качества. Ласкарина не приема безволево натиска от властимащите, а решава да играе сложна търговска война, настройвайки отделните фракции помежду си. Тя се среща с посланика на Русия в Истанбул – граф Павел Строганов и с негова помощ достига до Накшидил валиде султан, майка на тогавашния султан Махмуд II. Двете жени се разбират помежду си и Накшидил успява да убеди сина си да даде амнистия на Бубулина и да гарантира собствеността й.

 

По същото време Ласкарина е приета сред редиците на „Филики етерия“ („Дружество на приятелите“), тайна революционна гръцка организация, чиято цел е да освободи народа от османска власт. Въпреки че няма запазени документи, Ласкарина вероятно е една от малкото, ако не и единствената жена-пълноправен член на дружеството. Дейността й е основна контрабандна. Под нейн флаг тя доставя оръжия за предстоящото въстание и ги складира на остров Спецес. Започва да строи и известния си кораб – „Агамемнон“, убеждавайки османците, че огромните му размери са с цел да увеличи търговията си, а поставените на него 18 оръдия са, за да се предпазва от пирати. Също така Бубулина успешно вербува мъже от острова, които да участват в бъдещата война.

Желаното време настава през 1821 г. – османското внимание и сили са съсредоточени на персийския фронт. Инициативата тръгва от страна на Александър Ипсиланти, един от водачите на „Филики етерия“, и неговите сподвижници – „Свещената дружина“. Те пресичат руската граница при р. Прут, навлизат в Молдова, но много скоро са разбити при Галац. Фитилът обаче е запален и постепенно започват да се разгарят и други въстанически огнища – първо в Южен Пелопонес, а след това в Същинска Гърция, Крит, Кипър и част от Егейските острови. Гръцката война за независимост се води на няколко фронта, мирното население е подложено на зверства, които не оставят равнодушни Великите сили, а множество доброволци, почитатели на древногръцката култура, сред които и поета Байрон, се включват в бойните редици на гърците. За подпомагане на въстаниците се събират средства в Америка и Русия, с които се набавят боеприпаси, оръжия и продоволствия.

Ласкарина открито влиза в Гръцката война за независимост (1821-1832), заставайки начело на кораба си „Агамемнон“ и вдигайки гръцки флаг, създаден по нейна идея, който изобразявал инсигниите на Византия на син фон и с котва в единия край. Тя повежда първия флот, състоящ се от 8 кораба в подкрепа на въстанието, а първата спирка по трасето им е крепостта Навплио, която обсаждат по море. Обсадата продължава година и половина, като Бубулина лично води някои от атаките, по-късно гръцкият историк Хаджи Анаргиру, който е пряк свидетел на тези бойни действия, я описва като „лъвско сърце“. През първата година от конфликта загива един от синовете на Ласкарина – Янис, който е един от защитниците на град Аргос.

Един от редките пъти, когато не се намира в разгара на бойните действия при Навплио, е когато Бубулина насочва „Агамемнон“ към Триполи, за да се включи в обсадата на града. Тя пристига точно, когато стените падат, а гръцките въстаници се отдават на кърваво клане на османското население. В памет на получената подкрепа от Накшидил валиде султан, Ласкарина се втурва и успява да спаси от сигурна смърт всички жени от султанския харем, които по това време се намират в града. След това Бубулина участва и в обсадата на градовете Монемвасия и Пилос. В хода на бойните действия ръководителите на въстанието смятат Ласкарина за равноправна участничка по време на дебатите за стратегическите военни цели. Тя не само се сприятелява с революционния герой Теодорос Колокотронис, но и се сродява с него, омъжвайки дъщеря си – Елени за сина му – Панос.

Още през декември 1821 г. се обявява създаването на гръцката държава, но бойните действия продължават през следващите десетина години. Началото на гражданската война е белязано и от вътрешни борби между представителите на отделните фракции сред въстаниците. Бубулина не остава незасегната от тези дрязги и на два пъти е арестувана, заради връзките си с Колокотронис. Загубила политическата подкрепа на въстаниците и пръснала цялото си състояние в подкрепа ва войната, Ласкарина се оттегля на родния си остров Спецес. Там намира и смъртта си по нелеп начин, вследствие на семейна кавга. Синът й Йоргос бяга с една от дъщерите на местната фамилия Куцис и когато роднините идват да търсят отрочето си, въпреки, че са въоръжени и я превъзхождат в числено отношение, Бубулина не само не ги допуска до дома си, но и проявява пламенния си характер. За съжаление, за последен път, тъй като е застреляна от представител на семейство Куцис. Предвид личността и постиженията на Ласкарина, този епизод е така срамен за остров Спецес, че и до ден днешен не е ясно кой всъщност натиска спусъка.

Бубулина издъхва през май 1825 г. и така и недочаква желаната независимост на своя народ. Освен мащабното гръцко въстание ще е нужна още една Руско-турска война (1828-1829), Одрински мир (1829) и подписване на Лондонски протоколи (1830), за да се узакони новата гръцка държава. Ласкарина записва името си сред редицата герои-борци за гръцката независимост.  Руският император Александър I я удостоява посмъртно с ранга „адмирал на руския флот“, правейки я първата жена в историята почетена с тази титла. Част от наследниците на Бубулина стават гръцки морски офицери, неин потомък е и Елени Караяни, една от водачите на съпротивата по време на Втората световна война (1939-1945). Ликът на Ласкарина е бил отпечатван на драхми и монети, името й е давано на улици из цяла Гърция и Кипър, а домът й на остров Спецес е превърнат в музей в нейна чест. Наследила бойния дух на баща си, Бубулина избира да се бори за свободата на народа си, а постиженията й я поставят редом с останалите големи имена на гръцката революция.

 
 
Коментарите са изключени