shareit

Как израелски F-16 спряха производството на плутоний в Ирак

| от |

През 60-те и 70-те години на миналия век, Ирак се опитва да подпише договор с Франция и Италия за доставянето на атомен реактор, с чиято помощ страната ще започне да „произвежда ел. енергия“. Ирак иска да закупи реактор, какъвто се използва и в Чернобил. Нито една от двете страни не е съгласна да партнира с Ирак и Саддам Хюсейн, особено след като диктаторът показва своята емоционална нестабилност в управлението.

С дълги преговори Франция е съгласна да продаде изследователски реактор Озирис, към това добавят и по-малък Isis реактор (няма нищо общо с терористичната група), 72 килограма от обогатен уран и програма за тренирането на персонал. Общата цена на цялото удоволствие възлиза на 300 милиона долара. През 1976-а година, сделката е завършена и започва доставката. Важно е да споменем, че въпросният изследователски реактор не се използва за производство на електричество. Основната му цел е да произвежда радиоактивни материали за производство на ядрено оръжие или извличане на такъв материал за създаването на атомна подводница. Имайки предвид скромния излаз на Ирак към Персийския залив, категорично можем да бъдем сигурни, че изобщо не става въпрос за създаването на подводници.

Osirak

Реакторът Osirak в строеж.

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=29954034

Историята е пълна с въпросителни в този случай. Саддам започва да се представя като истински диктатор, всички са против неговата политика за производство на атомно оръжие и дори се опитват да го свалят от трона, докато Франция прави сделка за 300 милиона долара и с това дава властта за производство на атомно оръжие.

Първата доставка към Ирак от 12.5 килограма уран пристига през 1980-а година. Двете страни подписват договор, който не позволява на клиента да притежава повече от 24 килограма уран в страната. По-високо количество би позволило и бързото създаване на атомни бомби. Франция и Ирак до този момент продължават да твърдят, че реакторът е закупен за изследователски цели, а не за създаване на военно оръжие. Osirak (съчетанието на името Озирис и Ирак) е и причината за толкова дългото въздържание на всички останали страни да се намесват в конфликта или да изказват мнение. Впрочем, големият въпрос винаги ще бъде: имаше ли Саддам оръжие за масово поразяване?

Някои агенции твърдят, че реакторът е разполагал с необходимото количество обработен плутоний за бойни цели, а според п-р Ричард Уилсън, който е посещавал въпросното здание (след бомбардировките) – шансовете за производство на такъв ресурс, автоматично показват, че времето за добиване с тази скорост може да отнеме десетилетия, а не години. Практически, преди появата на Osirak, атомната програма на страната не се е смятала за потенциално опасна.

IAF_F-16A_Netz_243_CIAF_2004

Един от 8-те F-16, който лети до Ирак.

By KGyST – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3556262

Френският инженер Ийвс Жирард проектира Osirak така, че наистина да бъде нестабилен в опитите си да се произвежда оръжие. По-късно Уилсън ще допълни мнението си с факта, че всички негови колеги е трябвало да направят симулация за добив на изотопи  и нито една не показвала особена стабилност, без да рискува или застраши мирното население, следователно продажбата на тази технология била напълно измамна.

През това време, Израел определено не бил особено щастлив от развитието на своята съседка. Политическите отношения са далече от разумни и приятни. Изборът на Менахем Бегин (като министър-председател на Израел) му дава правото да подпише празен чек и да го връчи на армията с идеята, че те ще намерят отговор за унищожаването на новата играчка на Саддам. Произведен е идентичен модел със същите размери на Osirak и практикуването на бомбен заход започва. По време на тренировките умират 3-ма души, но за Израел, целта е жизнено важна. Агентите на Мосад търсят всякакви начини, за да забавят и дори да предотвратят строежа. Някои поставят бомби в основните, които трябва да отплават за Ирак. Други внедряват собствени агенти директно в централата.

Френски и италиански фабрики са многократно притискани и след сериозно количество заплахи, Франция добавя клауза, в която изисква френски инженери да присъстват по всяко време в реактора и да следят за какво наистина се използва той. Проблемът в този момент за Израел е фактът, че крехките дипломатически отношения могат да се нарушат във всеки един момент. Конфликтът от октомврийската война с Египет започва да затихва. Навлизането във въздушното пространство на Йордания няма да доведе до нищо добро. Въпреки всички опити за откриването на разумно решение, агентите на Мосад споделят, че през 1981-а година, Ирак ще получи горивото и реакторът ще бъде пуснат в експлоатация.

Hatzerim_240613_F-16

Емблемата на мисията – полет до реактора и унищожаването му.

Снимка: By Oren Rozen – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27715399

Тук идва времето и за бойното кръщене на изтребителите F-16. Макар и по договор, Иран да е била първата страна за доставка, военните действия в страната не позволявали безопасно изпълнение на поръчката, Израел нямал нищо против да получи точно това оръжие. Проблемът обаче оставал, самолетите нямат достатъчно гориво, за да направят полета, следователно някъде в полет трябва да се случи презареждане. Разузнаването получава и друга интересна новина. На границата между Ирак и Саудитска Арабия има сляпо петно, позволяващо на изтребителите да минат незабелязано.

Още по-добрата новина е, че никой от Ирак не очаквал удар от Саудитска Арабия, следователно и шансовете за успех са достатъчно добри. Сякаш картите се нареждали в полза на пилотите, защото преди началото на мисията, разузнавателни самолети на Израел докладват, че последният въздушен сблъсък между Иран и Ирак показва сериозно отслабване на авиацията на Саддам. На 7-и юни, 8 самолета F-16 политат в посока Ирак, придружавани са от 6 F-15 самолета. Измислено е и елегантно решение за пребиваването в чуждо въздушно пространство. По време на полета, пилотите трябва да използват акцент и да говорят на арабски и да се представят за арабски самолети, когато навлизат във въздушното пространство на Йордания, същите трябва да се представят за арабска патрулна формация, която се е отклонила от курса. Набавени са резервоари за свръхдълги  полети, които ще бъдат изхвърлени преди бомбардировката.

Любопитен факт е, че пилотите не подозирали, че прелитат точно над яхтата на царя на Йордания, намираща се в залива Акаба. Един бърз поглед на Хусейн бин Талал му подсказал, че израелските самолети имат само една цел и това е реактора Osirak. Царят бързо телефонирал в страната и настоявал да се изпрати предупреждение на Ирак, но поради лошата връзка, същото никога не било изпратено и израелските F-ове успели да навлязат в Ирак без никакви проблеми. В 18:35 американските F-16 започват заход над реактора.

Съдбата е изцяло на тяхна страна, първо с пропадналата комуникация и второ – идвало време за смяната на персонала на ПВО-тата. Всички отивали на вечеря и изключили радарите. Със скорост от 1100 км/ч, изстребителите започнали да пускат своите бомби на 5-секундни интервали. Поне 8 от 16-те бомби са успели да паднат директно върху купoла на реактора. Събудилата се иракска защита започнала ожесточен обстрел, но така или иначе целта е била поразена фатално. Издигането на безопасна височина позволявала на пилотите да се скрият високо в облаците и да се приберат спокойно.

Ilan Ramon After Iraqi Reactor Strike

Част от пилотите, участвали в операция „Опера“.

Трусовете от бомбардировките се чуват чак в Багдад. Малко по-късно и небето над столицата е разцепено от звука самолетните двигатели. Някои дори ще видят огнената диря, която ще остане в залязващото слънце. Боядисани в пустинен камуфлаж с курс право срещу слънцето, пилотите успяват да се скрият много добре от погледите на врага. Точно 2 минути са били необходими за унищожаването на реактора.

Генерал Факри Хюсейн Жабер може само да гледа как Израел прелита и напуска въздушното пространство без никакви затруднения. Следващият ден няма да бъде по-добър. Генералът, заедно със своите офицери, очаква бесилото, при това публично. Историята познава много случаи, в които нациите нападат Ирак, за да осакатят опитите за построяването на оръжие за масово унищожение. Самата мисия се нарежда по качество точно до Пърл Харбър. Това е и бойното кръщене на F-16. Бойният изтребител е актуализиран и в момента от Израел, а много скоро се очаква и последният модел да бъде доставен на въоръжение.

 
 
Коментарите са изключени

Спят ли рибите?

| от |

То не е точно сън, а по-скоро безмоторно плуване, но повечето видове риби прекарват известно време в почивка подобна на сън. И като нас, ако не разполагат с достатъчно време за отмора, по-късно се опитват да компенсират.

Сънят има проста дефиниция, която включва затворени очи и конкретен модел мозъчни вълни в неокортекса. Благодарение на на тези белези за изследователите е сравнително лесно да определят дали човек, друг бозайник или птица спят.  

Това определение обаче не работи при рибите, тъй като те нямат нито неокортекс, нито клепачи. Затова изследователите са принудени да разчитат на директни наблюдения на поведението им, за да определят кога и дали спят.

Обикновено, когато една риба „спи“, се наблюдават четири явления: (1) неактивност за дълго време; (2) характерна поза за почивка (като, например, отпусната опашка); (3) повторение (почивка по едно и също време на денонощието и по със същите белези) и (4) намалена чувствителност към околната среда (трудно събуждане).

Oreochromis-niloticus-Nairobi

Тилапия

Различните видове риби дремят по различни начини. Например, тилапията е била наблюдавана според горните изисквания да спи на дъното на водата, както и кафявият сом, но той спи под ъгъл между 10 и 30 градуса спрямо дъното с отпусната опашка и разпънати перки. Освен това някои видове бас и костур спят върху или под трупи на паднали дървета, а рибите, които живеят около коралови рифове, често се крият в цепнатините на рифа през нощта, за да дремнат.

При много видове риби през този период на покой се наблюдава по-ниска сърдечна и дихателна дейност, както и по-малко движения на устата, хрилете и очите. За някои видове, като сините и сивите акули, намалената чувствителност е толкова дълбока, че изследователите могат да ги хванат с ръце и да ги местят из водата без да предизвикват никаква реакция.

Интересното е, че някои видове риби изглежда никога не спят. И скумрията, и леферът плуват постоянно и въпреки че плуват по-малко през нощта, отколкото през деня, те остават чувствителни към дразнения през цялото денонощие. Една нощна птица, калифорнийската рогова акула, е далеч по-активна през нощта, но това съвсем не означава, че прекарва деня си в сън. Други видове риби, които никога не изглеждат да спят, всъщност могат да си придремват от време на време, в това число много, които живеят на големи пасажи. Според една теория за съня при рибите, някои от тях забелват очи, когато спят, а други просто изпадат в нещо като нашето замечтано състояние по време на покой.

А някои риби пък въобще не дават признаци на сън, докато са млади, но до голяма степен като нас хората, започват да спят редовно, когато достигнат зряла възраст. Някои други риби, които обикновено спят през нощта, като тавтога, пък спират всякакви признаци на сън по време на периоди на миграция и хвърляне на хайвера.

Freshwater angelfish biodome

Скалариите са представители на цихлидите

Някои цихлиди и триигли бодливки напълно забравят за съня, докато инкубират яйцата си. Тогава те не само ги защитават, но и ги вентилират като по този начин осигуряват непрекъснато снабдяване с кислород за потомството.

Zebrafisch

Данио, известно още като Риба зебра

Някои видове риби, които обичат съня, ще предприемат целенасочени действия да си наваксат загубения сън. В проучване от 2007 г. няколко изследователи безмилостно изтормозват група рибки данио като редуват чукане по аквариума със звуци от подводен говорител, за да ги държат будни. Те остават напълно лишени от сън по време на стандартния си 6-часов тъмен период, а съответно на следващия ден изследователите оставят аквариума тъмен и след проведени екперименти забелязват, че рибките са значително по-трудни за екзалтиране, а нормалното количество движения в устата и хрилете спада наполовина.

Чукането по аквариума изглежда е популярна техника сред изследователите на съня сред рибите. През 2011 г. биолози от Университета в Ню Йорк използват тази техника, за да установят, че пещерните риби не спят много в сравнение с техните братовчеди, които живеят на повърхността.

Те наблюдават четири вида риби (от водите на североизточна Мексико): повърхностните риби от вида Astyanax mexicanu, както и три пещерни вида Pachón, Tinaja и Molino. И в крайна сметка откриват, че повърхностните риби спят около 4 пъти повече от пещерните (800 минути за 24 часа в сравнение със 110-250 минути).

Колкото и садистично да изглежда стореното на клетите рибоци (поне за тези от нас, които обичат съня), биолозите от Университета в Ню Йорк лишават мексиканската риба от сън и като местят аквариумите веднъж на минута. Със сигурност рибите будуват по-дълго, отколкото са свикнали и подобно на своите братовчеди данио, те си наваксват като на следващия ден спят повече.

В стремежа си да научат защо пещерните риби спят по-малко, учените в проучването от 2011 г. кръстосват пещерни риби с повърхностни риби, за да видят дали има наследствени фактори в съня. Забележителното е, че така създаденото поколение наследява нуждата за по-малко сън на пещерната риба и в резултат изследователите заключават, че има генетична основа, която регулира съня, а генът на пещерната риба е доминиращ.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Робърт Клайв – господарят на Индия

| от |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средата на XVIII век е една от най-бурните епохи в човешката история. Успоредно с вихрещото се в Европа просвещение, силите на Стария свят се отправят през морета и океани за да коват грамадни колониални империи, чието съществуване завинаги променя курса на историята. Не съществува друга нация, която така да е повлияла на отвъд европейските земи в степен, съпоставима с постигнатото от британците.

Британската колониална империя започва като една несериозна авантюра през XVII век със създаването на няколко забравени от бога колонии в Северна Америка и придобиването на няколко пристанища в Мароко и Индия като зестра от Португалия в самото начало на XVIII век. От тук нататък, Лондон поема по пътя към величието, постлан с телата на милиони загинали, прекършените щикове на десетки вражески армии и отмъкнатите богатства на безброй земи. Това пътешествие към имперска слава е в повечето случаи продукт на личния хъс и амбиции на някои от най-безпардонните и безскрупулни авантюристи в историята. Твърде често те действат на своя глава, следвайки своите правила и своите амбиции. В този смисъл, Британската империя от XIX век е също толкова плод на частната инициатива, колкото и испанската два века по-рано.

Сред имената на завоевателите, авантюристите и откривателите, направили Великобритания най-голямата империя в историята (над 33 млн. кв. км площ), едно име блести с особена, собствена светлина – Робърт Клайв, първи барон Клайв.

Shah_'Alam_conveying_the_grant_of_the_Diwani_to_Lord_Clive

Снимка: By Benjamin West – British Library https://www.theguardian.com/world/2015/mar/04/east-india-company-original-corporate-raiders, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19121878

Робърт Клайв е роден в имението Стич Хол, графство Шропшър на 29 септември, 1725 г. Семейството му е част от дребната аристокрация, т.нар. джентри и заема редица постове в администрацията на Англия още от времето на Хенри VII. Баща му, който също се наричал Робърт, бил адвокат и член на Парламента. Семейство Клайв имали общо 13 деца, от които седем дъщери и шестима синове. Робърт бил най-големия, а шест от братята и сестрите му така и не доживели пълнолетие. Младият Робърт има трудно детство – семейството не е особено заможно и за да се прехранва, децата са изпратени за отглеждане при роднини. Робърт израства в Манчестър при леля си, след което отново се връща у дома в Стич Хол. Всички спомени на свидетели подсказват, че е бил побойник и главатар на местна банда, която рекетирала търговците, заплашвайки ги с вандализиране на магазини, работилници и отмъкване на стоки. Учението му е пълен провал – преди да навърши 12 вече е сменил три училища, без да придобие базовите за онова време умения и познания. Това, което пропуска като образование наваксва с добър усет, природна интелигентност и чудовищна амбиция.

Когато става на 19, баща му издейства за Робърт позиция на агент на Източноиндийската търговска компания (ИТК). Той заминава за Бомбай (дн. Мумбай), но по пътя корабът му се отбива през Бразилия, където прекарва девет месеца за необходими тежки ремонтни дейности. През това време, Клайв научава да говори португалски от местните моряци, докато обикаля пристанищните забележителности. В крайна сметка младежът пристига в Мадрас (дн. Чаннай) и прекарва следващите две години като помощник в различни търговски обекти на ИТК. По това време си осигурява достъп до библиотеката на местния британски губернатор и започва да чете огромни количества литература, наваксвайки сам с образованието, което пропуска като дете. Относително монотонното му ежедневие е нарушено от пристигането на френски войски, които обсаждат Мадрас.

В хода на Войната за Австрийското наследство (1740-48г.), Франция и Великобритания водят военни действия в Индия, където французите се опитват да завземат британските позиции в югоизточните части на Субконтинента. Мадрас е превзет в началото на септември, 1746 г. Жителите му са принудени да се закълнат във вярност на Франция, но Робърт Клайв не е от хората, които превива коляно. Отказва публично, след което бяга от затвора и успява да достигне до най-близкия форт на ИТК, където се отказва от по-престижния пост на „фактор“ и се записва като редови войник. През следващите две години се сражава храбро срещу французите и участва в обсадата на Пондишери, за което си представяне е повишен в чин младши лейтенант. Няколко месеца по-късно, британците организират експедиция срещу местен раджа. Клайв, вече повишен в лейтенант, се записва доброволец и отново се прочува, повеждайки лично един отряд от около 200 души през придошла от дъждовете река. Макар силите му да са обкръжени, те успяват да задържат позициите си няколко часа до идване на подкрепления. Самият Клайв получава няколко рано но не спира да се сражава и да командва. Въпреки храбростта му обаче, ИКТ решава да направи съкращения във военния бюджет и той така и не получава чин капитан, на който се надява. От друга страна, негови покровители му издействат назначаване като интендантски офицер в един от фронтовете на ИКТ – доста доходоносна позиция, с оглед възможността за допълнително прибиране на суми „под масата“.

Cleve_at_the_siege_of_Arcot_(1751)

Снимка: By Ernest Wallcousins (1883-1976) – https://archive.org/details/pioneersinindia00johniala, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68346013

През 1751 г., след като прекарва известно време на рехабилитация в Бенгал (през 1749-50 г., получава нервно разстройство), Клайв се завръща в бойните редици и отново блясва с дързостта си. Подкрепяния от Франция владетел на Карнатака атакува позициите на ИТК в югоизточна Индия. Клайв повежда малък отряд от 500 души в тила на врага и завзема столицата Аркот. Решен да върне основната си позиция, владетелят (науаб) Чанда Сахиб повежда ок. 7 500 души, сред които и френски части срещу Крайв и отряда му. В поредица от изненадващи нощни рейдове, Робърт Клайв успява да нанесе няколко последователни поражения на индийските войски. Обсадата продължава почти два месеца, а гарнизонът губи половината си бойци, най-вече от разразилите се в блокираната крепост болести. Въпреки това, Клайв не се предава. По време на финалния щурм на крепостта на 14 ноември, 1751 г., англичаните избиват над 400 вражески войници, губейки едва 5 души. Победата е последвана от още две години напрегната кампания, в крайна сметка доведена до успешен край от британците, които поставят свой човек на трона на Аркот. След този успех, Клайв получава широко признати във Великобритания. Самият премиер Уилям Пит Младши хвали този „пратен от небесата, самоук пълководец“. В резултат от военните успехи, Клайв, който се връща в Англия през 1753 г., получава няколко последователни мандата в Парламента между 1754 и 1755 г.

Завръщането на Клайв в Индия съвпада с нова местна война, този път срещу Бенгал. Повишеният в чин подполковник Робърт Клайв поема командването на сухопътна експедиция, която паралелно с ескадра, водена от адмирал Джеймс Уотсън, трябва да възстанови контрола над британците над град Калкута, загубен през юли, 1756 г. Британците успяват да завземат града обратно, заедно с няколко крепости около него в края на 1756 г. Няколко седмици по-късно, бенгалският владетел пристига със силна армия – британците я описват като 100 000-на, но вероятно става дума за три пъти по-малко войски. Въпреки това, Клайв разполага с едва 2000, когато е блокиран от враговете. През нощта на 4 срещу 5 февруари, 1757 г., Клайв повежда войските си в ускорен марш право през вражеския лагер за да пробие блокадата и да се изтегли. Макар и да дава немалки жертви – 37 убити и около 150 ранени, британският контингент респектира бенгалските войски и няколко дни по-късно те връщат Калкута на ИКТ. Със своята дързост, Клайв отново постига наглед невъзможното.

Няколко месеца по-късно, в средата на месец юни, британците продължават опитите си да неутрализират Бенгал, подпомаган от Французите. Двете европейски сили отново са във война (т.нар. Седемгодишна война 1756-1763г.) и използват местните владетели като пионки в глобалната си игра. На 23 юни, около 60 000 бенгалски войници застават срещу 3 200 британски и местни съюзнически части. Клайв излиза на бойното поле и печели, но не в битка. Няколко дни по-рано, той се е договорил с един от водещите противникови генерали – Мир Джафар, който срещу обещание да получи трона на Бенгал, предава своя владетел и дезертира на страната на британците.  Бенгалската армия се дезинтегрира, а англичаните печелят почти безкръвна победа.  Седмица по-късно Мир Джафар взема трона, а Клайв си тръгва със злато, сребро и бижута на стойност 160 000 тогавашни лири (30 милиона в днешна валута). Джафар раздава половината съкровищница на Бенгал на ИТК и нейните служители, с което изпълнява обещанието си, дадено пред Клайв преди „битката“ при Пласи.

Clive

Снимка: By Francis Hayman – http://www.sterlingtimes.org/memorable_images56.htm (http://www.sterlingtimes.org/clive_of_india.jpg)NPG link: http://www.npg.org.uk/collections/search/portrait/mw01347/Robert-Clive-and-Mir-Jafar-after-the-Battle-of-Plassey-1757Current image source [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=565912

През следващите няколко години, Клайв се издига до командващ на британските сили в североизточна Индия. В тази си роля, той реформира местните наемнически корпуси – т.нар. сепои. Те биват прекарани през тежки тренировъчни програми, чиято цел е да ги доближат като качество до европейските войски. Междувременно, чрез подчинените си, Клайв успява да блокира опитите на Моголската империя да установи влиянието си по течението на р. Ганг и също така да контрира опитите на Нидерландия да възстанови изгубените си позиции в Източна Индия. Към 1760 г., когато се връща във Великобритания за втори път, личното богатство на Клайв се оценява на 300 000 паунда (ок. 55 500 000 паунда сегашни пари) и годишна рента от 27 000 паунда (5 000 000 в сегашни лири). Личното му обогатяване, както и цялостното изцеждане на ресурси от страна на ИТК, стават пряка причина за прочутия Бенгалски глад от 1770 г., в следствие на който, според различни оценки, загиват над 10 000 000 души.

Неприлично богат, безпардонен и на върха на славата си, Клайв се прибира във Великобритания. Използвайки своите ресурси, той си купува баронска титла в Ирландия, пожизнено място в Парламента като представител на град Шръсбъри в родното си графство Шропшър и става близък с Двора. Освен това, заделя средства за да си осигури докторска степен по право от университета в Оксфорд, въпреки че формално не е завършил дори основното си образование. Същевременно урежда своите роднини със щедри годишни субсидии и плаща за реставриране на семейното имение Стич Хол по последните стандарти на епохата. През 1765 г., Клайв заминава за Индия за последен път.

Като губернатор на Бенгал от името на ИТК, Клайв се заема да се справи с поредното надигане на местните владетели в опит да се справят с британците. Подчинените му командири печелят няколко важни победи, а Клайв затвърждава успехите с дипломатически триумф – в замяна на върнатите на моголите земи, Великият Могол – владетелят Шах Алам II, издава ферман, с който узаконява британските вадения в Източна Индия и създава легалната основа за по-късния Британски Радж. С този брилянтен дипломатически ход, Робърт Клайв на практика създава Британската империя в Индия, завършвайки своето завоевателно дело, започнато с обсадата на Акот.

След общо три години в Индия, Клайв се завръща в Британия през 1768 г. Срещу него са свикани няколко дела в Парламента, насочени към начина, по който придобива своето състояние в Индия. Собствените му думи, когато се защитава са доказателство за етиката в британските колониални служби и по-специално в ИТК – „Не направих нищо, което не беше обичайно за Източноиндийската компания. Нещо повече, предвид отворилите се пред мен възможности, аз сам съм удивен от собствената си скромност.“ В крайна сметка е оправдан по всички обвинения и дори е издигнат в рицар от Ордена на Банята.

През последните години от живота си страда от тежки проблеми със жлъчката, които го подтикват да използва опиум за да притъпи болката. В крайна сметка, на 22 ноември, 1774 г., Робърт Клайв умира от инфаркт, причинен от свръхдоза опиум. Така приключва жизнения път на един от най-безпардонните и безскрупулни колониални дейци в цялата история на Европа.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Ал Капоне е имал белези по лицето

| от |

Франки Йейл знае, че ключа към това да си велик престъпник се крие в това да си добър бизнесмен. Той започва да се занимава с лед (по онова време не всички хора имат хладилници и ледът си е скъпа стока), продава „защита“ и разширява територията си. В крайна сметка прави достатъчно пари, за да отвори бар в Кони Айлънд, който кръщава Харвард като шега със собственото си име.

Франки Йейл след това наема своя приятел Ал Капоне за охрана там. 

Al Capone in Florida

Когато го отваря през 1917 година, без да знае Бар Харвард се оказва на много стратегическо място. Барът е много близо до водата, което го прави едно от първите заведения, които сервират алкохол от трафикантите на ром по време на Сухия режим (който започва три години по-късно, през 1920 г. ).

Да бъдеш охрана в Харвард изисква „известна финес“, според книгата на Робърт Шьонберг „Mr. Capone“. Трябва да се подхожда с такт, но и с авторитет, но и не чак толкова, че клиентът да не иска да се върне. Капоне се оказва доста добър в намирането на този баланс и освен че е бодигард, става и протеже на Йейл.

Йейл се смята най-вече за бизнесмен, а не за престъпник. Да, изнудва, „защитава“ и рекетира, но за него това е само част от бизнеса. Ако иска някой да бъде набит или дори убит, ще наеме човек да свърши тази работа. В началото Капоне често играе тази роля паралелно с охраняването. Когато той става шефът, също се придържа към тази стратегия. Но Йейл е и доста брутален – има легенда, която гласи, че пребива собствения си 16-годишен брат (защото го лъже) толкова лошо, че трябва да отиде в болница. Капоне следва и този пример.

В Ню Йорк в началото на август 1917 е непосилна жега. За да избягат от високите температури, мнозина идват в Кони Айлънд и се наслаждават на водата. В резултат на това както самият плаж, така и кръчмата на Йейл е претъпкана, поради мястото си, хладнината от вентилаторите и студените напитки.

Та ето как Ал Капоне получава белезите си.

7f82d6aee4c6262a02090a3afd9b25b8

Един ден момче на име Франк Галучио влиза в бара с приятелка си, Мария Танцо, в едната ръка и по-малката си сестра, Лена, в другата. Капоне, който тогава е на 18 години, забелязва Лена в тълпата и след известно зяпане отива при нея и я кани да се разходи с него по плажа. Тя отказва и Капоне уж си тръгва, но продължава да я гледа от далече.

Малко по-късно той я кани отново на разходка и Лена, вече подразнена, информира брат си за досадния човек. Тя обаче иска Франк да го накара да спре „по мил начин“. Галучио предприема действия, напълно наясно, че може да стане лошо. Той казва на двете момичета да го изчакат отвън. Докато излизат обаче, Капоне подвиква на Лена: „Едно нещо ще ти кажа, имаш хубаво дупе и го казвам като комплимент.“

Чувайки това, Галучио настоява за извинение от Капоне. Той, разбира се, не се извинява и казва на Галучио, че само се шегува.

Тук положението ескалира. Галучио e 1,67 висок и не особено здрав, докато Капоне е 1,80 и доста месест. В това неравностойно положение, Галучио вади ножа си и го размахва към Капоне, успявайки да го закачи три пъти по лицето и горната част на врата. Противникът му пада в локва кръв, след което Франк бяга.

Ал Капоне е закаран в местната болницата, където получава 80 шева, а докторите му казват, че ще има белези завинаги. Галучио, знаейки какво е направил и на кого го е направил, съвсем нормално, се страхува за живота си. Това става ясно, когато Франки Йейл прави среща със служителя си и с Галучио в Харвард. След като мъжете сядат, Йейл кара Капоне да покаже на Галучио гигантските си белези, татуирани на врата и лицето му завинаги, и които в крайна сметка ще му спечели прякора  Белязания.

Галучио, мислейки, че това е краят на живота му, се опита да се обясни. Но Йейл никога не е имал намерение да го наранява или убива. Той е бизнесмен и просто иска да спечели от този инцидент. Затова нарежда на Галучио да плати на Капоне 1 500 долара за неудобството му (около 27 000 долара днешни пари), а Капоне ще обещае, че никога няма да търси отмъщение. Йейл ще заеме парите на Галучио, който съответно ще му ги върне с лихва. Всички на масата се съгласиха на това и въпросът е решен.

През кариерата си Капоне ще твърди, че получава белезите във Франция, по време на Първата световна война. Общо взето рядко признава факта, че псевдонимът му идва от сбиване в бар, когато по-малък мъж от него му нарязва лицето, защото прави груби коментари по сестра му.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Монополи – 1936 година

Коледа е специален празник, в който децата трябва да получат своята доза щастие. Знаем историята за белобрадия старец, почитаме и раждането на Христос, но когато сме били малки, единствената голяма радост е какво ще открием под елхата. През годините всяко дете е имало най-желана играчка. Съревнованието е било сериозно и след като видяхте историята на йо-йо-то, както и на кърпичката с Мики Маус, препоръчваме да се запознаете с най-желания подарък за Коледа през далечната 1936 година – Монополи.

Историята на тази игра не е толкова лесна за проследяване, особено след като разберем, че до преди 4-5 години се смяташе, че зад създаването ѝ стои г-н Чарлз Дароу. Човекът е отговорен за представянето на играта пред света, както и за създаването на много главоболия в издания като „Стани богат“, където някои от въпросите са:
„От кой град са взаимствани първите четири гари?“
„Улиците на кой град са използвани за първи път на дъската на Монополи?“

Много участници са изгаряли по тази тема, но истината е, че Чарлз никога не е направил абсолютно нищо, освен да открадне играта от своя приятелка. Оригиналният създател е Лизи Магий. Идеята е била да покаже на света еднократния данък на Хенри Джордж. Идеята на Хенри е била да позвли на хората да притежават стойността на ресурсите, които изработват, но не и да притежават земята, която според самия него трябва да е справедливо разпределена. Връщайки се обратно на историята на Лизи, дамата патентова своята игра през 1904 година, името ѝ е „Играта на хазяйна“. Публикува и два вида правила, които могат да се играят на дъската. В първия случай, когато някой започне да печели, неговата печалба се разпределя между всички и във втория случай ще печелят само онези, които изграждат монопол и съсипват противника. Една вечер Лизи посреща Ещер Джоунс и Чарлз Дароу на гости.

BoardGamePatentMagie

Снимка: By Drawing for a Game Board, 01/05/1904. This is the printed patent drawing for a game board invented by Lizzie J. Magie. From the U.S. National Archives. Item from Record Group 241: Records of the Patent and Trademark Office, 1836 – 1973. Location: Civilian Records LICON, Textual Archives Services Division (NWCTC), National Archives at College Park, 8601 Adelphi Road, College Park, MD 20740-6001 PHONE: 301-837-3480, FAX: 301-837-1919, EMAIL: inquire@nara.gov Source – Brian0918, Image:BoardGamePatentMagie.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=286628

Всички изиграват няколко игри и на тръгване Дароу иска правилата за играта. Същата вечер започва да копира цялата идея и я кръщава „Монополи“. С това успява да спечели гнева на Лизи, както и много милиони от патента. Впрочем по-късно патентът е закупен за скромната сума от 500 долара, а притежател стават братята Паркър. Оригиналното издание на тази игра се появява на 31 декември 1935 година, когато първите улици са взети от центъра на Атлантик Сити. На следващата година става най-желаната игра за малки и големи и мнозина започват да изграждат своята финансова култура.

През Втората Световна война тръгва и една друга тенденция, Монополи започва да се изпраща с благословията на Британските тайни разузнавателни служби до различни военнопленниици. В кутиите били скрити карти на областта, в която се намират, пари, както и различни необходими средства за бягство. Фалшиви благотворителни дружества се занимавали с логистиката. Холандия в този момент е окупирана от нацисти и същите не били особено очаровани, че местното население играе с британски паундове върху английски улици. По тази причина бързо се изготвя холандска версия с улици и валута. До днес се използва точно немската версия поради простата причина, че никой не е сложил нацистки елементи. Малко след войната започва да изплува отново истината.

След като Лизи има патент, но е превърната в стара леля, която само кряка и не получава никакво внимание, братята Паркър продължават да използват документа си. Ралф Анспач публикува своя версия на Анти-Монополи през 1973 година, използвайки стария лиценз и практически доказва, че не нарушава авторското право на настоящите притежатели. Оказва се, че след като има стар патент и неговият собственик няма наследници, Анспач не би трябвало да нарушава закона. Единственият проблем е, че господата все пак не успяват да се възползват от правилата. Това официално оставя фирмата им Hasbro като отговорник на Монополи франчайза. С времето Ралф все пак успява да пусне своята игра, но не без да прави сериозни преговори с Hasbro.

Hasbro_4c_no_R

Снимка: By Hasbro (Uploaded by JMGav87) – Hasbro, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40182113

През 1991 година Hasbro официално стават притежатели на правата и започват редица подобрения. Едно от тях е именно богатия г-н Пенибагс. Облечен е с костюм, папионка и бомбе. Неговата първа поява е върху някои елементи на дъската като „Безплатен паркинг“ и „Отидете в затвора“. Първата му поява обаче е върху картите „Шанс“ и „Общински съвет“. Негов автор е Дан Фокс, който остава неизвестен до 2013 година. Може да си мислите, че има монокъл, но се оказва, че оригиналният герой никога не е имал и грешката става с г-н Пийнът. Годината на неговото представяне е 1946 и е използван г-н Дж. П. Морган за модел. Днес играта продължава да има огромен публичен интерес и практически се използва за финансово възпитание на деца.

Мнозина могат да видят от първо лице какво точно причиняват данъците и таксите на хората, а най-важното е, че през 1936 година играта не е била особено трудна за закупуване – 2 долара и получавате оригиналното копие. Правилата обаче се променят значително през следващите години и дори се въвежда факторът „стареене“. В него след определени ходове играчът умира и се изчисляват неговите натрупани финанси. Един друг забавен въпрос от „Стани Богат“ по тази тема остава:
„Колко са всички пари в банката?“
И отговорът е твърде лесен – 20 580 долара, но само ако някога сте си направили труда ги преброите. Сумата не е променяна и до днес, особено след като парите така или иначе са най-често в банката, която по един или друг начин няма да банкрутира. И ако се чудите защо Монополи става толкова популярна игра, може да се замислите, че ентусиасти са играли около 70 последователни дена, до този момент е единствената игра, която е играна в подземие на затвор и атомна подводница – най-вероятно не се споделя за останалите.

Rich_Uncle_1946_Cover

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=19312121

Ако все пак искате да направите добро впечатление, най-скъпото издание на популярната игра струва около 2 милиона долара и е изработено от бижутера Сидни Мобел. Творението е представено през 1998 година и печели вниманието на аудиторията. И това далеч не покрива всичко. В последните години се провежда сериозен световен шампионат и домакини са градове като Токио, Монте Карло и Торонто. Първият шампионат се провежда през 1973 година, а американец не е печелил състезанието от 1974 г. И до този оммент трябва да знаете, че почевече от 5 милиарда малки къщички общо са били произведени за играта.

Класическата игра със сигурност може да научи мнозина на финансова култура, цената на риска, както и изграждането на бизнес нюх. Липсва статистика, която да покаже колко от познатите милионери днес са играли Монополи, но имайки предвид широката разпространеност – доста. И така, през далечната Коледа на 1936 г. е ясно, че децата са искали само едно: „Да отидат в затвора и да пропуснат три хода“!

 
 
Коментарите са изключени