shareit

Как израелски F-16 спряха производството на плутоний в Ирак

| от |

През 60-те и 70-те години на миналия век, Ирак се опитва да подпише договор с Франция и Италия за доставянето на атомен реактор, с чиято помощ страната ще започне да „произвежда ел. енергия“. Ирак иска да закупи реактор, какъвто се използва и в Чернобил. Нито една от двете страни не е съгласна да партнира с Ирак и Саддам Хюсейн, особено след като диктаторът показва своята емоционална нестабилност в управлението.

С дълги преговори Франция е съгласна да продаде изследователски реактор Озирис, към това добавят и по-малък Isis реактор (няма нищо общо с терористичната група), 72 килограма от обогатен уран и програма за тренирането на персонал. Общата цена на цялото удоволствие възлиза на 300 милиона долара. През 1976-а година, сделката е завършена и започва доставката. Важно е да споменем, че въпросният изследователски реактор не се използва за производство на електричество. Основната му цел е да произвежда радиоактивни материали за производство на ядрено оръжие или извличане на такъв материал за създаването на атомна подводница. Имайки предвид скромния излаз на Ирак към Персийския залив, категорично можем да бъдем сигурни, че изобщо не става въпрос за създаването на подводници.

Osirak

Реакторът Osirak в строеж.

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=29954034

Историята е пълна с въпросителни в този случай. Саддам започва да се представя като истински диктатор, всички са против неговата политика за производство на атомно оръжие и дори се опитват да го свалят от трона, докато Франция прави сделка за 300 милиона долара и с това дава властта за производство на атомно оръжие.

Първата доставка към Ирак от 12.5 килограма уран пристига през 1980-а година. Двете страни подписват договор, който не позволява на клиента да притежава повече от 24 килограма уран в страната. По-високо количество би позволило и бързото създаване на атомни бомби. Франция и Ирак до този момент продължават да твърдят, че реакторът е закупен за изследователски цели, а не за създаване на военно оръжие. Osirak (съчетанието на името Озирис и Ирак) е и причината за толкова дългото въздържание на всички останали страни да се намесват в конфликта или да изказват мнение. Впрочем, големият въпрос винаги ще бъде: имаше ли Саддам оръжие за масово поразяване?

Някои агенции твърдят, че реакторът е разполагал с необходимото количество обработен плутоний за бойни цели, а според п-р Ричард Уилсън, който е посещавал въпросното здание (след бомбардировките) – шансовете за производство на такъв ресурс, автоматично показват, че времето за добиване с тази скорост може да отнеме десетилетия, а не години. Практически, преди появата на Osirak, атомната програма на страната не се е смятала за потенциално опасна.

IAF_F-16A_Netz_243_CIAF_2004

Един от 8-те F-16, който лети до Ирак.

By KGyST – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3556262

Френският инженер Ийвс Жирард проектира Osirak така, че наистина да бъде нестабилен в опитите си да се произвежда оръжие. По-късно Уилсън ще допълни мнението си с факта, че всички негови колеги е трябвало да направят симулация за добив на изотопи  и нито една не показвала особена стабилност, без да рискува или застраши мирното население, следователно продажбата на тази технология била напълно измамна.

През това време, Израел определено не бил особено щастлив от развитието на своята съседка. Политическите отношения са далече от разумни и приятни. Изборът на Менахем Бегин (като министър-председател на Израел) му дава правото да подпише празен чек и да го връчи на армията с идеята, че те ще намерят отговор за унищожаването на новата играчка на Саддам. Произведен е идентичен модел със същите размери на Osirak и практикуването на бомбен заход започва. По време на тренировките умират 3-ма души, но за Израел, целта е жизнено важна. Агентите на Мосад търсят всякакви начини, за да забавят и дори да предотвратят строежа. Някои поставят бомби в основните, които трябва да отплават за Ирак. Други внедряват собствени агенти директно в централата.

Френски и италиански фабрики са многократно притискани и след сериозно количество заплахи, Франция добавя клауза, в която изисква френски инженери да присъстват по всяко време в реактора и да следят за какво наистина се използва той. Проблемът в този момент за Израел е фактът, че крехките дипломатически отношения могат да се нарушат във всеки един момент. Конфликтът от октомврийската война с Египет започва да затихва. Навлизането във въздушното пространство на Йордания няма да доведе до нищо добро. Въпреки всички опити за откриването на разумно решение, агентите на Мосад споделят, че през 1981-а година, Ирак ще получи горивото и реакторът ще бъде пуснат в експлоатация.

Hatzerim_240613_F-16

Емблемата на мисията – полет до реактора и унищожаването му.

Снимка: By Oren Rozen – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27715399

Тук идва времето и за бойното кръщене на изтребителите F-16. Макар и по договор, Иран да е била първата страна за доставка, военните действия в страната не позволявали безопасно изпълнение на поръчката, Израел нямал нищо против да получи точно това оръжие. Проблемът обаче оставал, самолетите нямат достатъчно гориво, за да направят полета, следователно някъде в полет трябва да се случи презареждане. Разузнаването получава и друга интересна новина. На границата между Ирак и Саудитска Арабия има сляпо петно, позволяващо на изтребителите да минат незабелязано.

Още по-добрата новина е, че никой от Ирак не очаквал удар от Саудитска Арабия, следователно и шансовете за успех са достатъчно добри. Сякаш картите се нареждали в полза на пилотите, защото преди началото на мисията, разузнавателни самолети на Израел докладват, че последният въздушен сблъсък между Иран и Ирак показва сериозно отслабване на авиацията на Саддам. На 7-и юни, 8 самолета F-16 политат в посока Ирак, придружавани са от 6 F-15 самолета. Измислено е и елегантно решение за пребиваването в чуждо въздушно пространство. По време на полета, пилотите трябва да използват акцент и да говорят на арабски и да се представят за арабски самолети, когато навлизат във въздушното пространство на Йордания, същите трябва да се представят за арабска патрулна формация, която се е отклонила от курса. Набавени са резервоари за свръхдълги  полети, които ще бъдат изхвърлени преди бомбардировката.

Любопитен факт е, че пилотите не подозирали, че прелитат точно над яхтата на царя на Йордания, намираща се в залива Акаба. Един бърз поглед на Хусейн бин Талал му подсказал, че израелските самолети имат само една цел и това е реактора Osirak. Царят бързо телефонирал в страната и настоявал да се изпрати предупреждение на Ирак, но поради лошата връзка, същото никога не било изпратено и израелските F-ове успели да навлязат в Ирак без никакви проблеми. В 18:35 американските F-16 започват заход над реактора.

Съдбата е изцяло на тяхна страна, първо с пропадналата комуникация и второ – идвало време за смяната на персонала на ПВО-тата. Всички отивали на вечеря и изключили радарите. Със скорост от 1100 км/ч, изстребителите започнали да пускат своите бомби на 5-секундни интервали. Поне 8 от 16-те бомби са успели да паднат директно върху купoла на реактора. Събудилата се иракска защита започнала ожесточен обстрел, но така или иначе целта е била поразена фатално. Издигането на безопасна височина позволявала на пилотите да се скрият високо в облаците и да се приберат спокойно.

Ilan Ramon After Iraqi Reactor Strike

Част от пилотите, участвали в операция „Опера“.

Трусовете от бомбардировките се чуват чак в Багдад. Малко по-късно и небето над столицата е разцепено от звука самолетните двигатели. Някои дори ще видят огнената диря, която ще остане в залязващото слънце. Боядисани в пустинен камуфлаж с курс право срещу слънцето, пилотите успяват да се скрият много добре от погледите на врага. Точно 2 минути са били необходими за унищожаването на реактора.

Генерал Факри Хюсейн Жабер може само да гледа как Израел прелита и напуска въздушното пространство без никакви затруднения. Следващият ден няма да бъде по-добър. Генералът, заедно със своите офицери, очаква бесилото, при това публично. Историята познава много случаи, в които нациите нападат Ирак, за да осакатят опитите за построяването на оръжие за масово унищожение. Самата мисия се нарежда по качество точно до Пърл Харбър. Това е и бойното кръщене на F-16. Бойният изтребител е актуализиран и в момента от Израел, а много скоро се очаква и последният модел да бъде доставен на въоръжение.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле

| от |

Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.

Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.

Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.

Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.

Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.

Dimmuborgir-stígur

Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.

Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.

В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.

Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.

Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).

В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.

И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.

Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.

Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).

Носете си новите дрехи.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

| от |

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Легендарни битки от Средновековието са във фокуса на третата документална поредица на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“

| от |

Премиерата на „Средновековна слава“ ще се проведе на 21 ноември от 19 часа в Националния археологически музей в София. Десет емблематични и придобили статут на „легендарни“ български победи от далечното минало на България са във фокуса на третата съвместна документална поредица на сдружение „Българска история“ и ЗАД „Армеец“ – „Средновековна слава“. Премиерата на образователния видеопроект ще се проведе на 21 ноември, от 19 часа, в Националния археологически музей в София.

След като през изминалите две години поредиците „Българско военно чудо“ и „Нашите пълководци“ заинтригуваха хиляди, сега третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“ ще се насочи към един още по-далечен период – Средновековна България. А целта му е да създаде вдъхновяващ и критичен поглед към онези бляскави моменти от историята на страната ни, които са поставяли България твърдо на картите на Балканите и Европа.

По време на премиерата ще бъдат представени част от анимационно-документалните видеа, а авторите ще разкажат какво предстои през годината. Входът за премиерата на „Средновековна слава“ е свободен.

 
 
Коментарите са изключени

Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото

| от |

Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.

И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.

Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.

Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.

Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.

С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.

Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…

Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.

Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).

Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.

Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.

Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.

В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.

Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.

„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.

Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.

В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.

Soccer - World Cup Argentina 1978 - Final - Argentina v Holland - Estadio Monumental, Buenos Aires

Пасарела в златните си футболни години!

На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.

Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?

Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.

Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.

С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.

Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.

А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…

 

 
 
Коментарите са изключени