shareit

Изповедта на Махмуд Мухтар за падането на Лозенград през Балканската война

| от |

Със сигурност мнозина са чували за военното чудо, което българската армия постига в Балканската война. Погледът на световните медии е насочен именно към този свиреп военен конфликт. Всеки военен стратег ще остане без думи, спрямо изпълнението на всяко сражение, а на днешната дата в историята ще обърнем внимание на бързото неутрализиране на Лозенград.

Генерал-лейтенант Радко Димитриев остава в историята като един от най-жестоките палачи на турската армия , а що се отнася до Лозенград, там няма място за лъжи. Абдулах паша има тежката задача да се изправи срещу онзи народ, който е търпял зверства V века. Веднъж щом силите са изравнени и българската армия е добре въоръжена, историята бързо променя своя курс, както ще забележим в следващите редове.

Турският главнокомандващ не се намира в особено добро положение, моралът на войниците му отдавна не е на необходимата висота, а липсата на артилерия ще натежи в бъдещето сражение. Междувременно родната армия прави един сериозен маратон, при това в много тежки условия. Според различни изчисления, скъсяването на разстоянието става с изминаването на около 40 километра на денонощие в рамките на пет дена.

Радко_Русков_Димитриев

Снимка: By Неизвестен – http://humus.livejournal.com/4377502.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=62275548

Един маратон обикновено е около 42 километра, но нека не забравяме, че докато атлетите трябва да носят само своето тяло до финала, войниците преминават с пълно бойно снаряжение. На 8 октомври достигат границата, а на следващата сутрин V дивизия влиза в бой с вражеската армия. Междувременно разузнаването докладва, че лозенградският гарнизон се състои от 3-4 дивизи, като 2 от тях най-вероятно се състоят от запасни войници.

С други думи, отбраната на тази крепост е поверена на елитни бойци, които нямат намерение да се предадат без бой. Лозенград се защитава от два северни форта, подготвени със скорострелна полска артилерия. По изчисления на разузнаването, врагът наброява около 44 хиляди войника. Интересни са някои от прихванатите документи към турския щаб:

„1. Българската войска май настъпва от три страни с по една дивизия къмм нашата границa.

 2. Две неприятелски дивизии настъпват между Марица и Тунджа към Одрин.“

В документа присъства и разпределение на защитните дивизии, което подсказва няколко основни проблема. Голямата турска армия практичеси съществува само на хартия, липсата на боен дух превежда силите в отбрана. Махмуд Мухтар Паша имал още една мисия, да избере правилната посока за защита на Лозенград и вечерта на 8 октомври свиква военен съвет.

Различни данни показват, че единственото решение е защитниците да се преведат в готовност, но сражението ще се води бавно и методично, изчаквайки противника да се измори сам, вместо да се хвърлят в нападение. Той не подозирал, че силите на Радко Димитриев вече получават заповед да се движат директно към целта си. На 9 октомври сутринта започва сражението в Ериклер.

Luleburgaz_Battle_Postcard

Снимка: By Неизвестен – Собственоръчно сканирано, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19570764

Единствената пречка на Искърския полк е унтерофицерския турски полк. Не се дава шанс на противника да се окопае и да забави значително походът им напред. Дежурната и успешна команда „На нож!“ успява да приключи сражението за един ден. Елитният офицерски турски полк вече не участва в сражение, а в игра на гоненица, българите през целия ден преследват отстъпващия неприятел чак до Лозенград. Ситуацията се повтаря и при Ески-Полос.

Турските сили там имат предимството и защитата на скалистите висоти, следователно спокойно могат да задържат настъпващата българска дивизия. Следващите два дена – 9 и 10 октомври – минават значително тихо и спокойно. Това е времето, в което армията подготвя своето нападение. На в края на 10 октомври българските дивизии повтарят успеха си , игнорират превъзходството на висотата и отново повеждат атака на нож.

Ески-Полос следва същата съдба на отстъпване. В село Петра, където се събира по-сериозна дивизия и отново географското преимущество е на страната на турската армия, започват по-сериозни защитни движения. Тук за първи път влиза в употреба артилерията и се води сериозен обстрел. Моралът се стопява още повече с изсипването на тежък дъжд, който на сутринта на 10 октомври се превръща в буря.

Ottoman_troops_in_retreat_from_Lule_Burgas_across_the_bridge_at_Karisdiran_(1912)

Снимка: By uploader: User:Tommiks – http://en.wikipedia.org/wiki/File:With_the_conquered_Turk_(1913)_luleburgaz.png, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10329824

Докато опитите за задържане са отчаяни на предни линии, първа бригада успява да направи нощен поход и да стигне до тила на десния фланг на Лозенград, преминавайки село Кайва. Тежките климатични условия не спират дългите преходи. Новините за многобройно настъпващ противник се отразяват пагубно на турските дивизии, които без бой изоставят предните позиции на Лозенград и нямат време да преместят своята собствена артилерия. Мухтар Паша получава помощ от 39 000 войници, изпратени да спрат настъплението, но тук те посрещат бягащите свои бойни другари, които разказват за бедствието на предните линии.

Mahmud_Muhtar_Pasha

Снимка: By Unknown author – Forty Years in Constantinople. The Recollections of Sir Edwin Pears 1873-1915 with 16 Illustrations. Herbert Jenkins Limited, London 1916., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=92760624

Голяма част от противниковите части са готови да напуснат полесражението много по-рано и да не дочакат гостите. Има една легенда, в която се разказва, че Мухтар Паша бил сигурен в победата си и на 10 октомври е във военния клуб на града. Там оставя своята златна сабя и компас като знак, че всичко е наред и градът е подсигурен. Докато вечеря у дома си, хората бягат по улиците, а до самия него идва новината, че българската армия напада на нож. Мухтар Паша побързал да напусне града. На сутринта на 11 октомври генерал Радко Димитриев влиза в града, но за изненада разбира, че няма кой да го предаде. На 12 октомври Мухтар Паша изпраща телеграма до везира от град Виза. Текстът гласи следното:

„“Тъй като аз нямам достатъчно време да ви телеграфирам за всичко подобно, съобщавам ви само, че заставих да се закълнат телеграфистите, че ще предадат сега долуследващото копие на получената телеграма от източната армия. Вие сами видяхте състоянието на онези  войски. Тукашните са в същото положение. С подобни войски не е възможно да се продължава войната и да се защитава отечеството. За да не изпаднем в едно още по-лошо положение, моля вашето съдействие пред министерския съвет, към който принадлежите, да се уреди въпроса по дипломатически път.

Главнокомандващ на източната армия – Абдулах“

Тези думи на Абдулах паша са най-чиста истина. Ако аз имах възможност да ви телеграфирам за всичко вчера, то бих ви съобщил, че нашата войска трябва непременно да отстъпи до Чаталджа. Но нашите телеграфни чиновници в Бунар-Хисар, при първия слух за появяването на неприятелска конница, избягаха и затова чак сега аз ви съобщавам следното:

Причината за нашите несполуки трябва да се търсят в лошото устройство на нашите войски и в безпорядъка на нашите запасни. При всичко това дъждът, който продължаваше цяла неделя съвършено уби духът на войските и в течение на 2-3 дни, пътищата се развалиха и не беше възможно да се движат войници и артилерия.

Лошото време и размекналата почва не позволи на трети и шестнадесети корпус да се движат и почти всички останаха на пътя. Не зная точно положението на другите корпуси, но вероятно и те са в такива условия. Невъзможно е да се опише състоянието на духа на намиращите се около мен военни началници, които бяха свидетели на случващото се.

Например в центъра на десния фланг имаше повече от 20 000 души и 70 оръдия, от които само четвърт вземаха участие в боя, а останалите бездействаха. Благодарение на една комична причина, сутринта, преди да се почне боя, група запасни офицери напуснаха позициите си, а след тях тръгнаха и войниците. В следствие на това, резервите и другите части се втурнаха в бягство и целия корпус от 40 000 души беше принуден да отстъпи.

Твърде вероятно е, че в подобно положение се намират и другите корпуси. Военноначалниците, които се намират покрай мен и аз, решихме да вземем със себе си си една или две батареи и полкове, които дойдоха от Бола, за да измием отчасти това петно, което цапа страниците на нашата военна история. Решихме да направим още един последен опит, макар и да не зная, може ли това да се направи с тази тълпа, около която се носи миризмата от цариградски кухни. Даже днес сутринта един от таборите от Бола отказа да се подчини на заповедта да върви напред, а някои от войниците говореха: „Ние не искаме да отиваме, за да ни режат на парчета.“. Джемал-бей помогна за реда.

Извиках офицерите и им показах в какво състояние се намираме, след като разпалих патриотизма им, ги изпратих към частите им. Войниците започнаха вече да грабят и палят турските и християнските села, които са разположени наблизо. Сред тях намерихме и войници на табора Ажион-Карахисар – виновникът за отстъплението и разгрома на целия наш корпус. Всички са предадени на военен съд.

По закон те трябва да бъдат разстреляни. И аз сега дадох заповед да се приведе в изпълнение наказанието им за пример на другите. Доколкото е възможно, аз ще ви държа в течение на работите.

Министър на флотата и командир на трети корпус – Махмуд Мухтар.“

Интересен факт е, че оправданието с дъждовете и липсата на проходимост не се използва от генерал-лейтенант Радко Димитриев. Маратонските преходи дават резултат, а активните бойни действия сломяват окончателно духа на опонента, както можем да забележим в горепосоченото. Завръщането му на предни позиции води до няколко тежки ранявания, но злощастният командир успява да преживее войната.

В последствие е изправен пред военен съд за изплащането на крупни суми на Британското правителство, в последствие е освободен и умира в навечерието на Втората Световна война. Интересен факт е, че като главнокомандващ, Махмуд е прекарал години в обучение в Германия, сражава се в Гръцко-турската война, но очевидно бойният опит и познанията не са били достатъчни, за да намери правилната рецепта в Балканската война.

Заглавна снимка: By International News Association, uploader: en:User:Tommiks – http://en.wikipedia.org/wiki/File:With_the_conquered_Turk_(1913)_The_bridge_at_Karisdiran.png, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10329737

 
 
Коментарите са изключени