shareit

Изгубеният римски легион в Китай

| от Георги Марков |

Каква ще бъде първата ви реакция ако някой твърди, че римски наемнически отряд на служба на хуните е пленен от китайска армия в Централна Азия? Това са пълни глупости, ще отговори всеки със стабилни познания по антична история. Какво ще търси римски отряд в Централна Азия, а следвайки конвенционалната логика – каква работа имат там и китайците по времето на династията Хан?

Понякога историята има своите изкусни начини да ни покаже, че не винаги конвенционалните отговори задължително са верни. Дори и най-налудничавите сценарии могат да се окажат действителност и да затворят устата на академичните историци. В действителност е напълно възможно малка група римски войници да се е озовала на хиляди километри от своята родина, в затънтен край, чието име дори не са чували години по-рано. За стане загадката още по-интересна, днес разполагаме с писмен извор, описващ епизод, който ни навежда на мисълта, че те може и да са влезли в битка с китайски експедиционен корпус в Согдиана – област, разпростираща се на териториите на днешен Узбекистан, Таджикистан и Казахстан.

Китайската наказателна акция в Централна Азия

Династията Хан управлява Китай с много кратки прекъсвания от обединението на Поднебесната империя през 206 г. пр. Хр. до своя залез през 220 г. сл. Хр. През този период нейните императори контролират обширна територия между Сибир и Тихия Океан, разпростираща се на югоизток до полуостров Индокитай. В световен мащаб Китай вероятно е най-могъщата суперсила на своята епоха – единствено Римската Империя в годините на абсолютния си зенит може да се сравнява с нейния териториален, икономически и военен потенциал.

китай-по-времето-на-династията-хан-около-100г.пр.хр
Китай по времето на династията Хан около 100г.пр.хр

Ала подобно на всяка друга суперсила от която и да е ера, Китай трябва да се справя с дръзки и амбициозни съседи по своите граници. Най-опасни от всички за императорите от династията Хан са номадските хунски племена, контролиращи необятните равнини в Централна Азия, северно от Тибет. Разполагащи с първокласна кавалерия и несравнима мобилност, хуните не се притесняват да атакуват китайските търговски каравани далеч на юг, по Пътя на коприната към Индия. Още по-лошо, жадните за власт и плячка конници принуждават някои местни племена под официалната протекция на Китай да им плащат годишен данък – изключителна обида към амбициите на императорите Хан и пряко предизвикателство към техния престиж в Източна Азия.

Около 36 г. пр. Хр. нападенията на хуните стават толкова нетърпими, че китайците най-сетне изчерпват своето търпение. Генерал Чен Тан, „младши протектор на западната граница“, събира мощна мобилна армия и се отправя на една от най-впечатляващите светкавични кампании в древнокитайската история, отдалечавайки се на 1600 километра от изходните си бази. Хуните са принудени да отстъпят дълбоко в Централна Азия, в далечна Согдиана, като се надяват, че китайците няма да ги последват толкова далеч от своите граници. Ала армията на генерал Тан има други планове – тя успява да застигне хуните и да сравни укрепения им лагер със земята, като междувременно убива водача на дръзките конници.

Въпреки изключителната победа, генерал Тан е изправен пред почти неразрешим проблем. За да ускори мобилизацията на своята армия, той е фалшифицирал някои документи и дори заповедта за атака на самия император. Това е углавно престъпление, за което се предвижда смъртно наказание. Ала генералът се надява, че блясъкът на победата ще засенчи срама на извършеното прегрешение. За тази цел Чен Тан заповядва изработването на множество картини и карти, които да отбележат подобаващо величавия му успех.

Наличните извори за нашата история

Планът на генерал Тан се увенчава с абсолютен успех и той получава пълна прошка от своя император. За наше съжаление картите и картините не оцеляват през вековете. Въпреки това споменът за великата победа срещу хуните не е изгубен за бъдещите поколения. Близо век след тези събития неизвестен историк пише „История на династията Хан“ и разказва с подробности събитията около последната обсада на хунската крепост. На този древен извор дължим следното любопитно описание: „Повече от сто пехотинци бяха разположени от всяка страна на градската порта в компактна формация, която сякаш беше покрита с рибени люспи“. По нататък в разказа си анонимният историк споменава, че когато китайската армия приближава града, се натъква на двойна дървена палисада, защитаваща подстъпите към него.

Добре известно е, че хуните са несравними конници, но рядко избират да се бият като пехотинци, още повече в компактни формации. Освен това, те не разполагат с достатъчно добре развити инженерни познания за издигането на силни защитни съоръжения. Каква тогава е любопитната формация, която китайците очевидно виждат за пръв път и толкова силно привлича тяхното внимание?

класическа-римска-костенурка-от-ранноимперския-период
Класическа римска „костенурка“ от ранноимперския-период

Наличното в извора описание – компактни карета, в които войници държат щитовете си непосредствено един до друг и покриват всички страни – неминуемо напомня за легендарното римско тестудо (костенурка). Всъщност никоя друга антична бойна формация не прилича на „покрита с рибени люспи“, а изричното споменаване на този детайл го прави изключително важен. Не по-малко интересно е описанието и на „двойната дървена палисада“ – никоя друга армия не е по-добра в изграждането на укрепени лагери от римляните, които задължително издигат подобни конструкции около своите походни лагери.

Всичко това не ни дава отговор на един елементарен въпрос – как един римски отряд може да се озове в Централна Азия около 36 г. пр. Хр., при положение, че легионите на Републиката са достигали най-много до Ефрат в днешен Ирак при походите си на Изток до този момент?

Разгромът на Марк Крас

Римляните са пожънали поредица от мащабни военни успехи на изток до 53 г. пр. Хр. Ала късметът на бойното поле много скоро ще им изневери – при това с катастрофални последици.

Марк Лициний Крас не е от хората, чиято амбиция лесно може да бъде задоволена. Най-богатият човек в цялата римска история, бивш консул на Републиката, победител над пълчищата на Спартак и триумвир наред с Помпей и Цезар, Крас е достигнал абсолютния връх на римския политическия свят. Въпреки това му липсва нещо, което двамата му колеги триумвири вече са спечелили – безсмъртна слава на велики пълководци-завоеватели. Към средата на 50-те години Помпей с право е считан за най-великия жив генерал на Републиката, който десетилетие по-рано е завладял целия Изток в полза на Вечния Град. Юлий Цезар бързо го настига по слава и престиж, печелейки победа след победа срещу многобройните и опасни племена в Галия. Крас не е постигнал нищо съпоставимо с това на бойното поле. Политическите му противници подхвърлят, че всъщност си е купил мястото в Триумвирата с бездънните си авоари и задкулисно политическо влияние, но е обречен да бъде младши партньор на могъщите бойни вълци.

Търпението на Крас се изчерпва и той решава да докаже на всичките си врагове, че може да бъде равностоен на Цезар и Помпей. Има само един начин да го стори – да разгроми най-страшния противник на Републиката в Близкия Изток, могъщото Партско Царство. Ала пресмятанията на амбициозния римски политик се оказват катастрофално погрешни. Кампанията срещу Партия не почива на никакви политически, стратегически или икономически императиви, а само на личната амбиция на твърде горделив и жаден за власт егоцентрик. Още по-лошо – Крас не се подготвя достатъчно добре за бойните действия, не разузнава добре силите на противника, разтегля прекомерно логистичните си линии и оперира на сляпо, давайки напълно тактическата инициатива на партския генерал Сурена. Той на свой ред решава да не използва най-страшното оръжие в своя арсенал – тежкобронираните катафракти, а вместо това мобилизира многоброен корпус от лековъоръжени, но изключително мобилни конни стрелци.

На 6 май 53 г. пр. Хр. седемте легиона на Крас са напълно обкражени в Горна Месопотамия, близо до малкото градче Каре, и подложени на безмилостен обстрел през целия ден. Останали без питейна вода, римляните измират не само от партските стрели, но и от жажда и топлинни удари. Случилото се при Каре трудно може да бъде определено като битка – клането е толкова еднопосочно и катастрофално, че не възприема природата на истински бой. Римляните губят повече от двадесет хиляди души – според историческата легенда партите изливат в гърлото на пленения Крас разтопено котле от злато, за да утолят най-сетне жаждата му за богатства.

марк-лициний-крас
Марк Лициний Крас

Това варварско убийство може и да се разглежда като милост в сравнение със съдбата на хилядите пленници, попаднали в ръцете на партите. Според по-късни римски извори те са ескортирани далеч на изток, в негостоприемната провинция Маргиана. Не е трудно да си представим, че по-голямата част от пленниците не оцеляват през това ужасяващо пътуване, разтеглило се на стотици километри. Партите едва ли са доставяли достатъчно храна за толкова огромен брой хора, а и нямат интерес да поддържат сериозен контингент от врагове, макар и обезоръжени и изтощени, на своя територия. Ала най-силните и издръжливите вероятно оцеляват и се оказват само на 800 километра от Согдиана – мястото, където се разиграва описания епизод с генерал Чен Тан.

Римският отряд в Централна Азия

Никога няма да узнаем със сигурност какво се е случило с войниците, попаднали в плен след битката при Каре. За официалната история те са загубени навеки, но означава ли това, че наистина не са оставили никаква следа в аналите? Само седемнадесет години делят разгрома на Крас и кампанията на Чен Тан. Следователно не ни остава нищо друго, освен да навлезем в сферата на спекулациите и хипотезите. Нека да се опитаме да се поставим на мястото на оцелелите римски войници – дори и най-големите оптимисти сред тях вероятно осъзнават, че пътят към родината е отрязан завинаги – до най-близките римски провинции ги делят хиляди километри вражеска територия. Ако искат да избягат от своите поробители ще трябва да престъпят в неизвестното – още по на изток. Не бива да забравяме нито за миг, че говорим за професионални войници – при това особено добри в своя занаят. Те лесно могат да се превърнат в наемници срещу достатъчно заплащане – а хуните притежават достатъчно средства да ги наемат на своя страна.

Освен това, как да пренебрегнем с лека ръка наличието на античен извор, който ни дава толкова специфични детайли? Бойна формация с уникалния външен вид на римската костенурка и двойна дървена палисада – иначе непозната защитна конструкция в Централна Азия. Дали това е само някакво странно, необяснимо съвпадение?

Съдбата на римляните

Анонимният китайски историк отново ни дава безценна информация за съдбата на римските войници. След падането на града повече от сто  от тях попадат в плен на генерал Тан. Още един древен източник повдига не по-малко интересни въпроси. Китайско преброяване двадесет години след кампанията на Чен Тан конкретно споменава пет малки града с името Ли-жиен в провинция Кансу, Северозападен Китай. Древните китайци използват термина Ли-жиен за да опишат най-далечните западни земи, които са им познати – гръко-римският средиземноморски свят. Още едно съвпадение? Исторически генетични проучвания в този регион доказват, че местното население демонстрира следи от европеидно ДНК, което е ограничено само в конкретния район. Хората с конвенционално мислене вероятно биха успели да намерят обяснение и за това – ала тези, които са склонни на по-смели исторически хипотези вероятно ще съзрат следите на римските войници оцелели след Каре, захвърлени на другия край на света.

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

| от |

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Испанска катастрофа при Ануал (1912 г.)

| от Александър Стоянов |


Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Краят на Първата Световна война (1914-1918г.), поставя Света на прага на най-тежката дипломатическа ситуация в дотогавашната човешка история. Антантата търси начин да се разправи веднъж за винаги с Централните сили о позицията на своята победа. Руската империя рухва, пометена от чудовищна гражданска война, която ще отнеме живота на милиони. Огромните европейски колонии биват преразпределени, а надеждите на местното население, че кръвта на техните синове ще донесе чаканата свобода не се оправдават. Остават шепа държави, които повече или по-малко са незасегнати от Голямата война. Сред тях е и Испания.

Испания е една от най-старите и горди колониални сили и люлка на европейския империализъм. Някога, иберийската държава е властвала над владения, над които Слънцето не залязвало. По-голямата част от Америките се подчинявала на кралете в Мадрид. Испански колонии имало в Африка, Индийския океан и в Пасифика. С издигането на Англия и Холандия през XVII век, славата на Испания започнала да гасне. Революциите в Латинска Америка в началото на XIX век окончателно ликвидирали имперската слава. Останали шепа колонии в Карибите, няколко малки владения в Африка и Филипините. През 1898 г., Съединените щати, улисани в своята имперска експанзия, обявили война на Испания и й отнели последните владения в Карибите (Пуерто Рико, Куба), Гуам (Тихия океан) и Филипините.

За испанците останали само обвитите в пясъчни бури и изгаряни от слънцето земи в Испанска Сахара (дн. Западна Сахара). През 1912 г., след поредица от т.нар. Марокански кризи, Франция се договаря с Испания и й предава северно Мароко (земите около Гибралтарския пролив). Така се появява т.нар. Испански протекторат в Мароко. В хода на Първата Световна война, испанците нямат възможност да затвърдят придобивките си и остават господари само на крайбрежните зони. Възползвайки се от хаоса в Европа, местните бербери, водени от Мухаммад ибн Абд ал Крим ал Хатаби (наричан просто Абд ал Крим), създават своя местна структура, която през 1921 г. обявява независимост по името „република Риф” (по името на областта Риф, която е в основата на берберските територии).

Guerra_del_Rif_1922_-_2

Снимка: By Unknown – 18 Meses de Cautiverio. De Annual a Monte Arruit. Crónica de un testigo. ISBN 978-84-936950-9-5, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17532955

Откритото отхвърляне на испанския суверенитет вбесява крал Алфонсо XIII (1886-1931 г.). Владетелят е суетен, авторитарен и крайно консервативен човек, който вярва искрено както в цивилизаторската мисия на испанците в Африка, така и в расовото превъзходство на своят народ над арабите. Идеята властта му да бъде оспорена от група „туземни диваци” му се струва меко казано оскърбителна. Кралят упълномощава военните да организират наказателна експедиция, която да се разправи с т.нар. република и окончателно да подчини мароканските територии на испанската корона.

На първо време, испанците решават да използват наличните си сили в Мароко. Около 23 000 войници са концентрирани в района на Мелила под командването на генерал Мануел Фернандес и Силвестре. Основната част от войниците са полуграмотни наборници от най-бедните иберийски провинции. Офицерският корпус е разяждан от корупция, злоупотреби с ресурсите и оръжията и пълно неглижиране на условията, в които живеят войниците. Заплатите, които испанските войници получават са равностойни на 34 тогавашни цента (ок. 15$ днешни пари). Често се случва войници да разменят въоръжението си на местните пазари, за да си купят харна.

Снабдяването с провизии било плачевно – испанците оцелявали на големи дози кафе, малко бобени храни, месо (от време на време) и малък грамаж зеленчуци и хляб. Най-трагично било положението на граничните застави, изградени в населените от бербери планини. В тези позиции нямало дори тоалетни, а хигиенните условия били по-стряскащи дори в сравнение с редовите казарми в крайбрежните градове, за които пътешествениците разказвали плашещи неща. Въпреки това, Силвестре заявил, че има предостатъчно провизии и оръжие за да се справи без проблеми с мароканците. На бюрото му останал недочетения доклад на интендантите, в който се казвало че над 40% от пушките са непригодни за стрелба, липсват униформи, превозни средства  и припаси.

Абд ал Крим добре познавал своите възможности и решил да изчака испанците да предприемат първия ход. Общо под знамената на Риф се сражавали около 6-7 000 души. Добре мотивирани, опитни в партизанските боеве, много от тях точни стрелци и ловци. За да не рискува всичките си сили на едно място, ал Крим ги разделя и застава начело на отряд от ок. 3 000 души, които започват да следят движението на испанците.

Carga_del_rio_Igan

Снимка: By Augusto Ferrer-Dalmau – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25238510

Силите на Силвестре навлизат навътре в планините, разтягайки и бе това неадекватните си линии за комуникация. Снабдяването се затруднява и испанското командване се вижда принудено да разпръсне силите си с идеята че отделните отряди ще се изхранват по-лесно, окупирайки по-голяма вражеска територия. Около 70% от силите на Силвестре заемат позиции в множество предни постове (блокаос) – било то вече съществуващи или новоизградени. В авангард е изпратен отряд от 5 000 души, които да настъпят към основните бази на берберите,

На 17 юли, 1921 г., испанските предни части влизат в поредица от престрелки със силите на ал Крим. Кратките сражения траят пет дни и допълнително изтощават силите на Силвестре. На 22 юли, призори, берберите, около 3 000 на брой, атакуват испанските позиции. Силвестре, който е пристигнал в лагера при Ануал само ден по-рано се паникьосва и заповядва оттегляне. Вместо да отбранява Ануал, използвайки предимството си в жива сила и артилерия, Силвестре проиграва всичките си преимущества и подкарва войниците в отстъпление. То започва в 10 сутринта, но скоро прераства в позорно бягство, причинено от пълната липса на комуникация и пълното недоверие на войниците към компрометираните им командири.

Абд ал Крим заповядва пълно настъпление и берберите засипват враговете си с куршуми, Жегата и постоянни вражески огън сриват напълно морала и дисциплината на испанците и в рамките на няколко кървави часа те са догонени и избити, като мнозина са заклани или разстреляни от упор. Един единствен кавалерийски ескадрон – „Ловците от Алкантара”, успяват да запазят формацията и си пробиват път с бой. Генерал Силвестре, виждайки пълния разгром на армията си се самоубива, а еполетите му са предадени на ал Крим, който ги носи като трофей.

Screenshot_1

Разгромът би бил достатъчен и до тук, но нещата не свършват при Ануал. В рамките на следващите две седмици, берберите атакуват всички останали разпръснати позиции на испанците и ги разгромяват напълно. До 9-ти август, 1921 г., когато спира мароканското настъпление, ок. 14-15 000 испанци са избити или заловени от берберите.  Армията, събрана от Силвестре е напълно ликвидирана, а властите в Мадрид се виждат принудени да организират цялостна кампания, която ще се проточи чак до 1927 г.

По своите мащаби, битката при Ануал и последвалия я погром са най-голямото поражение на европейска колониална армия в Африка. Отзвукът от победата на ал Крим е значителен и отеква силно и ясно и в британските и френските колонии. Мароканците се сражават успешно през следващите три години, изграждайки не само военна, но и цивилна администрация в контролираните от тях земи. През 1923 г., отчаяните испанци започват да използват химическо оръжие срещу мароканците.

Бомби със иприт са хвърляни върху берберските села посредством бомбардировачи, закупени от Великобритания и Франция. От Ваймарска Германия пристигат два екипа военни химици, които поставят основите на военно-химическата индустрия ва Испания, чийто първи образци са тествани в Мароко. Дори и тези нехуманни методи не са достатъчни и през 1925г., Франция се включва във войната на испанска страна с танкове и авиация, както и сухопътни части от Алжир и Френско Мароко. Общо над 300 000 войници застават срещу на повече от 20 000 местни войни. Едва тогава, силите на Абд ал Крим най-сетне са победени, а Рифската република е ликвидирана.

 
 
Коментарите са изключени

Кралицата, която умря заради един глупав закон

| от |

На 31 май 1880, 19-годишната Сунанда Кумариратана, кралицата на Тайланд, се намира на борда на лодка по път към двореца „Банг Па-Ин“. За нещастие обаче лодката й се преобръща и праща бременната Сунанда и едногодишната й дъщеря във водата. Около нея има изключително много зяпачи, но въпреки това никой не се притича на помощ.

Защото по това време да докоснеш царицата, дори за да й спасиш живота, се наказвало със смърт.

Bang Pa-In Royal Palace - Bang Pa-In

Дворецът „Банг Па-Ин“

Някои бързо се сещат да й хвърлят кокосови орехи, които по принцип не потъват, с надежда кралицата и малката принцеса да ги хванат и така да останат над водата. Двете обаче не могат да плуват и затова бавно потъват във водата.

Chulalongkorn LoC

 

Крал Чулалонгкорн

На другата година крал Чулалонгкорн, обзет от печал и траур, издига мраморен обелиск в двореца, за да почете съпругата си, дъщеря си и нероденото си дете.

 
 
Коментарите са изключени

1 милион евро за доказателство, че Билефелд не съществува

| от |

Немският град Билефелд има 8 века история, популация от 340 000 души, сериозни икономически постижения и не съществува. Последното е забавна шега, която кръстосва мрежата и местното население цели 25 години. Всичко започва през 1994-а година, когато немското население още не подозира, че ще срещне родните национали. Студентът по информационни технологии Аким Хелдс се запознава със свой колега. Попитан за адресната си регистрация, непознатият член на групата споделя, че е роден в Билефелд.

Както мнозина са забелязали, географията така и не става особена научна сила за мнозинството, следователно Аким бързо отрича съществуването на този град и дори го публикува в скромна Usenet система, която в близкото бъдеще ще бъде наследена от интернет форумите. Тънката шега очевидно старее добре и дори Ангела Меркел я използва през 2012 година на официална реч, изразявайки надеждата, че макар Билефелд никога да не е съществувал, тя би го посетила отново. Всичко се нарежда прекрасно, до този момент имахме призрачен град Припят, сега вече имаме и несъществуващ град Билефелд.

  И след като жителите на Билефелд вече са единственият град, работещ като експеримента на Шрьоденгер, решили да направят специална игра за онези, които още отричат съществуването. Предложението е следното: един германец, който успее да докаже, че този град не съществува, получава сумата от 1 милион евро. Крайният срок за участие е 5-и септември и понеже това е и първото по рода си състезание, доказателствата се приемат под всякаква форма от снимки и клипове, до текстово съдържание, доказващо, че на световната карта няма такава местност и всички живеем в една пълна илюзия.

Подозирайки, че и много жители на града са готови да се отрекат от адресната регистрация, вписана в личната карта, градоначалниците напомнят, че парите няма да бъдат взети от данакоплатците, за състезанието е намерен спонсор. Имайки предвид естеството на задачата, единственото по-лесно ще е да докажем съществуването на еднорози. Друга организация наречена „Fridays for Future“ също влизат в играта с 1 милион евро, но тяхното условеи е да бъде намерено доказателство, че климатичните промени са измислица – имаме повече шансофе с немския град. 5-и септември е крайният срок, ако успеете да докажете, че такъв град не съществува, автоматично отричате и съществуването на д-р Йоткер, той също е роден в несъществуващ град.

 
 
Коментарите са изключени