shareit

Ето какво дава рицарската титла

| от chronicle.bg |

Като суверен кралицата има най-различни правомощия, уникални само за нея. Едно от тях е да дава рицарско звание. Но за какво въобще е полезно то? Какви са и има ли въобще някакви ползи от него в модерни времена и в исторически план? Именно това ще научим днес.

За начало е важно да отбележим, че има няколко ордена на рицарството, които кралицата може да дава, като кой точно зависи от постиженията и бранша на човек. Например, на членове на органите на реда, както и на армията, се дава Ордена на Бат, а на хора с принос във външните работи на Великобритания – Ордена на Свети Майкъл или Ордена на Свети Джордж.

Най-популярният обаче е Орденът на Британската империя, които няма конкретна поле и се дава най-често на хора от обществото. 

Кралицата от своя страна не е задължена да дава конкретен орден на когото и да е, а повечето предложения обикновено идват от правителствени лица или от съветниците й. Има само една чест, която се дава изцяло по нейно усмотрение и това е Кралският викториански орден.

Обществото също може да предлага хора за рицарско звание като се свърже с конкретната за това администрация и изкаже детайлна аргументация за въпросния кандидат. Не е възможно обаче да номинирате себе си, но за това пък има специални фирми, които предлагат да ви номинират вместо вас.

Различните ордени, разбира се, имат нива като колкото е по-високо едно ниво, толкова по-голям е престижът. Изключения са Орденът на жартиера и Орденът на Тисъл, които имат само по едно ниво. Някои от нивата в другите ордени, например Компаньон на Ордена на Бат, не позволяват на удостоените да се наричат Сър или Дейм. Има и титла Рицарски Бакалавър, която е просто рицарска титла без човек да е приет в някой конкретен орден.

И това е всичко. Единствената полза от рицарството е титлата – Сър, Дейм или Лейди. 

Но статията очевидно не свършва, така че има още важни и любопитни неща. За наше щастие, чужденци също могат да бъдат произнасяни за рицари от кралицата. Но те не могат да използват Сър, Дейм или Лейди пред името си. Бил и Мелинда Гейтс, например, са удостоени с честта на рицарството, но не се ползват със съответните титли – за целта трябва да придобият британско гражданство.

Microsoft Chairman Bill Gates Receives Honorary Knighthood

Бил и Мелинда Гейтс получават титлите си от кралица Елизабет II

През цялата история на рицарството, титлата е била до голяма степен церемониална. В древни времена тя също не е предлагала някакви материални облаги защото, според Royal Collection Trust, който се грижи за колекцията от изкуство на кралското семейство: „Предполага се, че рицарят вече има материалните възможности, за да посрещне нуждите си – броня, оръжия, грижа за коня и сподвижниците си – поне за минимален период от година.“

И все пак една от ползите да бъдеш рицар, в исторически план, е ако си заловен по време на битка, врагът най-вероятно ще се отнася с повече уважени и ще бъдеш затворен на по-приятно място, а след това за теб ще бъде поискан подкуп, вместо тъмница и робство. Но това е било отношението към всеки заможен човек…

Templar_fresco_cornwall_england_simon_brighton

Средновековен рицар в пълно бойно снаряжение

Преди рицарството е било толкова ексклузивно обаче, че дори и кралят не е могъл да се роди с титлата. За да се запази тази уникалност, а така и статута, който дава, крал Хенри VIII прави произнасянето на рицар нещо, което само той и само може да прави. Така е и до днес, въпреки че Елизабет II може да упълномощи някой друг, ако пожелае. Допреди това всеки с по-висок ранг, като например командир на армия, е могъл да направи рицар, когото си поиска.

Що се отнася до самата церемония – преди тя е включвала ритуално къпане (като при кръщене), но днес тя е по-скромна и включва единствено поставянето на съответния медал върху гърдите на награждавания от кралицата или друг член на кралското семейство. За да мине всичко точно, преди церемонията на награждавания се дава специална игла, която да сложи на дрехите си, върху която да се закачи медала. Самият медал пък се поднася върху луксозна възглавничка.

В тон с традицията, всеки Сър, Дейм или Лейди ще бъде наложен с меч по раменете (първо по дясното, след това по лявото), както сме виждали. 

Всеки етап от тази традиционна церемонията е потопена в символичност, а предметите, използвани в нея, са считани за национални съкровища. Например, столът, на който хората коленичат, известен като Рицарския стол, е над 100-годишен и прецизно поддържан, за да издържи в перфектно състояние още дълго време. Мечът първоначално е оръжие на бащата на Елизабет II, Джордж VI, по време на службата му като полковник от шотландската гвардия. Използва именно той, защото мечът е личното оръжие на кралицата, и всеки член на семейството, който извършва церемонията, трябва да ползва именно него.

По протокол кралицата не е длъжна да казва нищо по време на церемонията. Случвало се е обаче да се шегува или да си говори с рицаря… Все пак тя е кралица и може да прави горе-долу каквото си иска. 

Един за огромна жалост изгубен елемент от церемонията е шамарът. В миналото проекторицарят е бил зашлевяван през лицето. Причините за това не са точно ясни, но се вярва, че целта е да се установи доминация, тъй като кралската особа се счита за единствената особа, която рицарят може да остави да да направи такова нещо без последствия.

THE-SLAP-1

Възстановка на рицарската церемония от миналото

Рицарството не дава друго освен статут (който човек вече има) и повод за гордост. Не получаваме малък замък с няколко десетки селяни или няколко декара около Стоунхендж, или дори правото да убиваме като Джеймс Бонд.

Приживе британският автор Сър Тери Пратчет, след като получава рицарството си, поръчва да му бъде изработен меч, с който да се разхожда наоколо. Според закона обаче той не може да го носи със себе си, въпреки че е рицар.

 
 
Коментарите са изключени

Къде ли щяхме да сме, ако не бяха спрели Dymaxion от производство

| от |

Представете си кола, която побира 11 човека, завива много рязко, има прекрасен разход на горива и вози спокойно с 200 км/ч. Човек на име Ричард Бъкминстър „Бъки“ Фулър измисля именно такава кола през 1933 и дори успява да създаде няколко напълно работещи прототипа. Този елегантен, аеродинамичен автомобил е наречен Dymaxion.

Хенри Форд дава на Бъки няколко от по-ранните си V8 двигатели, с които да експериментира и които в комбинация с капковидната и лека каросерия на автомобила са причината за високата скорост. Разходът на колата е 12 километра на литър, което за времето си е забележително. Колата е с предно предаване и е дълга 6 метра, но въпреки това може да маневрира изключително рязко, защото всъщност отпред има две статични колела, но отзад има едно колело, с което завива. Тази конфигурация обаче ще направи колата и доста проблемна за управление, особено при компенсиране на страничен вятър. Тя ще е причината и за затриването на целия проект.

BuckminsterFuller1

 

Ричард Бъкминстър „Бъки“ Фулър

Бъки има големи планове за Dymaxion – основният от които е да й сложи крила и да я направи летяща, когато се разработят подходящи материали и двигатели, но това никога няма се случи.

През 1933 един от прототипите може да бъде забелязан да обикаля на показ из Чикаго. Именно там автомобилът ще участва във фатален инцидент, който първоначално се смята, че се дължи на задната му гума и заради който инвеститорите ще си вземат парите и ще се оттеглят от целия проект. Впоследствие Dymaxion е оневинен, когато разследване разкрива, че другият водач е виновен, но щетите от черния пиар вече са нанесени и няма връщане назад.

Dynamaxion 1933

Копие на Dymaxion от 2010 

По-късно, в книгата „The Age of Heretics“, авторът Арт Клайнър ще напише, че истинската причина колата да бъде зарязана е банкерите, които заплашват Chrysler, че ще спрат заемите, ако не зазими проекта, защото смятат, че колата ще превземе пазара и ще навреди на продажбите на другите коли, които вече са по магазините. Дали това е така и дали са били прави, никога няма да узнаем.

Наистина впечатляваща машина за времето си. От трите оригинални прототипа само един е запазен и се намира в Националния автомобилен музей в Рено, Невада.

 
 
Коментарите са изключени

Шаварш Карапетян – да замениш златния медал за 20 човешки живота

| от |

Да спасиш човешки живот е може би най-голямата награда, която може да съществува. С тази мотивация тръгват и стотиците хиляди лекари, борейки се редовно с природата за още миг живот. За тях срещата със смъртта е призвание, но за обикновените хора е върховно предизвикателство. Историята на арменския плувец Шаварш Карапетян е достойна не само за филмиране, но и като основен пример за безграничната човешка добродетел.

Арменецът е роден през 1953 г. в Кировакан (днешен Ванадзор). През 1964 г. семейството му се мести в Ереван, там завършва техническо училище, а след това следва отбиване на военната служба в съветска военновъздушна база в Баку. В много ранна възраст, семейството на Карапетян е получило съвет от приятел, че синът им трябва да се запише на плуване. Физиката на момчето позволявала успехи във всеки спорт, но спортното плуване с шнорхел се оказало основополагащо за бъдещите му изяви. В спортната си кариера, той ще счупи 10 пъти световния рекорд в тази дисциплина, а като бонус ще бъде и майстор на спорта в СССР. Количеството медали е само една страна от личните успехи на арменеца, подвигът му през 1976 г. е може съвсем спокойно да надскочи всяка спортна награда.

Screenshot_1

На 16 септември Шаварш и брат му правят редовната си тренировка – 20 километра пробег около Ереванското водохранилище. Вниманието им е привлечено от странен шум. Никой от тях не е подозирал следващата гледка – тролейбус натъпкан с хора потъва бавно и сигурно в язовира. Шофьорът е изгубил контрол и по всичко личи, че 92-ма души ще бъдат погълнати в бездната. Опитният плувец се хвърля в ледената вода, а брат му чака на повърхността, за да извежда на безопасно място пострадалите.

След 20-километров крос, Шаварш е изтощен, но няма време за умора, тя остава далеч на заден план пред отчаяните погледи на удавниците. С първото си потапяне, олимпиецът чупи стъклото на тролея и започва да вади хората един по един. Септемврийското утро е все още тъмно, а под водата липсва светлина, паниката е друг фактор, който пречи за спасяването на още хора. При едно от гмурканията си, опитният плувец вади и една седалка – объркал я за човек. Години по-късно ще признае, че именно проклетата седалка е и повод за неговите кошмари – вместо нея можел да извади поне още един човек.

Screenshot_4

Геройският подвиг позволява на 20 човека да продължат живота си, извадени са 46. Останалите издъхват на брега в следствие на премръзване. Самият Карапетян е приет по спешност в болницата. Диагнозата е двойна пневмония, усложнена от сепсис. За подвигът си, той ще прекара цели 45 дена с температура от 40 градуса – безкрайното мъчение е вгорчено допълнително от болки в гърдите при всяко вдишване. Друг проблем са раните от стъклата, водоемът събира предимно отпадни води. В следствие на белодробни усложнения, плувецът никога повече няма да може да се състезава. Не е ясно дали съдбата няма пръст в цялата история. Подводният шампион признава, че не е бил допуснат от спортната федерация да отиде на поредния световен шампионат. Думите на председателя на ЦК ДОСААФ СССР Покришкин са:
Откъде в безводна планинска Армения се появи гмуркач?“

Очевидно се появява, при това на правилното място. Това е причината Шаварш да прави своята тренировка на 16 септември. За подобно геройство всяка медия щеше да избухне и да превърне обикновеният спортист в герой, но времето е различно и властта преценя, че няма нужда от герои в момента. Историята се потулва и цели 6 години няма никаква информация. Първата информация за този случай се появява през 1982 г. в „Комсомолска Правда“ със заглавие „Подводната битка на шампиона“.

Screenshot_5

Ако попитате Карапетян дали е герой, той ще отвърне „Аз съм просто човек“. Това не е мнението на всички останали. Едва след публичното разкритие на героизма, той получава медал за храброст, както и награда от UNESCO за „Феър плей“. Астрофизикът Николай Черних кръщава астероид на името на героя, решението е одобрено през 1986 г. Арменецът днес притежава обувна фабрика наречена „Втори дъх“. През 2014 г. получава олимпийския огън два пъти за зимните олимпийски игри през 2014 г. и добавя „Носих огъня за Русия и Армения.“.

Снимки: YouTube/Screenshot – https://www.youtube.com/watch?v=RiO96Qrtkn4

 
 
Коментарите са изключени

Ашли Ревел – идиотът, който заложи всичко на рулетка и спечели

Представете си един ден да ви щукне да продадете всичко, което имате, да отидете в Лас Вегас и да заложите абсолютно всичко на едно завъртане на рулетката. Рискът да загубите е много реален и като нищо можете да си тръгнете само с дрехите на гърба си (или дори с по-малко). Всъщност, шансът да спечелите залог от типа всичко или нищо на американска рулетка е 47,3% – същият залог на европейска рулетка има шанс за печалба 48,6%. Ашли Ревел от Великобритания решава да поеме този риск – през април 2004 той продава всичко, което притежава, взима получените 76 840 паунда (105 400 паунда днешни пари, всички суми от тук нататък ще са в днешни пари).

Ашли, тогава на 32 години, започва пътешествието си, както сам той признава, на по питие с момчетата в една кръчма. Един от тях излага идеята да се заложи всичко, което човек притежава, на едно завъртане на рулетката и леко подпийналата компания се съгласява, че тази идея е доста велика. Въпреки че огънят на разговора се поддържа до значителна степен от алкохола, на следващият ден въпросната идея се оказва залостена стабилно в главата на Ашли. По-късно той ще каже пред The Telegraph: „Помислих си, какво невероятно преживяване би било. По това време не бях женен, нямах деца, бях напълно ерген. И реших: сега или никога.“

Roulette wheel

Рулетка

Не е изненадващо, че не всички се радват от решението на младия мъж – родителите му имат особено мнение по въпроса. Бащата на Ревел, Мик, казва на сина си, че е „лошо момче“, че не трябва да постъпва така и „Трябва да работиш като другите деца“. Ашли прекарва известно време в опит да ги убеди в начинанието си. Баща му пръв се съгласява, но психологическото обработване на майка му отнема малко повече време.

Следващата стъпка е да започне с продаде собствеността си и да припечели и малко странични пари, колкото може. Колата му, часовник Rolex, стикове за голф и дори сантиментални предмети са продадени или на аукцион, или на улицата. Съвсем естествено, с някои предмети човекът се разделя по-трудно – като футболните трофеи и пуловера за крикет, който получава в гимназията. След това Ревел ще съжалява, че продава тези неща.

Хора от британския телевизионен канал Sky One надушват за ситуацията и пращат екип кой до снима мини сериал със заглавие „Double or Nothing“ (Двойно или нищо).

Подготовката приключва, парите са събрани от всякакви места (един онлайн букмейкър и спонсор предлага мъжът да смени името си на Ашли Blue Square Ревел) и в крайна сметка общата сума е 105 400 паунда. С парите в банката, той се качва на полет до Лас Вегас заедно със снимачния екип, приятелите си и (накъде без) родителите си. На този етап технически дори дрехите на гърба му не са негови, защото костюмът, който носи, е под наем специално за случая.

Плановете да прави залога в Hard Rock Hotel пропадат след като проговорите не стигат до никъде. Собствениците на Plaza Hotel and Casino обаче виждат възможност за малко пиар и се съгласяват да са домакини на събитието. Точно преди рулетката да се завърти, те отправят послание, в което се казва, че не съветват никого, дори и него, да прави такова нещо.

Въпреки риска и тежестта на всичко, нощта преди залога Ревел спи спокойно и по-късно ще каже, че никога не се колебаел дали да го направи. Въпреки че шансовете му са макар и в малка степен срещу него, той казва: „Когато сега се върна назад, изглежда ми лудост, но бях силно убеден, че ще спечеля. Буквално отивах, за да си събера печалбата.“

large_Ashley-Revel-winner-roulette

Епичният момент! Изотчник: „Double or Nothing“, IMDB

Сутринта преди залога Ашли има да реши още един последен и може би най-важен въпрос: черно или червено? Той се оглежда за някакъв знак от съдбата, но съдбата явно още не е събудила. В крайна сметка, както Ревел разказва, точно когато топчето се завърта върху рулетката „Първото нещо, което ми дойде наум беше червено и тогава избутах всичките си чипове напред.“

Тогава всички – семейството му, приятелите му, както и зрителите на Sky One – виждат как топчето се завърта, завърта и накрая пада върху числото 7 – червено число. Многолюдието полудява, а Ашли Ревел удвоява печалбата си и взима 210 800 паунда. 

След преживяното той споделя „… беше ненормално нещо. И сега мисля какво ли щеше да стане, ако бях загубил. Нямаше да има къде да се върна или какво да облека. Все още обаче щях да имам семейството и приятелите си, които никога няма да ме оставят, така че те ми дадоха необходимата сигурност, която ми позволи да направя това.“

За разлика от повечето комарджии, които печелят големи пари, Ашли решава да не залага повторно и се оттегля с печалбата си. С част от нея впоследствие Ашли ще плати за обиколка с мотор из Европа. Но късметът му не свършва дотук – по време на обиколката, докато е в Холандия, той среща момиче. „Взех я с мен в Англия, оженихме се и сега имаме две деца. Може да се каже, че заради залога успях да си намеря жена.“

 
 
Коментарите са изключени

Илия Кожухаров – диригент на габровската индустриална революция

| от |

Габрово със сигурност един от градовете с вълнуваща история, впечатляващи постижения и не на последно място – хапещ хумор. Първото известно име на селището идва от далечната 1477-а година – Габрува. Близо до града ще откриете крепостта „Градище“ а там пък са открити сериозно количество златни и медни монети от времето на римски императори като Константин I Велики и Юстин II. Според археолозите Градище може да се смята за късноантична крепост. Легендата за Габрово разказва мистичната история на Рачо Ковача. Странстващият майстор ковач се установил под едно габърово дърво. Историите за възникването на този град са достатъчно и биха забавлявали любопитните с години. Не трябва да забравяме и поколенията българи, които са имали малкото джобно издание „Габровски шеги“. С толкова сериозна история сме убедени, че от Габрово излизат доста големи имена, помогнали не само за облагородяването на града си, но и за цялата страна.

В поредицата до тук видяхте историята на най-дълго управлявалия кмет на София – Иван Иванов, както и тази на Георги Ефремов – спасителят на 3000 евреи. Време е да обърнем внимание на габровският кмет, давал всичко за просперитета на Габрово. Илия Кожухаров е кметът, за когото вестници като „Северна поща“ пишат:
„Това безспорно е младият и енергичен, уважаван от всички габровци кмет на града Габрово г-н Илия Кожухаров, подпомаган навсякъде от своите помощници г-да Хр Хесапчиев и Дим. Балканджиев“.
Статията е по повод първата габровска мострена изложба. Преди нея, Кожухаров трябва да извърви малко по-дълъг път, но за щастие го върви заедно с родния си град в сърцето, което позволява по-късно и неговото успешно завръщане.

Роден на 13 ноември 1893-а г. в Габрово, Илия Кожухаров проплаква в къщата на Иван Кожухаров (свещеник и учител). През 1912-а г. завършва Априловската гимназия. Будният младеж решава да следва право в Екс-ан-Прованс във Франция. И докато прекарва годините си в изучаването на закона, вестите за Балканската война го карат да остави науките и да се върне обратно в родината си – тя се нуждае най-много от него. Сражава се в 23-ти пехотен Шипченски полк и батареята на Шуменския крепостен батальон.

BASA-1735K-1-344-11-Gabrovo

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=34936169

След междусъюзническата война, младият Илия решава да остане в България и да завърши право и държавни науки в Софийския университет. През първата световна война може да бъде открит отново като войник в Шуменския батальон. До 1918 г. Кожухаров е вече офицерски кандидат при флота във Варна. Преживял 3 войни, Илия започва 1919 – 1920 г. като съдебен кандидат в Търновския окръжен съд. Следващата година е мирови съдия в Габрово. След още една година е съдия в Берковица, Велико Търново и Габрово, но остава член на Търновския окръжен съд.
Родното Габрово го избира за кмет от 1923 до 1932 г. прекарва следващите две години след кметския пост като адвокат в Габрово, а след това пак е кмет за още една година до 1935 г.
Политическата кариера на този виден габровец не може да се забрави толкова лесно.

За годините си на власт, Илия Кожухаров се стреми да направи живота на своите граждани малко по-лек и след като вижда достатъчно разруха ще предпочете да гради. Освен благоустройството на града, кметът бързо осъзнава, че силата на Габрово се корени в стопанското и културно развитие. Подобрява многократно хигиената в града, работи за по-добро здравеопазване и се грижи за бедните. Той е и причината за поставянето на статуята на Райчо Ковача в река Янтра на центъра на града. По негово време се построява покрит пазар, градска баня, Халите и още много други. Паметникът на свободата на връх Шипка е също негово дело. Към тях трябва да добавим втора прогимназия „Неофит Рилски“, земеделско училище, водноелектрическа централа „Грамадата“, общинска аптека, назначава се общински лекар и се обзавежда амбулатория. Кожухаров организира всички тържества и юбилейни дати от живота на Васил Априлов. По случай 50-годишнината на Априловската гимназия, Илия Кожухаров обявява решението на Общинския съвет и прави Райчо Каролев почетен гражданин на Габрово. Райчо Каролев е причината да има паметник на Васил Априлов в същата гимназия. Кожухаров не може да забрави историята и също така смята, че опълченците от I, II, III, IV, V VI, IX и X дружина трябва да станат почетени граждани на Габрово през 1922 г.

BASA-GB-453-4-23-4-Gabrovo_(cropped)_01

Снимка: By Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=78920253

След 5 години ще се проведе и Първата габровска мострена изложба. Вестниците ще възхваляват неговото име и ще представят Габрово като „Първи български индустриален център“. Кожухаров иска да привлече максимален брой хора и затова в различни издания напомня, че всеки посетител ще пътува с 50% намаление към града. Повече от 205 родни фирми, разделени в 35 бранша ще покажат своя труд. През 1927 г. в града работят 124 предприятия, мощността на машините е равна на 5 474 конски сили. Габрово се превръща не просто в локална индустриална революция, а в Българска такава. Сумите вложени в сгради са повече от 194 милиона лева, а в машини са инвестирани 267, 5 милиона лева. Инвестицията се оправдава – производствената стойност е близо 608 855 000 лева. Всичко това се случва, докато кметът на Габрово е само на 34 години.

Успехите не приключват до тук. Неговият талант и родолюбие са забелязани и в следващите години ще заема постове на главен секретар на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, след това ще бъде министър на правосъдието (привлечен като независим експерт в областта), министър на търговията, промишлеността и труда. През 1941 г. е назначен за първи областен управител на възвърнатата в границите на България Беломорска област. До 1948 г. Кожухаров ще работи като адвокат в София. Превратът на 9 септември го репресира и изпраща в за 2 години в град Левски до 1951 г. и след това лежи в Белене до 1954 година.

Кожухаров губи доживотно правото да практикува професията си на адвокат. От 1956 до 1965 г., когато се пенсионира, управлява почивната станция на Синода „Момин проход“. Обявен е приживе за Почетен гражданин на Габрово през 1993 година. Умира на 12 юни, следващата година на възраст от  100 години. Илия Кожухаров е погребан с почести в родния си град Габрово. Освен всички индустриални заслуги, този човек е отговорен и за водоснабдяването на града. Отговорността на поста му позволява да напише книга „Водоснабдяването на Габрово“, която ще излезе през 1929 г. и ще описва всички етапи на бъдещия проект, разходите му и времето за изпълнение. Илия Кожухаров ще остане в историята не само на родния си град, но и на страната – има за какво. 

 
 
Коментарите са изключени