Ето какво дава рицарската титла

| от chronicle.bg |

Като суверен кралицата има най-различни правомощия, уникални само за нея. Едно от тях е да дава рицарско звание. Но за какво въобще е полезно то? Какви са и има ли въобще някакви ползи от него в модерни времена и в исторически план? Именно това ще научим днес.

За начало е важно да отбележим, че има няколко ордена на рицарството, които кралицата може да дава, като кой точно зависи от постиженията и бранша на човек. Например, на членове на органите на реда, както и на армията, се дава Ордена на Бат, а на хора с принос във външните работи на Великобритания – Ордена на Свети Майкъл или Ордена на Свети Джордж.

Най-популярният обаче е Орденът на Британската империя, които няма конкретна поле и се дава най-често на хора от обществото. 

Кралицата от своя страна не е задължена да дава конкретен орден на когото и да е, а повечето предложения обикновено идват от правителствени лица или от съветниците й. Има само една чест, която се дава изцяло по нейно усмотрение и това е Кралският викториански орден.

Обществото също може да предлага хора за рицарско звание като се свърже с конкретната за това администрация и изкаже детайлна аргументация за въпросния кандидат. Не е възможно обаче да номинирате себе си, но за това пък има специални фирми, които предлагат да ви номинират вместо вас.

Различните ордени, разбира се, имат нива като колкото е по-високо едно ниво, толкова по-голям е престижът. Изключения са Орденът на жартиера и Орденът на Тисъл, които имат само по едно ниво. Някои от нивата в другите ордени, например Компаньон на Ордена на Бат, не позволяват на удостоените да се наричат Сър или Дейм. Има и титла Рицарски Бакалавър, която е просто рицарска титла без човек да е приет в някой конкретен орден.

И това е всичко. Единствената полза от рицарството е титлата – Сър, Дейм или Лейди. 

Но статията очевидно не свършва, така че има още важни и любопитни неща. За наше щастие, чужденци също могат да бъдат произнасяни за рицари от кралицата. Но те не могат да използват Сър, Дейм или Лейди пред името си. Бил и Мелинда Гейтс, например, са удостоени с честта на рицарството, но не се ползват със съответните титли – за целта трябва да придобият британско гражданство.

Microsoft Chairman Bill Gates Receives Honorary Knighthood

Бил и Мелинда Гейтс получават титлите си от кралица Елизабет II

През цялата история на рицарството, титлата е била до голяма степен церемониална. В древни времена тя също не е предлагала някакви материални облаги защото, според Royal Collection Trust, който се грижи за колекцията от изкуство на кралското семейство: „Предполага се, че рицарят вече има материалните възможности, за да посрещне нуждите си – броня, оръжия, грижа за коня и сподвижниците си – поне за минимален период от година.“

И все пак една от ползите да бъдеш рицар, в исторически план, е ако си заловен по време на битка, врагът най-вероятно ще се отнася с повече уважени и ще бъдеш затворен на по-приятно място, а след това за теб ще бъде поискан подкуп, вместо тъмница и робство. Но това е било отношението към всеки заможен човек…

Templar_fresco_cornwall_england_simon_brighton

Средновековен рицар в пълно бойно снаряжение

Преди рицарството е било толкова ексклузивно обаче, че дори и кралят не е могъл да се роди с титлата. За да се запази тази уникалност, а така и статута, който дава, крал Хенри VIII прави произнасянето на рицар нещо, което само той и само може да прави. Така е и до днес, въпреки че Елизабет II може да упълномощи някой друг, ако пожелае. Допреди това всеки с по-висок ранг, като например командир на армия, е могъл да направи рицар, когото си поиска.

Що се отнася до самата церемония – преди тя е включвала ритуално къпане (като при кръщене), но днес тя е по-скромна и включва единствено поставянето на съответния медал върху гърдите на награждавания от кралицата или друг член на кралското семейство. За да мине всичко точно, преди церемонията на награждавания се дава специална игла, която да сложи на дрехите си, върху която да се закачи медала. Самият медал пък се поднася върху луксозна възглавничка.

В тон с традицията, всеки Сър, Дейм или Лейди ще бъде наложен с меч по раменете (първо по дясното, след това по лявото), както сме виждали. 

Всеки етап от тази традиционна церемонията е потопена в символичност, а предметите, използвани в нея, са считани за национални съкровища. Например, столът, на който хората коленичат, известен като Рицарския стол, е над 100-годишен и прецизно поддържан, за да издържи в перфектно състояние още дълго време. Мечът първоначално е оръжие на бащата на Елизабет II, Джордж VI, по време на службата му като полковник от шотландската гвардия. Използва именно той, защото мечът е личното оръжие на кралицата, и всеки член на семейството, който извършва церемонията, трябва да ползва именно него.

По протокол кралицата не е длъжна да казва нищо по време на церемонията. Случвало се е обаче да се шегува или да си говори с рицаря… Все пак тя е кралица и може да прави горе-долу каквото си иска. 

Един за огромна жалост изгубен елемент от церемонията е шамарът. В миналото проекторицарят е бил зашлевяван през лицето. Причините за това не са точно ясни, но се вярва, че целта е да се установи доминация, тъй като кралската особа се счита за единствената особа, която рицарят може да остави да да направи такова нещо без последствия.

THE-SLAP-1

Възстановка на рицарската церемония от миналото

Рицарството не дава друго освен статут (който човек вече има) и повод за гордост. Не получаваме малък замък с няколко десетки селяни или няколко декара около Стоунхендж, или дори правото да убиваме като Джеймс Бонд.

Приживе британският автор Сър Тери Пратчет, след като получава рицарството си, поръчва да му бъде изработен меч, с който да се разхожда наоколо. Според закона обаче той не може да го носи със себе си, въпреки че е рицар.

 
 
Коментарите са изключени

Защо има торта и свещички на рождените ни дни

| от chronicle.bg |

През по-голямата част от историята, за обикновените хора рожденият ден не е бил някакъв особен празник. Дори в древния свят, ако не си част от елита, рожденият ни ден имал значение само по астрологични причини, но е и като повод за празненство.

Едно от често цитираните като първи споменавания на празник за рожден ден е от Битие 40:20-22:

20 След три дни, на рождения си ден, Фараон направи угощение на всичките си слуги; и издигна главата на началника на виночерпците и главата на началника на хлебарите между слугите си:

21 Началника на виночерпците възстанови на служба и той подаваше чашата във Фараоновата ръка;

22 а началника на хлебарите обеси, според, както Йосиф бе изтълкувал сънищата им.

Обаче според доктор Джеймс Хофмайър от Евангелска богословска школа Тринити това празненство най-вероятно не отбелязва буквалното рождение на безименния фараон, а по-скоро коронацията му, която отбелязва рождението му като бог. Каквато и да е истината, едва ли на това празненство е имало торта със свещички. Най-малкото като гледаме отношението към готвачите…

Малко по-детайлно документирана история е тази от гръцкия историк Херодот, според когото през 5 век пр. н. е. поне някои персийци са празнували рождените си дни, а най-вероятно са яли и някаква форма на подсладена пита, заради навика им да хапват „изобилие от десерти“: „От всички дни в годината, този, които празнуваха най-много, беше рождения им ден. Удачно е в такива дни да сложите софра по-богата от обикновено. Заможните персийци колеха говедо, кон, камила или магаре и го печаха цяло, докато по-бедните обикновено се гощаваха с по-дребен добитък. Като цяло те ядяха по-малко храна и повече сладкиши. Именно това ги кара да казват, че „гърците, когато ядат, си тръгват гладни, не им сервират нищо, което да си струва споменаване след месата, докато ако им сервират още, тя няма да спрат да ядат.“

Що се отнася до самите древни гърци, въпреки че не е свързано с рождените дни, знам че са приготвяли торта със свещи, за да почетат Артемида, богинята, която освен друго е и  покровителка на Луната. Заради това тортите не само били със същата форма, но имали и свещи, за да изглежда, че гори. Димът от свещите пък помагал на богинята да чуе по-добре молитвите на хората. 

Подобно на персийците, римляните (около 2 век пр. Хр. – 5 век сл. Хр.) също празнуват рождени дни, въпреки че празненствата не били толкова типични, колкото са днес. Когато някой по-заможен римлянин стигнел по-значим юбилей като например 50 години, роднините му организирали празненство, разбира се, гарнирано със сладка пита. Но въпреки че римляните познавали свещите от поне 5 век пр. Хр., изглежда не ги поставяли върху питата.

Китайците, по аналогичен начин, празнували рождени дни, само че участието на тортата идва съвсем скоро по пример на западния свят. Вместо това в Китай е традиция да се ядат „нудъли за дълголетие“.

През Средновековието в Западния свят рождените дни и торти не били много популярни, основно защото Католическата църква смятала празнуването на р. д. за езическа ерес. Това се променя (в известна степен) постепенно от 12 век насам, когато децата са се кръщавали с имена на светци, които да ги пазят и съответно започнало да се празнува денят на светеца.

Тортата отново навлиза в рождения ден благодарение на немските пекари около 15 век. Те започват да предлагат еднопластови торти за детски рождени дни, особено за първия такъв.

До края на 18 век, освен че Западният свят отново започва сравнително често да празнува рожден ден, германците вече установяват и тортата като част от празника, а по-богатите дори поръчват такава със специална глазура. Те също така вече поставят и свещи. Кой обаче дава идеята и защо традицията се запазва, не е ясно. Знае се само, че броят им се определял от годините на детето, като често се слагали и повече като надежда за дълъг живот.

Някои казват, че целта им е да символизират „лекотата в живота“. Други спекулират за езически произход като например, че свещите трябва да пазят детето от зли духове, а самите празненства са с цел хора да се съберат и заедно да се борят срещу тези въпросни зли духове, защото се вярва, че с всяка изминала година човек става все по-уязвим към тях.

От свещичките се възползват и големите. Например, през 1746 година граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф е имал „торта, голяма колкото най-голямата фурна, която можеше да я опече, и в нея имаше дупки, колкото години беше графа, като във всяка имаше свещ.“ Половин век по-късно, през 1801, принц Август Сакс-Кобург-Алтенбург, както казва Йохан Волфганг фон Гьоте, на 52-я си рожден ден имал „щедро голяма торта с цветни горящи свещи – на брой около 50 свещи – както е традицията с детските празници от този сорт.“

Та празнуването на рождени дни с торта и свещи е доста скорошна практика. Което от своя страна ни кара да се замислим – как ли ще се промени тя в бъдеще.

 
 
Коментарите са изключени

Защо носим черно, когато сме в траур

| от chronicle.bg |

Погребалните ритуали датират отпреди зората на цивилизацията. Например, за неандерталците се знае, че целенасочено са погребвали умрелите още преди 130 000 години. Ние, хората, се погребваме от поне 100 000 години.

Носенето на конкретен цвят дрехи по време на погребението, а и след това, обаче изглежда датира от по-скоро (въпреки че и то е от древността). Още в Библията пише как след като синът му умира Яков носи вретище – неудобен, груб плат от козина на коза: „И Яков раздра дрехите си, сложи вретище около кръста си и оплаква сина си дълго време.“

Относно черния цвят – първите, които го използват в траурен контекст, поне първите, за които има оцелели исторически извори, са древните римляни, чиято цивилизация може да се проследи до 753 пр. н. е. Те са носили специална тъмна, вълнена тога, наречена „toga pulla“ (вместо стандартната бяла „toga virillis“, която всички знам), по време на траур. А понякога и като знак на протест, например, срещу някое решение на сенатора.

По-познати форми на облекло в Западния свят се появяват в Европа през средновековието. В общество със стриктна йерархия, облеклото следва този строй и по време на траур само най-високопоставените хора могат да си позволят скъпия черен или бял креп често с дълга качулка и пелерини. По-обикновените хора носели и по-обикновени тъмни дрехи. Горе-долу по това време вдовиците започват да носят характерния воал и вдовишко облекло.

Mourning_ring

 

Траурен пръстен

По време на социалната революция през 18 век, въпреки че едрите търговци в Америка и Европа все още заемат и по-високи нива в обществото, инвестирането в специални и често скъпи дрехи специално за траур от хората от по-ниските прослойки става нормално. Някои дори си позволяват цели черни гардероби (и им се налага). Върхът на тоалета са траурните бижута – аксесоари като брошки, пръстени, гердани и други.

Queen-Victoria

Кралица Виктория, облечена в траур

Така в средата на 19 век, когато британският принц Албърт почива (1861), кралица Виктория облича иконичните си траурни одежди от тежък креп, а обществото я следва като някои хора продължават да носят траура си дори след обявения период, първо, като уважение към принца и второ, за да изкарат малко вече от специалните си дрехи, които иначе не могат да бъдат използвани в ежедневието.

Във Викторианската епоха също така се установява колко време да се носи един траур. Въпреки че това време често не се изпълнява точно или направо се пренебрегва, очаква се една вдовица да тъгува (видимо) в продължение на една година след смъртта на съпруга й – това включва носене единствено на тъмни дрехи и воал, когато е навън, както и да избягва „балове и забавления“. В годината след това тя трябва да е в „полутраур“ като може да носи цветове като лилаво и виолетово, както и малко стандартни бижута.

Родителите и децата на покойника се очаква да носят черно 2 години. Вдовците от своя страна се обличат в черен костюм и черни ръкавици в продължение на година. От братята и сестрите се очаква да тъгуват тежко едва 6 месеца, а след това да носят предимно сиви, черни или бели дрехи. След като съответните срокове преминат, прието е преходът към по-цветно облекло да става постепенно,  а не изведнъж.

Викторианските норми, които рефлектират в протестантските традиции, не са последвани от католиците през 19 век като техните правила са малко по-задължителни. Например, католическите вдовици и вдовци се очаква да само черно в продължение на една година – период на дълбок траур. След това идва периодът на полутраур, който е 6 месеца и продължава да е тежък цветово за вдовиците – те трябва да носят черни дрехи с малко бяло или бели дрехи с нещо черно. Последният период е на лек траур, когато вече са им разрешени приглушени цветове на сиво, лавандулово и лилаво. За католическите вдовци е важи същото като те обаче няма период на полутраур.

На децата католици (под 12-годишна възраст) може да носят сиво през зимата и бяло през лятото. За тях официалното тъгуване е разделено на 6 месеца тежък траур, 6 месеца полутраур и 3 месеца лек траур.

Всичко това може да изглежда прекалено, но облеклото поне сигнализирало на другите положението, в което се намира човек, и така предполага към него да се отнасят с повече разбиране и съчувствие.

От друга страна, такъв гардероб често струвал доста пари, което за бедните хора означавало отново късата клечка, както пише и в „Магьосникът от Оз“: „Най-голямото ми желание сега е — добави тя — да се върна в Канзас, защото леля Ем сигурно мисли, че ми се е случило нещо много страшно, и затова ще си сложи жалейни дрехи. А пък ако жътвата тази година не е по-добра от миналата, сигурна съм, че чичо Хенри няма да може да си го позволи.“

С времето тези правила са очевидно са се смекчили значително, основно заради Първата световна война, когато траурът обзема значителен процент от населението. Но дори през 60-те години някои от старите традиции все още се практикуват от мнозина. Например, избягването на балове, партита и подобни е нормално да се избягва около година и въпреки че спортовете са очаквано занимание, човек отново трябва да се облече по съответния начин.

Днес, всякакви правила са според опечалените. Етикетът на самото погребение обаче все още е конкретен и се спазва, освен ако не се спомене друго – например, любимия цвят на починали или ако той е искал нещо конкретно приживе.

 
 
Коментарите са изключени

Безобразните истории на Гордън Бенет Младши

| от chronicle.bg | |

За Гордън Бенет Младши парите не значат нищо. Той харчи толкова… безнаказано, че в Англия името му е синоним на изненада и недоверие.

Син на известния вестникарски магнат Джеймс Гордън Бенет Старши, Младши е роден през 1841 и след като получава образованието си във Франция, пристига в Ню Йорк по единствения начин, по който един 16-годишен младеж от неговия калибър може – на борда на 77-тонна яхта Rebecca, която татко му купува.

449px-James_Gordon_Bennett_Sr

Джеймс Гордън Бенет Старши, 1851

Може би трябва да споменем и Гордън Старши за малко. Той не води извънредно пищен живот като сина си, но има сериозен принос в „изобретяването“ на „модерната журналистика“. Вдъхновен от автобиографията на Бен Франклин, Старши пристига в САЩ от родната си Шотландия и създава своята медийна империя. За негова жалост, първите му опити в тази посока са неуспешни и той трябва да изкарва прехраната си като редактор и асистент в New York Courier. Щастието му се усмихва, когато е 40-годишен и основава New York Herald през 1835. Вестникът става най-четения за времето си в САЩ, основно защото Бенет влага всичките си усилия в това извънредните новини да се отпечатват първо в неговото издание, а материалите да са възможно най-изчерпателни.

Неговата логика е, че хората ще предпочетат вестника, които публикува новини първи, пред този, който е има най-вярната информация. Herald става любим вестник на самият Ейбрахам Линкълн, който го чете религиозно, заради отразяването на Гражданската война. Бенет Старши постига това като изпраща репортери направо на бойното поле. Той е пионер и в новинарските интервюта като публикува на първа страница новина за убийството на проститутка заедно с интервю с мадам на бардака, където покойната проститутка е работила.

Herald не се слави с безупречна журналистика. Една от причините вестникът да е толкова популярен е, че пише освен новини, и жълтини и клюки. Бенет предлага парична награда на всяка жена, „която хване презвитериански свещеник по време на престъпление“. Също така Текстовете във вестника абсолютно ще си противоречат и това по никакъв начин не притеснява никого от редакторите, ако така историята ще стане по-въздействаща.

Целият този подход, разбира се, навлича на Бенет Старши известно количество врагове. Затова и изпраща съпругата си заедно със сина и дъщеря им във Франция – за да не стават свидетели (а и жертви) на заплахите и тормоза.

Harvard_Theatre_Collection_-_James_Gordon_Bennett_standing_cropped

Гордън Бенет Младши, 1901

Обратно на Гордън Младши. Когато се връща в Ню Йорк като тийнейджър, той започва да учи похватите на баща си, а междувременно и прави впечатление сред хайлайфа на страната като става най-младият член на Ню Йорк Яхт Клуб на възраст от 16 години и 3 месеца. Въпреки че членството му се дължи до голяма степен на паричките на тати, Младши и ръководи екипаж от над 20 човека в няколко състезание, в които Rebecca завършва близо до върха. Това продължава няколко години, докато яхтите не се сменят и през 1866 вече с новата си още по-голяма лодка Henrietta, Младши ще спечели първото трансатлантическо състезание като изминава 4800 километра само за 14 дни.

Currier_&_Ives-Schooner_Henrietta

Яхтата Hentrietta, с която Бенет дори участва в Гражданската война и помага за отвоюването на Фернандина във Флорида 

След като напуска армията, Бенет се връща към това, което може най-добре – да се забавлява заедно с елита на Ню Йорк. Пиянските му изпълнения стават легендарни сред тези общества. Когато поема вестника от баща си на 25 години, Бенет Младши не се свени да отпечатва и собствените си нечестиви изпълнения, което му носи много добър тираж и пари. Това обаче представлява затруднение за нас, защото не можем да преценим кое от написаното е преувеличено за ефект и кое е достоверно.

Jennie_Churchill

Джени Джеръм

Например, наистина ли е карал каретата си посред нощ с ужасна скорост чисто гол? Излиза, че да – това дори е едно от любимите му пиянски занимания и му изкарва прякора Лудия Комодор. Разбира се, карането на карета с висока скорост често завършвало с контузии. Веднъж Бенет взима младата Джени Джеръм, дъщеря на „Краля на Уол Стрийт“ Леонард Джеръм и бъдеща майка на Уинстън Чърчил, на едно такова високоскоростно пътешествие, насред което обаче пилотът на каретата губи контрол и предизвиква потенциално смъртоносен инцидент, от който двамата за щастие се отървават само със синини.

Както загатнахме вече, Бенет харчи доста пари за морските си преживявания. В една от яхтите си – Lysistrata, за $17,8 милиона днешни пари – той построява тайна стая с голям електрически вентилатор в нея. Стаята е достатъчно голяма за една крава. Каквато и се подвизавала вътре, охлаждана от големия вентилатор, а целта й била да предоставя свежо мляко, сметана и масло на Бенет, докато той и гостите му са в открито море.

Друга история се случва в Union Club в Ню Йорк. Докато Бенет вечеря, избухва пожар. При вида на пламъците, пияният младеж започва да дирижира пожарната операция. За да спре, пожарникарите го напръскват с маркуча, запращайки го на другия тротоар. На другата сутрин приятели му разказват защо е мокър и от срам и за извинение той купува нови палта на всички в пожарната.

След като губи бас, Бенет (отново пиян) язди пони в салона на клуб в Нюпорт. Той съответно търпи забрана да го посещава повече, което от своя страна го кара да купи съседната сградата, да отвори свой клуб там и да покани всички от този клуб да дойдат в неговия.

Това обаче не е най-язвителната покупка, която Бенет някога е правил. Веднъж му отказват резервация в любимия му ресторант, в следствие на което той купува целия въпросен ресторант, за да не стават повече подобни грешки.

Въпреки че изглежда като глезльо с на тати паричките, Бенет всъщност е бил изключително проницателен бизнесмен и изненадващо щедър с финансите си като често прави големи дарения на различни благотворителни организации. Например по време на Паниката от 1873 той отваря обществена кухня, за да се погрижи всеки в града да получи храна. Не само това, но храната, която раздава, е приготвена от изумителния по онова време ресторант Delmonico.

След като поема вестника от баща си през 1866, Бенет предприема няколко стъпки, за да осигури това Herald да остане известен със сензационността си. Той спонсорира човек на име Хенри Мортън Стенли и пътешествието му в търсене на известният и най-вероятно изчезнал шотландски мисионер и изследовател доктор Дейвид Ливингстън. Стенли изминава около 1100 километра из Африка с уговорката Herald да отразява пътешествието му ексклузивно.

Друга история от страниците му е масовото бягство на животни от зоологическата градина в Сентръл парк през 1874. Текстът описва детайлна картина на зверове, които вършеят из града и осакатяват, разчекват, разчленяват и по всякакви начини убиват хората, които са в истерия и ужас. Разбира се, такова нещо няма, но обществото изяжда историята с невероятен глад, докато конкурентите се чудят как са могли да изтърват такава история, която се случва под носа им. Някъде в края на вестника пише, че нищо подобно не се е случило, а историята само илюстрира какво би могло да се случи заради хлабавите клетки в парка.

Относно личния му живот – Бенет е ерген, докато не се жени на 73-годишна възраст. За малко е сгоден през 1877 (на 36 години) за изявената социалистка Каролин Мей. Защо обаче годежът се проваля, не е съвсем ясно, но легендата е, че Бенет пристига на празненство, организирано от семейството на Мей, разбира се, пиян, и използва или камината, или пианото, или саксията на някое цвете като тоалетна, докато високопоставените гости гледат с изумление. Каквито и да са детайлите, годежът се отлага светкавично. Братът на Каролин, Фредерик Мей, кани Бенет на дуел, в който никой не е наранен, защото и двамата не се уцелват, въпреки, че са на около 9 метра един от друг…

След дуела, дали от срам или от страх от Фредерик, Бенет заминава за Париж, където прекарва по-голямата част от останалата част от живота си.

В крайна сметка той се жени за Мод Потър, вдовицата на сина на основателя на Ройтерс. Тогава тя е на 48 години. Бенет почива 4 години след брака – през 1918.

Джеймс Гордън Бенет Младши живее толкова бързо, лудо и съмнително, че днес във Великобритания „Гордън Бенет!“ е популярен израз на недоверие.

 
 
Коментарите са изключени

Дуелът на фустите

| от chronicle.bg |

Като класически метод за решаване на спорове, дуелът е цяла институция в Европа по време на Средновековието. Въпреки че за мнозина става демоде с началото на Ренесанса, дуелът е популярен похват за решаване на спорове между европейските благородници до 19 век.

Повечето подобни схватки са изпълнявани от мъже, но от време на време дамите също ще решат да уредят спора с двубой – така се появява т. нар. „дуел на фустите“.

José_de_Ribera_026

Диамбра де Петинела и Изабела де Карази 

Един от най-ранните такива дуели е между Диамбра де Петинела и Изабела де Карази в Непал през 1552, а причината е, че двете не могли да решат на кого принадлежи сърцето на Фабио де Цересола. Не се знае коя е спечелила, но битката им е запаметена в картината на Хосе де Рибера, Duela de Mujeres (1636).

През годините женски дуели е имало между актриси, които не харесват творчеството една на друга, между жени, които не могат да решат коя да е първа на някакво събитие, както и между Мис Шелби и Мадам Асти Дьо Валсари, чийто спор бил дали американските или френските лекари са по-добри. Както пише Le Petit Parisien на 17 март 1886: „Мадам Асти Дьо Валсари, която е известна авторка на няколко книги, тъкмо се върна от Ватерло, където участва в саблен дуел с американката Мис Шелби. По време на дебат относно превъзходството на френските жени доктори над американските жени доктори, тя хвърли ръкавицата си в лицето на Мис Шелби. Франция побеждава. По време на втория сблъсък американката е леко ранена в ръката. Свидетели казват, че всичко е станало по правилата.“

Бой до кръв (а не до смърт или до болка) е по-често срещан сред дамите. Например, през 1792 след като госпожа Елфинстън намеква, че лейди Алмерия Брадок е значително по-възрастна от нея, двете излизат на дуел първо с пистолети, а после и с мечове в лондонския Хайд Парк. Резултатът? Пистолетите пропускат целта, но след нанасяне на лека рана върху ръката на Елфинстън от мечът на Алмерия, госпожата склонява да напише на лейди официално извинение.

Pauline_Sándor,_Princess_Metternich,_by_Franz_Xavier_Winterhalter

Принцеса Паулин Метерних

Може би най-известният „дуел на фустите“ от всички дуели между жени се провежда без горнища. И този двубой първоначално би трябвало да се води до първа кръв, но явно заради сериозността на конфликта и ожесточеността на борбата и двете дами понасят наранявания.

pVAs3rB

Графиня Анастасия Киелмензег

Всичко започва през лятото на 1892, когато две австрийски благороднички – принцеса Паулин Метерних и графиня Анастасия Киелмензег – се скарват относно флоралната украса на предстоящата Музикална театрална изложба във Виена (принцесата е почетен президент на събитието, а графинята е президент на женския комитет).

Двете решават, че единственият почтен начин спорът им да се реши е посредством регламентираното насилие на дуела и двете заминават за Вадуц на швейцарската граница, където да се изправят една срещу друга.

Преди двубоя двете махат горната част на тоалетите си, защото платът може да проникне в евентуална рана и да направи сепсис – нещо, което се е случвало в дуели. 

Metternich-vs-Kielmannsegg-featured

Също така предварително всички присъстващи мъже (само от прислугата) са изпратени да стоят надалеч с гръб към жените. След като дуелът започнал, кратко размахване на шпаги довело до рана върху носа на Анастасия. При вида на първа кръв, както може би и заради шока, принцесата свалила гарда си. Вместо да спре боя, графинята се възползвала от момента и я намушкала в ръката.

Секундантките и на двете дами припаднали от гледката, a стенанията им бързо привлекли местни кавалери. 

И понеже принцесата първа ранява, повечето хора смятат именно нея за победител в двубоя, докато други отсъждат обратното заради това, че раната на ръката е по-сериозна. В крайна сметка обаче дуелът си свършва работата и дамите се сдобряват.

 
 
Коментарите са изключени