shareit

Дневникът на Вилхем Хофман и битката за Сталинград

| от |

Втората Световна война е дала достатъчно теми за размисъл на бъдещите поколения и след като Айнщайн е дал своята окончателна присъда за 4-тата световна война и арсенала от оръжия, мнозина се замислят дали да има следващ такъв конфликт или не. Някои историци са категорични, че дори и този период е разходка по острието на бъдещ световен конфликт. Ето защо решихме да покажем дневника на Вилхем Хофман. Той е немски войник от 6-та немска армия и описва настъплението към Сталинград в дневника си. Същият е запазен и до днес и се представя в редица филми, книги и предавания. Има историческа стойност и показва онзи барутен ужас, преживян от милиони други, въвлечени в конфликта. Самият Вилхелм се надявал скоро да се прибере вкъщи, защото не харесвал тази война, но пък сърцето искало медали от Фюрера.

29 юли
Командирът каза, че руските войници били напълно сломени и няма да издържат още много. Трябва да стигнем Волга, за да превземем Сталинград. Това няма да е толкова трудна задача. Фюрерът знаел къде точно е слабата точка на руснаците. Победата не е далече…

2 август
Какви огромни пространства населяват руснаците, полетата трябва да останат тук и след войната. Хайде да се приключва вече.

10 август
Заповедите на Фюрера бяха прочетени и според него краят е неизбежен. Предполага се, че скоро войната ще свърши с победа за нас. Най-вероятно ще сме си вкъщи до Коледа. Той е убеден, че нищо не може да ни спре.

12 август
Напредваме към Сталинград по железопътната линия. Вчера бяхме обстрелвани от руски „Катюши“ и това спря за известно време танковата бригада. „Руснаците хвърлят своите последни сили по нас“ каза капитан Вернер. Към нас ще се присъединят още повече сили и руснаците ще бъдат победени. Тази сутрин отличилите се войници бяха наградени. Наистина ли ще се върна при Елза без медал? Надявам се, че поне за тази битка ще получа медал от Фюрера…

Russland, Soldaten in Stellung

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 101I-216-0417-19 / Dieck / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5410420

23 август
Чудесни новини, войските ни от север вече са стигнали Волга и са заловили част от града. Руснаците имат две алтернативи: да избягат през реката или да се предадат. Нашият преводач помогна за разпитването на руски офицер. Той беше ранен, но сигурен, че руснаците ще се борят за този град до последния куршум. Има нещо неразбираемо в цялата ситуация. На север сме завзели част от града и сме разположили дивизии по Волга, но на юг срещаме сериозна съпротива. Фанатизъм…

27 август

Продължителна канонада от всички страни. Напредваме бавно. Остават ни около 32 километра до града. През деня можем да виждаме пушека и огньовете, а през нощта се водим от светлината на града. Казват, че градът е в пламъци. По нареждане на Фюрера, нашите самолети трябва да го изравнят със земята. От това имат нужда руснаците, за да се прекрати съпротивата.

4 септември
Изпратени сме на север към Сталинград. Стигнахме призори. Вече виждаме пушеците на града. Прокрадна се щастлива мисъл в главата, че тази война е към края си. Това казваха и всички останали. Само ако можеше дните и нощите да минават по-бързо…

5 септември
Получихме заповед да нападнем гара Садовая близо до Сталинград. Не знам как руснаците си мислят, че могат да задържат града. Не можахме да спим заради постоянната руска артилерия и прелитащи самолети. Идват и много ранени. Боже, пази ме…

Bundesarchiv_Bild_183-B28822,_Russland,_Kampf_um_Stalingrad,_Infanterie

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-B28822 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5360889

8 септември
Два дни водим бой без почивка. Руснаците се защитават с налудничава упоритост. Нашата част изгуби много хора в следствие на огъня от „Катюшите“. Изпратиха ме да работя в щаб квартирата на батальона. Най-вероятно молитвите на майка ми са били чути и са ме отвели далече от окопите.

11 септември
Нашият батальон вече води битки в предградията на Сталинград. Вече можем да видим Волга, огънят се води през цялото време. Където и да погледнеш ще видиш пламъците. През горящите прозорци може да се видят още руски картечници, които продължават да стрелят. Фанатици…

13 септември
Нещастното число. Тази сутрин „Катюшите“ ни удариха и претърпяхме тежки загуби: 27 мъртви и 50 ранени. Руснаците се борят отчаяно като диви зверове, не се предават, предпочитат да тичат близо до окопа и да хвърлят гранати. Лейтенат Краус беше убит вчера, нямаме командир на ротата.

16 септември
Нашият батальон и няколко танка започнаха да нападат хранителните запаси на руснаците. Усещайки, че губят, те сами запалиха житото вътре. Варвари! Батальонът продължава да претърпява тежки загуби. Не останаха повече от 60 човека в една рота. Превзехме зърнохранилището, но това не е победа на хора, а на дяволи, които не могат да бъдат ранени с огнехвъргачки или куршуми.

18 септември
Битката се пренесе в зърнохранилището. Противникът вътре е обречен, командирът на батальона каза „Техният комисар е наредил на всички да умрат тук.“. Ако всички сгради в Сталинград се пазят така, нито един от нашите войници няма да се върне обратно в Германия. Получих писмо от Елза днес, тя ме очаква вкъщи до Коледа.

Bundesarchiv_Bild_183-B22081,_Russland,_Kampf_um_Stalingrad,_Luftangriff

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-B22081 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5360852

20 септември
Продължаваме да водим битка за хранителните запаси. Руснаците стрелят от всички страни. Стоим в нашето мазе, не може да се излезе на улицата. Сержант-Майор Нушке беше застрелян днес, докато се опитваше да пресече. Горкият човек, остави три деца.

22 септември
Съпротивата беше окончателно сломена, сега най-накрая напредваме към Волга. Нашите войници никога не бяха виждали толкова люта битка преди.

26 септември
Нашият батальон е в постоянно тежко сражение. След зърнохранилището, противникът продължи да се бори точно толкова свирепо, колкото и преди. Не ги виждаме изобщо, крият се в къщи, мазета и стрелят от всички страни, понякога дори изчакват да напреднем и започват да стрелят в гръб. Използват всички похвати на партизанската война. Превзехме две сгради преди няколко дни и руснаците изскочиха от тях със свежи сили, готови за бой. Те вече спряха да се предават. Можем да вземем пленници само ако са тежко ранени и вече не могат да се движат. Сталинград е ад. Леко ранените са щастливци, те поне ще могат да празнуват победата вкъщи със семействата си.

28 септември
Нашият батальон и цялата дивизия празнуват голяма победа. Благодарение на танкистите успяхме да завземем южната част на града и да достигнем до Волга. Платихме скъпо за тази победа. За 3 седмици успяхме да окупираме около 10-на квадратни километра. Командирът ни поздрави за победата.

3 октомври
След като се предвижвахме свободно през нощта, успяхме да се покрием с маскировка. Очевидно ще нападаме заводите, пред нас се разкриват комините. Зад тях е Волга. Влизаме в нова зона. Може да е тъмно, но успяхме да видим сериозно количество наши кръстове по каските. Наистина сме изгубили толкова много хора? Проклет да е този Сталинград!

4 октомври
Нашият батальон напада барикадите. Има много картечари. Откъде изобщо получават оръжие?

StalingradRus

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=595695

5 октомври
Нападаме вече четвърти път и успяват да ни спрат. Руските снайпери свалят всеки извън окопа.

10 октомври
Врагът е твърде близо до нас и нашите самолети не могат вече да пускат бомби. Подготвяме се за настъпление. Фюрерът нареди целият Сталинград да бъде превзет колкото се може по-бързо.

14 октомври
Всичко е фантастично още от сутринта. Самолетите и артилерията ни удрят по руските позиции с часове. Всичко е изкоренено от лицето на земята…

22 октомври
Не успяхме да влезем във фабриката. Отново претърпяваме тежки загуби, всеки път, когато нападаме, трябва да прескачаме телата на наши приятели. Едва можеш да дишаш през деня, няма къде и кой да премести телата, затова те продължават да стоят и да гният. Кой би подозирал, че три месеца по-късно няма да има радост от победата, а само жертви и мъчения, а краят дори не се вижда? Войниците наричат Сталинград – масов гроб на Вермахта. Останаха много малко хора. Говори се, че скоро ще ни изтеглят, за да бъдем подсилени.

27 октомври
Успяхме да преминем барикадите, но не можем да стигнем до Волга. Противникът не е човек, а някакво същество от ковано желязо! Не се изморяват и не се страхуват от огън! Вече сме напълно изтощени, никой няма сила да продължи напред. Противниковата артилерия от другата страна е безпощадна и не ни позволява дори да вдигнем глава.

28 октомври
Всеки войник вече се смята за обречен. Единствената надежда е да бъдем ранени и да ни върнат обратно в дома.

24._PzD_Stalingrad_15_09_1942

Снимка: By Propaganda-Kompanie Geller – Berliner Illustrierte Zeitung 1 ottobre 1942, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46545390

3 ноември
През последните няколко дни се опитахме да направим атака на руските позиции. Дори и в тази зона не можем да мръднем заради постоянния артилерийски огън. Все по-често войниците се прострелват сами, за да могат да напуснат фронта.

10 ноември
Получих писмо от Елза. Всички ни очакват за Коледа. В Германия вярват, че вече сме завзели Сталинград. Каква огромна грешка. Само ако можеха да видят какво е причинил на нашата армия.

18 ноември
Атаката с танкове вчера нямаше никакъв успех. Цялото бойно поле беше осеяно със смърт.

21 ноември
Противникът предприе атака по целия фронт. Води се свирепа битка. Остреща е Волга, победата, а след това домът и нашите семейства! Подозирам, че скоро ще ги посрещаме в отвъдното.

29 ноември
Обградени сме. Беше обявено тази сутрин, че Фюрерът е казал:
Армията трябва да ми се довери. Взел съм всички мерки за осигуряването на провизии и бързо ще пробием обкръжението.“

3 декември
Вече гладуваме и чакаме обещаното от Фюрера. Изпратих няколко писма до вкъщи, но няма отговор.

7 декември
Дажбите са напълно изчерпани. Всички гладуваме, едно парче хляб се дава на 5 войника.

11 декември
Три въпроса тормозят всеки войник и офицер:
1. Кога руснаците ще спрат да стрелят и ще ни оставят да поспим? Поне една нощ!
2. Как и какво ще напълни празните ни стомаси?
3. Кога Хитлер ще предприеме мерки, за да вдигне обсадата около нас?

Bundesarchiv_Bild_101I-617-2571-04,_Stalingrad,_Soldaten_beim_Häuserkampf_Recolored

Снимка: By Ruffneck88 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57522883

14 декември
Всички сме покосени от глад. Получаваме замръзнали картофи – те са най-доброто ястие, но за да ги извадим от замръзналата земя се налага да се изправим срещу руските куршуми. Това е по-трудната задача.

18 декември
Офицерите наредиха да се подготвим за действие. Генерал Манщайн наближавал Сталинград от юг с нови сили. Новината донесе някаква надежда в сърцата ни. Боже, нека успее да стигне до нас.

21 декември
Все още няма заповеди. Всичко е било блъф с генерала. Може пък да е бил победен по пътя към Сталинград?

25 декември
Руснаците обявиха по радиото, че са успели да победят Манщайн. Пред нас стоят две опции: смърт или предаване.

26 декември
Изядохме конете. Бих изял и котка, месото им било доста вкусно. Войниците приличат на ходещи трупове, чудят се какво да сложат в устата си. Вече не се опитват да се прикрият от руските снаряди. Нямаме сила да ходим, бягаме или да се крием. Проклинам тази война!

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Кърпичка на Мики и Мини Маус (1930)

| от |

Всеки предмет с главата на любимия ни плъх Мики Маус се тиражира чудесно стига тя да е поставена върху предмета от Disney. Така е открай време, така е и днес.

Мики Маус е създаден, за да замести друг герой на Disney, Освалд късметлийския заек. Мишокът за първи път се появява в краткото филмче „Plane Crazy“, а дебютът му пред публика е в Steamboat Willie (1928) – една от първите анимации със звук. В последствие се появява е в над 130 филма като „The Band Concert“ (1935), „Brave Little Tailor“ (1938) и „Fantasia“ (1940). Общо 10 от филмите на Мики са номинирани за Оскар за най-добра кратка анимация, а „Lend a Paw“ печели статуетката през 1942. През 1978 Мики става първият анимационен герой със звезда на Холивудската алея на славата.

Trolley Troubles poster

Освалд късметлийският заек

От 1930 Мики си има и свой комикс, рисуван предимно от Флойд Готфредсън и издаван 45 години.

И с невероятната си популярност мишокът няма как да не направи, както казахме, всичко, върху което го има, изключително ценно. Затова и краси доста предмети – от тениски до кутии за храна. Още от ранните си години, Мики Маус се появява във формата на плюшени играчки и твърди фигурки. До голяма степен отговорен за мърча на Мики е Кей Кейман (1892 – 1949), когото мнозина наричат „еталон за качество“. Усилията на Кейман в очите на The Walt Disney Company има страхотен принос към главоломния успеха на анимационния герой и съответно мъжът е обявен за Легенда на Disney през 1998 година. През 2008 списание Time пише, че Мики Маус е един от най-разпознаваемите персонажи в света, дори в сравнение със Дядо Коледа. Около 98% от децата по света между 3 и 11-годишна възраст най-малкото знаят за съществуването му. В началото на кариерата си Кейман основава маркетингова агенция в Канзас, Мисури. Агенцията специализира в създаване на продукти, базирани на филми и има сключени договори за създаване на няколко различи фигурки по изтъкнати анимационни герои. Той обаче се свързва с Уолт и Рой Дисни чак през 1932 година, така че носните кърпички не са негово дело. И все пак историята му е доста интересна и заслужава няколко реда:

След като се обажда на братята те проявяват интерес и го канят на среща, за да изнесе презентация. Усещайки страхотна възможност, Кейман тегли всичките си спестявания от банката и ги зашива в палтото си, за да са на безопасно място по време на двудневното му пътуване от Канзас към Лос Анджелис. Той будува през целия път от страх някой да не му открадне палтото. Когато пристига в офиса на братята Дисни, вади всичките пари на бюрото и казва, че те плюс 50% от печалбите ще са техни, ако му дадат лиценз да прави мърчъндайза на Мики. Сделката е постигната.

До 1932 година Мики няма много мърч.

През есента на 1929 г., когато Уолт е на среща в Ню Йорк със своя тогавашен дистрибутор Пат Пауърс, с него многократно влиза в контакт мъж с необичайна молба. По думите на Уолт: „… един тип се мотаеше около хотела, където бях отседнал, размахваше 300 долара и ми каза, че иска да сложи Маус върху хартиените таблети, които децата използват за писане в училище. Както обикновено, Рой и аз имахме нужда от пари, така че взех 300-те долара.“ Въпреки че в архивите на The Walt Disney Company не може да бъдат намерени следи за тази транзакция, братът на Уолт, Рой, потвърждава историята точно преди Уолт да умре.

В книгата си „The Mickey Mouse Treasures“ Робърт Тийман заявява: „Тази сделка не само дава на братята Дисни малко бързи пари, но и им показва, че има още начини за използване и монетаризиране на имиджа на Мики. Така започна революция в търговията с мърч на анимационни герои.“

Освен това, след известни турболенции в компанията Уолт смята, че образът на Освалд късметлийския заек е откраднат от един от колегите му  при неговото напускане (съответно и нуждата от нов образ, Мики, който да го замени). Затова  той е решен да защити права си върху новия герой. „Разработихме мерчандайзинга по-скоро от гледна точка да защитим героите си, неосъзнавайки паричния потенциал зад него“, казва Рой Дисни в интервю през 1968 г.

През месец ноември 1929, когато официално се отбелязва рожденият ден на Мики Маус, фокусът на компанията пада създаването на най-разнообразни стоки, с които да се популяризира мишка през 30-те години.

Така идваме до носните кърпички с Мини и Мики. Ето съвсем кратък календар на административните събития пред следващата 1930 година, когато те стават най-популярния подарък за Коледа.

На 3 февруари 1930 Рой Дисни подписва с George Borgfeldt & Company от Ню Йорк договор за производство на играчки с облика на Мики и неговата любима Мини Маус. 

На 27 март George Borgfeldt & Company издават първия лиценз за мърчандайз на Disney на Walkburger, Tanner and Company от Сент Гал, Швейцария, за производство на носни кърпички с образа на Мики и Мини. 

 
 
Коментарите са изключени

Великите Военни Изцепки: Десантът В Галопили

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През 1914 г., светът е хвърлен в най-голямата война в дотогавашната история на човечеството. Това става и името, с което този конфликт остава известен до 1939г. – Голямата война. В първоначалният етап от войната, Германия и Австро-Унгария от Централните сили се изправят срещу Съглашението на Великобритания, Русия и Франция. Първите няколко месеца стават свидетели на поредица от открити сражения, в които новите достижения на индустрията превръщат бойните полета в месомелачки. За да избегнат прекомерните загуби на хора, основните армии се окопават в дълги стотици километри окопни системи. Войната се превръща от мобилна в позиционна. Наличието на ресурси в огромни количества се превръща в ключов момент от способността на всяка една държава да издържи на колосалното напрежение.

Към късната есен на 1914г., всеки от двата съюза търси начин да добави допълнителни участници в своите редици, с цел да разтегли фронтовете и да потърси пробив във вражеските коалиции. Именно по тази линия, в края на октомври, Османската империя е привлечена в лагера на Централните сили. Портата атакува руските позиции в Кавказ, а по море, набег на два германски бойни кораба през Проливите нанася сериозни поражения на едно от ключовите руски пристанища в Черно море – Одеса.

Landing_French-Gallipoli

 

Френски войници на остров Лемнос

Снимка: By Ernest Brooks (1876–1957), official Admiralty photographer – This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11331955

Нещо повече, с влизането на Османската империя във войната, Русия остава напълно откъсната от своите съюзници, а жизнено необходимите й ресурси и индустриални стоки вече не могат да достигат ефективно до нейна територия. В тази критична ситуация, и след като е понесла огромни загуби в първите месеци на войната, Русия започва да изисква от своите съюзници действия за пробиване на блокадата. Вариантите са няколко – пробив във фронта в Източна Франция, който да доведе до изтегляне на германските сили; Пробив през Балтийско море; Пробив през османските позиции. Поради силите на германската армия по суша и на имперския флот по море, за Париж и Лондон става ясно, че единствения вариант за постигане на успех и подпомагане на Русия минава през победа над османците.

Първоначалният план, изготвен от Хорейшо Кичънър, предвиждал да бъде превзет град Александрета (дн. Искендерун)  – ключов морски и железопътен възел. Превземането на Александрета означавало да се прекъсне връзката между османските владения в Мала Азия и останалите им територии в Сирия, Ирак, Хиджаз и Палестина. На хартия всичко звучало добре, но оценките за необходимите ресурси се оказали неприемливи за Франция, която вече изразходвала значителна част от възможностите си за да задържа германските войски, нахлули на нейна територия. Освен това, оставал проблемът със снабдяване на Русия.

Единственият пряк път за осъществяване на тази задача оставали Проливите. Именно в тази посока бил приет планът на лордът на Адмиралтейството, Уинстън Чърчил, който предложил изпращане на компактен флот и експедиционен корпус, които да сринат отбраната на Дарданелите, да пробият през Проливите и да отворят достъпа до Черно море. Чърчил базирал плана си на два основни пункта. Първо, прихванати съобщения на германската военна мисия в Истанбул предполагали доста скромни по обем сили на османците в района на Проливите. Второ – Чърчил се надявал че едно решително действие на Антантата на Балканите ще провокира България и Гърция да нарушат неутралитета си и да се присъединят към Антантата. Това, на свой ред, би прекъснало връзките между Австро-Унгария и Германия от една страна и Османската империя от друга.

Türkei, Dardanellen, Schweres Geschütz

Немска артилерия на Дарданелите

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-R36225 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5368395

В средата на февруари, 1915 г., британците придвижили малка флотилия, подпомагана от няколко руски и френски съда към Дарданелите. Корабите на Антантата започнали да бомбардират укрепените османски позиции на входа на Проливите и да разминират околните води. Първият проблем, на който се натъква операцията е лошото време. То не позволява облитането на вражески позиции с аероплани за разузнаване. Османците получават глътка въздух и съумяват да разместят батареите си така, че да не попадат под директния огън на вражеската палубна артилерия.

На 18 март, 1915 г., англо-френски флот от 18 линейни кораба и ескорт крайцери и разрушители атакува основните османски фортове на входа на Дарданелите. Флотът открива убийствен огън по османските позиции, но неуспешните предварително бомбардировки не са ги отслабили достатъчно. Същевременно, миночистачите на Съглашението така и не успяват да разчистят добре водите около Дарданелите, а османците полагат допълнителни взривове непосредствено преди битката. В резултат, 6 от 18 линейни кораба са или потопени или тежко повредени от мини. Планът за форсиране на Проливите само с военноморски сили пропада напълно. Съюзниците се съсредоточават върху план Б – десант и сухопътна офанзива.

В края на месец март в Египет е концентриран експедиционен корпус в размер 78 000 войници. Той се състои от три основни сегмента – британският Средиземноморски експедиционен корпус (СЕК), френският Източен корпус (ИК) и австралийско-новозеландският корпус, популярен като АНЗАК. Начело на операцията е поставен сър Иън Хамилтън. Подготовката по предстоящата кампания закъснява цели 4 седмици заради неуредици в подбора и подреждането на транспортните съдове. Това време е успешно използвано от османците, които очакват вражеският десант и започват да укрепяват Дарданелите, разчитайки и на контингент германски военни инженери и съветници.

Landing_at_Gallipoli_(13901951593)

Акустирането на новозеландски войници

Снимка: By Archives New Zealand from New Zealand – Landing at Gallipoli, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47036764

Междувременно, очакванията за бърза победа доминират стратегията на Антантата. Османските сухопътни сили са смятани за  неадекватни и неспособни на решителни действия. Това се дължи най-вече на провалите в хода на Балканската война. От друга страна, сред Антантата липсва адекватно отчитане на причините за османския провал срещу Балканския съюз. Сред войниците в Египет се разпространяват брошури с обещание за бърз успех и изваждане на Болният човек от войната в рамките на дни. Част от информацията за османските сили е почерпена от туристически брошури, печатани в Египет в навечерието на Голямата война.

Османците, наставлявани от германски висши офицери, начело с генерал Ото фон Сандерс, използват забавянето на Антантата за да укрепят своите позиции и да концентрират свежи сили на Галиполския полуостров. Общо, Портата съсредоточава 6 дивизии, в размер до 62 000 души. По-голямата част от тези войници са извлечени или от резерва (редиф) или са новобранци, свикани за окомплектоване на армията в Тракия. За да подобрят качеството им, германците и османските офицери извършват постоянни учения и нощни маршове.

Същевременно се извършва усилена работа по миниране на плажовете, поставяне на бодлива тел и създаване на картечни гнезда и места за придвижване на мобилна артилерия. Начело на 19-та дивизия, която прикрива на-южната част на Дарданелите е поставен Мустафа Кемал бей, прочул се по време на войната в Либия и заключителните фази на Балканската война. Османците организират и малка разузнавателна ескадрила, която да наблюдава за придвижване на вражеските сили.

Десантът на Антантата е планиран за 23 парил, 1915 г., но е отложен с два дни заради лошото време. Новото забавяне дава възможност на османците да се прегрупират и да разположат по-добре силите си, използвайки прикритието на ноща и новата система от пътища, изградена по настояване на германските инженери. Призори на 25-ти, съюзническите части атакуват в две насоки – нос Хелес – най-южната част на Галиполския полуостров и района, станал в последствие известен като АНЗАК, разположен северно от Габа Тепе. Целта на австралийско-новозеландските сили е да прекъсне пътя за отстъпление на османските сили в южната част на полуострова, докато основните британски части напреднат от юг.

OttomanBatteryAtGallipoli

Османска батарея

Снимка: By Bain News Service – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID ggbain.20341.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3617123

Непредвидени течения и не добра рекогносцировка на терена водят до грешки в дебаркирането и силите на АНЗАК са стоварени по-на север с ок. 2 км от очакваната зона – достатъчно, за да обезсмисли топографските карти, с които разполагат. Въпреки това, силите на АНЗАКс е бият храбро и успяват да си подсигурят някакво предмостие до края на деня. Въпреки това, техните командири препоръчват частите им да бъдат изтеглени и изпратени за повторен десант. Молбата е отхвърлена. Междувременно, Мустафа Кемал успява да реорганизира частите си и да попречи на австралийско-новозеландските отряди да завземат основните височини в сектора. Османците не успяват да пробият вражеската отбрана, но запазват по-високата позиция, от която имат възможност да наложат ефективен обстрел на противника.

На нос Хелес, разделен на пет сектора –  Y, X, W, V и S, нещата не се развиват по-добре. Османските брегови отделения, макар и в крайна сметка разгромени, нанасят значителни загуби на десантните британски сили – някои полкове губят до 60% от числения си състав. В края на деня, британското настъпление е локализирано, а към 27 април, общия напредък на английските части се измерва на не повече от 4 километра. До края на месец април, двете страни организират поредица от кървави атаки и контра атаки, които не успяват да нарушат постигнатата патова ситуация.

Картината на полесражението се запазва без особени промени и през май. На 5ти и 19ти се водят две кървави операции. Първата е на силите на Антантата, които се опитват да пробият на север. Втората е на османските войски, които опитват да изтласкат опонентите си в морето. И двете страни изпитват остър недостиг на муниции. Загубите в хода на боевете са значителни, а напредък отново не е постигнат. Макар да не успяват да разбият врага, османските войски доказват своите качества и вече никой сред командирите на Антантата не смее да повтори оценките си от края на април.

Periscope_rifle_Gallipoli_1915

Австралийски снайперист на пост

Снимка: By Ernest Brooks – This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=541447

През юни следват нови кървави боеве, в които османците губят над 30 000 души, а съюзниците –  около 10 000. Резултатът от касапницата е още няколко стотин метра изнасяне напред на британско-австралийските позиции, но нищо повече. През август, Антантата се опитва да отвори нов пробив при Сулва, където са стоварени допълнителни части, но и тяхното настъпление е задържано, а периметърът им остава скромен и недостатъчен за предизвикване на сериозно османско отстъпление. Новите битки водят до нови катастрофални загуби, а резултатът и за двете страни остава патов.

Влизането на България в Голямата война през октомври, 1915 г. коренно изменя положението в Галиполи. Антантата трябва да изтегли три пълни дивизии и да ги пренасочи към Солун за да закрепи рухването на фронта в Македония. Междувременно, през България към Галиполи започват да пристигат редовни доставки на снаряди и муниции от Германия, а също и голямо калибрена артилерия. Положението на окопалите се по бреговете части става нетърпимо и през месец декември, 1915 г., Антантата евакуира своите позиции. В 4:00 сутринта на 8ми януари, 1916 г., последните британски войници напускат своя сектор на нос Хелес, с което се слага край на един от най-големите военни провали в дотогавашната история.

Недостатъчната подготовка, липсата на стратегическа и тактическа яснота и недостатъчната координация водят до тотален крах на плановете, начертани от Чърчил, който понася позора на основен виновник за провала. Общо, в хода на Галиполската операция, Великобритания, Франция и Русия губят над 350 000 убити и ранени войници, докато османските загуби се оценяват на около 250 000. Значителна част от тези цифри представлява броя на ранените войници, а почти толкова са и онези, станали жертва на болестите, поразили окопалите се армии – най-вече тиф и дизентерия. Всяка година, на 25ти април в Австралия и Нова Зеландия се чества денят на АНЗАК, смятан за най-тържествения и важен празник, свързан с почитане паметта на жертвите на войната.

 
 
Коментарите са изключени

Черната Коледа на Екваториална Гвинея

| от |

Франциско Макиас Нгуема е известен като Хитлер в Африка. Като човек с изключителна визитка, трябва да започнем от детството, а то наистина завладява. Истинското име на Франциско е Мез-м. Баща му е известен като лекар-вещер, който преди това е убил двамата чичовци на момчето. На 9-годишна възраст вижда как испански колонизатор убива с голи ръце баща му, а седмица по-късно майка му се самоубива. Животът не е особено щастлив. Нгуема няколко пъти се проваля на матурите, но чрез влиянието на Испанската власт, която в онзи момент властва в Гвинея, успява да стане кмет на Монгомо. Практически това окончателно скъсва всичко окови на бъдещия диктатор и толкова страховитото му прозвище.

В навечерието на 1968 година е официален кандидат за президент на бъдещата независима страна. Използвайки силно националистическа платформа. Според историческите архиви, това е първата и последна дата, в която се регистрират демократични избори в страната. Франциско побеждава Ондо Еду и малко по-късно го изпраща в изгнание. Историята му приключва през 1969 година, когато се самоубива. Неофициалната версия е, че е бил екзекутиран.

Същата година създава и конституцията на страната. Написана е толкова добре, че цялата власт е в неговите ръце и това автоматично поставя едно дълго и мъчително властване. Франциско автоматично има власт над съда, кабинета и министрите. 3 години по-късно ще постави и смъртното наказание като възможност за разчистване на сметките и както се досещате, закон 1 в конституцията ще бъде използван сериозно. Смъртното наказание трябва да се използва във всеки един момент, когато е заплашен президента или правителството. Обида над правителството е второто сериозно наказание, което автоматично носи на провинилия се около 30 години затвор. До този момент можем да бъдем сигурни, че подобни закони някога е използвал Саддам.

Don_Francisco_Macias

Снимка: By Anefo – [1], CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=83529786

 

Следващата година се обединяват и всички партии в една, което пък дава позицията „Президент до живот“. Едва ли има друга страна, която може да се похвали с подобна позиция по време на своята независимост. Франциско гарантира и втория си мандат с издаването на документ, който автоматично удължава неговото властване и както се досещате, документът е приет от 99% от гласувалите. И три месеца по-късно страната има нов стар президент. Образователната система очевидно не е носила щастливи спомени на президента и той умишлено я разрушава, а малко по-късно я забранява окончателно, превръщайки обществото в едно от най-глупавите в света.

Това едва ли е най-лошото му изпълнение, особено след като народът бързо му дава името „Дахау на Африка“. По време на своята диктатура издава заповеди за избиването на властни семейства, а когато нещо не му харесва, цели села са били заличавани. Един уважаващ себе си диктатор има нужда и от инструменти за репресия, а в този случай това била младата милиция, която практически представлявала личната армия на Франциско. Новосъздаденият гвинейски рай гарантирал смъртна присъда за онези, които били много по-забележими от останалите. Бреговата охрана гарантирала потапяне на всяка лодка, която се опитва да напусне територията без разрешение. Забранява се дори думата „интелект“.

Сухопътните пътища за бягство също били подготвени за хората, които поискали да напуснат. Мнозина са ставали жертва на мините. Някъде по време на втория мандат решава да прекръсти цялата страна, сменяйки колониалните испански имена с африкански. Практически нищо полезно от западните страни не можело да стигне. Едно от най-гениалните решения на диктатора е да спре и доставките на медикаменти, с което обрича жителите си на сериозни епидемии. Когато не се занимавал с убиването на хора, Франциско измислял величествени титли като „Великото чудо“, „Владетелят на знанието“ макар и да няма такова, а мотото на страната става „Няма друг Бог освен Масиан Нгуема“. Историята на този абсурден владетел не спира до тук. Живял в бедност и диващина, Франциско избива всички банкери на Централната банка и заповядва на гардовете му да пренесат богатството му в селската му къща.

ConakryTwo 007

Снимки: By Jeff Attaway from Abuja, Nigeria – over conakryUploaded by AlbertHerring, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29463692

Дори това не може да се смята за толкова голямо престъпление, колкото „Черната коледа“. Франциско знаел, че нито едно нормално човешко същество няма да търпи режима му толкова дълго. Оцеляването му зависило от заличаването на всеки един опонент. Сериозно послание трябвало да се изпрати на онези, които някога можели да се осмелят да помислят за власт. По тази причина още в началото на своя мандат през 1969 година ще събере повече от 150 политически противника на националния стадион Малабо. Всички те били обвинени за подривна дейност. Датата е 25 декември и Франциско искал да отбележе празника подобаващо. Докато грешниците очакват топлия куршум от студеното дуло, стадионът се пълни с въоръжени войници, пременени в костюми на Дядо Коледа. От високоговорителите започва да се носи песента на Мари Хопкин „Това бяха дните“. След няколко мига политат куршумите и зелената трева се напоява с кръвта на единствените хора, които са можели да бъдат опозиция на този луд човек. Съобщението е толкова добре разбрано от онези, които някога са преследвали кариера в науката, че всеки с диплома решава да напусне страната, да се крие и да се моли за щастието да оцелее малко по-дълго. Резултат има.

До 1978 г. от страната са избягали повече от 100 000 души са успели да напуснат страната – близо 47% от населението. Мислещият човек се превръща във враг на Гвинея. Останалите нещастници, благословени с мисловна дейност, официално били убивани или изпращани в изгнание. Според различни източници, този интелектуален дефицит е осакатил толкова добре страната, че и до днес не може да бъде възстановена. И до днес не е ясно какво е успяло да отключи тази лудост във Франциско. Версиите са детска психологическа травма, а според други е чиста форма на лудост. Практически няма адекватна версия, защото диктаторът често е злоупотребявал с психотропни вещества.

Election Meeting

Лудостта обаче тепърва набирала сили. През 1979 г. Гвинея е официално изхвърнела от ООН и Европейската комисия. Лятото на същата година ще има още екзекуции, но този път от президентското семейство. Посягането върху собствената му кръв автоматично показва, че никой не е в безопаност и много скоро неговия племенник Теодоро Мбасого ще използва всичката си военна власт, за да свали чичо си от трона. В началото на септември ще започне военен трибунал. Обвиненията включват измяна, геноцид, масови екзекуции, нарушаване на човешките права и дори измяна. Нгуема получава смъртна присъда, а петима от най-близките му ще лежат 30 години в затвор. Любопитен факт е, че президентът е осъден на 101 смъртни присъди. Зверствата нареждат Франциско до Пол Пот – друго смразяващо историята име.

 
 
Коментарите са изключени

Криза в Юнайтед ли? Не се шегувайте. Навремето клубът бе спасен от… куче

Манчестър Юнайтед е в тежка криза на всички нива – и спортно-техническа, и управленска. В знаменития английски клуб сякаш всичко рухна след онази проклета пролет на 2013-а. Всъщност преди шест и половина години на „Олд Трафорд“ се лееше поредното шампионско шампанско – традиционен ритуал под ръководството на сър Алекс Фъргюсън и повод за радост.

Но имаше една смущаваща подробност. Фърги бе взел необратимото решение да приключи окончателно кариерата си и пяната на шампанското бе примесена със сълзите на феновете. Ясно беше, че приключва златна епоха и тъгата по шотландеца бе обяснима, но все още никой не предполагаше, че клубът се качва на влакче на ужасите, от което слизане няма. Поне засега.

Сменят се треньори, харчат се стотици милиони за селекция, привличат се звезди… Но Юнайтед не може да запълни пропастта, зейнала след оттеглянето на сър Алекс. И през този сезон почти всеки мач на „червените дяволи“ е мъчение за запалянковците и чувството за безнадеждност става все по-задушаващо. Разбираме ги, макар че какво да кажат пък съседите от Ливърпул, които 30 години чакат титлата във Висшата лига?

А и самият Юнайтед е политал към върховете в много по-трудни времена. „Театърът на мечтите“ е видял и преживял всичко. Изстрадал е всяка секунда от славната история на клуба. Помни бомбардировките по време на Втората световна война, изпадането, трагедията в Мюнхен. Но пази и спомена за безбройните титли и триумфи, превърнали Юнайтед в гигант от планетарна величина.
Цялото това велико наследство обаче нямаше да е факт без помощта на… едно куче.

Но всичко по реда си. Ще стигнем и до важната историческа роля на симпатичния санбернар Мейър, а сега малко предистория.
В началото на 20 век професионализмът постепенно си проправя път в английския футбол, а Манчестър Юнайтед, известен като Нютън Хийт тогава, е сред по-малките клубове в региона – и като фенска база, и като възможности. През 1898-а тимът печели Ланкашър Къп след победа над Блекбърн, което е голям успех, но в никакъв случай не облекчава финансовите му проблеми, които мъчат клуба вече десетина години. Хийт постоянно е във финансова криза и на ръба на оцеляването.

Stbernardinsnow

Снимка: By The original uploader was Sloberdog at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons by Isthmus., CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3582133

Нютън посреща миналия век като втородивизионен отбор, а безпаричието става още по-нетеърпимо. На всичко отгоре президентът и основен кредитор Уилям Хийли иска да му бъде върнат дълг от 242 паунда и се обръща за това към съда.
В касата на Хийт обаче няма нито пени, а когато задълженията на клуба достигат 2500 лири, е обявен фалит.
Банкрутът датира от февруари 1901-ва, когато е убит окончателно ентусиазмът на футболистите и малцината му привърженици.

Схлупеният стадион „Банк Стрийт“, на който играе отборът, е затворен и всички очакват, че ще бъде последвана съдбата на просъществувалите кратко клубове Ню Брайтън Суифтс ФК и Бъртън Суифтс ФК, които си отиват по същия сценарий.
Капитанът Гари Стафорд обаче отказва да се предаде. Пристигнал от Крю Аликзандра през 1896-а, само година по-късно вече е капитан и безспорен лидер на Нютън.

Осъзнал безизходицата, талантливият защитник решава да се организира благотворителен базар в центъра на Манчестър, а целта му е набирането на 2670 паунда, колкото е нараснал дългът на Хийт с лихвите.
За да привлече по-голямо внимание и повече посетители, Стафорд взима на базара и кучето си – санбернара Мейър, който вместо бъчвичка с бренди на врата си, има касичка за подаяния и привързано за гърба сандъче за по-едри дарения.
Въпреки огромните усилия на Гари, инициативата му не донася достатъчно пари за избавлението на клуба, а за капак – в последния ден на базара изчезва и домашният му любимец.

Стафорд трябва да се примири не само с окончателната гибел на отбора, чиято лента носи доскоро, но и със загубата на кучето, което семейството му отглежда с любов от няколко години.

Съдбата обаче си знае работата и отчаянието е кратко.
Докато се разхожда из града, футболист на Нютън вижда обява за намерено домашно куче в един от пъбовете до манчестърската пивоварна.
Казва на Стафорд и без да се замисля капитанът тръгва към кръчмата, където му предстои срещата, която преобръща историята.
Собственик на пъба е Джон Хенри Дейвис – заможен човек с процъфтяващ бизнес, който държи редица заведения в Манчестър и Салфорд.
По това време Джон търси да купи куче за подарък за рождения ден на дъщеря си и когато се натъква на Мейър, няма съмнение, че го иска за четириног любимец на детето си.

На срещата със Стафорд бизнесменът разбира болката му и без много заобикалки му предлага сделка, която устройва и двете страни – пивоварът ще купи Нютън Хийт и ще изплати всичките му дългове, а в замяна Мейър ще бъде подаръкът за рождения ден на дъщеря му. Футболистът, естествено, страда за кучето си, но не се колебае нито за миг: „Да бъде!“, казва защитникът и Нютън се прощава с талисмана си, но си откупува живота.
През март 1902 г. се провежда историческо събрание в Ню Айлингтън Хол, на което Стафорд обявява, че ще инвестира 2000 паунда в Хийт заедно с Дейвис и още трима местни бизнесмени от Манчестър.

Ключова част от новото начало е промяната на клубните цветове от зелено и жълто на червено и бяло. Също така, за мениджър е назначен Ърнест Магнал, под чието ръководство е спечелена и първата титла.
Месец по-късно се провежда втора среща, на която се дискутира новото име на клуба.
„Предлагам Манчестър Юнайтед“, плахо прошепва 19-годишният фен на име Луис Рока, но първоначално не му обръщат внимание.
Манчестър Сентрал и Манчестър Селтик се оформят като фаворити, но отпадат. „Първото звучи като име на гара, а второто е много индустриално“, провиква се някой и следват одобрителни възгласи. Така един тийнейджър става кръстник на клуба, който днес е символ на величие във футбола.

По-късно Рока заема редица отговорни длъжности на „Олд Трафорд“ и отдава дните си на Юнайтед. На него се приписва и заслугата за осъществяването на контакта с Мат Бъзби, който от средата на 40-те до края на 70-те пише история с „червените дяволи“.
Що се касае до Мейър – прекарва остатъка от живота си в къщата на Дейвис, където го даряват със същата любов, с каквато и предишните му стопани.
В крайна сметка той е кучето герой, което изиграва съдбоносна роля за сбъдването на мечтите в манчестърския театър на футбола.
А днешните фенове си мислят, че настоящата ситуация е безнадеждна. Хора, това е Юнайтед! И този клуб винаги намира начин.

 
 
Коментарите са изключени