shareit

Десантът в Нормандия: Денят с главно „Д“

| от Александър Стоянов |

На днешната дата, през 1944 г., в северозападна Франция започва най-големият десант в човешката история.

Той е най-голям не просто като мащаб на ангажираните сили, но също така и като планиране, координация и отчитане на всички възможни географски, социални, политически и военни фактори, които оказват влияние върху неговата реализация.

Втората световна война, за добро или зло, е обречена да държи множество рекорди в човешката история. Повечето от тях са мрачни и кървави. Десантът в Нормандия е поредната, макар и знаменателна страница класацията с „най-…“. Оценките за тази военна операция варират от героичното й представяне в западните филмови продукции и литература, през пренебрежението на съветско-руската позиция, за да се стигне до задължителното заклеймяване от страна на почитателите на Вермахта, за които всяко нещо, което не е организирано от германците е повече или по-малко некадърно, некомпетентно или скалъпено. Най-важното нещо, когато става дума за история, е да запомним, че в нея нищо не е черно или бяло, а нюансите на сивото са доста повече от петдесет.

Отварянето на втори фронт срещу Хитлер

Темата за откриване на втори фронт срещу Нацистка Германия започва да се разисква още в края на 1941 г. По това време, Вермахтът чука на портите на Москва, а Червената армия е пометена по цялото протежение на Източния фронт, понасяйки поредица от унизителни и катастрофални поражения, които оставят цели армии в плен на германците. За Сталин е изключително важно да намали натиска срещу своите войски, които имат спешна нужда от прегрупиране, преструктуриране и превъоръжаване, след като огромни количества оръжие, техника и муниции са били или унищожени или пленени от германците.

Soldiers-english-coast

Американски войници минават през Дорсет, за да се качат на кораб за Франция

Въпреки всички проблеми, в началото на декември 1941 г., РККА успява да закрепи някакъв стабилен фронт и да спре германското настъпление. Това се случва най-вече на базата на чутовните усилия на войниците и средния офицерски ешелон и има малко общо с адекватно планиране или политическо лидерство. Атаката срещу Пърл Харбър окончателно развързва ръцете на САЩ за включване във войната. Презокеанският мастодонт обаче има нужда са се събуди преди да може да хвърли във войната цялата си чудовищна мощ. Потенциалът на САЩ да се преструктурира на бойна нога е наистина зашеметяващ. Според специалистите във Вашингтон, Щатите се нуждаят от три години, преди военната им машина да заработи на 100%. Стане ли това, всички са единодушни, че краят на войната е въпрос не на „дали“, а на „кога“.

Не бива да подценяваме и капацитета на СССР

Макар съветската индустрия да не може да съперничи на тази на Щатите, Съюзът е напълно способен да надиграе Германия и сам, стига да получи достатъчно пространство за дишане. Като добавим към уравнението и империята над която Слънцето не залязва, с нейните безкрайни залежи от нефт и грамаден флот, изглежда, че още по Коледа 1941 г., Втората световна война вече трябва да се брои приключена. Но дали?

Atlantikwall, Batterie "Lindemann"

Презканално немско оръдие

Нацистка Германия е противник, с който нито една държава не би искала да се бие сама. Франция и Великобритания вече са направили нескопосан опит в тази посока и са се провалили катастрофално през 1940г. Германия разполага с отличен офицерски корпус, както на средно, така и на високо ниво. Индустриалният й капацитет съперничи на този на Великобритания и частично на СССР, а качеството на военната й техника обикновено превъзхожда това на останалите Велики сили. Танковете са показателен пример в тази насока, макар доста да може да се каже и за артилерията, превозните средства и самолетите.

В ранните етапи на войната, това относително техническо превъзходство, съчетано с по-качествено обучение на войниците и по-доброто тактическо и стратегическо планиране, успява да компенсира успешно количественото превъзходство на опонентите на Хитлер. През 1942 г., Германия успява да разгърне нова офанзива в Украйна и легендарната 6-та армия достига до Волга, а в Африка Пустинната лисица Ервин Ромел надиграва британците, изтласквайки ги през цяла Либия, чак до границите на Египет. Светкавичните победи на Япония в Индокитай и Индонезия допълват картината. Към септември, 1942 г., въпреки че най-големите индустриални сили са ангажирани срещу Оста, на пръв поглед изглежда, че Хитлер и съюзниците му могат и да успеят да измъкнат победата.

Реалността скоро се намесва в уравнението и прогнозите на по-предвидливите специалисти започват да се сбъдват една по една. Американският тихоокеански флот започва да разбива и изтласква японците обратно към родните им острови. В степите на Евразия, добре планираната и координирана операция „Уран“ прекършва настъплението на Вермахта към Кавказ и обръща окончателно хода на военните действия на Източния фронт. В Африка, ген. Ервин Ромел се сблъсква с непреодолимата количествена разлика, която неговия Африкански корпус среща срещу постоянно засилващата се британска армия на Монтгомъри. Подводната война, надзиравана от Дьониц също започва да се преобръща. До скоро германските подводници са заплашвали да ликвидират британското морско предимство и да превърнат Атлантика в гробището на англосаксонската военноморска сила.

NormandySupply_edit

Омаха 

Ала презокеанското чудовище се е събудило

Индустрията на САЩ започва да произвежда в количества, за които в Берлин могат само да сънуват. „Чудото на Шпеер“ е тема за дебати сред мнозина историци, но дори забележителните темпове на индустриална мобилизация на Германия бледнеят пред пробуждането на американския потенциал. Освен това, САЩ започва да захранва Великобритания и СССР със суровини, които вдигат на крака собствените им индустрии и скоро трите съюзни страни започват да задушават Оста по всички фронтове. Когато съотношението в количество е относително разумно, качеството на германската техника е ключово. В един момент обаче, Съюзниците започват да произвеждат толкова много, че качеството спира да има значение.

Въпреки това, способността на Германия да води ефективна отбрана по всичките си фронтове е забележителна и не може да се отрече. Кървавата 1943 г. отбелязва множество съюзнически успехи, както на Източния фронт, така и в Африка и Италия. Въпреки това, всеки километър земя се откупува с реки от кръв и тонове разрушена техника. За Съюзниците, събрани на конференция в Техеран става ясно, че Германия трябва да бъде пречупена с отваряне на сериозен фронт в Западна Европа, с който да се принуди врага да раздели чезнещите си сили и да се ускори края на войната. Обратното би означавало катастрофално големи загуби и проточване на конфликта.

Политиката също изиграва своята роля

Великобритания и САЩ искат да гарантират следвоенен контрол над колкото се може по-голяма част от Европа. Макар Рузвелт да смята, че може да се разбере със Сталин, Чърчил е доста по-трезв в преценката си за съветския вожд и правилно отбелязва, че СССР няма да отстъпи от нито една територия, окупирана от Червената армия. Появява се и фактора Свободна Франция. Шарл Дьо Гол и неговите съветници всячески търсят шанс да извоюват за страната си позицията на победителка, а не на освободена държава в Следвоенния свят.

За тях освобождаването на европейските територии на Франция е от първостепенна важност за каузата им. Идеите за нов фронт на Балканите и в Италия са отхвърлени. Операцията в Италия вече е доказала своята неефективност за изваждането на Германия от войната, а Балканите са твърде незначителни по отношение на стратегическите позиции за нанасяне на удар в сърцето на Германия.

За да подпомогнат каузата на Дьо Гол, да намали непосредствената заплаха за Острова и да създаде възможност за настъпление към ключовите земи по поречието на река Рейн, САЩ и Великобритания избират да стоварят войските си в северна Франция. Според плановете, Съюзниците трябва да създадат широко предмостие в Нормандия, което да включва и ключовите градове Каен и Шербур. Там трябва да бъдат разположени летища и продоволствени бази, на чиято основа настъплението да се разгърне във вътрешността на Франция. Операцията получава кодовото название „Оувърлорд“.

За да бъдат прикрити намеренията на Съюзниците, в действие влизат поредица от диверсии, останали с общото название операция „Бодигард“. Докато разузнаването се стреми да обърка германците, учени, политици и военни се заемат да планират фактическия десант. Съединените щати предвиждат участие с два армейски корпуса – V-ти и VII-ми, а Великобритания – със своите XXX-ти и I-ви корпус. Общо, над 150 000 войници трябва да бъдат стоварени по бреговете на Нормандия.Поддържащия военноморски флот включва над 6 900 кораба, разделени в осем флоти, като 2/3 от съдовете са предоставени от Великобритания. Над 190 000 моряци участват в операцията редом със сухопътните сили. Военновъздушната поддръжка се осигурява от над 2 200 бомбардировача, придружени от изтребители, разузнавателна авиация и транспортни самолети, всичко над 11 500.

Срещу тях, като част от т.нар. Атлантически вал, изграден от маршалите Рундщед и Ромел, германците разполагали с ок. 40 000 войници, множество укрепени огневи точки, артилерия и над 800 самолета. Плажовете били надлежно минирани и покрити с бодлива тел, противотанкови заграждения и други препятствия.

Целият фронт на десанта е разделен на пет сектора, чийто имена са се превърнали в легендарни за участвалите в сраженията и са вписани със златни букви в страниците на военната история на САЩ и Великобритания – Омаха, Юта, Юно, Злато и Меч. С фронт около 50 мили Съюзниците трябвало да превземат няколко укрепени селища около Каен. Омаха и Юта са целеви зони на САЩ, докато останалите три „плажа“ трябвало да бъдат заети от британските и канадските дивизии. Начело на войските на САЩ стои ген. Омар Брадли, докато британците се намират под надзора на Бърнард Мотнгомъри. Общото командване на операция „Оувърлорд“ е поверено на ген. Дуайт Айзенхауър.

Операцията започва не призори, както смятат мнозина, а в 0:15 минути след полунощ, когато войници от въздушно преносимите части на САЩ и Великобритания са спуснати в тила на бреговите германски позиции за да завземат мостове и ключови пътища за комуникация.

Самия десант по петте плажа започва около 6 часа сутринта. Както гласи законът на Мърфи, „най-добрият военен план е адекватен само докато не започне същинската битка“. Въпреки прецизното планиране на теченията, фазите на луната, температурата на въздуха и водата, посоката на вятъра и т.н., част от десантните съдове били отнесени настрани от първоначално набелязаните позиции. Оказва се, че и разчетите за позициониране на вражеските части също не били точни. Така например на Омаха, вместо очаквания един полк, срещу двете американски дивизии била разположена 352-та пехотна дивизия на Вермахта. ВВС подсигуряването чрез бомбардиране на вражеските позиции също не навсякъде произвело очакваните резултати.

Тъй като бомбардировачите трудно се ориентирали в нощния мрак,  бомбите често били пускани не върху самите укрепления на плажа, а във вътрешността на сушата, без пряко да засегнат крайбрежните укрепления. Недобре координираното дебаркиране на Юно товарило пехотата доста преди поддържащите бронирани части и това довело до значителни загуби сред първите стъпили на брега подразделения.

При парашутистите нещата също не били розови

В някои случаи войниците били пускани от толкова ниско в мрака, че нямали време да отворят парашутите си. Други части били спуснати върху наводнени ниви, превърнати в същински блата. Наличието на множество стобори и оврази затруднило концентрацията на парашутните части и като цяло те не успели да реализират голяма част от поставените им за деня на десанта цели. Въпреки това, няколко ключови пътища и мостове били подсигурени, което щяло да изиграе роля при разгръщането на десанта.

Германците се съпротивлявали упорито срещу превъзхождащия враг. Макар да разполагали с бункери и укрепени огневи точки, те били тотално превъзхождани по огнева мощ. Освен бомбардировачите, позициите на Вермахта се намирали под обстрела на грамадната палубна артилерия на съюзническия флот. Отделно, на много от плажовете били спуснати специално пригодени десантни танкове, които служели за прикритие на пехотата и допълнително увеличили концентрацията на огнева мощ за Съюзниците. Макар да имали сериозно предимство по отношение на терена, численото превъзходство на противника от порядъка на 4 към 1 се оказало непреодолим фактор. Въпреки това, германските войници се сражавали упорито, особено в боевете за укрепените крайбрежни селища, които Съюзниците трябвало да прочистват къща по къща.

 

В крайна сметка, когато слънцето залязло над окървавените брегове на Нормандия, Съюзниците били завладели напълно плажовете Юно и Злато, които били свързани в общ плацдарм и държали твърда позиция на останалите три бряга.

Предмостието било създадено с цената на 10 000 убити, ранени и пленени войници. Данните за загубите на германците варират, като най-скромните оценки са за ок. 4000 убити и ранени, а най-високите достигат до 10 000 жертви. През следващата една седмица, Съюзниците успели да изтласкат силите на Вермахта от цялата десантна зона и да създадат търсеното общо предмостие. Към края на месец юли, силите под върховенството на Айзенхауър наброявали над 1 400 000 войници, а в края на август – над 2 000 000.

Германците продължили да ангажират значителни сили за ограничаване на вражеското настъпление и хвърлили в битката за Нормандия над 640 000 войници. Общо, операция „Оувърлорд“ струвала на Съюзниците над 220 000 убити и ранени, докато германскиите загуби отново получават различни оценки от четвърт до половин милион.

В краят на месец август, 1944 г., вторият фронт в Европа е вече факт (макар да е по-правилно да го наричаме трети с оглед на битката за Италия – б.а.) От тук на сетне започвала надпреварата между Съюзниците за това кой пръв ще влезе в Берлин.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Ашли Ревел – идиотът, който заложи всичко на рулетка и спечели

| от |

Представете си един ден да ви щукне да продадете всичко, което имате, да отидете в Лас Вегас и да заложите абсолютно всичко на едно завъртане на рулетката. Рискът да загубите е много реален и като нищо можете да си тръгнете само с дрехите на гърба си (или дори с по-малко). Всъщност, шансът да спечелите залог от типа всичко или нищо на американска рулетка е 47,3% – същият залог на европейска рулетка има шанс за печалба 48,6%. Ашли Ревел от Великобритания решава да поеме този риск – през април 2004 той продава всичко, което притежава, взима получените 76 840 паунда (105 400 паунда днешни пари, всички суми от тук нататък ще са в днешни пари).

Ашли, тогава на 32 години, започва пътешествието си, както сам той признава, на по питие с момчетата в една кръчма. Един от тях излага идеята да се заложи всичко, което човек притежава, на едно завъртане на рулетката и леко подпийналата компания се съгласява, че тази идея е доста велика. Въпреки че огънят на разговора се поддържа до значителна степен от алкохола, на следващият ден въпросната идея се оказва залостена стабилно в главата на Ашли. По-късно той ще каже пред The Telegraph: „Помислих си, какво невероятно преживяване би било. По това време не бях женен, нямах деца, бях напълно ерген. И реших: сега или никога.“

Roulette wheel

Рулетка

Не е изненадващо, че не всички се радват от решението на младия мъж – родителите му имат особено мнение по въпроса. Бащата на Ревел, Мик, казва на сина си, че е „лошо момче“, че не трябва да постъпва така и „Трябва да работиш като другите деца“. Ашли прекарва известно време в опит да ги убеди в начинанието си. Баща му пръв се съгласява, но психологическото обработване на майка му отнема малко повече време.

Следващата стъпка е да започне с продаде собствеността си и да припечели и малко странични пари, колкото може. Колата му, часовник Rolex, стикове за голф и дори сантиментални предмети са продадени или на аукцион, или на улицата. Съвсем естествено, с някои предмети човекът се разделя по-трудно – като футболните трофеи и пуловера за крикет, който получава в гимназията. След това Ревел ще съжалява, че продава тези неща.

Хора от британския телевизионен канал Sky One надушват за ситуацията и пращат екип кой до снима мини сериал със заглавие „Double or Nothing“ (Двойно или нищо).

Подготовката приключва, парите са събрани от всякакви места (един онлайн букмейкър и спонсор предлага мъжът да смени името си на Ашли Blue Square Ревел) и в крайна сметка общата сума е 105 400 паунда. С парите в банката, той се качва на полет до Лас Вегас заедно със снимачния екип, приятелите си и (накъде без) родителите си. На този етап технически дори дрехите на гърба му не са негови, защото костюмът, който носи, е под наем специално за случая.

Плановете да прави залога в Hard Rock Hotel пропадат след като проговорите не стигат до никъде. Собствениците на Plaza Hotel and Casino обаче виждат възможност за малко пиар и се съгласяват да са домакини на събитието. Точно преди рулетката да се завърти, те отправят послание, в което се казва, че не съветват никого, дори и него, да прави такова нещо.

Въпреки риска и тежестта на всичко, нощта преди залога Ревел спи спокойно и по-късно ще каже, че никога не се колебаел дали да го направи. Въпреки че шансовете му са макар и в малка степен срещу него, той казва: „Когато сега се върна назад, изглежда ми лудост, но бях силно убеден, че ще спечеля. Буквално отивах, за да си събера печалбата.“

large_Ashley-Revel-winner-roulette

Епичният момент! Изотчник: „Double or Nothing“, IMDB

Сутринта преди залога Ашли има да реши още един последен и може би най-важен въпрос: черно или червено? Той се оглежда за някакъв знак от съдбата, но съдбата явно още не е събудила. В крайна сметка, както Ревел разказва, точно когато топчето се завърта върху рулетката „Първото нещо, което ми дойде наум беше червено и тогава избутах всичките си чипове напред.“

Тогава всички – семейството му, приятелите му, както и зрителите на Sky One – виждат как топчето се завърта, завърта и накрая пада върху числото 7 – червено число. Многолюдието полудява, а Ашли Ревел удвоява печалбата си и взима 210 800 паунда. 

След преживяното той споделя „… беше ненормално нещо. И сега мисля какво ли щеше да стане, ако бях загубил. Нямаше да има къде да се върна или какво да облека. Все още обаче щях да имам семейството и приятелите си, които никога няма да ме оставят, така че те ми дадоха необходимата сигурност, която ми позволи да направя това.“

За разлика от повечето комарджии, които печелят големи пари, Ашли решава да не залага повторно и се оттегля с печалбата си. С част от нея впоследствие Ашли ще плати за обиколка с мотор из Европа. Но късметът му не свършва дотук – по време на обиколката, докато е в Холандия, той среща момиче. „Взех я с мен в Англия, оженихме се и сега имаме две деца. Може да се каже, че заради залога успях да си намеря жена.“

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Милан и Интер освещават новия Сан Сиро с приятелски мач преди 93 г.

| от |

На 19 септември 1926 г. Милан и Интер ще влязат в приятелски двубой на новооткрития стадион Сан Сиро. На този ден Интер печели с резултат 3-6. До този момент Милан държи футболната крепост в града, но едно добро решение позволява на феновете на двата отбора да ползват едно и също спортно съоръжение.

Макар и днешната футболна култура да се разделя на фракции и враждуващи групи, отборите тогава са имали друга идея. Президентът на клуба на Милан Пиеро Пирели дава идеята за обединение, както и допълнителни 5 милиона лири за построяването. Архитектът Улис Стакини е натоварен с проектирането, но отказва да следва модела на традиционните модели и не строи писта около терена.
По този начин феновете ще имат възможност да бъдат по-близо до зелената покривка, а също така се увеличава и количеството – 35 000 души.

Първоначалното име е „Новият Сан Сиро“, кръстен на квартала, където се намира. И докато феновете имат високи надежди за летящ старт на Милан, отборът успява да изгуби и своя първи мач в лигата. Съоръжението е продадено на град Милан през 1935 година, но Росонерите остават основен ползвател до 1947 г. В същата година Интер решават да плащат наем и също да се възползват от възможността, вместо да строят нов стадион. През 1980 г. Сан Сиро ще бъде преименуван на Джузепе Меаца – звезда от редиците на Милан и на Интер. В следващите години ще има допълнителни ремонти, които ще позволят събирането на близо 80 000 запалянковци. В този момент стадионът е приютил спортните страсти на 3 игри от световното през 1934 г. и още 6 игри от същия формат през 1990 г. Публиката на Милан е ставала свидете и на 4 финала на Шампионска лига през 1965, 1970, 2001 и 2016 г. Да не говорим, че съоръжението е предпочитан избор за всеки музикант през последните години, списъкът с гости е много дълъг.

 
 
Коментарите са изключени