shareit

Десантът в Нормандия: Денят с главно „Д“

| от Александър Стоянов |

На днешната дата, през 1944 г., в северозападна Франция започва най-големият десант в човешката история.

Той е най-голям не просто като мащаб на ангажираните сили, но също така и като планиране, координация и отчитане на всички възможни географски, социални, политически и военни фактори, които оказват влияние върху неговата реализация.

Втората световна война, за добро или зло, е обречена да държи множество рекорди в човешката история. Повечето от тях са мрачни и кървави. Десантът в Нормандия е поредната, макар и знаменателна страница класацията с „най-…“. Оценките за тази военна операция варират от героичното й представяне в западните филмови продукции и литература, през пренебрежението на съветско-руската позиция, за да се стигне до задължителното заклеймяване от страна на почитателите на Вермахта, за които всяко нещо, което не е организирано от германците е повече или по-малко некадърно, некомпетентно или скалъпено. Най-важното нещо, когато става дума за история, е да запомним, че в нея нищо не е черно или бяло, а нюансите на сивото са доста повече от петдесет.

Отварянето на втори фронт срещу Хитлер

Темата за откриване на втори фронт срещу Нацистка Германия започва да се разисква още в края на 1941 г. По това време, Вермахтът чука на портите на Москва, а Червената армия е пометена по цялото протежение на Източния фронт, понасяйки поредица от унизителни и катастрофални поражения, които оставят цели армии в плен на германците. За Сталин е изключително важно да намали натиска срещу своите войски, които имат спешна нужда от прегрупиране, преструктуриране и превъоръжаване, след като огромни количества оръжие, техника и муниции са били или унищожени или пленени от германците.

Soldiers-english-coast

Американски войници минават през Дорсет, за да се качат на кораб за Франция

Въпреки всички проблеми, в началото на декември 1941 г., РККА успява да закрепи някакъв стабилен фронт и да спре германското настъпление. Това се случва най-вече на базата на чутовните усилия на войниците и средния офицерски ешелон и има малко общо с адекватно планиране или политическо лидерство. Атаката срещу Пърл Харбър окончателно развързва ръцете на САЩ за включване във войната. Презокеанският мастодонт обаче има нужда са се събуди преди да може да хвърли във войната цялата си чудовищна мощ. Потенциалът на САЩ да се преструктурира на бойна нога е наистина зашеметяващ. Според специалистите във Вашингтон, Щатите се нуждаят от три години, преди военната им машина да заработи на 100%. Стане ли това, всички са единодушни, че краят на войната е въпрос не на „дали“, а на „кога“.

Не бива да подценяваме и капацитета на СССР

Макар съветската индустрия да не може да съперничи на тази на Щатите, Съюзът е напълно способен да надиграе Германия и сам, стига да получи достатъчно пространство за дишане. Като добавим към уравнението и империята над която Слънцето не залязва, с нейните безкрайни залежи от нефт и грамаден флот, изглежда, че още по Коледа 1941 г., Втората световна война вече трябва да се брои приключена. Но дали?

Atlantikwall, Batterie "Lindemann"

Презканално немско оръдие

Нацистка Германия е противник, с който нито една държава не би искала да се бие сама. Франция и Великобритания вече са направили нескопосан опит в тази посока и са се провалили катастрофално през 1940г. Германия разполага с отличен офицерски корпус, както на средно, така и на високо ниво. Индустриалният й капацитет съперничи на този на Великобритания и частично на СССР, а качеството на военната й техника обикновено превъзхожда това на останалите Велики сили. Танковете са показателен пример в тази насока, макар доста да може да се каже и за артилерията, превозните средства и самолетите.

В ранните етапи на войната, това относително техническо превъзходство, съчетано с по-качествено обучение на войниците и по-доброто тактическо и стратегическо планиране, успява да компенсира успешно количественото превъзходство на опонентите на Хитлер. През 1942 г., Германия успява да разгърне нова офанзива в Украйна и легендарната 6-та армия достига до Волга, а в Африка Пустинната лисица Ервин Ромел надиграва британците, изтласквайки ги през цяла Либия, чак до границите на Египет. Светкавичните победи на Япония в Индокитай и Индонезия допълват картината. Към септември, 1942 г., въпреки че най-големите индустриални сили са ангажирани срещу Оста, на пръв поглед изглежда, че Хитлер и съюзниците му могат и да успеят да измъкнат победата.

Реалността скоро се намесва в уравнението и прогнозите на по-предвидливите специалисти започват да се сбъдват една по една. Американският тихоокеански флот започва да разбива и изтласква японците обратно към родните им острови. В степите на Евразия, добре планираната и координирана операция „Уран“ прекършва настъплението на Вермахта към Кавказ и обръща окончателно хода на военните действия на Източния фронт. В Африка, ген. Ервин Ромел се сблъсква с непреодолимата количествена разлика, която неговия Африкански корпус среща срещу постоянно засилващата се британска армия на Монтгомъри. Подводната война, надзиравана от Дьониц също започва да се преобръща. До скоро германските подводници са заплашвали да ликвидират британското морско предимство и да превърнат Атлантика в гробището на англосаксонската военноморска сила.

NormandySupply_edit

Омаха 

Ала презокеанското чудовище се е събудило

Индустрията на САЩ започва да произвежда в количества, за които в Берлин могат само да сънуват. „Чудото на Шпеер“ е тема за дебати сред мнозина историци, но дори забележителните темпове на индустриална мобилизация на Германия бледнеят пред пробуждането на американския потенциал. Освен това, САЩ започва да захранва Великобритания и СССР със суровини, които вдигат на крака собствените им индустрии и скоро трите съюзни страни започват да задушават Оста по всички фронтове. Когато съотношението в количество е относително разумно, качеството на германската техника е ключово. В един момент обаче, Съюзниците започват да произвеждат толкова много, че качеството спира да има значение.

Въпреки това, способността на Германия да води ефективна отбрана по всичките си фронтове е забележителна и не може да се отрече. Кървавата 1943 г. отбелязва множество съюзнически успехи, както на Източния фронт, така и в Африка и Италия. Въпреки това, всеки километър земя се откупува с реки от кръв и тонове разрушена техника. За Съюзниците, събрани на конференция в Техеран става ясно, че Германия трябва да бъде пречупена с отваряне на сериозен фронт в Западна Европа, с който да се принуди врага да раздели чезнещите си сили и да се ускори края на войната. Обратното би означавало катастрофално големи загуби и проточване на конфликта.

Политиката също изиграва своята роля

Великобритания и САЩ искат да гарантират следвоенен контрол над колкото се може по-голяма част от Европа. Макар Рузвелт да смята, че може да се разбере със Сталин, Чърчил е доста по-трезв в преценката си за съветския вожд и правилно отбелязва, че СССР няма да отстъпи от нито една територия, окупирана от Червената армия. Появява се и фактора Свободна Франция. Шарл Дьо Гол и неговите съветници всячески търсят шанс да извоюват за страната си позицията на победителка, а не на освободена държава в Следвоенния свят.

За тях освобождаването на европейските територии на Франция е от първостепенна важност за каузата им. Идеите за нов фронт на Балканите и в Италия са отхвърлени. Операцията в Италия вече е доказала своята неефективност за изваждането на Германия от войната, а Балканите са твърде незначителни по отношение на стратегическите позиции за нанасяне на удар в сърцето на Германия.

За да подпомогнат каузата на Дьо Гол, да намали непосредствената заплаха за Острова и да създаде възможност за настъпление към ключовите земи по поречието на река Рейн, САЩ и Великобритания избират да стоварят войските си в северна Франция. Според плановете, Съюзниците трябва да създадат широко предмостие в Нормандия, което да включва и ключовите градове Каен и Шербур. Там трябва да бъдат разположени летища и продоволствени бази, на чиято основа настъплението да се разгърне във вътрешността на Франция. Операцията получава кодовото название „Оувърлорд“.

За да бъдат прикрити намеренията на Съюзниците, в действие влизат поредица от диверсии, останали с общото название операция „Бодигард“. Докато разузнаването се стреми да обърка германците, учени, политици и военни се заемат да планират фактическия десант. Съединените щати предвиждат участие с два армейски корпуса – V-ти и VII-ми, а Великобритания – със своите XXX-ти и I-ви корпус. Общо, над 150 000 войници трябва да бъдат стоварени по бреговете на Нормандия.Поддържащия военноморски флот включва над 6 900 кораба, разделени в осем флоти, като 2/3 от съдовете са предоставени от Великобритания. Над 190 000 моряци участват в операцията редом със сухопътните сили. Военновъздушната поддръжка се осигурява от над 2 200 бомбардировача, придружени от изтребители, разузнавателна авиация и транспортни самолети, всичко над 11 500.

Срещу тях, като част от т.нар. Атлантически вал, изграден от маршалите Рундщед и Ромел, германците разполагали с ок. 40 000 войници, множество укрепени огневи точки, артилерия и над 800 самолета. Плажовете били надлежно минирани и покрити с бодлива тел, противотанкови заграждения и други препятствия.

Целият фронт на десанта е разделен на пет сектора, чийто имена са се превърнали в легендарни за участвалите в сраженията и са вписани със златни букви в страниците на военната история на САЩ и Великобритания – Омаха, Юта, Юно, Злато и Меч. С фронт около 50 мили Съюзниците трябвало да превземат няколко укрепени селища около Каен. Омаха и Юта са целеви зони на САЩ, докато останалите три „плажа“ трябвало да бъдат заети от британските и канадските дивизии. Начело на войските на САЩ стои ген. Омар Брадли, докато британците се намират под надзора на Бърнард Мотнгомъри. Общото командване на операция „Оувърлорд“ е поверено на ген. Дуайт Айзенхауър.

Операцията започва не призори, както смятат мнозина, а в 0:15 минути след полунощ, когато войници от въздушно преносимите части на САЩ и Великобритания са спуснати в тила на бреговите германски позиции за да завземат мостове и ключови пътища за комуникация.

Самия десант по петте плажа започва около 6 часа сутринта. Както гласи законът на Мърфи, „най-добрият военен план е адекватен само докато не започне същинската битка“. Въпреки прецизното планиране на теченията, фазите на луната, температурата на въздуха и водата, посоката на вятъра и т.н., част от десантните съдове били отнесени настрани от първоначално набелязаните позиции. Оказва се, че и разчетите за позициониране на вражеските части също не били точни. Така например на Омаха, вместо очаквания един полк, срещу двете американски дивизии била разположена 352-та пехотна дивизия на Вермахта. ВВС подсигуряването чрез бомбардиране на вражеските позиции също не навсякъде произвело очакваните резултати.

Тъй като бомбардировачите трудно се ориентирали в нощния мрак,  бомбите често били пускани не върху самите укрепления на плажа, а във вътрешността на сушата, без пряко да засегнат крайбрежните укрепления. Недобре координираното дебаркиране на Юно товарило пехотата доста преди поддържащите бронирани части и това довело до значителни загуби сред първите стъпили на брега подразделения.

При парашутистите нещата също не били розови

В някои случаи войниците били пускани от толкова ниско в мрака, че нямали време да отворят парашутите си. Други части били спуснати върху наводнени ниви, превърнати в същински блата. Наличието на множество стобори и оврази затруднило концентрацията на парашутните части и като цяло те не успели да реализират голяма част от поставените им за деня на десанта цели. Въпреки това, няколко ключови пътища и мостове били подсигурени, което щяло да изиграе роля при разгръщането на десанта.

Германците се съпротивлявали упорито срещу превъзхождащия враг. Макар да разполагали с бункери и укрепени огневи точки, те били тотално превъзхождани по огнева мощ. Освен бомбардировачите, позициите на Вермахта се намирали под обстрела на грамадната палубна артилерия на съюзническия флот. Отделно, на много от плажовете били спуснати специално пригодени десантни танкове, които служели за прикритие на пехотата и допълнително увеличили концентрацията на огнева мощ за Съюзниците. Макар да имали сериозно предимство по отношение на терена, численото превъзходство на противника от порядъка на 4 към 1 се оказало непреодолим фактор. Въпреки това, германските войници се сражавали упорито, особено в боевете за укрепените крайбрежни селища, които Съюзниците трябвало да прочистват къща по къща.

 

В крайна сметка, когато слънцето залязло над окървавените брегове на Нормандия, Съюзниците били завладели напълно плажовете Юно и Злато, които били свързани в общ плацдарм и държали твърда позиция на останалите три бряга.

Предмостието било създадено с цената на 10 000 убити, ранени и пленени войници. Данните за загубите на германците варират, като най-скромните оценки са за ок. 4000 убити и ранени, а най-високите достигат до 10 000 жертви. През следващата една седмица, Съюзниците успели да изтласкат силите на Вермахта от цялата десантна зона и да създадат търсеното общо предмостие. Към края на месец юли, силите под върховенството на Айзенхауър наброявали над 1 400 000 войници, а в края на август – над 2 000 000.

Германците продължили да ангажират значителни сили за ограничаване на вражеското настъпление и хвърлили в битката за Нормандия над 640 000 войници. Общо, операция „Оувърлорд“ струвала на Съюзниците над 220 000 убити и ранени, докато германскиите загуби отново получават различни оценки от четвърт до половин милион.

В краят на месец август, 1944 г., вторият фронт в Европа е вече факт (макар да е по-правилно да го наричаме трети с оглед на битката за Италия – б.а.) От тук на сетне започвала надпреварата между Съюзниците за това кой пръв ще влезе в Берлин.

 
 
Коментарите са изключени

Защо училищата са във ваканция през лятото

| от |

Популярно и интуитивно обяснение защо учениците имат ваканция през лятото е, че едно време много икономики са разчитали на селското стопанство, за да оцеляват и съответно децата трябва да са на разположение през лятото, за да работят на полето. Това вече не е е точно така – защо тогава ваканцията продължава да е през топлите месеци?

Защото идеята, че съвременната учебна година е базирана на необходимостта децата да работят кърски труд е грешна. По-голямата част от земеделската работа се извършва или през пролетта, или през есента, така че училищата в аграрните части на САЩ, например, в края на 18 и началото на 19-ти век обикновено провеждат уроци само през зимните и летните месеци. Това позволява на учениците да помагат със засаждането през пролетта и да събират реколтата през есента. От друга страна, училищата в градски райони, обикновено са работили през цялата година, която е разделена на четири академични части с кратки почивки след всяка.

Редица фактори, като практичност и желания на родителите, бавно изменят каквито различни формати учебни години има до вида, в който я знаем днес. Реформаторите в образованието уеднаквяват графика със занятия навсякъде. Това улеснява хиляди неща като най-различни кандидатстудентски, кандидатгимназиални и други изпити, матури, продажбата на учебници и така нататък.

Провеждането на часове целогодишно може да бъде вредно за здравето на учениците, така че училищата трябва да решат кога да им позволят да си почиват. Една по-голяма паузата също така ще даде време на учителите да обновят знанията си и да се подготвят за новата учебна година.

Лятото е естественият избор за по-голяма ваканция – в училища в земеделските райони през топлите месеци преподавали по-млади и неопитни момичета, които съответно подготвяли децата по-слабо от колегите си през зимата, които са по-възрастни и по-опитни. Лятото също така става много топло, а някои училища нямат достатъчно добра вентилация и климатична система – тогава много от учениците от по-горните класов, както и заможните семейства предпочитат да почиват. Училищата често са пренаселени освен това и в комбинация с горещината се създава възможност за разпространяване на болести, което също добавя към решението да се даде лятото като ваканция.

В днешни дни има изразено желание от някои преподаватели и политици за преструктуриране на академичната година, така че учениците да посещават учебни часове през цялата година. Тяхната теория е, че обучението и през лятната ваканция би помогнало на изостаналите ученици да достигнат същото ниво на знания като другарчетата им от други училища и страни. Това обаче е съмнителна теория, защото учениците по цял свят прекарват горе-долу едно и същото време в учене (с изключения, разбира се). Например, ученици от Масачузетс, Ню Йорк, Калифорния, Флорида и Тексас прекарват по 900 часа годишно в училище. Учениците от Индия имат между 800 и 900 часа училище, както и учениците в Китай – отново 900 часа. Финландия, която има една от най-високо оценените образователни системи в света, предлага на малчуганите си средно около 608 часа в клас, което противоречи на идеята, че отговорът е в повече часове учене.

Former monastery school in Bozhenitsa, Bulgaria

Килийното училище в село Боженица, което днес е музей

В България конкретно по-масовото обучение на деца започва през османското владичество с килийните училища, които на практика дават начално образование. Те са с църковно-религиозна насоченост като се организират от черкви, манастири или метоси. През 15 – 18 век те са единственият начин за образование като от 16 век започват да се появяват и частни килийни училища.

Имайки предвид произхода им, учителите са съответно монаси и свещеници като с тях понякога работят и по-грамотни търговци и занаятчии. За разлика от сега, преподаването става с всеки ученик поотделно, а предметите са гръцки, църковно-славянски или на двата езика, четене, писане, църковно пеене и малко смятане. („Четене, смятане и премятане“, както казват по-възрастните). Понякога се изучава и занаят.

NHMB-The-Book-of-Hours-transcription-by-Sofronii-Vrachanski-1765

Книгата „Часослов“, преписана от Софроний Врачански през 1765

Преподава се по църковно-служебни книги като „Часослов“, „Апостол“, „Псалтир“, както и други. Въпреки характера на книгите образованието не е изключително църковно и религиозно. Килийните училища са именно тези, които запазват националната идентичност и българско самосъзнание на хората през годините на османско владичество. До 19 век в България работят над 100 такива учебни заведения.

През същия този 19 век се появяват така наречените взаимни училища, в които се практикува така нареченият Бел-Ланкастърски метод на обучение. Обучението трае 2 години, а предметите вече са граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение.

Неофит Рилски открива първото такова – в Габрово на 2 януари 1835 г. Така се поставя началото и на новобългарското образование.

 
 
Коментарите са изключени

Как се заражда пушенето на тютюн

Кой точно първи пуши тютюн не се знае, но Джордан Гудман в книгата си „Tobacco in History“ изказва теорията, че растението се отглежда за първи път преди хиляди години в Америките, в регионите на днешно Мексико и Бразилия. То е отглеждано за лечебни и церемониални цели и е смесвано с други растения за създаване на халюциногенно лекарство. Доказателствата обаче сочат, че то не се е използвало всеки ден като навик.

Растението се потребява изключително на местно ниво до идването на Христофор Колумб. Когато Колумб пристигна на Бахамските острови, туземците му връчват подарък изсушени тютюневи листа. което едокументирано в дневника на му.

Европейците (най-вече испанци, португалци и французи) са използвали тютюн през втората половина на 16 век по подобен начин, както коренните американци – за медицински цели и като болкоуспокояващо. Всъщност през 1592 г. поетът Антъни Шут твърди в памфлета си „Тютюн“, че ползите за здравето от тютюна са толкова големи, че лекарите го пазят в тайна, за да останат болни, които да лекуват.

През 1619 г. холандски търговски кораб пусна котва в залива Чесапийк, Вирджиния, с двадесет пленени африкански туземци. Макар че има известни спорове дали това не са били първите африкански роби въобще в британските колонии или са били просто слуги, остава фактът, че са продадени против волята им като работници на тютюневи плантации. (Интересното е, че първият легален по тогавашните закони роб в тези британски колонии е бил собственост на един от ранните нелегални роби, продаден срещу волята му като слуга през 1620 г.)

До края на 17 век, Джеймстаун, Вирджиния произвежда над 11 000 тона тютюн годишно за Европа. Тютюнът става износ номер едно на британските колонии в Америка, от Мериленд до Джорджия. Дори Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън са били тютюневи производители. Англия, знаейки напълно, че нейните колонии контролират тютюневата промишленост, започва да манипулира цените и намериха начини да облагат тютюневите изделия с данък, за да си донесе още повече приходи. Затова и Американската война за независимост понякога се нарича „Войната за тютюн“ – поради финансовото значение, което индустрията има върху двете страни. Тютюнът има такава стойност, че дори помага за финансирането на войната, служейки като обезпечение за заема, който Бен Франклин взима от Франция, под формата на 2 000 тона тютюн от Вирджиния.

Но с нарастване на популярността му все повече и повече хора започват да забелязват вредите от пушенето. Например, през 1791 г., лондонският лекар Джон Хил пише за случаи, в които наблюдава, че употребата на стрит тютюн за шмъркане изглежда е довела до рак на носа.

William Michael Harnett (American, 1848-1892). Still Life with Three Castles Tobacco, 1880

Still Life with Three Castles Tobacco, Уилям Майкъл Харнет, 1880

Въпреки това употребата на тютюн продължи да нараства (както и използването на африкански роби като работници) поради изобретяването на пурите и цигарите. Преди 20-те години на 19 век тютюнът най-често се дъвче, пуши в лула или се шмърка. Никой не е съвсем сигурен точно кога и къде е била създадена пурата, но най-вероятно това е станало, защото навитите и пъхнати в тръба тютюневи листа са много по-лесни за транспортиране, отколкото в насипно състояние.

До 1830 г. Англия внася над 110 тона пури годишно. Съединените щати следват примера и до 50-те години на 19 век стават най-големите потребители на пури. Както и днес, тогава също кубинските пури се смятат за първокласни. В резултат, много производители на пури създават магазини в Тампа, Флорида, близо до кубинската граница, а Тампа става известна като „Градът на пурите“.

2008-07-24 Statue of James Buchanan Duke

Джеймс Бюканън Дюк

През 1880 г., се бележи силен напредък в индустрията, защото Джеймс Бюканън Дюк променя начина, по който се консумира тютюн. Бък Дюк е син на собственик на тютюнева компания и когато баща му се пенсионира, оставя компанията на Бък и брат му Бен. Бък, за да разграничи работата си от тази на брат си, започна да се специализира в пазара на тютюн на ръчно свитите цигари. По онова време те не са били особено популярни, но въпреки това той отваря фабрика в Дърам, Северна Каролина, и продава тези по-малки, по-преносими и дискретни цигари на богатите.

Малко предистория. През 1875 г., мъж на име Джеймс А. Бонсак създава машина, която свива цигари. Машината му е способна да произведе невероятните 120 000 цигари за един ден. Тя е унищожена при пожар, но Бонсак успява да я възстановява и получава патент за нея през септември 1880 година.

Точно такава машина търси Бък Дюк. Той прави сделка с Бонсак, според която, ако Дюк получи сериозна отстъпка от лизинга, той обещави така, че машината (и патента) на да струват милиони. Точно това и се случва. Заедно те правят толкова много цигари, че за известно време предлагането е по-голямо от търсенето. Дюк обаче се оказва цар на рекламата и инвестира днешния еквивалент на 25 милиона долара за спонсориране на състезания, раздаване на безплатни продукти и пускане на реклами във вестници. Това сработва и въпреки, че цигарите са били много нишов продукт преди две десетилетия, през 1900 г. са продадени над четири милиарда бройки, като Бък Дюк произвежда около 20% от тях.

Пушенето и тютюнът продължават да са популярни и през първата половина на 20 век. По това време лекарите се разделят на два лагера – едните казват, че тютюнът не крие риск за здравето, а други, че е опасен. Няколко държави в началото на 1900 г. имат сериозни ограничения върху продажбите и разпространението на тютюн. Тъй като компаниите за цигари се разрастваха и парите стават големи, тези ограничения отпадат с напредването на века. През 1950 г., д-р Ернст Л. Уайндър публикува революционен доклад в списанието на Американската медицинска асоциация, който демонстрира, че пушенето причинява ракови тумори при мишки. А останалото, както се казва, е история.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Монтоук: конспирацията, която вдъхнови сериала „Stranger Things“

| от |

Проектът Монтоук създава забележително много теории на конспирацията – в тях винаги фигурират пътуване във времето, телепортация или контрол на съзнанието. Но въпреки всички тях и въпреки че вдъхновява безобразно успешния сериал „Stranger Things“ на Netflix, малцина са чували за проекта. Е, днес ще променим това.

the-montauk-project-original-imaeb7vjmkathzyn

Историята за проекта Монтоук започва някъде през 1992 г. с издаването на книгата на Престън Б. Никълс „The Montauk Project: Experiments In Time“.

По това време вече се носят слухове, че американските военни (покрай Студената война) са провеждали психологически експерименти в Лонг Айлънд още в средата на 80-те. Затова може да се каже, че книгата на Никълс добавя малко във вече съществуващ огън.

Никълс започва с това, че е написал книгата, след като „възстановява“ спомените си от когато е работил като изследовател в проекта. След това разказва подробности за интериора на сградите, процедурите, за които е отговарял, технологиите и редица паранормални инциденти, на които става свидетел.

След публикуването на книгата се появяват други хора, които също казват, че са участвали в незаконните проучвания в същия проекта. Това задейства главния пропаганден механизъм, който засилва всички популярни теории на конспирацията.

По отношение на твърденията си Никълс обхваща всичко: контрол на ума и телепатията, отваряне на времево-пространствени портали към други измерения, контакт с извънземни и отвличане на деца… И всичко това във военна програма, финансирана със злато от нацистите, взето през Втората световна война.

USS Eldridge DE-173 (1944)

Eldridge (DE-173), 1944

Историята на проекта Монтоук се пресича с една дългогодишна и известна теория на конспирацията за така наречения експеримент във Филаделфия от 1943 г. В нея американските военни се опитват да заобиколят радарите на нацистите по време на Втората световна война посредством електромагнитни полета.

В различни версии на конспирацията се разказва, че в корабостроителница във Филаделфия, Пенсилвания, през лятото или есента на същата година, е направен кораб, USS Eldridge, който не просто е бил невидим за радара, но е бил и напълно невидим за човешките очите. След това телепортиран през дупка във времепространството до Норфолк, щата Вирджиния, на над 320 километра разстояние. Когато Eldridge се връща (телепортира) обратно в корабостроителницата във Филаделфия няколко минути по-късно, някои членове на екипажа са озовават в преградите на кораба, а телата на други са наобратно (с вътрешностите навън). Някои също така полудяват заради този процес.

Много, много неща в цялата история на практика са или директно опровержими с очевидни хронологични несъответствия, или просто защото нарушават законите на физиката. Нещо повече, нито един от разказите за експеримента във Филаделфия от различни хора не е един и същи, а тези, които реално наистина са служили на кораба през 1943 г., ги отричат изцяло. Въпреки това, конспирацията е популярна от поне 1955 г.

През 1984 г. се появява един иначе не особено стойностен филм за експеримента във Филаделфия, озаглавен „The Philadelphia Experiment“. Той става нещо като катализатор за историята за проекта Монтоук.

Когато 57-годишеният Ал Биелек гледа филма през 1988 г., изпитва завладяващо усещане за нещо като дежавю. Билек твърди, че е успял да отключи голямо количество потиснати спомени за участието си не само в експеримента във Филаделфия, но и в проекта Монтоук, и че двете са преплетени, а паметта му е манипулирана от ЦРУ. Той разказва историята си пред аудиторията на конференцията Mutual UFO Network през 1990 г. и твърди не само, че експериментът във Филаделфия е истински, но и че той и брат му са били на борда на Eldridge. Оборудването е създадено не от кой да е, а от самият Никола Тесла, и с него двамата с брат му и кораба се телепортират в лагера Хироу на 12 август, 1983.

В един момент историята на Билек става толкова объркана и преувеличена, че не си струва да я разказваме, но с две думи – той и брат му се присъединяват към проекта Монтоук, който се създава след електромагнитните изследвания на експеримента във Филаделфия. Билек твърди, че се сприятелява с Никълс и дамата работят по създаването на „Стола Монтоук“ – устройство за четене на мисли, което е централен компонент на целия проект.

Warner Bros. Pictures And InStyle Host 18th Annual Post-Golden Globes Party - Arrivals

Мили Боби Браун, Снимка: Getty Images

Никълс в книгата казва за този стол, че посредством електромагнетизъм увеличава психическите сили на всеки, който седи в него. 

Това може да звучи познато на феновете на „Stranger Things“, където подобно устройство се прилага върху Илевън (в ролята Мили Боби Браун), за да отвори портал към друго измерение. В проекта Монтоук, група екстрасенси използват Стола, за да отворят времепространствен портал и да „виждат“ в далечни места и други измерения. Споменатите по-горе отвлечени деца също били подлагани на различни психологически експерименти с устройството…

52-годишният Стюарт Свердлоу от Мичиган казва пред The Sun през 2017 г., че е едно от тези деца и че той и други като него са били подложени на ужасяваща неща:

В началото на проекта те отвличаха само сираци или деца на наркомани – такива, които никой не би потърсил. Целта им беше да раздробят умовете ни, за да ни програмират… те променяха температурата на стаята ни от много горещо на много студено и обратно, оставяха ни да гладуваме, а после ни хранеха прекалено много. Спомням си, че ме биеха с дървена пръчка. Обичаха и да ни давят в леген с вода. Тези методи бяха доста ефективни в това да ни накарат да слушаме и да се подчиняваме. Те също така използваха ЛСД, за да променят съзнанието ни.

Свердлоу твърди още, че той и други момчета от Монтоук са изпращани на Марс или пък „в библейски времена“ и после са връщани, чрез технологиите в лагера Хироу.

Книжната корица, която братята Дъфър използват първоначално, когато предлагат сериала си

Скоро Никълс, заедно с други участници в проекта вдигат бунт:

Най-накрая решихме, че всичко трябва да спре. Докато беше на стола, един от участниците прошепна „Време е“ и пусна чудовище от подсъзнанието си. На екрана видяхме голямо, космато и гадно чудовище. То обаче не беше под земята, а някъде на близо до основата и поглъщаше или спазваше всичко, което му попадне. Няколко човека го видяхме, но всички го описаха различно.

Никълс казва, че трябва да унищожат цялото оборудване, за да спрат това същество и да го върнат в първоначалното му измерение. Това явно е вдъхновението за линията в „Stranger Things“, където Илевън призовава чудовище, което по същия начин създава погром.

Според Variety създателите на сериала, Мат и Рос Дъфър са били толкова вдъхновени от проекта Монтоук, че оригиналното заглавие на „Stranger Things“ е било „Montauk“. След като режисьорът Чарли Кеслер обаче завежда дело срещу братята за плагиатство на късометражния му филм „The Montauk Project“, градът, в който се развива действието в сериала, е променен от Лонг Айлънд на покрайнините на Индиана. Все пак продукцията на Netflix обаче явно силно се осланя на книгата на Никълс. Персонажът на д-р Бренер, изигран от Матю Модин, измъчва малки деца като Илевън, чието име, само по себе си предполага, че е имало 10 деца преди нея (от англ. ез. еleven – единадесет ). Има и чудовища, които навлизат в нашата реалност, което също съответства с книгата.

Според Никълс, мазетата на лагера Хироу са били напълнени с цимент след като цялото оборудване е унищожено, а спомените на всички участвали са били изтрити от ЦРУ с програмата MK-Ultra.

Някои съоръжения все още стоят и привличат погледите на любопитни минувачи и местни жители и до днес. Радарът SAGE е важен за лодките, плаващи около Лонг Айлънд, така че ВВС го оставят.

Армията от своя страна опровергава, че въобще нещо като проекта Монтоук се е провеждало в лагера. Разбира се, ако някоя част от историята е вярна, шансовете американските военни да признаят за отвличането на деца и подлагането им на изследвания и мъчения (да не говорим за другите неща), не съществуват.

 
 
Коментарите са изключени