shareit

Десантът в Нормандия: Денят с главно „Д“

| от Александър Стоянов |

На днешната дата, през 1944 г., в северозападна Франция започва най-големият десант в човешката история.

Той е най-голям не просто като мащаб на ангажираните сили, но също така и като планиране, координация и отчитане на всички възможни географски, социални, политически и военни фактори, които оказват влияние върху неговата реализация.

Втората световна война, за добро или зло, е обречена да държи множество рекорди в човешката история. Повечето от тях са мрачни и кървави. Десантът в Нормандия е поредната, макар и знаменателна страница класацията с „най-…“. Оценките за тази военна операция варират от героичното й представяне в западните филмови продукции и литература, през пренебрежението на съветско-руската позиция, за да се стигне до задължителното заклеймяване от страна на почитателите на Вермахта, за които всяко нещо, което не е организирано от германците е повече или по-малко некадърно, некомпетентно или скалъпено. Най-важното нещо, когато става дума за история, е да запомним, че в нея нищо не е черно или бяло, а нюансите на сивото са доста повече от петдесет.

Отварянето на втори фронт срещу Хитлер

Темата за откриване на втори фронт срещу Нацистка Германия започва да се разисква още в края на 1941 г. По това време, Вермахтът чука на портите на Москва, а Червената армия е пометена по цялото протежение на Източния фронт, понасяйки поредица от унизителни и катастрофални поражения, които оставят цели армии в плен на германците. За Сталин е изключително важно да намали натиска срещу своите войски, които имат спешна нужда от прегрупиране, преструктуриране и превъоръжаване, след като огромни количества оръжие, техника и муниции са били или унищожени или пленени от германците.

Soldiers-english-coast

Американски войници минават през Дорсет, за да се качат на кораб за Франция

Въпреки всички проблеми, в началото на декември 1941 г., РККА успява да закрепи някакъв стабилен фронт и да спре германското настъпление. Това се случва най-вече на базата на чутовните усилия на войниците и средния офицерски ешелон и има малко общо с адекватно планиране или политическо лидерство. Атаката срещу Пърл Харбър окончателно развързва ръцете на САЩ за включване във войната. Презокеанският мастодонт обаче има нужда са се събуди преди да може да хвърли във войната цялата си чудовищна мощ. Потенциалът на САЩ да се преструктурира на бойна нога е наистина зашеметяващ. Според специалистите във Вашингтон, Щатите се нуждаят от три години, преди военната им машина да заработи на 100%. Стане ли това, всички са единодушни, че краят на войната е въпрос не на „дали“, а на „кога“.

Не бива да подценяваме и капацитета на СССР

Макар съветската индустрия да не може да съперничи на тази на Щатите, Съюзът е напълно способен да надиграе Германия и сам, стига да получи достатъчно пространство за дишане. Като добавим към уравнението и империята над която Слънцето не залязва, с нейните безкрайни залежи от нефт и грамаден флот, изглежда, че още по Коледа 1941 г., Втората световна война вече трябва да се брои приключена. Но дали?

Atlantikwall, Batterie "Lindemann"

Презканално немско оръдие

Нацистка Германия е противник, с който нито една държава не би искала да се бие сама. Франция и Великобритания вече са направили нескопосан опит в тази посока и са се провалили катастрофално през 1940г. Германия разполага с отличен офицерски корпус, както на средно, така и на високо ниво. Индустриалният й капацитет съперничи на този на Великобритания и частично на СССР, а качеството на военната й техника обикновено превъзхожда това на останалите Велики сили. Танковете са показателен пример в тази насока, макар доста да може да се каже и за артилерията, превозните средства и самолетите.

В ранните етапи на войната, това относително техническо превъзходство, съчетано с по-качествено обучение на войниците и по-доброто тактическо и стратегическо планиране, успява да компенсира успешно количественото превъзходство на опонентите на Хитлер. През 1942 г., Германия успява да разгърне нова офанзива в Украйна и легендарната 6-та армия достига до Волга, а в Африка Пустинната лисица Ервин Ромел надиграва британците, изтласквайки ги през цяла Либия, чак до границите на Египет. Светкавичните победи на Япония в Индокитай и Индонезия допълват картината. Към септември, 1942 г., въпреки че най-големите индустриални сили са ангажирани срещу Оста, на пръв поглед изглежда, че Хитлер и съюзниците му могат и да успеят да измъкнат победата.

Реалността скоро се намесва в уравнението и прогнозите на по-предвидливите специалисти започват да се сбъдват една по една. Американският тихоокеански флот започва да разбива и изтласква японците обратно към родните им острови. В степите на Евразия, добре планираната и координирана операция „Уран“ прекършва настъплението на Вермахта към Кавказ и обръща окончателно хода на военните действия на Източния фронт. В Африка, ген. Ервин Ромел се сблъсква с непреодолимата количествена разлика, която неговия Африкански корпус среща срещу постоянно засилващата се британска армия на Монтгомъри. Подводната война, надзиравана от Дьониц също започва да се преобръща. До скоро германските подводници са заплашвали да ликвидират британското морско предимство и да превърнат Атлантика в гробището на англосаксонската военноморска сила.

NormandySupply_edit

Омаха 

Ала презокеанското чудовище се е събудило

Индустрията на САЩ започва да произвежда в количества, за които в Берлин могат само да сънуват. „Чудото на Шпеер“ е тема за дебати сред мнозина историци, но дори забележителните темпове на индустриална мобилизация на Германия бледнеят пред пробуждането на американския потенциал. Освен това, САЩ започва да захранва Великобритания и СССР със суровини, които вдигат на крака собствените им индустрии и скоро трите съюзни страни започват да задушават Оста по всички фронтове. Когато съотношението в количество е относително разумно, качеството на германската техника е ключово. В един момент обаче, Съюзниците започват да произвеждат толкова много, че качеството спира да има значение.

Въпреки това, способността на Германия да води ефективна отбрана по всичките си фронтове е забележителна и не може да се отрече. Кървавата 1943 г. отбелязва множество съюзнически успехи, както на Източния фронт, така и в Африка и Италия. Въпреки това, всеки километър земя се откупува с реки от кръв и тонове разрушена техника. За Съюзниците, събрани на конференция в Техеран става ясно, че Германия трябва да бъде пречупена с отваряне на сериозен фронт в Западна Европа, с който да се принуди врага да раздели чезнещите си сили и да се ускори края на войната. Обратното би означавало катастрофално големи загуби и проточване на конфликта.

Политиката също изиграва своята роля

Великобритания и САЩ искат да гарантират следвоенен контрол над колкото се може по-голяма част от Европа. Макар Рузвелт да смята, че може да се разбере със Сталин, Чърчил е доста по-трезв в преценката си за съветския вожд и правилно отбелязва, че СССР няма да отстъпи от нито една територия, окупирана от Червената армия. Появява се и фактора Свободна Франция. Шарл Дьо Гол и неговите съветници всячески търсят шанс да извоюват за страната си позицията на победителка, а не на освободена държава в Следвоенния свят.

За тях освобождаването на европейските територии на Франция е от първостепенна важност за каузата им. Идеите за нов фронт на Балканите и в Италия са отхвърлени. Операцията в Италия вече е доказала своята неефективност за изваждането на Германия от войната, а Балканите са твърде незначителни по отношение на стратегическите позиции за нанасяне на удар в сърцето на Германия.

За да подпомогнат каузата на Дьо Гол, да намали непосредствената заплаха за Острова и да създаде възможност за настъпление към ключовите земи по поречието на река Рейн, САЩ и Великобритания избират да стоварят войските си в северна Франция. Според плановете, Съюзниците трябва да създадат широко предмостие в Нормандия, което да включва и ключовите градове Каен и Шербур. Там трябва да бъдат разположени летища и продоволствени бази, на чиято основа настъплението да се разгърне във вътрешността на Франция. Операцията получава кодовото название „Оувърлорд“.

За да бъдат прикрити намеренията на Съюзниците, в действие влизат поредица от диверсии, останали с общото название операция „Бодигард“. Докато разузнаването се стреми да обърка германците, учени, политици и военни се заемат да планират фактическия десант. Съединените щати предвиждат участие с два армейски корпуса – V-ти и VII-ми, а Великобритания – със своите XXX-ти и I-ви корпус. Общо, над 150 000 войници трябва да бъдат стоварени по бреговете на Нормандия.Поддържащия военноморски флот включва над 6 900 кораба, разделени в осем флоти, като 2/3 от съдовете са предоставени от Великобритания. Над 190 000 моряци участват в операцията редом със сухопътните сили. Военновъздушната поддръжка се осигурява от над 2 200 бомбардировача, придружени от изтребители, разузнавателна авиация и транспортни самолети, всичко над 11 500.

Срещу тях, като част от т.нар. Атлантически вал, изграден от маршалите Рундщед и Ромел, германците разполагали с ок. 40 000 войници, множество укрепени огневи точки, артилерия и над 800 самолета. Плажовете били надлежно минирани и покрити с бодлива тел, противотанкови заграждения и други препятствия.

Целият фронт на десанта е разделен на пет сектора, чийто имена са се превърнали в легендарни за участвалите в сраженията и са вписани със златни букви в страниците на военната история на САЩ и Великобритания – Омаха, Юта, Юно, Злато и Меч. С фронт около 50 мили Съюзниците трябвало да превземат няколко укрепени селища около Каен. Омаха и Юта са целеви зони на САЩ, докато останалите три „плажа“ трябвало да бъдат заети от британските и канадските дивизии. Начело на войските на САЩ стои ген. Омар Брадли, докато британците се намират под надзора на Бърнард Мотнгомъри. Общото командване на операция „Оувърлорд“ е поверено на ген. Дуайт Айзенхауър.

Операцията започва не призори, както смятат мнозина, а в 0:15 минути след полунощ, когато войници от въздушно преносимите части на САЩ и Великобритания са спуснати в тила на бреговите германски позиции за да завземат мостове и ключови пътища за комуникация.

Самия десант по петте плажа започва около 6 часа сутринта. Както гласи законът на Мърфи, „най-добрият военен план е адекватен само докато не започне същинската битка“. Въпреки прецизното планиране на теченията, фазите на луната, температурата на въздуха и водата, посоката на вятъра и т.н., част от десантните съдове били отнесени настрани от първоначално набелязаните позиции. Оказва се, че и разчетите за позициониране на вражеските части също не били точни. Така например на Омаха, вместо очаквания един полк, срещу двете американски дивизии била разположена 352-та пехотна дивизия на Вермахта. ВВС подсигуряването чрез бомбардиране на вражеските позиции също не навсякъде произвело очакваните резултати.

Тъй като бомбардировачите трудно се ориентирали в нощния мрак,  бомбите често били пускани не върху самите укрепления на плажа, а във вътрешността на сушата, без пряко да засегнат крайбрежните укрепления. Недобре координираното дебаркиране на Юно товарило пехотата доста преди поддържащите бронирани части и това довело до значителни загуби сред първите стъпили на брега подразделения.

При парашутистите нещата също не били розови

В някои случаи войниците били пускани от толкова ниско в мрака, че нямали време да отворят парашутите си. Други части били спуснати върху наводнени ниви, превърнати в същински блата. Наличието на множество стобори и оврази затруднило концентрацията на парашутните части и като цяло те не успели да реализират голяма част от поставените им за деня на десанта цели. Въпреки това, няколко ключови пътища и мостове били подсигурени, което щяло да изиграе роля при разгръщането на десанта.

Германците се съпротивлявали упорито срещу превъзхождащия враг. Макар да разполагали с бункери и укрепени огневи точки, те били тотално превъзхождани по огнева мощ. Освен бомбардировачите, позициите на Вермахта се намирали под обстрела на грамадната палубна артилерия на съюзническия флот. Отделно, на много от плажовете били спуснати специално пригодени десантни танкове, които служели за прикритие на пехотата и допълнително увеличили концентрацията на огнева мощ за Съюзниците. Макар да имали сериозно предимство по отношение на терена, численото превъзходство на противника от порядъка на 4 към 1 се оказало непреодолим фактор. Въпреки това, германските войници се сражавали упорито, особено в боевете за укрепените крайбрежни селища, които Съюзниците трябвало да прочистват къща по къща.

 

В крайна сметка, когато слънцето залязло над окървавените брегове на Нормандия, Съюзниците били завладели напълно плажовете Юно и Злато, които били свързани в общ плацдарм и държали твърда позиция на останалите три бряга.

Предмостието било създадено с цената на 10 000 убити, ранени и пленени войници. Данните за загубите на германците варират, като най-скромните оценки са за ок. 4000 убити и ранени, а най-високите достигат до 10 000 жертви. През следващата една седмица, Съюзниците успели да изтласкат силите на Вермахта от цялата десантна зона и да създадат търсеното общо предмостие. Към края на месец юли, силите под върховенството на Айзенхауър наброявали над 1 400 000 войници, а в края на август – над 2 000 000.

Германците продължили да ангажират значителни сили за ограничаване на вражеското настъпление и хвърлили в битката за Нормандия над 640 000 войници. Общо, операция „Оувърлорд“ струвала на Съюзниците над 220 000 убити и ранени, докато германскиите загуби отново получават различни оценки от четвърт до половин милион.

В краят на месец август, 1944 г., вторият фронт в Европа е вече факт (макар да е по-правилно да го наричаме трети с оглед на битката за Италия – б.а.) От тук на сетне започвала надпреварата между Съюзниците за това кой пръв ще влезе в Берлин.

 
 
Коментарите са изключени

Първата документирана еротика идва от 13-и век

| от |

Средновековието е от онези периоди на човешката история, където рицарите се борят за сърцето на принцеси, водят походи, организират се турнири и като цяло се прилагат още много други силови дисциплини. Някъде там се появяват и така наречените бартове, поети и други интелектуалци, водещи битка не с меч, а с перо. Имайки предвид, че средностатистическият рицар е с много нисък коефициент на интелигентност, не трябва да го разглеждате като нищо повече от едър човек, готов да убива в името на повече земя и власт. Последното, което бихте могли да очаквате от рицар е създаването на текст с някаква стойност.

Тази работа е била аутсорсфана на всеки, който има достатъчно разум и възможност да пише. А да не говорим, че архивите за сексуална култура са доста слаби и не толкова впечатляващи. Въпреки това ги има. Смитсонкият институт разглежда една сатирична работа, озаглавена „Трънът на розата“ или „Der Rosendorn“. Според анализ на въпросния текст, най-вероятно е бил писан някъде през 13-и век. Тема на този научен труд е „Дали мъжът харесва повече жената като цяло или фокусът пада само върху нейната вулва“. Фрагментът от този текст, очевидно не е цял или завършен, е открит в манастира Мелк, Австралия.

Текстът е бил прибран между страниците на друга книга. Други две копия са открити в Дрезден и Карлсруе. Очевидно немското население се е вълнувало много по-рано от сексуалната революция, отколкото подозираме. Поемата започва с дебат между мъж и девственица, а основният въпрос е дали вулвата е по-важна от естествената женска красота. Кое наистина харесва мъжът повече? Дебатът между лирическите герои се опитва да разграничи половия орган от външната красота на жената.

monarch-4008633_1920

Търсят се положителните качества и двата случая, но на финала, както може би подозирате, мъжът е този, който смята, че жената е красива и не може да бъде отделена от своята вулва. Авторът е смятал, че през 13-и век, жената не може да бъде разглеждана като сексуален обект и нейната красота е цялостна и завършена, без значение от половите органи. Според Кристин Гласнър от Академията на науките и института по Средновековни изследвания, човек не може да бъде разделян от своята сексуалност и това се доказва точно с тези редове. За съжаление, целият текст не е цял, открити са само 60 реда.

С откриването на този литературен труд, учените напомнят, че последният документиран такъв е от 1748-а година във френската история „Le Chevalier Qui Faisot Parler Les Cons Et Les Culs“. Няма да използваме точния превод, а само ще намекнем, че става въпрос за рицар, който накарал вулвите и седалищните части да говорят. Литературният трън в този случай изпреварва всички и доказва, че сексът е бил тема много по-рано. Единственият проблем е, че няма достатъчно запазени архиви.

 
 
Коментарите са изключени

Създаването на образа на класическия британец

| от |

Джонас Хануей (1712 – 1786) е може би най-противоречивата личност в историята на британската култура. От една страна, той е много вероятно първият мъж в Лондон, който носи чадър, създавайки мода, която продължава и до днес. Това обаче разбунтува сериозно кочияшите, които се страхуват, че тази нова технология за предпазване от дъжда ще им вземе хляба, защото досега те са били единствената опция, когато завали.

Jonas Hanway by James Northcote

Джонас Хануей

От друга страна обаче, Хануей заема грешната позиция по един друг въпрос (в необявения случаен процес на създаване на класическия английски джентълмен). Той води дълъг спор с известния автор д-р Самюел Джонсън относно… чая. Самюел е за, а Джонас е против, както той сам обяснява надълго и нашироко в есето си от 350 страници озаглавено: „Есе за чая, разглеждан като гибелен за здравето, възпрепятстващ индустрията и обедняващ народа; също и обяснение за развитието и широката му употреба по тези земи; с няколко политически размисли; и мисли за обществената любов, в 25 писма до две дами“*.

Освен други неща, той много страстно в есето си защитава тезата, че чаят е „обида срещу природата“, защото не е естествено за хората да пият топла вода и че този „образуващ газове алкохол“ причинява скорбут, слаби нерви, „паралитични разстройства“, „спазми на червата“ (което той знае „от мой личен опит“), води до разваляне на зъбите и като цяло понижава коефициента на красота у английските жени.

За щастие на любителите на чай, Самюел Джонсън в крайна сметка печели този спор. От този момент  минава само около 1 век преди Едуард Коук да завърши клишето за класическия англичанин с бомбе.

__

* На английски: An essay on tea : considered as pernicious to health, obstructing industry, and impoverishing the nation : with a short account of its growth, and great consumption in these kingdoms : with several political reflections : in twenty-five letters addressed to two ladies

 
 
Коментарите са изключени

Мафиотът, който беше приятел и враг на Кенеди

| от |

 

Една древна поговорка гласи, че организираната престъпност винаги е по-добра от неорганизираната. Съществуването на мафия и друг престъпни организации е довела до създаването на много вълнуващи легенди, които и до днес се филмират, но докато Ал Капоне и Джон Готи са толкова популярни, някои други сякаш остават в по-дълбоката сянка. Такава е историята на Сам Джианкана – човекът, който буквално спял с жените, минали някога през леглото на американския президент. Преди да стигнем до тази точка от историята, нека се запознаем със създаването на един от най-свирепите престъпници на САЩ.

Салваторе Джианкана е роден Гилормо Джианкана в Чикаго, през 1908-а година. Биографията на мафиота разказва за много тежко и брутално детство, предоставено с любезното съдействие на бащата. Антонио Джианкана не просто обичал да наказва сина си, той обожавал да го унижава. Завързван за дърво, малкият Джианкана трябвало да бъде бичуван, да поседи още няколко часа и ако татко се смили, най-вероятно ще го пусне да спи на пода в кухнята. Милостивата майка никога не е присъствала в живота на малкия Джианкана – тя умира много млада. Имайки предвид летящия старт, бъдещият мафиот изпълва душата си с толкова гняв, че няма нормално училище, което да го прибере. Изпратен в поправително на 10-годишна възраст.

Sam_Giancana

Снимка: By Unknown – ebay.com, front of photo, back of photo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27819828

Вторият брак на бащата води и до изгонване от къщата, защото няма място за първородните синове. Останал без дом, нежелан от никого, Сам се присъединява към „Банда 42″. Въпросната групировка е била само от италиански момчета. Всички те предпочитали да обират възрастни и богати дами, понякога убивали, но много по-рядко. Първият арест е на 17-годишна възраст, а до 20-годишна възраст е вече познайник на властите. Още тогава е заподозрян в 3 убийства, но никой няма доказателства – в италианските квартали никой не обича свидетелите.

Издигането в криминалната кариера идва и със запознанството с Ал Капоне – тогава Сам е шофьор и главен логистик във вноса на алкохол. Повиквателната за фронта била отклонена, след като военната комисия го описва като „конституционен психопат“. През 1940-а година, докато е отново в затвора, бъдещият Салваторе се запознава с Еди Джоунс. Джоунс разказва за хазартната схема на афро-американското общество и как е успял да накара голяма част от нелегалните казина да си плащат. Осъзнал новата нисша за печелене на пари, Джианкана започва да трупа милиони, използвайки хазартните страсти на Чикаго.

За да вземе бизнеса на Еди Джоунс, италианецът го отвлича пред погледите на жена му и секретарката. С откуп от 100 000 долара и обещанието, че рекетьорските занимания ще бъдат отстъпени, бившият вече приятел се оттегля и дава всичко на съкилийника си. До 50-те години на миналия век, Салваторе вече държи хазарта. Ал Капоне е починал преди близо 5 години, следователно е време за нов кръстник в американската мафия. Мнозина смятат, че познанството между Джон Кенеди и Сам Джианкана е случайност, но според различни източници, организираната престъпност е работила именно за издигането на Кенеди в американската политика.

sam-giancana-outside-court-closeup

До 1955-а година, мафиотът вече контролира хазарта и проституцията, трафикът на наркотици и почти всички останали нелегални занимания в града. Много по-късно ще стане ясно, че Чикаго просто е бил неговата крепост, но градове като Маями и Лос Анджелис също са били част от голямата империя.

Осъзнал, че ЦРУ иска да отстрани Фидел Кастро, Сам бързо решил да помогне. Неговите мотиви били далече от патриотичните, човекът просто си представял колко пари може да спечели от кубинските казина. Нови разсекретени файлове показват, че именно ЦРУ са потърсили агент на име Сам Голд, който да помогне за отстраняването на диктатора. Използвайки своето „патриотично прикритие“, босът заявил, че прави всичко безвъзмездно. Истината, както винаги е малко по-различна – Джианкана се надявал, че отстраняването на Кастро ще утвърди политическата кариера на Джон Кенеди, а Боби Кенеди, който се кандидатира за главен прокурор, ще остави мафията намира.

През 1962-а година, ЦРУ решава да замрази проекта за елиминирането на Кастро. Това мотивира мафията да засили натиска и опитите си. Амбицията била толкова голяма, че всеки провал бил по-комичен и безумен от предишния. Санто Трафиканте – ключова фигура на мафията в Маями – открива човек, който може да се внедри в кухнята и да отрови храната на диктатора. Единственият проблем е, че отровата не била толкова силна и Кастро оцелял. Освен това, Боби Кенеди вече водил чиста битка срещу престъпния свят в САЩ. След като мафията, освен факта, че печели милиони, се опитва да разчисти Кастро от политическата сцена и не получава дори една похвала, мерниците бързо се насочват в друга посока – целта е Джон Кенеди.

И до днес няма официална информация за извършителя на това престъпление, но много от разследващите смятат, че именно организацията на Сам е била поръчител за убийството на американския президент. След това примката започва да се затяга бавно и сигурно.

111

През 1965-а година, Сам е призован да свидетелства срещу организираната престъпност. Италианецът, задължаван от закона Омерта, запазва мълчание. Въпреки спазването на всички правила, мафиотът бързо е разжалван и остава без своята власт. Единственият избор е изгнание в Мексико и след това в Аржентина. Завръщането му за кратко през 1974-а година в САЩ пак не е за добро. ЦРУ иска да разпита Джианкана за опитите за убийство на Кастро.

Макар и омерта да продължава да важи, непознат човек влиза в собствения му дом и докато се разменят реплики, сякаш говорят добри приятели, гостът използва оръжие и ранява смъртоносно домакина си, а след това изчесва бързо. Никой не знае кой точно заглушава завинаги един от най-свирепите мафиоти по онова време в САЩ. Почти всяка организация има собствен мотив, както и потенциален извършител, но само толкова. Историята на италианеца е филмирана, но така или иначе заглавията не се превръщат в касови филми.

 
 
Коментарите са изключени

Паула Хитлер никога не разбрала брат си

| от |

През 1930-а година, виенска застрахователна компания решава да освободи една жена от поста ѝ като секретарка. Същата била работлива и кадърна, желаела да се труди и развива, ала въпреки това е освободена. Каква е причината? Фамилията на служителката е Паула Хидлер. Нейният брат променя своето име на Хитлер, а застрахователите изобщо не остават очаровани.

Паула е родена на 21-и януари, 1896-а година. Тя е най-малкото дете в семейството на митничарят Алоис и съпругата му Клара. Родословието на фюрера показва, че Клара е и последната семейна роднина, макар и бащата да има още две деца от друг брак. На 6-годишна възраст, семейството остава без баща. След като финансите са непосилни, майката продава хубавата им къща в Леондинг и ги мести в малко скромно апартаментче в Линз. Семейството живее кротко и икономично, всички се изхранват с пенсията на бащата.

Паула_Гитлер

Снимка: By Неизвестен – http://www.auschwitz.dk/Paula.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9485667

Майката Клара се занимава с децата и се стреми да осигурява хубав живот. За съжаление, само 5 години по-късно, Клара също умира. Няколко години по-рано не е обърнала внимание на странна бучка в гърдата си и съответно ракът на гърдата се оказва непосилен за нейния организъм. Тъжният момент е, че лекарят не съобщава това на своята пациентка, а вика малкия Хитлер, който трябва да сподели лошата новина. На 18-годишна възраст, Адолф вече трябва да се грижи за своята 11-годишна сестра. След смъртта на Клара, Адолф заминава за Виена, където се надява да стане добър художник. Неговата сестра остава да живее в семейното жилище. През 20-те години на миналия век, сестрата също се мести във Виена. За разлика от брат си и шумните кампании около него, Паула решава да живее доста по-тихо и скромно.

Почасовата ѝ работа като прислужница и допадала, а понякога дори работила в еврейско общежитие. След известно време започнала да си търси късмета и на позицията за секретарка. Политическите влечения на сестрата са малко известни, но за трупаният трудов стаж в общежитието, никой не можел да си я спомни като човек, отвращаваш се от клиентите и гостите. Паула никога не става и част от партията на брат си. Преди 14 години, изследователи откриват нещо доста интересно – връзката на Паула Хитлер и нейният годеник Ървин Жекелиус. Според архивите, Ървин бил офицер на Третия Райх и един от командващите, изпратили около 4000 човека в газовите камери. Очевидно е имало сериозни интереси, защото Самият Хитлер забранява брака и изпраща годеника на сестра му на източния фронт, където го оставя да умре като военнопленник. Историята за отношенията между Адолф и Паула също са интересни. Жената винаги е знаела какво прави брат ѝ с немския народ, никога не е харесвала политическата му кариера, но въпреки това го обичала.

paulpic2

След преместването на Хитлер във Виена, двамата не се виждали толкова често, но си комуникирали чрез писма. След като е заловена от американската армия през 1946-а година, тя твърди, че няма как да повярва, че родният й брат е дал нареждане за избиването на милиони хора. Командата просто не кореспондира с брата, който някога е имала Паула. Според психолозите, след като родителите умират, Хитлер остава отговорен за живота на сестра си. Както неговият баща го е биел и наказвал, така и той започнал да прилага същото върху сестра си. Оказва се, че все пак, Адолф не е бил изродът, познат на историята днес, той държал много сериозно на дисциплината и по тази причина понякога използвал научените методи на баща си. Резултатът е, че сестра му е получила добро образование. Преди политическата си кариера, Хитлер никога не е проявявал интерес към пенсията на баща си. Впрочем, след като сестра му е уволнена заради роднинската връзка, той продължава да й изпраща пари.

След войната, Паула била задържана от американското разузнаване. Тя споделила, че е обичала брат си и е получавала пари от него, но го виждала по един или два пъти в година за последното десетилетие. Срещата й с Ева Браун е била само един път, когато се запознавали. След освобождаването й, Паула сменя името си от Хитлер на Волф. Работи малко във Виена и след това се мести в Берхтесгаден. Според непотвърдени данни, когато се преместила в Германия, дамата била наблюдавана и пазена от последните оцелели агенти на СС. След войната избягва всякакви контакти с хората. Прекарва останалите си години под радара. Единственото направено интервю е през 1959-а година. Паула умира през 1960-а година на 64-годишна възраст. С нейната смърт приключва и фамилната линия на Хитлер. Неговите полу-роднини също не продължават рода.

 
 
Коментарите са изключени