shareit

Чудните военни машини: Странният морски камуфлаж

| от |

То не е точно военна машина, а начин за маскиране на корабите по време на Първата световна война, който смятаме вся пак за чудноват. Британците наричат този камуфлаж „Dazzle Painting“, а американците „Razzle Dazzle“. Той трансформира корабите от просто сиво корито в ярки, цветни шедьоври на кубизма. Британците, американците и французите използват този камуфлаж и той става доста популярен сред военноморски сили през ПСВ. Очевидците често остават без коментар пред крещящите цветове на корабите, които, минавайки в конвой, сигурно са създавали доста живописна гледка.

Olympic WWI

Олимпик, сестриният кораб на Титаник, в камуфлаж, докато служи в ПСВ от септември 1915

Целта на това пребоядисване обаче не с артистичен характер. През годините се правят множество опити за маскиране на корабите, така че да не се забелязват от немските „подводни лодки“ (u-boat), които потапят съдовете на съюзниците в неочаквани количества и с тревожна скорост. Но въпреки постоянното изпробване на нови и нови методи за прикриване на корабите, никой от тях не е успешен заради постоянните промени в небето, водата и въздуха.

EB1922 Camouflage Periscope View

Сравнение между два еднакви кораба: единият с камуфлажа, а другия – без

Един остроумен британски офицер на име Норман Уилкинсън обаче предлага различен подход: да се използват линии с различни дебелини, дължини, ъгли и така нататък, не за да се прикрие кораба, а за да е по-трудно на противника да определи посоката му на движение, скоростта и размера. По време на Първата световна торпедата след изстрелване са плували само по права линия, така че капитаните на подводниците трябва да се прицелят в корабите, преценявайки на око разстоянието, скоростта и посоката им, за да попадне торпедото в целта. Рисунките по корабите правят курса им труден за определяне и съответно работата на командирите ставала по-трудна.

За съжаление… не са известни цветни снимки на камуфлажираните военни кораби. Тази практика спира, когато подводниците започват да получават адекватна помощ от въздуха, а по-късно – и с развитието на радарните технологии.

 
 
Коментарите са изключени

Бадгирите на Дубай: Как се охлаждат в пустинята

| от |

За повечето хора Дубай е най-високия небостъргач в света, както и други елегантни модерни сгради, които промениха силуета на града през последните десетилетия. Но отидете в друга негова част и естетиката се променя: стъклото и стоманата отстъпват място на калта и камъка, а херметически затворените сгради се заменят с такива с древни техники за естествено охлаждане.

Windtower Dubai

Бадгирът е традиционен персийски архитектурен елемент, открит в Близкия изток, чиято употреба датира от хиляди години. Прякорът на това съоръжение – „уловители на вятър“ – идва от способността му да улавя преминаващи ветрове и да ги канализира надолу в сградата. Обикновено извисяващи се над жилищните сгради, тези кули всъщност изпълняват различни функции. Бадгирите осигуряват вентилация на закрити помещения. Те могат също така да улеснят изпарителното охлаждане с помощта на резервоари за вода вътре в сградите. Понякога са насочени към вятъра, за да улавят повече въздух, друг път гледат настрани заради риска от пясъчни бури.

Malqaf

Четирипътни бадгири могат да се видят из целия Дубай. Те често имат дървени пръчки, стърчащи от страните им, използвани за закачане на плат за пренасочване на въздушния поток. Дори когато няма вятър, кулите функционират като слънчеви комини, които позволява горещия въздух от сградата да се изкачи нагоре по тях и да излезе.

Някои все още се използват, особено в старите части на града, но архитектурният характер на бадгирите също така може да се приложи и естетически. В по-новите сгради модерната форма присъства, но не пречи в нея да се интегрират ниши за улавяне на вятъра.

Същевременно в горещите пустинни региони в и извън Обединените арабски емирства, в комбинация с кулите, отдавна се използват и други архитектурни решения. Сградите често са максимално плътно една до друга не заради липса на пространство, а за да пазят максимално много сянка на пътищата и тротоарите под тях. Дебелите керамични или каменни стени едновременно са от местните строителни материали, но също и спомагат за увеличаване на изолацията и поддържат сградите хладени отвътре.

 
 
Коментарите са изключени

Катерина Лирой – военният коресподент на Виетнам

Появата на фотоапарата замени много от тогаващните скици и карикатури в печатните медии. Очакваният фурор беше забелязан някъде през Втората Световна война и много скоро имаше само едно единствено място за картинки – последната страница за хумор. Фотографията променя изцяло света и запечатването на мигове във фотолентата е променило много исторически събития, както се досещате. Според LA Times повече от 70 американски жени са участвали в отразяването на Виетнамската война. Техните снимки са публикувани и могат да се видят и до днес, но войната не прави разлика между журналисти и много често стават жертва на конфликта.

Френската фотографка Катерина Лирой е една от оцелелите и нейните кадри печелят награди като „Джордж Полк“ за снимка на годината. Изобреженията са доста смущаващи и обрисуват войници от двете страни. Историята на фотографката е забавна. Отгледана от католическо семейство, Кати искала да стане музикант, но след като се мести във Виетнам още на 21 години, започва да използва камерата си за разкриването на човешката страна на конфликта. Кадрите ѝ тогава се продават по 15 долара на снимка в агенции като ssociated Press и United Press International. За постиженията си е смятана за един от пионерите при отразяването на събития. Както се досещате, кадрите са направени с Leica – един от най-добрите фотоапарати за времето си. Въпреки честите случаи на престрелки и поводите за гняв, дамата признава, че никога не е снимала агресията на войната и не си е позволявала да изразява мнението си. Нейната основна мисия, още със слизането от самолета, е да представи хората, страданието и унищожението на войната. С подобни мотиви е трудно да не се оцени нейния труд. Ето защо и New York Times пишат по неин адрес следното:

„Можем да я считаме за един от най-дръзките фотограви във Виетнам. Сигурни сме, че прекарва времето си на бойното поле.“
До някаква степен са прави, защото фотографката често пише на майка си писма, в които споделя къде се намира. В едно от тях споделя:
„Не съм далече от границата с Лаос. Води се кървава битка между морските пехотинци и войниците от Северен Виетнам. Вървим нагоре по планината, където се очаква нападение на възвишението. Има сериозна съпротива и често сме заливани от куршуми. Виетнамците се крият в много добре направени бункери.“

Hill Fights from Jacques Menasche on Vimeo.

 

Имайки предвид липсата на мотивация, придружена с усещането, че тази война се води с глупави решения на политици, повечето американски войници изглеждат изключително объркани и изгубени в този военен конфликт. Трудно е да се опишат емоциите, които хората преживяват, докато гледат издъхващите си приятели на земята. Нейните кадри успяват да уловят точно този момент. Дали от колегиална завист или от липсата на материали за дамата, но повечето колеги пускат фалшиви слухове за нея. Един такъв е, че французойката трябвало да преспи с един от капитаните, за да може да скочи с парашут по време на операцията Junction City през 1967 година. Слуховете успяват да стигнат до медиите и отново New York Times разпространяват тази лъжа. Истината е, че Кати е била завършен парашутист и много добре знаела как да скача и какво да правина земята. Като дете има зад гърба си повече от 80 скока. Скокът в гореща точка носи и своите рискове. Шрапнел от снаряд се забива в гърдите, но по-късно става ясно, че нейният фотоапарат успява да попречи на горещото желязо да разкъса жизнено важни органи. През 1968 година е заловена от войници на Северен Виетнам.

Тя и още един неин колега са подготвени за убиване, но евентуално успяват да преговарят и да бъдат освободени. Фотографката дори успява да направи снимки на противника. Статията „Невероятен ден в Хюе: Противникът ми позволи да го снимам“ прави фурор в LA Times. За жалост, когато войната във Виетнам приключва, Кати бързо успява да намери следващата гореща точка – Сомалия. След това отразява военните действия в Афганистан, Ирак, Иран, Либия и Ливан. След посещенията на някои от най-опасните места на света, дамата решава да приключи кариерата си и да намери ново призвание – модната фотография. В сайта си Piece Unique предлага ретро дрехи и го поддържа добре до смъртта си през 2006 г. от рак на белия дроб. През целият си живот, дамата никога не е търсила рекламата и сензацията, което я прави напълно неизвестна за обществото на фотографите и журналистите. За много от колегите си, които я познават, тя е онзи тих герой, който показва високите качества на жените-кореспонденти. Примерът ѝ е последван и днес има достатъчно жени, които заснемат някои от най-опасните конфликти по света.

 
 
Коментарите са изключени

Андрей Романович Чикатило – най-дълго върлуващия сериен убиец в СССР

| от |

На 16 октомври 1936 година в Новочеркаск се ражда дете, което след 20-30 години ще се превърне в кошмар за местните жители. Андрей Романович Чикатило вече се изучава от криминолозите като пример за серийните убийства, а методиката му се отдалечава много от човешкия разум. Една древна поговорка гласи, че човек не се ражда убиец, помагат му околните. Андрей се ражда по време на великите гладове в Украйна, освен това страда от напикаване до 12-годишна възраст, за което е подиграван и малтретиран от майка си.

Детството също е очарователно, Андрей често бил затварян в дома си, а щом някога се налагало да излиза, родителите му напомняли, че може да бъде изяден от съседите си. Майка му вярва, че неговият брат вероятно е приключил житейския си път по този начин и с това допълнително стресирала детето си. Попитайте всеки психолог и ще разберете, че страхът не е най-добрият начин за възпитаването на едно дете. Неличимите психологични травми водят до сериозни щети, които рано или късно дават отражение, а в случая на Андрей Романович – скоро.

Историята на един от най-дълго върлуващите серийни убийци започва през 1978 година към Коледа. Неговата първа жертва е 9-годишно момиченце на име Елена. Полицията се насочва правилно към Андрей, но арестува Александър Кравченко, който след мъчения прави самопризнание и бързо след това е екзекутиран. Изборът на този човек не е случаен, защото по стечение на обстоятелствата той също лежи в затвора за изнасилване и убийство на малко момиче. Алибито му е потвърдено от съседи, приятели и жена му, но това няма никакво значение за полицията, необходим е виновник и властта иска да го намери максимално бързо.

Изненадващо за всички, убийствата продължават и ако Кравченко не е възкръснал да търси възмездие, липсва разумно обяснение за продълженията. Чикатило прекарва времето си в изчакване и проверка на възможностите на полицията. След 3 години се активира отново, осъзнал, че никой няма да го тормози и повишава нивото на жертви до осем души. Червеният кошмар, както го наричат в района, обича да дебне по автобусни и жп гари, там често открива младежите, избягали от дома.

Chikatilo-mugshot

Снимка: By Rostov Police Department – Rostov Police Department photographic records., https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=2454134

Действайки на интервали Чикатило има способността да изчезва за определен период от време и отново да се активира. Това отчасти позволява на полицията да изгуби следата, докато той набелязва новите цели. Разследването работи брилянтно, първо се насочва върху познатите сексуални престъпници, а след това започва да издирва и душевноболните. Разпитват се повече от 150 000 души и нито един не е издирваният. Любов Бирюк го среща по пътя към дома, след като се връща от пазар.

За жалост Андрей и Любов са в една посока, а щом пътеките потъвали в гората, тя бива нападната, удушена и след това разсечена. Полицията потвърждава последното като констатира 22 прободни рани по тялото. Очите ѝ са извадени, а в следващите случаи това ще е основен белег, че един и същи човек извършва тези зверства. Следващата жертва получава 50 прободни рани, което е прекалено много за 10-годишно момиченце, но това не пречи на Червения кошмар да върлува. Полицията все пак установява един и същ белег, много голяма част от жертвите са забелязани най-вече на гари и спирки. През 1983 г. започва мащабно разследване, което дава впечатляващ резултат, разкриват се повече от 1000 престъпления, включително и 95 убийства, 140 нападения, 245 изнасилвания и нито едно от тези престъпления не е свързано с Андрей.

На 13 септември 1984 г. Чикатило се опитва да заговори млада жена на автобусната гара в Ростов. Двамата тръгват в неизвестна посока, без да подозират, че полицаите са след тях. Андрей се опитва да се отърка в младата дама, но опитите приключват с арест и обиск. В чантата на бившия преподавател (Чикатило работи известно време като учител) се откриват въже, доста сериозен нож и бурканче с вазелин. Описанието на свидетели, които казват, че за последно са го забелязали да върви с Дмитри Птащинков е идентично, ала очевидно не достатъчно. Тук идва и фаталната грешка на полицията. Кръвната група на Андрей Романович е А, а семенната течност в тялото на жертвите е AB.

Не може да бъде обвинен за убийствата, но е обвинен за кражба от негов колега и лежи една година в затвора. На 8 октомври полицията официално оневинява всички задържани за убийствата и неофициално смята, че Андрей Чикатило е в основата на всички тези убийства. Гражданинът Х (друг прякор) е освободен официално през декември и готов за нови подвизи. Той чака до август на следващата година, когато пътува до Москва, за да убива и този път жертва е 18-годишната Наталия Покхлистова. Отново в уюта на гората е завързана и намушкана 38 пъти, след това е душена. Полицията проверява всички имена на пътници, които са летяли от Ростов до Москва, но пропускат да обърнат внимание на влаковете, а освен това става ясно, че такъв списък не съществува поради простата причина, че влаковете се разбиват много по-малко и няма нужда от такъв списък.

Ловът на изверга започва с пълна сила през 1985 г. и отново се завардват всички възможни гари. Нещо повече, полицията вече е вербувала и униформени представителки на властта, които под прикритие ще трябва да изкушават убиеца. Нито една дама не е била особено щастлива от идеята, че е на кукичката, която трябва да привлече един от най-опасните убийци в историята, а и най-вероятно по-голямата част от тях е виждала полицейските досиета. По нареждането на Виктор Бураков (главният разследващ), униформените търсят съдействието и на психиатъра д-р Александър Букановски.

Именно той започва да изследва обстойно психиката на убиеца и освен това прави първия психопрофил на издирвано лице в Съветския съюз. Според Букановски, издирваният човек е на възраст 45-50 години, преживял е тежко детство, затворен е и цял живот се е притеснявал от жените. В редовете си, докторът разкрива историята на звяра, прикривал се през всички тези години, той е убеден, че ножът замества половия му орган. И най-важното, убиецът най-вероятно пътува често и затова всички локации са близо до автобусни спирки. Вече има гласност по случая и все по-често вестниците предупреждават за върлуващата опасност. Сред читателите е и Чикатило, който успява да издържи цяла година от последното си похищение. Търпението се изчерпва на 23 юли, когато пътищата на Андрей Романович се преплитат за кратко с Любов Головакха. Патологът ще преброи около 20 тежки прободни рани по тялото ѝ.

Andrei_Romanovich_Chikatilo_Trial_1992

Снимка: By Source (WP:NFCC#4), Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=36640551

Сагата приключва след близо 12 години и повече от 56 жертви. Не е сигурно за колко си е спомнил, колко са успели да се разложат в следващите години и т.н. Последната жертва е 22-годишната Светлана Коростик. Следвайки традиционния мотив, Андрей я завлича в гората, убива я и след това се връща да чака влака, за да се прибере у дома. За жалост там го очаква полицай, който записва данните и се съмнява сериозно в алибити му. Убиецът заявява, че е ходил за гъби, но облеклото му (твърде формално) не е присъщо за такива разходки. След като полицай Игор Рибяков се прибира в управлението и пуска доклад на задържаните е необходимо малко време на администрацията да си припомни това име.

Появата на Чикатило в списъка мотивира пълно и щателно разследване на близката гора до Донлесхоз. Проверката на всички рапорти от последните години показват, че тази личност по една или друга причина е била спирана за разпит и някои си го спомнят, други – не. В повечето случаи обаче описанието е идентично: голяма чанта, странно изражение и излъчването на особена подозрителност. На 14 ноември е пуснат под наблюдение и сякаш 65-те страници на психиатъра се материализират в отдавна издирвания. Този човек постоянно се опитва да заговаря деца и млади жени, когато те прекъснат разговора, изчаква няколко минути и след това се мести на следващата седалка. Същото прави и в парковете, а в деня на ареста си, след като не успява да привлече вниманието на никого, отива до близкото кафене за бира. На излизане е задържан.

В районното започва старата песен. Чикатило твърде, че вече е арестуван по този случай и оправдан. Обстоен преглед показва, че по един от пръстите има нараняване, причинено от ухапване на много млада захапка. Разпитът започва и трябва да продължи точно десет дена, а ако след това липсва самопризнание, той трябва да бъде освободен. Според направените експертизи, кръвната група на Чикатило е „А“, докато семенната му течност е „AB“. Според някои по-модерни изследвания, подобни мутации могат да се случат, ала само в редки случаи и най-често при трансплантанцията на костен мозък. Такава процедура не е правена на убиеца. Освен това през следващите години редица учени ще отхвърлят тази възможност.

Разпитът започва и въпреки опитите за пречупване на Чикатило, той се съпротивлява яростно. В следващите дни бившият учител/убиец/канибал/педофил пише няколко страници с показания, където липсват самопризнания, все пак разкрива болната си душа, с което подсказва, че някой друг може да го пречупи много лесно. Едва на 9-я ден се намесва и психиатъра, който не прави нищо особено, а само започва да чете своя обстоен анализ за потенциалния извършител на всички престъпления. Очевидно е свършил достатъчно добра работа, защото след два часа Чикатило избухва в сълзи. На 14 април 1992 г. е обвинен за 53 убийства и още 5 случая на сексуално нападение над малолетни. Делото е доста дълго, но финалната присъда е смърт и още 86 години за всички престъпления. Същата е издадена на 15 октомври – само един ден преди рождения му ден. На 14 февруари 1994 г. след неуспешните обжалвания Чикатило е изведен от килията си и екзекутиран с един куршум в главата.

 
 
Коментарите са изключени

Ернесто Миранда и четенето на правата при арест

| от |

През 1966 във Върховния съд на САЩ се води едно знаменито дело – Миранда срещу Аризона – което ще изясни, че Конституцията изисква при арест полицията да предупреждава, че арестанта има право да мълчи, че всичко, което каже, може да се използва срещу него и че има право на адвокат дори да не може да си го позволи. Ние ще чуваме тези думи много пъти от филмите; за американците те са известни просто като „предупреждението на Миранда“. Но кой е Миранда и какво е направил?

Роден на 9 март 1941 в Кълъмбъс, Аризона, Ернесто Миранда явно изживява много проблемно детство. Има малко официална информация за Миранда, но шепа достоверни източници предлагат подробности, от които ще се опитаме да сглобим кратка биография на човека преди да видим по-добре документираната (от полицията и съда) част от живота му, довела до „предупреждението на Миранда“.

Майката на Миранда явно е починала, когато е бил много малък, на около 6-годишна възраст, а с останалата част от семейството си той никак не се е разбирал . Когато е в осми клас, вече има присъда за кражба. Година по-късно, след поредна присъда за взлом, той е пратен в превъзпитателно училище. Малко след като е освободен, пак е съден – този път за опит за изнасилване и нападение и отново се връща в училището.

Двугодишен затвор и вече на 17 години, Миранда се мести в Лос Анджелис, където пък е задържат по подозрения във въоръжен грабеж и сексуално посегателство (най-вероятно воайорство). След като навършва 18 се връща в Аризона, където се записва в армията. 15 месеца служба по-късно и Миранда е уволнен без почести; по време на службата си той прекарва известно време в карцера, защото многократно е отсъствал без позволение и отново заради воайорство. Армията му нарежда да отиде на психиатър, но той отива само на една сесия. Отново се завръща в Аризона и арестите и старата песен продължават.

През 1963 г. Миранда се премества със съпругата и дъщеря си в град Меса, Аризона, където изглежда се опитва да тръгне в правия път, намирайки си работа на товарен док във Финикс. И това ни довежда до много по-добре документираната част от живота му.

На 3 март 1963 18-годишно момиче си тръгва от работа в киносалон в центъра на Феникс. Докато върви, похитителят й я хваща в гръб, опира нож в гърлото й и й заповядва да не крещи като държи ръцете зад гърба й. Вкарва я на задната седалка на кола си и я завързва. Вместо да вика или да се опита да избяга по друг начин, тя прави това, което мнозина биха направили с нож до гърлото – замръзва. Карат около 20 минути, след което нападателят й я развързва и сваля дрехите си. Тя се опитва да го избута и крещи: „Моля те, недей“ и „Моля те, пусни ме“. В показанията си по-късно Миранда твърди, че момичето не се е съпротивлявало, докато я изнасилва, и че никога досега „не е имала отношения с мъж.“

След два часа разпити „служителите излязоха от стаята за разпит с писмено признание, подписано от Миранда“. В горната част на документа, голяма част от който е написан на ръка, има следният напечатан на машина текст:

Аз, Ернесто А. Миранда, се кълна, че правя това признание доброволно и по своя воля, без да съм заплашван, принуждаван или да ми е обещаван имунитет и с пълно познаване на законните ми права и разбирайки, че всяко мое изказване може да бъде използвано срещу мен.

Според един от полицаите този текст е бил прочетен на Миранда, но чак след като той вече е направил устно признание.

В крайна сметка Ернесто е осъден на 20 до 30 години затвор за отвличане и изнасилване (както и по отделно обвинение за грабеж) до голяма степен благодарение на този документ. Той обжалва и оспорва достоверността на му, за което твърди, че нарушава конституцията, „тъй като Върховният съд на Съединените щати казва, че човекът има право на адвокат при ареста си“.

При обжалване пред съда, присъдата на Миранда, както и тези на трима други, се счита за противоконституционна. По отношение на Миранда, съдът казва:

Ясно е, че Миранда по никакъв начин не е бил известен за правото си да се консултира с адвокат, нито е било правото му да не бъде принуждаван да се инкриминира ефективно защитено по какъвто и да е друг начин. Без тези предупреждения признанието му е недопустимо. Фактът, че подписва лист, който съдържа напечатана клауза, в която се посочва, че е напълно наясно с правата си, не означава, че ги знае и че прави информиран отказ от тях.

Това решение на съда провокира популярното четене на права при арест, което виждаме толкова често по филмите.

Mesa-City of Mesa Cemetery-Ernesto Arturo Miranda

Що се отнася до Миранда – присъдата му се отменя, но през 1966 е съден отново, жена му свидетелства срещу него и в крайна сметка получава същата присъда 20 до 30 години затвор. На 31 януари 1976 той е намушкан по време на бой в бар и умира.

 
 
Коментарите са изключени