shareit

Чудните военни машини: Бомбата, която отскачаше от водата

Сър Барнс Уолис е гениален инженер, който проектира много специална бомба по време на Втората световна война. Идеята му е тя да отскача от водата и да унищожава германските бентове по долината на Рур (приток на Рейн), което да причини масивни наводнения и проблеми с водоснабдяването.

Отчасти благодарение на филма от 1955 г. „The Dam Busters“, историята зад операцията Честайз, която се провежда на 16 и 17 май 1943 г., не е изгубена в историята. Но работните изчисления и схеми на Уолис са изгубени (най-вероятно през 60-те години при наводнение…).

Barnes Wallis (RNV)

Сър Барнс Уолис 

Уолис преценява, че за да се нанесе сериозна повреда на един бент, бомбата, която тежи четири тона, трябва да бъде взривена точно до язовирната стена на дълбочина около 10 метра под водата. В онези дни точността на бомбардирдировачите, особено на голяма надморска височина. не е достатъчно добра, за да се нанесе такъв удар. Така се появява и идеята бомбата да се пусне да отскача по водата (както правим „жабки“ с камък).

Bouncing bomb dam

В ранните експерименти няколко неща стават ясни. Първо, за да отскочи бомбата, тя трябва да се върти и това въртене да е обратно. Уолис разбира, че с такова въртене бомба ще се повдигне заради така нареченият Ефектът на Магнус, който противодейства на гравитацията, и така тя ще удари по-леко повърхността на водата. Ако бомбата се удари прекалено силно във водата, ще се взриви преждевременно, причинявайки щети на самолета отгоре, но не и на язовирната стена.

Въртенето означава и, че бомбите могат да бъдат пускани от по-удобна височина – 20 метра все пак са опасно ниско, но иначе бомбардировачите Lancaster трябва да летят още по-ниско и по-бързо.

Highball Bouncing Bomb at Abbotsbury Swannery Dorset UK

Ранен прототип на бомбата

В най-ранните експерименти Уолис ползваше мрамори топчета и топки за голф и изглежда, че бомбата му ще бъде сферична. Но тъй като е по-лесно да се произвеждат цилиндрични бомби, планът е те да са обковат със сферичен дървен корпус, за да добият кръгла форма. Когато се правят прототипи в реален размер обаче, корпусът на сферичните бомби се разпада при удар с водата и става ясно, че сферичният корпус е ненужен и че необкованият цилиндър ще отскача от водата също толкова ефективно.

За разлика от сфера обаче, цилиндрите ще отскачат само направо. Това е втората причина да се завъртат при пускане- въртенето поддържа цилиндъра в хоризонтално положение, така че да удря водата както трябва. Точно както и с планета Земя, жироскопичният ефект на въртящия се цилиндър стабилизира оста на въртене. Тоест той няма да се мята хаотично.

Уолис намира още едно ключово предимство на обратното въртене. Бомбата не може просто да се блъсне в стената на язовира с 380 км/ч, тъй като би се взривила преждевременно без да нанесе значителни щети. Така той се уверява, че тя ще стигне точно до стената на язовира, след което ще потъне и ще може да взриви стената на по-удачно място.

И накрая, Уолис трябва да съобрази колко експлозивно да използва. Той прави тестове отново с модели в малък мащаб и след това изследва дали ще се получи същото, ако увеличи мащаба до реален като целта му е бомбата да се справи с язовирна стена висока 60 метра, и в идеалния случай да зареди бомбардировачите с 40 тона експлозив.

Upkeep in Lancaster

След полеви опити на вода в Дорсет и Кент, действителната мисия е извършена в ранните часове на 17 май 1943 г., като 19 бомбардировача от Ланкастър излитат от Скамптън в Линкълншър. След тричасов полет първият самолет стига язовир Мьоне като лети със скорост 380 км/ч и на опасно малка височина от 20 метра.

Бомбата е пусната на около половин километър пред язовира, отскача пет-шест пъти и потъва точно при стената. На необходимата дълбочина от 10 метра налягането на водата предизвика експлозията. Общо пет самолета трябваше да хвърлят бомбите си преди стената да бъде разрушена.

Нападението беше опасно, много животи бяха изгубени и ефектът му върху хода на войната все още се обсъжда. Едно нещо обаче, за което със сигурност можем да се съгласим почти 80 години по-късно е, че Уолис с право се помни като гениален инженер.

 
 
Коментарите са изключени