shareit

Човекът, който започна Втората световна война

| от chronicle.bg |

През август 1939 година немските войски се струпват на границата с Полша готови за нападение. Европа все още помни бруталностите на Първата световна война, затова и поляците не искат да насъскват и без това агресивните нацисти с военни действия от своя страна. До този момент държавите на континента гледат настрани, докато Нацистка Германия анексира земи на съседките си. Сега обаче лидерите на Франция и Великобритания знаят, че директна инвазия на Полша вече не може да бъде пренебрегната. Те се отзовават на помощ и така светът е на един дъх от Втората световна война.

На 31 август 1939 по радио Gleiwitz в Германия се чува нещо необичайно. Цялата програма на радиото спира и на нейно място звучи агресивната реч на бесен поляк, който нагрубява германците и окуражава всеки негов сънародник да се въоръжи и когато види германец, да използва въоръжението си по него. Когато Гестапо пристига в станцията, виждат простреляното тяло на единия от поляците, завладели медията. В резултат на това лидерът на нацистите Адолф Хитлер издава финалната си директива и Полша е нападната, което заставя Великобритания и Франция да обявят война на Германия. И така се започва. Тази история за финалната провокация преди войната не е точно както изглежда.

Хитлер дълго време презира „подчовеците“ в Полша и в месеците преди началото на войната държи речи, в които твърди, че германците, живеещи в държавата, са обект на жестокости. Нацистите също така не харесват „полския коридор“, който разделя Германия на две. Хитлер иска да нападне тази земя, както и останалата част от Полша, но ако няма явна причина, може да си навлече още повече неприятности.

През август 1939, както казахме, нацистите вече са в готовност на границата. Отговорност да намери причина за инвазия е възложена на Хайнрих Химлер, който от своя страна организира и задвижва редица методи, за да направи войната да изглежда необратима. Ръководител на първата от тях, тази в радиото, е Алфред Науйокс.

Оказва се, че „нападателите“ на радио Gleiwitz са отбрани затворници, на които е обещано помилване след „съдействие от тяхна страна”. Онези от затворниците, които успеят да се спасят от огъня на „охраната на радиостанцията“ (офицери от Гестапо) са свободни. Труповете на загиналите затворници облечени в полски униформи са показани агитационно по всичките кинопрегледи в немските киносалони, като причина за полската инвазия в Райха.

Фюрерът на германската нация Адолф Хитлер е убеден в своята крайна победа. А по стара традиция победителите няма кой да ги съди. Едва ли главата на Райха се е залъгвал, че е ще успее да измами световната общественост – просто е бил СВРЪХ убеден в това, че номерът ще мине.

На втория ден след „инцидента“, фюрерът се обръща към немския народ, обявявайки, че Полша е извършила нападение на германска територия. По радиостанциите гърми гласа му, който убеждава нацията, че от този момент Германия се намира в състояние на война с Полша. Водачът на Райха заявява още, че малкото храбри немски войници са защитили с чест въоръженото полско нападение и нарушаването на териториалната цялост на Райха.

Преди акцията с нагласеното нападение от страна на Полша, Алфред Науйокс споделя на прекия си началник и друга гениална провокационна идея. Става дума за подхвърляне на територията на враждебна тогава Великобритания на тонове английски фалшиви банкноти с цел да се дезорганизира паричната система на Острова и да се стигне до финансов крах отвътре.

Ето как започва и тази операция:
– в края на 30-те години заводите на Круп и Сименс започват да получават кърпи за бърсане на ръце за работниците. Практически, за използването на парчетата са били длъжни да следят майсторите и началниците на бригадите. При това много внимателно. Едва ли не, всеки ден те се отчитали писмено пред служителите на СС. Отделно пък е имало назначени и прикрепени специални агенти от СС към всеки цех, които също зорко следили дали не се е загубило някое парченце от плата.

В действителност, появяването на жалките парченца плат било началото на една от секретните и внимателно подготвяни операции за фалшифициране на английските фунтове-стерлинги. Трябвало е просто да се проучи устойчивостта на омазване, намокряне и прочее състояние на хартията- плат (по това време за отпечатване на британската валута е бил използуван турския лен), захабяването й при търкане, триене, бърсане, както и степените на преждевременното омазняване и прочее характеристики. Безспорно много добре замислен и достa подъл ход, въпреки, че историята показва и че банкноти се фалшифицират много отдавна. Включително дори и от съвсем легитимни правителствата, например: в края на XVIII век точно така Кралство Великобритания се опитва да задуши Френската революция. На един по-късен етап и император Наполеон отвръща със същото на държавите в Европа, като дори опитва да заграби много повече.

В случая с Хитлер, преживял лично пораженията причинени от хиперинфлацията в началото на 20-век, лоялните служители на СС са се опитали да причинят същото и на отдавна мразената Великобритания. За периода от началото на замисъла с подхвърлянето на фалшивата британска валута до края на Втората световна война, в Германия наистина са отпечатани тонове фалшиви банкноти – с обща стойност около 134 млн. британски паунда. За елементарна статистика – това се е равнявало на 13% от тогавашния паричен резерв на Британската Империя! Тоест, парченцата хартия, естествено износени и изтъркани от ръцете на работниците в „кърпите“ от турски лен, всъщност по-късно са се превърнали от „мостри“ в „истински“ купюри при производството на фалшификати.

Тук са намесени и едни много интересни личности – Адолф Бургер и Бернард Крюгер, чиито пътища са преплетени и със съдбата на Алфред Науйокс. Бургер е бивш фалшификатор с криминална присъда, назначен да проверява процеса по създаване на „истинската“ хартия. Работата тайно е кипяла в една малка фабрика в околностите на Берлин, и в която участвували главно евреи – бижутери, всички намерени и взети от концлагерите (като статистика след Войната – Крюгер е измъкнал 144 специалисти от затворите, а всички те доживяват със сигурност до края на Войната).

Дори се е наложило да бъдат преодолявани толкова извънредни трудности, че ръководството на нацистите в един момент са решили да наградят някои от най-добрите майстори-изпълнители с почетен военен медал „За особени заслуги“. Да, дори медалите са разрешени да се носят на гърдите на концлагерните куртки, но изрично и само зад стените на строго охраняваното здание!

Лакомията за пари обаче проваля Алфред Науйокс – лъсва афера за продажба на немски евреи фалшиви паспорти за задгранично пътуване (разрешаващи и напускането на страната). Единствено покровителството на Хайдрих помага на Алфред да отърве кожата от затвора. Но не само това, а дори колегата му допълнително се застъпва и отървава преназначаването Науйокс във войските на СС на руския фронт. Раняват го (има данни, че е направено нарочно) и поради това е пратен уж на „заточение“ в Дания. А също и поради факта, че Алфред все пак е влизал в списък на хора, разполагащи и знаещи секретни държавни тайни и данни, като например скалъпеното нападение над Полша.

В края на Втората световна, Алферд дезертира при американците, а през 1946 успява и да избяга от военно-пленнически лагер и дълги години успешно се укрива. Все пак се завръща в Германия и се заема с бизнес. Снимката е именно от този му период.

 
 
Коментарите са изключени

Финиъс Гейдж, който промени неврологията

| от |

На 13 септември 1848 г. Финиъс Гейдж и колегите му взривяват скали, за да се направят място за железопътната линия Рутланд и Бърлингтън близо до Кавендиш във Върмонт. Гейдж подготвя експлозията като уплътняваше отвора, в който беше поставен експлозив, с помощта на трамбовъчен железен прът. Тогава се случва и инцидентът, който ще остане в историята – металната пръчка създава искра, която запалва експлозива, и в резултат на взрива желязото минава право през черепа на Гейдж. Той влиза под костта на лявата му буза и излиза напълно през горната част на главата. По-късно винкелът е намерен на около 30 метра, облян с кръвта и части от мозъка на Финиъс.

За да добием представа за щетите, които този прът може да причини, трябва да сме наясно с размерите му – той е с дължина 1,11 м. и с диаметър 3,18 см. в единия край и е заострен до 0,6 см. в диаметър в другия, с тегло приблизително 6 кг.

JacksonJBS A descriptive catalogue of the Warren Anatomical Museum 1870 frontispiece 623x1024

След като пръчката минава през главата му, не се знае дали Гейдж губи съзнание, но само минути след инцидента, за учудване на колегите от екипа му, той вече върви и говори и дори прекарва изправен 1-километровия път с каручка до къщата си, където е прегледан от д-р Едуард Х. Уилямс, който описва ситуацията:

Когато пристигнах, той каза: „Докторе, тук има достатъчно работа за вас“. За първи път забелязах раната на главата му още преди да изляза от каретата си, пулсациите на мозъка бяха много отчетливи. Горната част на главата му изглеждаше някак като обърната фуния… сякаш някакво клиновидно тяло е минало през нея. Г-н Гейдж, по времето, когато преглеждах раната му, разказваше за начина, по който се беше сдобил с нея, на наблюдателите. Не вярвах на разказа на господин Гейдж и мислех, че ни лъже. Г-н Гейдж упорито твърдеше, че пръта минава през главата му… Господин Г. стана и повърна; усилието от това изхвърли около половин чаена чаша мозък, която падна на пода.

До вечерта д-р Джон Мартин Харлоу поема случая и именно бележките му от наблюденията върху нараняването на Финес, последващо възстановяване и промени в характера му доказват, че фронталния кортекс участва в изграждането на личността ни.

BringMeTheHeadOfPhineasGage KABOOM BoundlessAScienceComicsAnthology 2016 EJBarnes LBLee

Първоначалното лечение на физическите наранявания на Финиъс започнаха с почистване на раната чрез отстраняване на малки фрагменти от черепа и подмяна на някои от по-значителните. Голямата рана в горната част на главата му беше затворена с лепилни ленти и покрита с мокър компрес, за да може раната да оттече в превръзките. След няколко дни откритият му мозък се инфектира и мъжът изпадна в полукоматозно състояние. За облекчение и изненада на семейството му обаче се съвзема. Не след дълго д-р Харлоу успява да източи около 240 милилитра гной от абсцеса под скалпа на Гейдж.

Въпреки всичко това, само три месеца и половина след инцидента, Финиъс Гейдж вече водеше привидно нормален живот, противно на много очаквания. Най-близките хора до него обаче забелязаха леки промени в характера и поведението му. През 1868 г. в доклад, публикуван в Бюлетина на Медицинското дружество в Масачузетс, д-р Харлоу пише,

Неговите работодатели, които го смятаха за най-ефективния и способен бригадир, когото са наемали, преди контузията му, смятат промяната в неговия характер за толкова силна, че не могат да го върнат отново на работа. Той е раздразнителен, непочтителен, циничен, проявява слабо уважение към своите събратя, не се сдържа, когато чуждите думи противоречаха на желанията му, на моменти беше упорит, но все пак капризен и колеблив, и правеше много планове за бъдещето, които скоро изоставяше заради други, които изглеждат по-осъществими. В това отношение умът му беше коренно различен до толкова, че неговите приятели и познати твърдяха, че „той вече не е Гейдж“.

Вече не същия човек и съкратен от работата си в железопътната компания, той работи за кратко в конюшнята в Ню Хемпшир, а след това и на други още по-странни места. След това прекара 7 години като шофьор на пощенска кола
в Чили, докато здравето му не започва да се влошава. Според изследвания от съвсем наскоро, през 2008 г., изглежда, че докато работи в Чили, Гейдж е възстановил по-голямата част от социалните си умения и до голяма степен се държи като доста нормален човек. След като здравето му се влошава, той се премества в Сан Франциско заедно с майка си, където, след като претърпява серия епилептични припадъци, умира на 20 май 1860 г. на 36-годишна възраст – почти 12 години след инцидента.

Едва през 1866 г. д-р Харлоу, който смяташе, че никога няма да чуе отново за Финиъс, научава за смъртта му. По молба на семейството черепът на Финеас е изваден от гроба му и изпратен заедно с железния прът, който пробива черепа му, на д-р Харлоу в Масачузетс. Днес и двете са изложени в Харвардския университет, в Анатомичния музей на Уорън.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Гъбички, които се хранят с радиация – едно интересно откритие в Чернобил

| от |

Съществуват две места в света, където радиацията е твърде висока. Едното е Фукушима, а другото е Чернобил. Второто е доста по-известно, имайки предвид добре направеният сериал на HBO. Покриването на фактите и показването на някои основоположни факти успя да покаже мащабът на тази екологична катастрофа.

Въпреки всички причинени злини, учените все пак пропуснаха възможността да споделят и един по-важен факт: природата винаги се опитва да се възстанови от причинените щети. През 1991 г. за първи път става ясно, че в зоната на Чернобил са открити гъбички, които консумират радиация.

Учените използват жаргонната дума „изяжда“ радиацията като най-близко описание на въпросния феномен. Процесът се нарича радиосинтеза и по най-прост начин може да се опише като фотозинтеза, но вместо поглъщането на светлина, горивото за този процес е именно радиация. Тайната на гъбичката е, че използва огромно количество меланин, за да свърши работата и веднъж щом успее да радиосинтезира вредните лъчения отделя енергия. Все още не е ясно дали процесът използва същите стъпки, както фотосинтезата или има съвсем различна технология на усвояване на радиация. Въпреки това, изследването показва, че подобни гъбички могат да получат широко приложение не само за пречистване на заразени зони, но и за лекуване на пациенти, които са били изложени на по-високи дози радиация.

Такъв пример може да бъдат хората, които преминават химиотерапия. Интересното е, че въпросните гъбички – Cladosporium sphaerospermum, Wangiella dermatitidis и Cryptococcus neoformans – засилват изцяло растежа си и могат да виреят спокойно на места, където радиацията е около 500 пъти по-висока от допустимото.

1280px-Cryptococcus_neoformans_using_a_light_India_ink_staining_preparation_PHIL_3771_lores

Снимка: By Photo Credit:Content Providers(s): CDC/Dr. Leanor Haley – This media comes from the Centers for Disease Control and Prevention’s Public Health Image Library (PHIL), with identification number #3771.Note: Not all PHIL images are public domain; be sure to check copyright status and credit authors and content providers., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=754066

Нещо още по-интересно е, че както при фотосинтезата се отделя кислород, в този процес полезният елемент е именно енергията. В момента учените се опитват да използват новооткритите гъбички, за да намерят начин за блокирането на радиацията и превръщането ѝ във възобновяема енергия. Ако успеят, шансовете да се съкратят космическите пътешествия или да станат много по-удобни, се повишават значително. Нека не забравяме, че радиацията е известна като „космически прах“.

Друго интересно приложение на този вид е редуцирането на ниски нива на радиация, които обикновено се срещат при рентгените и други устройства. Точно по този начин ще се намали значително облъчването в ниски дози. Кастхури Венкатесуорън е биотеххнолог с 40-годишна практика в NASA. Неговите изследвания върху въпросните гъбички го мотивират да ги изпрати в космоса, за да провери как точно се справят там. Радиацията на космическата станция обикновено е на много ниски нива, но в сравнение със земята е заплашително висока. Ако резултатите се окажат успешни, новото откритие (практически на 29 години), правенето на космически експедиции може да е значително по-лесно и безопасно.

Интересен факт е, че в този случай единствените впечатлени са хората извън тази сфера. Учените са на мнение, че почти всяка гъбичка и всяка бактерия работи на този принцип – ако не може да използва слънчевите лъчи, фокусът ѝ за развитие ще бъде в конвертиране на елемент, който се среща най-често във фона. В този случай въпросните залагат най-сериозно на радиацията, защото в Чернобил има достатъчно.

Друг интересен факт е, че радиационната зона около Фукушима се радва на други форми на живот, които очевидно не се притесняват от вредните лъчения. Подобни наблюдения за пореден път показват, че живите организми винаги намират начин, за да се адаптират към средата.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Робърт Фицрой между мореплаването и метеорологията

| от |

Има хора, които завинаги остават в сянката на малко по-големи имена, макар и техните действия да са помогнали сериозно за общото благо, шансовете да бъдат пропуснати в историята винаги са големи. Такъв пример може да бъде Робърт Фицрой. Славният моряк е бил единственият шанс на Чарлз Дарвин да се качи на кораба HMS Beagle и да направи славното пътуване, което ще позволи да напише безсмъртния си труд „On The Origin of Spicies“ през 1859 г.

Без участието на Фицрой, Дарвин най-вероятно е щял да стои на бреговете и да фантазира за онези далечни светове, надявайки се на чудо. И въпреки това днес всеки е чувал за Дарвин и еволюцията, но е пропуснал инструмента, който случва цялата експедиция. Впрочем самият Робърт е бил приятел не само с Дарвин, но и с други известни личности и благородници по онова време. Моряк е последното, което може да бъде поместено в CV-то му.

Фицрой е също така политик, губернатор, обществен представител и дори учен. Според различни източници, потеклото на Робърт може да отведе корените до Чарлз II. Любопитството било забелязвано много отдавна и мнозина често забелязвали младежа да губи повече време пред книгите, отколкото в игри. Когато полубрат му лорд Касълреаг умира, Фицрой чупи оковите на семейството и благоприличието, отказва се от титлите и поема контрола на любимия си кораб Beagle.

gettyimages-2695373-594x594

Само на 23 години, той ще успее да заведе своя екипаж на две доста опасни експедиции. Демонстрира невероятен кураж и сила да се справи с всички предизвикателства, но под строгата визия се крият и други качества, но сред тях най-големият проблем е, че тежката отговорност отключвала дълбоки депресии, които го превръщали в опасен събеседник. Понякога самият Робърт се шегувал, че точно тази лоша кръв напомняла за съдбата на брат му. При срещата между Робърт и Дарвин, изследователят ще напише интересно писмо, споменавайки своя капитан. Сестрата на Дарвин ще прочете следното:

„Той наистина е впечатляващ човек. Никога не съм виждал човек, когото бих могъл да си представя в обувките на Наполеон.“

При завръщането от толкова интересната експедиция, в която Дарвин изяжда всяко ново същество, на което попада, Робърт получава всички възможни титли и бързо се настанява в западен Лондон, където се храни от титлата си. Получава известно влияние в политиката и прави своята единствена грешка в живота си – приема свободната позиция на губернатор в Нова Зеландия. Стратегическата грешка ще коства твърде много на моряка. Първо за пореден път ще трябва да преплува света, за да се настани в една от най-лошите колонии на Британската корона. Нова Зеландия била на път да банкрутира.

Местните племена постоянно водили конфликти със западните заселници. Всеки опит за помирение или решаване на проблема водило до нови и нови главоболия. Само две години след пристигането си, Робърт е призован да се върне отново във Великобритания. С пристигането си осъзнава, че е ходил по много тънък лед. Политическата му кариера била силно разклатена от неуспехите в Нова Зеландия, наследството му е похарчено за разходката с Дарвин, а лидерската му позиция била заменена от много по-млади капитани.

gettyimages-3247536-594x594

Единственото предложение за работа било направено от кралската флота. Издирвал се капитан, който да управлява един от първите параходи. Въпреки съветите на Дарвин да се въздържи от този кораб, Фицрой поема контрола и всичко върви нормално, докато не е поразен от още една тежка депресия. С леки проблясъци в тунела и шансове отново да си стъпи на краката, Робърт е ударен от още една жестока новина – неговата съпруга умира. В опитите си да прави нещо, което евентуално да го отдели от черните мисли, морякът започва да финансира нов департамент по метеорология. Оригиналната идея на този департамент е да се използва наученото от капитана и по този начин драстично да се намали времето за плаване.

Самият Фицрой вече е имал наблюдения и се опитвал да предсказва времето. Наблюденията му се оказали доста добри и много скоро получил колонка във в-к Times, където споделял своите метеорологични познания и наблюдения. През 60-те години дори успява да се издигне до знаменитост сред хората, които по онова време са се опитвали да разгадаят утрешния ден. Впрочем много скоро телеграфът ще започне да предава информацията до всички точки на Великобритания. Дори тогава обаче печели врагове.

Агресивната преса и скептичните научни ръководители винаги търсели повод да нарекат учения „измамник“ и „шарлатанин“. Към 1965 г. вече изпитва затруднения и е твърде уморен, за да продължи своята мисия. Пенсионира се и живее малко по-спокойно. Най-вероятно е бил ударен от пореден епизод на черна депресия. На 30 април става, облича се, целува дъщеря си по челото, заключва стаята и си прерязва гърлото.

 
 
Коментарите са изключени