shareit

Битката за Пашъндейл – една много кална история

| от |

Първата Световна война доказва на човечеството, че няма граници за оръжието. Във войната няма нищо забранено и много скоро започва да се използва химическо оръжие, да се създават нови технологии като танковете (името им на английски означава „цистерна“ или „резервоар“ за запазването на някаква форма на секретност сред противника), както и многократното подобряване на въоръжението. Първата Световна война е пример за всичко, което не трябва да се случва в една война. Безкрайното чакане в окопите доказва, че сраженията имат нужда от промяна и точно след тази война започва въвеждането на определени правила, забранява се употребата на редица инструменти за смърт. Кухите патрони, химикалите и още редица други средства за постигането на победа.

The_Battle_of_Passchendaele,_July-november_1917_Q6416

Снимка: By John Warwick Brooke – http://media.iwm.org.uk/iwm/mediaLib//234/media-234528/large.jpgThis is photograph Q 6416 from the collections of the Imperial War Museums., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39563097

Въпреки забраните и до днес се смята, че са използвани био оръжия, макар и за повечето да липсват неуспорими доказателства. Очевидно 40 милиона души не били достатъчно предупреждение за света и много скоро ще се роди следващия невероятно тежък конфликт и доказателство, че човечеството не е взело поука от предишните сражения. След вторият глобален военен конфликт ще имаме изказването на Албърт Айнщайн за бъдещето на човечеството.

The_Battle_of_Passchendaele,_July-november_1917_Q6236

Снимка: By John Warwick Brooke – http://media.iwm.org.uk/iwm/mediaLib//38/media-38974/large.jpgThis is photograph Q 6236 from the collections of the Imperial War Museums., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39561610

Геройските истории отдавна са използвани като гориво за киното и изключение не прави филма „1917“ на Самюел Мендез. Макар и историята да изглежда завладяваща, Мендез е дал воля на въображението си и е използвал само малка част от разказите на дядо си за ПСВ. Алфред Мендез е взел участие в битката за Пашъндейл, която се провеждала в Белгия. Сражението, както ще разберем в следващите редове, било тежко и именно Алфред бил доброволец в търсенето на онези, които са изчезнали по време на отстъплението.

Battle_of_Menin_Road_-_wounded_at_side_of_the_road

Снимка: By Frank Hurley – State Library of New South Wales file:a479035http://acms.sl.nsw.gov.au/album/albumView.aspx?acmsID=423850&itemID=824019, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9105737

Мисията му не е била лека – Мендес старши е пълзял през калното полесражение, за да издирва оцелели хора, които имат шанс за оцеляване. Тежките атмосферни условия затруднявали допълнително ситуацията, но въпреки това медиците успяват да спасят завидно количество животи. Тези сложни маневри били допълнително затруднени от агресивния немски обстрел. Това геройство носи медал за храброст за Алред. С това обаче приключва цялата истинска история. Всичко останало от лентата на Сам Мендез е добре режисирана фантазия. Исторически погледаното, Алфред е участвал в една от най-мащабните военни операции, но филмът за героя-вестоносец е фантазия, която подчертава сериозно човешките качества.
Генерал Хърбърт Плъмър води мащабна операция срещу немските позиции в няколко точки. Основната цел е да се изтласкат немските сили от Западна Белгия.

Фокус са бреговете на Белгия, използвани предимно за подводничарски бази. В окопната война може да спечели този, който има по-сериозна артилерия и пехота. Артилерията заглушава окопаните войници и не позволява обтранителна стрелба. Пехотата използва това прикритие и скъсявайки дистанцията и има две възможности: атакува пряко окопа на противника или евентуално бързо създава втора отбранителна позиция на много по-близко растояние. Проблемът за английската армия е, че никой не взима климатичните проблеми под въпрос.

NLS_Haig_-_Smashed_up_German_trench_on_Messines_Ridge_with_dead_(cropped)

Снимка: By John Warwick Brooke – This image is available from the National Library of Scotland under the sequence number or Shelfmark ID D.1520. You can see this image in its original context, along with the rest of the Library’s digital collections, in the NLS Digital Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=63298823

И така на 2 октомври започват да падат дъждове, които забавят всичко. Поточната линия, която снабдява армията с муниции, се забавя значително. На 4 октомври британски и новозеландски войници започват атакуват и успяват да се окопаят достатъчно добре, за да отблъскват немските атаки. Битката за Лангемарк-Пулкапеле (тогава само Пулкапале) слага край на сравнителните успехи. Точно в тази точка Алфред е търсил оцелели. Изсипващият се дъжд кара британската армия, подкрепяна от новозеландци, канадци и австралийци да тръгнат смело напред в битка. Атакуващите често не могат да се ориентират в лошото време, а калта под тях прави движенията още по-трудни.

Немските сили в окопите нямали този проблем и много често небето лумвало от сигнални ракети, а след тях и картечниците бързо охлаждали желанията на нападащите. В това време дори и танкистите не успявали да използват своите машини за по-сериозен успех. Няколко пъти канадските дивизии извършват диверсии и нападат други близки точки с надеждата, че ще принудят защитниците да сменят позицията и да отбраняват новата точка на конфликт, но това не води до нищо повече от допълнителни жертви.

Chateauwood

Снимка: By Frank Hurley – This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1446191

Калното време успявало да неутрализира сериозно падащите снаряди, абсорбирайки ударната им мощ. Липсата на стабилна платформа не позволявала на артилеристите да насочват точно своите мерници, а още по-лошото време пречило на мерачите. Спечелените метри земя често трябвало да се върнат обратно на противника. В ничията земя (пространството между двата окопа), войниците често се срещали със своите мъртви братя. Адът продължава до 12 октомври, когато дъждовете вече са толкова обилни, че няма смисъл да се изпраща пехота на сигурна смърт. Практически сраженията се водят до ноември, но Пулкапеле никога не пада. Немските войници все пак са принудени да отстъпят, след като Пашъндейл пада, заедно с други точки по фронтовата линия.

На 10 ноември боят се премества значително по-далече, когато немските сили са изтласкани на много по-сериозно разстояние. След това сражение и двете страни изчисляват тежки загуби, а британската армия ще признае, че никога преди не е била толкова ожесточено обстрелвана от артилерийски огън. Жертвите и до днес не са изчислени, но според различни източници, общият брой е около 500 000 души (атакуващи и отбраняващи).

Стратегическа грешка на атакуващите е, че никой не осъзнава колко стара може да е белгийската канализация. Падащите снаряди успяват да я извадят от строя и изсипващите се дъждове парализират всяка военна техника и човешка сила. Не са малко и удавените в окопите. Целият конфликт отнема около месец и по тази фронтова линия има много места, където са почетени австралийски, канадски и новозеландски войници, борещи се за един по-добър свят. Това е истинската история, всичко останало е художествена измислица, подплатена от историите на един ветеран.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Робърт Клайв – господарят на Индия

| от |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средата на XVIII век е една от най-бурните епохи в човешката история. Успоредно с вихрещото се в Европа просвещение, силите на Стария свят се отправят през морета и океани за да коват грамадни колониални империи, чието съществуване завинаги променя курса на историята. Не съществува друга нация, която така да е повлияла на отвъд европейските земи в степен, съпоставима с постигнатото от британците.

Британската колониална империя започва като една несериозна авантюра през XVII век със създаването на няколко забравени от бога колонии в Северна Америка и придобиването на няколко пристанища в Мароко и Индия като зестра от Португалия в самото начало на XVIII век. От тук нататък, Лондон поема по пътя към величието, постлан с телата на милиони загинали, прекършените щикове на десетки вражески армии и отмъкнатите богатства на безброй земи. Това пътешествие към имперска слава е в повечето случаи продукт на личния хъс и амбиции на някои от най-безпардонните и безскрупулни авантюристи в историята. Твърде често те действат на своя глава, следвайки своите правила и своите амбиции. В този смисъл, Британската империя от XIX век е също толкова плод на частната инициатива, колкото и испанската два века по-рано.

Сред имената на завоевателите, авантюристите и откривателите, направили Великобритания най-голямата империя в историята (над 33 млн. кв. км площ), едно име блести с особена, собствена светлина – Робърт Клайв, първи барон Клайв.

Shah_'Alam_conveying_the_grant_of_the_Diwani_to_Lord_Clive

Снимка: By Benjamin West – British Library https://www.theguardian.com/world/2015/mar/04/east-india-company-original-corporate-raiders, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19121878

Робърт Клайв е роден в имението Стич Хол, графство Шропшър на 29 септември, 1725 г. Семейството му е част от дребната аристокрация, т.нар. джентри и заема редица постове в администрацията на Англия още от времето на Хенри VII. Баща му, който също се наричал Робърт, бил адвокат и член на Парламента. Семейство Клайв имали общо 13 деца, от които седем дъщери и шестима синове. Робърт бил най-големия, а шест от братята и сестрите му така и не доживели пълнолетие. Младият Робърт има трудно детство – семейството не е особено заможно и за да се прехранва, децата са изпратени за отглеждане при роднини. Робърт израства в Манчестър при леля си, след което отново се връща у дома в Стич Хол. Всички спомени на свидетели подсказват, че е бил побойник и главатар на местна банда, която рекетирала търговците, заплашвайки ги с вандализиране на магазини, работилници и отмъкване на стоки. Учението му е пълен провал – преди да навърши 12 вече е сменил три училища, без да придобие базовите за онова време умения и познания. Това, което пропуска като образование наваксва с добър усет, природна интелигентност и чудовищна амбиция.

Когато става на 19, баща му издейства за Робърт позиция на агент на Източноиндийската търговска компания (ИТК). Той заминава за Бомбай (дн. Мумбай), но по пътя корабът му се отбива през Бразилия, където прекарва девет месеца за необходими тежки ремонтни дейности. През това време, Клайв научава да говори португалски от местните моряци, докато обикаля пристанищните забележителности. В крайна сметка младежът пристига в Мадрас (дн. Чаннай) и прекарва следващите две години като помощник в различни търговски обекти на ИТК. По това време си осигурява достъп до библиотеката на местния британски губернатор и започва да чете огромни количества литература, наваксвайки сам с образованието, което пропуска като дете. Относително монотонното му ежедневие е нарушено от пристигането на френски войски, които обсаждат Мадрас.

В хода на Войната за Австрийското наследство (1740-48г.), Франция и Великобритания водят военни действия в Индия, където французите се опитват да завземат британските позиции в югоизточните части на Субконтинента. Мадрас е превзет в началото на септември, 1746 г. Жителите му са принудени да се закълнат във вярност на Франция, но Робърт Клайв не е от хората, които превива коляно. Отказва публично, след което бяга от затвора и успява да достигне до най-близкия форт на ИТК, където се отказва от по-престижния пост на „фактор“ и се записва като редови войник. През следващите две години се сражава храбро срещу французите и участва в обсадата на Пондишери, за което си представяне е повишен в чин младши лейтенант. Няколко месеца по-късно, британците организират експедиция срещу местен раджа. Клайв, вече повишен в лейтенант, се записва доброволец и отново се прочува, повеждайки лично един отряд от около 200 души през придошла от дъждовете река. Макар силите му да са обкръжени, те успяват да задържат позициите си няколко часа до идване на подкрепления. Самият Клайв получава няколко рано но не спира да се сражава и да командва. Въпреки храбростта му обаче, ИКТ решава да направи съкращения във военния бюджет и той така и не получава чин капитан, на който се надява. От друга страна, негови покровители му издействат назначаване като интендантски офицер в един от фронтовете на ИКТ – доста доходоносна позиция, с оглед възможността за допълнително прибиране на суми „под масата“.

Cleve_at_the_siege_of_Arcot_(1751)

Снимка: By Ernest Wallcousins (1883-1976) – https://archive.org/details/pioneersinindia00johniala, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68346013

През 1751 г., след като прекарва известно време на рехабилитация в Бенгал (през 1749-50 г., получава нервно разстройство), Клайв се завръща в бойните редици и отново блясва с дързостта си. Подкрепяния от Франция владетел на Карнатака атакува позициите на ИТК в югоизточна Индия. Клайв повежда малък отряд от 500 души в тила на врага и завзема столицата Аркот. Решен да върне основната си позиция, владетелят (науаб) Чанда Сахиб повежда ок. 7 500 души, сред които и френски части срещу Крайв и отряда му. В поредица от изненадващи нощни рейдове, Робърт Клайв успява да нанесе няколко последователни поражения на индийските войски. Обсадата продължава почти два месеца, а гарнизонът губи половината си бойци, най-вече от разразилите се в блокираната крепост болести. Въпреки това, Клайв не се предава. По време на финалния щурм на крепостта на 14 ноември, 1751 г., англичаните избиват над 400 вражески войници, губейки едва 5 души. Победата е последвана от още две години напрегната кампания, в крайна сметка доведена до успешен край от британците, които поставят свой човек на трона на Аркот. След този успех, Клайв получава широко признати във Великобритания. Самият премиер Уилям Пит Младши хвали този „пратен от небесата, самоук пълководец“. В резултат от военните успехи, Клайв, който се връща в Англия през 1753 г., получава няколко последователни мандата в Парламента между 1754 и 1755 г.

Завръщането на Клайв в Индия съвпада с нова местна война, този път срещу Бенгал. Повишеният в чин подполковник Робърт Клайв поема командването на сухопътна експедиция, която паралелно с ескадра, водена от адмирал Джеймс Уотсън, трябва да възстанови контрола над британците над град Калкута, загубен през юли, 1756 г. Британците успяват да завземат града обратно, заедно с няколко крепости около него в края на 1756 г. Няколко седмици по-късно, бенгалският владетел пристига със силна армия – британците я описват като 100 000-на, но вероятно става дума за три пъти по-малко войски. Въпреки това, Клайв разполага с едва 2000, когато е блокиран от враговете. През нощта на 4 срещу 5 февруари, 1757 г., Клайв повежда войските си в ускорен марш право през вражеския лагер за да пробие блокадата и да се изтегли. Макар и да дава немалки жертви – 37 убити и около 150 ранени, британският контингент респектира бенгалските войски и няколко дни по-късно те връщат Калкута на ИКТ. Със своята дързост, Клайв отново постига наглед невъзможното.

Няколко месеца по-късно, в средата на месец юни, британците продължават опитите си да неутрализират Бенгал, подпомаган от Французите. Двете европейски сили отново са във война (т.нар. Седемгодишна война 1756-1763г.) и използват местните владетели като пионки в глобалната си игра. На 23 юни, около 60 000 бенгалски войници застават срещу 3 200 британски и местни съюзнически части. Клайв излиза на бойното поле и печели, но не в битка. Няколко дни по-рано, той се е договорил с един от водещите противникови генерали – Мир Джафар, който срещу обещание да получи трона на Бенгал, предава своя владетел и дезертира на страната на британците.  Бенгалската армия се дезинтегрира, а англичаните печелят почти безкръвна победа.  Седмица по-късно Мир Джафар взема трона, а Клайв си тръгва със злато, сребро и бижута на стойност 160 000 тогавашни лири (30 милиона в днешна валута). Джафар раздава половината съкровищница на Бенгал на ИТК и нейните служители, с което изпълнява обещанието си, дадено пред Клайв преди „битката“ при Пласи.

Clive

Снимка: By Francis Hayman – http://www.sterlingtimes.org/memorable_images56.htm (http://www.sterlingtimes.org/clive_of_india.jpg)NPG link: http://www.npg.org.uk/collections/search/portrait/mw01347/Robert-Clive-and-Mir-Jafar-after-the-Battle-of-Plassey-1757Current image source [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=565912

През следващите няколко години, Клайв се издига до командващ на британските сили в североизточна Индия. В тази си роля, той реформира местните наемнически корпуси – т.нар. сепои. Те биват прекарани през тежки тренировъчни програми, чиято цел е да ги доближат като качество до европейските войски. Междувременно, чрез подчинените си, Клайв успява да блокира опитите на Моголската империя да установи влиянието си по течението на р. Ганг и също така да контрира опитите на Нидерландия да възстанови изгубените си позиции в Източна Индия. Към 1760 г., когато се връща във Великобритания за втори път, личното богатство на Клайв се оценява на 300 000 паунда (ок. 55 500 000 паунда сегашни пари) и годишна рента от 27 000 паунда (5 000 000 в сегашни лири). Личното му обогатяване, както и цялостното изцеждане на ресурси от страна на ИТК, стават пряка причина за прочутия Бенгалски глад от 1770 г., в следствие на който, според различни оценки, загиват над 10 000 000 души.

Неприлично богат, безпардонен и на върха на славата си, Клайв се прибира във Великобритания. Използвайки своите ресурси, той си купува баронска титла в Ирландия, пожизнено място в Парламента като представител на град Шръсбъри в родното си графство Шропшър и става близък с Двора. Освен това, заделя средства за да си осигури докторска степен по право от университета в Оксфорд, въпреки че формално не е завършил дори основното си образование. Същевременно урежда своите роднини със щедри годишни субсидии и плаща за реставриране на семейното имение Стич Хол по последните стандарти на епохата. През 1765 г., Клайв заминава за Индия за последен път.

Като губернатор на Бенгал от името на ИТК, Клайв се заема да се справи с поредното надигане на местните владетели в опит да се справят с британците. Подчинените му командири печелят няколко важни победи, а Клайв затвърждава успехите с дипломатически триумф – в замяна на върнатите на моголите земи, Великият Могол – владетелят Шах Алам II, издава ферман, с който узаконява британските вадения в Източна Индия и създава легалната основа за по-късния Британски Радж. С този брилянтен дипломатически ход, Робърт Клайв на практика създава Британската империя в Индия, завършвайки своето завоевателно дело, започнато с обсадата на Акот.

След общо три години в Индия, Клайв се завръща в Британия през 1768 г. Срещу него са свикани няколко дела в Парламента, насочени към начина, по който придобива своето състояние в Индия. Собствените му думи, когато се защитава са доказателство за етиката в британските колониални служби и по-специално в ИТК – „Не направих нищо, което не беше обичайно за Източноиндийската компания. Нещо повече, предвид отворилите се пред мен възможности, аз сам съм удивен от собствената си скромност.“ В крайна сметка е оправдан по всички обвинения и дори е издигнат в рицар от Ордена на Банята.

През последните години от живота си страда от тежки проблеми със жлъчката, които го подтикват да използва опиум за да притъпи болката. В крайна сметка, на 22 ноември, 1774 г., Робърт Клайв умира от инфаркт, причинен от свръхдоза опиум. Така приключва жизнения път на един от най-безпардонните и безскрупулни колониални дейци в цялата история на Европа.

 
 
Коментарите са изключени

Колапса на най-високата кула в света

На 8 август 1991 най-високото нещо на планетата, построено от човека, се огъва на две, чупи се и пада. Със своите 646 метра кулата е два път по-висока от второто най-високо нещо в Европа, а осанката й няма да бъде надмината до построяването на Бурдж Халифа (828 метра) почти 2 десетилетия по-късно. И въпреки това светът не научава за края на тази кула.

Warsaw radio mast in Konstantynow

Радиофоничният предавателен център Константинов (известен още като Варшавската радио кула) може да изпраща сигнали, които да бъдат прихванати от Европа, Африка и дори Северна Америка. Строителството й отнема 4 години, от 1970 г. до 1974 г., 420-тонната стоманена решетъчна кула с течение на времето остава без поддръжка, което в крайна сметка е и причината да падне.

Формирана е комисия, която установява, че вината е в Mostostal Zabrze – компанията, която изгражда и поддържа кулата. Строителният координатор и началникът на отдела са признати за виновни за срутването и са осъдени на две години затвор.

Обломки рухнувшей Варшавской радиомачты

В безкрайната надпревара в графата най-високата сграда в света, Съветът за високи сгради и градски условия, който отсъжда подобни рекорди, не признават радио кулите за сгради. Техните правила обаче също така не изискват и всички части от сградата да са обитаеми. Затова радио кулите, антените и шпилите, макар и да не се считат за самостоятелни конструкции, могат да се използват за добавяне на още няколко цифри към височина на сградата, на която са прикрепени.

Човек може да каже, че Съветът няма най-високите стандарти на света (ако ни позволите тази забележително безвкусна, но сполучлива игра на думи). Само половината от височината на сградата трябва да бъде съставена от обитаема площ, за да може тя да се счита за претендент за най-високия рекорд. Освен това неговите критерии и дефиниции продължават да се променят с течение на времето, предполагайки степен на субективност.

Освен антените и кулите има и други спорни фактори, които могат да се намерят и в правилника на Съвета, като: дали сградата е в строеж или завършена, дали виси като окачените мостове и дори каква част от височината й е под земята. Или под водата.

Това ни отвежда до още една от най-високите структури в света: Petronius – петролна платформа, която се намира на 612 метра от морското дъно в Мексиканския залив. Преди Бурдж тя беше най-високата свободна структура в света, според Световните рекорди на Гинес от 2007 г.

Като сграда обаче Petronius би могла да претендира за „най-високата сграда на СВСГУ“, заради 74-метрова част от 43 000-тонната структура, която седи над повърхността на водата. Тя обаче не изпълнява изискването за “ заетите етажи“. Но подобни платформите, като близката Ursa (1,3 километра), могат да бъдат още по-високи; Магнолията, също в Мексиканския залив, е с дължина 1,4 километра, много по-висока от Бурдж.

 
 
Коментарите са изключени

Кучешкият рай на мелезите

| от |

Всички кучета отиват в рая. Не можем да си представим най-добрия приятел на човека на друго място. Интересното е, че съществува кучешки рай и тук. Представете си слънчево място, където може да откриете повече от 900 кучета, чийто породи са от уникална по-уникална. Запознайте се с един много красив проект, който защитава бездомни кучета и посреща посетители от целия свят, а най-важното – ръководи се от доброволци. Territorio de Zaguates или „Земята на бездомните кучета“ се намира в Коста Рика. Финансира се от дарители и различни организации се опитват да помогнат в поддържането ѝ. Свободната зона посреща посетители през цялата година и всеки може да прекара времето си с гостоприемни и щастливи четириноги приятели.

  Всяко едно от животните е също така кастрирано, за да няма потенциална възможност да станете свидетели на кучешка агресия. Идеята на това място е да докаже, че уличните кучета са уникални и имат право на живот като всички останали породисти животни. Доброволците се надяват да докажат, че техните питомци не се отличават по качества спрямо останалите. Много скоро раят започва да привлича погледите на някои знаменитости и с това общественото внимание се насочва в правилната посока. Организаторите дори се стараят да измислят оригинални породи като „Пухкаво Коли Флъфитериер от Аляска“. Именно това куче става и билборд на кампанията, използвайки слогана „Когато осиновявате улично куче, осиновявате уникална порода.“. Нещо много важно в целия процес за осиновяване е, че организаторите не само имат огромен списък със снимки, но дори предлагат на всеки приятел на животните да посети мястото, да се разходи с животните и да ги опознава.


View this post on Instagram

(Español abajo) Do you ever feel overwhelmed by the events taking place around the world, or by how people treat each other? It seems everyone’s too busy to be kind to one another. There seems to be more violence and less empathy every day. Let’s change that today! We at Territorio want to inspire you to get out of your comfort zone and join the #WorldKindnessDay celebration, promoting small acts of kindness, love, solidarity and compassion, with which we can make a big difference, inspiring and spreading generosity to individuals and companies to follow suit. A small gesture goes a long way, and this world desperately needs more kindness and compassion. You can change someone’s day entirely with just one phone call, an honest compliment, a small helping gesture, a little empathy. You can be kind to the environment by not littering, recycling and not wasting natural resources. You can also be kind to animals by rescuing and adopting instead of buying domestic animals , or carrying  some dog food with you in case you run into a hungry stray, but especially by rejecting animal cruelty practices and decreasing your consumption of animal products. There are hundreds of things we can do that require little effort on our part, that can generate a huge and positive impact on the lives of those around us. ✨ Let’s make kindness the norm.  Give us a hand and help our shelter by making a small donation if you can! ➡️ DONATIONS link in Stories ➡️ PAYPAL territorio.de.zaguates.oficial@gmail.com ➡️ AMAZON SMILE smile.amazon.com/ch/81-4423251 • • • #WorldKindnessDay #BeKindToEveryone #kindness #TerritorioDeZaguates #LandOfTheStrays #DogShelter #SpayNeuter #AdoptDontShop

A post shared by Territorio De Zaguates (@territorio_de_zaguates) on

Хората като цяло са добре дошли само за разходка, особено след като се намират сред природата и могат да прекарат известно време в една от най-добрите приятелски среди, които съществуват. Повечето питомци обикновено прекарват дните си в разходки или препичане на слънце, наслаждавайки се на перфектния климат, но също така чрез дарения се радват и на възможността да бъдат горди ползватели на модернизирана сграда, която позволява качествен живот.

 
 
Коментарите са изключени

Олимпийските игри са включвали и изкуства

Холандският архитект, който проектира олимпийски стадион за Игрите през 1928 г. в Амстердам, получава изненадваща награда: златен олимпийски медал. Редом със спортистите, които се състезават се за златни, сребърни и бронзови медали в гимнастиката, гмуркането и борбата, дизайнерът Ян Уилс е отличен с първо място в категорията архитектура.

И още по-странно: той получава наградата за работата си по самия стадион, домакин на олимпийските игри през същата година.

Jan Wils

Ян Уилс 

Но Ян Уилс не е единственият с награда в изкуствата: същата година десетки други дизайнери и художници печелят олимпийски медали в редица творчески категории – от градоустройство до рисуване. Общо над 1000 творби от 18 държави са представени в тези категории.

Въпреки че много хора днес никога не са чували за този компонент на Игрите, изкуството е било неразделна част от тях още от 1908 година, а неговите експонати се представят паралелно със спортните събития през Летните олимпийски игри десетилетия наред.

Pierre de Coubertin Anefo2

Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен

Пиер де Кубертен (Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен) основава Международния олимпийски комитет (МОК) и съответно играе ключова роля във възраждането и формирането на Олимпийските игри каквито ги знаем днес. Историк и педагог, неговата любов към древна Гърция го води към древните атлетически състезания, както и педагогическия потенциал на спорта. През 1896 г. МОК прави първата модерна Олимпиадата, която се провежда, доста подходящо, в Атина.

Визията на Кубертен за Игрите обаче все още не е завършена; първоначално той пази основната си идея в тайна, за да избегне допълнителни усложнения в организацията. През 1906 г. обаче я разкрива пред МОК: Олимпийските игри трябва да включват златни, сребърни и бронзови медали и в пет категории на изкуствата: архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Както спортните състезатели по онова време, артистите, участващи в новия „Петобой на музите“, трябва да са аматьори.

Идеята не е толкова странна, колкото може би звучи в първия момент – все пак и в древността Игрите включват награди за музика, пеене и хералдинг (публично известяване). Както Кубертен пише в защита на предложението си: „В зенита на Олимпия изобразителните изкуства се комбинират с Олимпийските игри и така се стига до тяхното величие. Сега това отново ще стане реалност.“

Кандидатите в арт дисциплините трябва да представят авторски произведения, вдъхновени от спорта. За архитектите това довежда до представяне на стадиони, спортни комплекси, игрища, плувни басейни и дори шанци за ски скокове. В повечето случаи творците са задължени да представят произведения, които не са били показвани или изпълнявани досега. Изключения се правят само за архитектурата, където се приемат както разработени проекти, така и вече построени обекти.

Състезанията по изкуства първоначално трябваше да участват в Олимпийските игри през 1908 г. в Рим, но организацията се променя, когато събитието е преместено в Лондон. МОК обаче успява да ги включи в Игрите през 1912 г. в Стокхолм. Отначало изкуствата са по-скоро страничен елемент – само с няколко десетки произведения и шепа награди – но през следващите десетилетия те набират скорост.

Започвайки през 20-те години на миналия век, артистичният компонент на Игрите се развива все повече и организаторите разделят първоначалните пет категории:

  • Към „Архитектура“ се добавя и „градоустройство“
  • Към „Живопис“ се добавя „рисуване“ и „графика“
  • „Скулптура“ се разделя на „статуи“ и „релефи и медальони“
  • „Музика“ се разделя на „песен“, „оркестър“ и „един инструмент“
  • „Литература“ се разделя на „лирически произведения“, „епос“ и „драма“

До 40-те години на 20 век изкуството на игрите е изключително популярно и привлича тълпи по изложбите, организирани редом със спортните състезания. Някои художници дори успяват да продадат конкурсните си творби по време на Игрите.

МОК обаче все повече се притесняват, че: „Олимпиадата трябваше да бъде за аматьори, пък повечето участници в изкуствата са професионалисти“. Отчасти заради тази причина МОК решава да прекрати изкуството след Игрите в Лондон през 1948 г. В следващите години са направени опити за повторното му въвеждане, но без състезателния елемент.

След дълга поредица от дебати в Комитета, в крайна сметка е решено Летните олимпийски игри да подпомага културни събития и днешната олимпийска харта изисква „програма от културни събития, която трябва да обхване най-малко целия период, през който Олимпийското село е в действие“.

Мнозина от арт участниците действително са аматьори, но малцина ще станат известни. Докато изкуството е част от състезанията на Игрите, са поставени няколко странни рекорда, включително и такива, които никога няма да бъдат счупени (като например спечелване от един човек на медал както за изкуство, така и за спорт):

  • Уолтър У. Уинанс (на снимката) от Съединените щати печели медали в стрелбата на Олимпийските игри през 1908 и 1912 г. На вторите той печели и злато за своята скулптура „An American Trotter“.
  • Алфред Хайос, унгарски студент по архитектура, спечели два златни медала за плуване на Олимпийските игри през 1896 г. 28 години по-късно той е удостоен и със сребърен медал за архитектура за стадион, в чието създаване е участник.
  • Джон Копли от Великобритания е (и до днес) най-старият носител на олимпийски медал. Той взима сребро за свой офорт на Игрите през 1948 година, когато е на 73 години.
 
 
Коментарите са изключени