shareit

Битката за Пашъндейл – една много кална история

| от |

Първата Световна война доказва на човечеството, че няма граници за оръжието. Във войната няма нищо забранено и много скоро започва да се използва химическо оръжие, да се създават нови технологии като танковете (името им на английски означава „цистерна“ или „резервоар“ за запазването на някаква форма на секретност сред противника), както и многократното подобряване на въоръжението. Първата Световна война е пример за всичко, което не трябва да се случва в една война. Безкрайното чакане в окопите доказва, че сраженията имат нужда от промяна и точно след тази война започва въвеждането на определени правила, забранява се употребата на редица инструменти за смърт. Кухите патрони, химикалите и още редица други средства за постигането на победа.

The_Battle_of_Passchendaele,_July-november_1917_Q6416

Снимка: By John Warwick Brooke – http://media.iwm.org.uk/iwm/mediaLib//234/media-234528/large.jpgThis is photograph Q 6416 from the collections of the Imperial War Museums., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39563097

Въпреки забраните и до днес се смята, че са използвани био оръжия, макар и за повечето да липсват неуспорими доказателства. Очевидно 40 милиона души не били достатъчно предупреждение за света и много скоро ще се роди следващия невероятно тежък конфликт и доказателство, че човечеството не е взело поука от предишните сражения. След вторият глобален военен конфликт ще имаме изказването на Албърт Айнщайн за бъдещето на човечеството.

The_Battle_of_Passchendaele,_July-november_1917_Q6236

Снимка: By John Warwick Brooke – http://media.iwm.org.uk/iwm/mediaLib//38/media-38974/large.jpgThis is photograph Q 6236 from the collections of the Imperial War Museums., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39561610

Геройските истории отдавна са използвани като гориво за киното и изключение не прави филма „1917“ на Самюел Мендез. Макар и историята да изглежда завладяваща, Мендез е дал воля на въображението си и е използвал само малка част от разказите на дядо си за ПСВ. Алфред Мендез е взел участие в битката за Пашъндейл, която се провеждала в Белгия. Сражението, както ще разберем в следващите редове, било тежко и именно Алфред бил доброволец в търсенето на онези, които са изчезнали по време на отстъплението.

Battle_of_Menin_Road_-_wounded_at_side_of_the_road

Снимка: By Frank Hurley – State Library of New South Wales file:a479035http://acms.sl.nsw.gov.au/album/albumView.aspx?acmsID=423850&itemID=824019, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9105737

Мисията му не е била лека – Мендес старши е пълзял през калното полесражение, за да издирва оцелели хора, които имат шанс за оцеляване. Тежките атмосферни условия затруднявали допълнително ситуацията, но въпреки това медиците успяват да спасят завидно количество животи. Тези сложни маневри били допълнително затруднени от агресивния немски обстрел. Това геройство носи медал за храброст за Алред. С това обаче приключва цялата истинска история. Всичко останало от лентата на Сам Мендез е добре режисирана фантазия. Исторически погледаното, Алфред е участвал в една от най-мащабните военни операции, но филмът за героя-вестоносец е фантазия, която подчертава сериозно човешките качества.
Генерал Хърбърт Плъмър води мащабна операция срещу немските позиции в няколко точки. Основната цел е да се изтласкат немските сили от Западна Белгия.

Фокус са бреговете на Белгия, използвани предимно за подводничарски бази. В окопната война може да спечели този, който има по-сериозна артилерия и пехота. Артилерията заглушава окопаните войници и не позволява обтранителна стрелба. Пехотата използва това прикритие и скъсявайки дистанцията и има две възможности: атакува пряко окопа на противника или евентуално бързо създава втора отбранителна позиция на много по-близко растояние. Проблемът за английската армия е, че никой не взима климатичните проблеми под въпрос.

NLS_Haig_-_Smashed_up_German_trench_on_Messines_Ridge_with_dead_(cropped)

Снимка: By John Warwick Brooke – This image is available from the National Library of Scotland under the sequence number or Shelfmark ID D.1520. You can see this image in its original context, along with the rest of the Library’s digital collections, in the NLS Digital Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=63298823

И така на 2 октомври започват да падат дъждове, които забавят всичко. Поточната линия, която снабдява армията с муниции, се забавя значително. На 4 октомври британски и новозеландски войници започват атакуват и успяват да се окопаят достатъчно добре, за да отблъскват немските атаки. Битката за Лангемарк-Пулкапеле (тогава само Пулкапале) слага край на сравнителните успехи. Точно в тази точка Алфред е търсил оцелели. Изсипващият се дъжд кара британската армия, подкрепяна от новозеландци, канадци и австралийци да тръгнат смело напред в битка. Атакуващите често не могат да се ориентират в лошото време, а калта под тях прави движенията още по-трудни.

Немските сили в окопите нямали този проблем и много често небето лумвало от сигнални ракети, а след тях и картечниците бързо охлаждали желанията на нападащите. В това време дори и танкистите не успявали да използват своите машини за по-сериозен успех. Няколко пъти канадските дивизии извършват диверсии и нападат други близки точки с надеждата, че ще принудят защитниците да сменят позицията и да отбраняват новата точка на конфликт, но това не води до нищо повече от допълнителни жертви.

Chateauwood

Снимка: By Frank Hurley – This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1446191

Калното време успявало да неутрализира сериозно падащите снаряди, абсорбирайки ударната им мощ. Липсата на стабилна платформа не позволявала на артилеристите да насочват точно своите мерници, а още по-лошото време пречило на мерачите. Спечелените метри земя често трябвало да се върнат обратно на противника. В ничията земя (пространството между двата окопа), войниците често се срещали със своите мъртви братя. Адът продължава до 12 октомври, когато дъждовете вече са толкова обилни, че няма смисъл да се изпраща пехота на сигурна смърт. Практически сраженията се водят до ноември, но Пулкапеле никога не пада. Немските войници все пак са принудени да отстъпят, след като Пашъндейл пада, заедно с други точки по фронтовата линия.

На 10 ноември боят се премества значително по-далече, когато немските сили са изтласкани на много по-сериозно разстояние. След това сражение и двете страни изчисляват тежки загуби, а британската армия ще признае, че никога преди не е била толкова ожесточено обстрелвана от артилерийски огън. Жертвите и до днес не са изчислени, но според различни източници, общият брой е около 500 000 души (атакуващи и отбраняващи).

Стратегическа грешка на атакуващите е, че никой не осъзнава колко стара може да е белгийската канализация. Падащите снаряди успяват да я извадят от строя и изсипващите се дъждове парализират всяка военна техника и човешка сила. Не са малко и удавените в окопите. Целият конфликт отнема около месец и по тази фронтова линия има много места, където са почетени австралийски, канадски и новозеландски войници, борещи се за един по-добър свят. Това е истинската история, всичко останало е художествена измислица, подплатена от историите на един ветеран.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Испания и Англия водиха война за едно ухо

| от |

Когато има желание, една война може да се води за всичко от кофа до човешко ухо. В този случай не говорим за ухото на ван Гог, а за един много интересен конфликт между Англия и Испания. Историята ни връща някъде в XVIII век, когато въпросното ухо се озовава в британския парламент. Много скоро се появява и човек без ухо, който твърди, че тази част от човешкото тяло е изцяло негова.

По правило, когато не бъде потърсена, тя се мумифицира. В този случай, собственикът настоявал да си го получи обратно. Историята на Робърт Дженкинс е малко странна, но истинска. Преди векове е бил капитан на търговския кораб Ребека. На 9 април 1731 г. испанската брегова охрана от Хавана решава да провери кораба.

Мотивите са, че на борда се крият контрабандни стоки. След обстоен преглед на товара и манифеста, подозренията се оказват верни. За наказание и назидание на всички останали, испанският капитан Хуан де Леон Фандино вади меча си и отсича ухото на Дженкинс. Не е ясно какво е изпитал Винсент ван Гог, но бедният Робърт имал едно здраво ухо, за да чуе думите на своя вече смъртен враг:
„Ако на борда беше английският крал, превозва ли забранени стоки, получава същото наказание!“

JenkinsEar

Снимка: By The original uploader was Lobsterthermidor at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18026592

Не е ясно коя болка е била по-голяма, но подозираме, че страданията на английския капитан са се засилили значително. След този акт, думите на Фандино достигат до ушите на краля (в този случай все още две, защото не е превозвал контрабандна стока). След изслушването на едноухия капитан, Англия обявява война на Испания. Мотивите на Дженкинс са малко странни, първо прекарва около 7 години с ухото си, преди да разкаже за случая. Именно неговите показания са искрата за разпалването на войната, която ще носи името „Войната за ухото на Дженкинс“.

В такива моменти можем да бъдем благодарни на Фандино, че не е срязал друга част от тялото на контрабандиста. Отношенията между двете страни отдавна са били напрегнати и очевидно всички търсили възможност за туширане на напрежението с един от най-добрите човешки елементи – агресията.
Конфликтът започва още в края на XVII век, когато кралят на Испания – Чарлз II умира и няма наследник за трона. Франция и Австрия автоматично засилват апетитите си и в резултат на това започват да събират династии с надеждата, че най-накрая техен благородник ще може да стане владетел на чужда страна.

The_seat_of_war_in_the_West_Indies_1740

Снимка: By Published pursuant to Act of Parliament Feb. 9 1739/40. by G. Foster at the White Horse in S. Pauls Church – John Carter Brown Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55972923

Още по-комичното е, че всички благородници дори не чакали горкия Чарлз II да напусне този свят и вече търсили личност, която ще е достатъчно угодна на Франция и Испания. Междувременно Австрия и Франция преговарят за испанските земи около Италия. Изненадващо за всички, а може би и от нуждата да натрие за последен път носа на своите противници, испанският крал номинира френски принц за трона. Внезапно рязка амнезия удря френското кралство и спогодбата за подялба на територии с Австрия се изпарява. Австрия не чака много и обявява война на Франция. Много скоро в Европа ще се водят битки за испанската приемственост.

До тук добре, но каква роля има ухото на Дженкинс? През целият този конфликт Англия и Испания се презират и така или иначе няма как да участват в тази битка. Единственият им шанс е да търсят различни поводи, за да започат война. Договорът в Утрехт слага край на конфликта за испанската приемственост и засяга Испания и Англия. Апетите за търговия на двете страни в новия свят – Америка, може да се случва по испанските морски коридори. Все пак Англия има регулация за внасянето на стоки и съответно някой трябва да контролира целият процес. Испания се нагърбва с тази тежка задача и увеличава драстично флота си около региона на Флорида.

Самата спогодба е абсурдна проформа, защото всеки кораб, без значение от неговия флаг, внасял контрабандни стоки. Испанците редовно проверявали всяка английска лодка, конфискували товари и изобщо не се интересували дали има контрабанда или не, все пак помним, че дори английският крал може да изгуби ухо. Очевидно стоката можела да бъде прежалена, но ухото и думите – никога. Войната се води 3 години от 1739 – 1741 г. Театър на военните действия ще бъде Новият свят, където конфликти не липсвали. Първо испанскта колония се намирала много близо до британската – в случая Флорида и Джорджия. Мнозина очаквали сражението да се случи точно там, но преди това трябвало да се потопят малко кораби. Англичаните вече не изпълнявали спогодбата и често използвали шпагите и оръдията за да премахват много повече от уши, декларирайки нещо повече от стока.

gettyimages-520715411-594x594

На територията на днешните два американски щата, сраженията също не били непознати. Впрочем почти всяка империалистка в Северна Америка имала нужда от такова сражение. Индианските племена партнирали много добре с англичаните. Именно те се превърнали в естествена преграда между френските, испанските и английските колонии. Основателят на Джорджия – Джеймс Оглеторпе тръгва в атака срещу Флорида и първата му мишена е Св. Августин. Битката не е успешна и се оттегля. Испанците връщат жеста и нападат остров Сейнт Симонс (близо до бреговете на Джорджия).

На следващата година Дон Мануел де Монтаньо напада Форт Фредерик през юли 1742 г. Оглеторп се опитва да върне острова, но претърпява поражение. Водените военни действия не дават особен резултат и не могат да излъчат окончателен победител. В последствие през 1740 г. ще избухне войната на крал Джордж, но вече сраженията ще се водят между Франция и Англия – Испания изобщо няма да бъде фактор. Последният напън в тази война идва с изпращането на около 3000 колонизатора, които трябва да прокарат влиянието си в Карибите и Централна Америка.

Преди да се стигне до по-сериозни сражения, тропическите болести взимат своето и едва 600 души успяват да се завърнат. Във въпросната война умират около 20 000 англичани, изгубени са около 407 кораба, докато испанците дават едва 5000 жертви и губят около 186 кораба. И всичко това заради едно ухо и наранено его. Няма информация какво се случва с ухото.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Леми Килмистър създаде машината Motorhead

| от Тодор Ковачев |

През 1975 г. един пропаднал и своеволен бас китарист на име Леми Килмистър бил уволнен от британската психеделик рок група Hawkwind. До драстичната мярка се стигнало заради няколко меко казано непристойни инцидента с негово участие – той за малко да пропусне концерт заради среща с фенка в Чикаго, която трябвало да му даде амфетамини, а после бил арестуван на канадската граница, защото полицаите помислили амфетите му за кокаин.

Трийсетинагодишният Леми бил толкова разгневен на останалите от групата, че се решил на разплата типично в свой стил – като съблазнил техните съпруги и приятелки.

gettyimages-478638182-594x594

“Отмъщението ми беше да се прибера и да изч*кам всичките им жени“, разказва една от типичните си истории Леми. „Постарах се първо да са тези на Саймън Кинг и Алън Пауъл [съгрупари от Hawkwind]. Алън така и не ми прости, надявам се никога да не го направи, защото имаше вложена доста злоба и се наслаждавах на всяка минута“.

Тогава на Леми – с рождено име Иън Фрейзър Килмистър – тепърва му предстояло да стане икона на рок музиката и символ на знаменитите Motorhead, създали класиката от 1980-а Ace of Spades.

Подобно на друга хеви метъл легенда, Ози Озборн, Леми си изгради образ, който далеч надхвърля чисто музикалната страна на живота му. С емблематичната кавалерийска шапка с череп и кости, с големите бакенбарди и брадавиците по лицето, с вечната бутилка уиски до него (калъфът на бас китарата му имал специални отделения за бутилки), с любимите му амфетамини, той живееше за музиката, секса и пороците си.

Беше също колекционер на автентични фашистки предмети (с колекция от ножове и униформи) и страстен любител на конете. Носеше едни и същи черни панталони в продължение на 25 години и твърдеше, че е преспал с над хиляда жени и всеки ден в продължение на десетки години изпивал поне по един литър Jack Daniel’s.

gettyimages-102039170-594x594

Куриозните истории, които разказваше, бяха неизчерпаеми, вероятно някои от тях доукрасени, други съвсем измислени. Той почина през 2015-а на 70-годишна възраст от рак на простатата и необратимо влошено здраве, но до самия край остана верен на рокендрола и на начина си на живот.

Родителите му се разделили скоро след раждането му, и то по причини, които така и не научил.

Когато бил на 10, майка му се омъжила за бивш футболист с две по-големи деца, с които Килмистър изобщо не се разбирал. Семейството се преместило във ферма в Северен Уелс, там Иън тръгнал на училище и получил прякора си Леми – легендата гласи, че вечната му реплика на уста била Le’me a quid ’till Friday („Дай ми кинта до петък“), защото постоянно играел на ротативките.

Леми само веднъж се срещнал с баща си, когато бил на 25 и вече бил рокер с афинитет към наркотиците.

Двамата се видели в пицария на ъгъла до апартамента на Леми, а музикантът поискал пари от баща си за китарен усилвател. „Той обаче предложи да плати за шофьорски курс и да стана пътуващ търговец. Казах му „Добре, че пицата още не е пристигнала, иначе щях да ти я сложа като шапка на главата“ и си излязох. Повече никога не го видях“.

gettyimages-86122938-594x594

Така музикантът прекратявал отношенията си с хората – рязко и категорично. В края на 60-те една от многото му жени, която се казвала Трейси, го ядосала с новината, че е бременна и той веднага я напуснал. Срещнал я отново шест години по-късно, когато случайно се оказали в апартамента на един и същ дилър на кока. По-късно тя завела сина си Пол на концерт на Леми и момчето било поразено да види баща си да свири, но самият Леми така и не го признал за свое дете.

“Някога сменяли ли сте памперс? Отвратително е. Като начин на живот, това е скапано”, разяснява веднъж Леми. „Не мога да си представя да гледам едно и също лице над корнфлейкса до края на живота си. Не знам как хората го правят“.

Неговата музикална кариера започнала в средата на 60-те и той постигнал бърз успех с шантава банда на име Rockin’ Vicars, която издала три сингъла и направила турне из Европа. В този период Леми за пръв път видял Джими Хендрикс да свири и не след дълго напуснал Rockin’ Vicars и станал един от „роудитата“ в екипа на Хендрикс, като му носел китарите и осигурявал дрогата.

Няколко години Килмистър бил наркопласьор по улиците на Лондон, преди да се присъедини към Hawkwind, смятани тогава за нещо като беден вариант на Pink Floyd. Когато през 1975-а басистът бил изхвърлен от групата, това го оставило съсипан и просълзен, без желание да продължава.

gettyimages-84901497-594x594

Мениджърите му го убеждавали да състави нова група и даже самосиндикално я нарекли Motorhead – по името на последната песен, която Леми бил написал за Hawkwind.

Когато се съвзел, той приел наименованието, макар че преди това искал да кръсти новата група Bastard. Но по-важното било да намери точните музиканти. След няколко неуспешни опита с други хора, Леми срещнал барабаниста Фил Тейлър – също любител на амфетамините, бивш скинар и хулиган от агитката на футболния Лийдс Юнайтед.

Двамата прекарали няколко дни надрусани точно преди Коледа през 1975-а. Една сутрин Тейлър изтичал навън в градината чисто гол и започнал да подскача и да се блъска във всякакви предмети, причинявайки невъобразим шум. Когато от околните къщи погледнали какво се случва, барабанистът изкрещял: „Всичко е наред! Просто съм надрусан!“

По-късно същия ден Леми предложил на Тейлър да засвири на барабаните и това било същинското начало на Motorhead. Триото се оформило в класическия си състав, когато се присъединил и китаристът Еди Кларк.

През следващите 4 години, бандата създала три Топ 10 сингъла и шест Топ 30 албума, а малко по-късно се появила и Ace of Spades, същински химн на жанра и до днес. В средата на 80-те Motorhead били на пика на славата си, а през 1990-а Леми се преместил от Лондон в Лос Анджелис, където после прекара остатъка от своя живот.

gettyimages-478640800-594x594

До самия край Килмистър оставаше предводител и двигателна сила на Motorhead, а последният албум на групата се появи четири месеца преди смъртта му. Бандата смени доста различни музиканти, но нейният фронтмен никога не изневери на себе си и на своите лоши навици – дори когато към края беше диагностициран с диабет тип 2.

Един от приятелите му, Морат, разказва, че към края на живота на Леми обсъдил с него употребата на алкохол и наркотици: „Радвам се, че спря да употребяваш“, казах му аз и Леми ми отговори „Не, не! Не съм спрял, само ги намалих“. „А защо изобщо все още го правиш“, питах го аз, а той ми отвърна простичко: „Защото това ме прави щастлив“.

Е, Леми Килмистър никога не е бил пример за подражание, но със сигурност беше човек, който знаеше какво го прави щастлив и се придържаше неизменно към него.

 
 
Коментарите са изключени

Американските концентрационни лагери държали около 120 000 японеца по време на ВСВ

Втората Световна война е изпълнена с критики към Германия. Обвиненията в геноцид, потъпкване на човешки права и генерално престъпления срещу човечеството могат да изненадат абсолютно всеки. Историята се пише от победителите и по стара традиция, губещите ще понесат кръста за всичко. Впрочем не трябва да забравяме, че точно с това изказване се дава началото на Втората Световна война – „Бошите ще платят за всичко!“. Докато Германия има своите Дахау и Аушвиц, САЩ не може да се нарече особено либерална страна. Нещо повече, тя също има своите концентрационни лагери. Въпреки това в исторически план рядко се говори за тези действия.

gettyimages-840994176-594x594

Японци товарят имуществото си на камион, макар да не им е позволено да взимат повече багаж, отколкото могат да си носят. Превозното средство събира багажа на целия квартал.

Може би е още по-срамен факта, че след Втората Световна война ще се появи японски пилот, който моли за опрощение САЩ за бомбардировките (не тези в Пърл Харбър), докато неговите сънародници са били в лагери. Историята обаче показва, че концентрационите лагери изобщо не са непознати на САЩ. Даже можем да поспорим дали Хитлер не е взел идеята именно от тях. Още Линкълн е използвал правомощията си по време на гражданската война, за да задържа затворници по подозрения, но без да позволява намесата на съд и без да издава присъда. С идването на Втората Световна война и съответно бомбардировката в Пърл Харбър, Франклин Рузвелт бързо използва стратегията на неговия колега. Неговото решение е моментално да смени адресната регистрация на повече от 100 000 японеца в страната.  В интерес на истината дори шпионинът, който разкрива всички тайни около Пърл Харбър на страната си, автоматично се озовава точно в такъв лагер. Неговата история може да бъде прочетена тук.

gettyimages-615303058-594x594

Някои пътуват с влак.

Самите американски историци отказват да използват думата концентрационни, защото не искат да се свързват особено много с нацистките лагери. Според тях самите, лагерите били значително по-различни, а и никой не се опитвал да избие или да ги заличи. Мнозина ще нарекат този акт расистки, но истината е, че самият Рузвелт е искал да повиши сигурността. Правилният термин според американците е „интернати“. След войната ще има доста критики по адрес на тогаващния американски президент, но преди това има една цяла история относно тези преживявания. След успешната атака над Пърл Харбър, САЩ започва да подозира всеки японец. Успехът на тази мисия няма как да не бъде изпълнен с помощта на шпиони. Въпросът е колко такива оперират в страната?

gettyimages-3279828-594x594

Повече от 100 000 човека пътуват до един от 10-те „интерната“.

Правителството веднага набелязва първите цели, които са потенциален риск за страната. Около 1500 души влизат в списъка и освен японци, може да се срещнат германци и италианци. След подробно интервю, някои чужденци се връщат в домовете си, други нямат този късмет. Северната съседка на САЩ взима добър пример и бързо намира нов дом на 20 000 японеца.

gettyimages-640486011-594x594

Майка влиза в лагера с малкото си дете, идентификационните номера се забелязват.

Два месеца след атаката на Пърл Харбър, Рузвелт нарежда изпълнението на заповед 9066. Тя автоматично позволявя на армията да използва сила и да насели „интернатите“. Чужденците  (първо и второ поколение) напускат домовете си и потеглят към новия си дом. Жители с немско и италианско потекло също не липсвали. До края на лятото на 1942 г. повечето пребивават във военни бараки и след това, когато лагерите са готови, отпътуват за своя нов дом.

gettyimages-514885856-594x594

При пристигане всеки има право на своето одеяло.

Лагерите се намират в няколко изолирани локации в Калифорния, Аризона, Колорадо, Идахо, Юта, Уайоминг и Арканзас. Напускането е невъзможно – присъства охрана, границите са обградени с мини и за някои от най-любопитните може да се открият и други по-специални бонуси. В лагерите има училище, болница и дори възможност за изграждане на свое скромно демократично правителство. И докато се говори, че условията са прекрасни, не трябва да збаравяме, че правителството дава щедро по една стая на семейство, одеяла, печка и правото да използват светлина. Направена е публична пералня и всеки има джобни, които да харчи. Някои жители все пак могат да използват своите спестявания, но първото поколение японци нямали достъп – техните банкови сметки били замразени.

gettyimages-615310220-594x594

За да докажат своята отдаденост към страната, повечето пребиваващи извършват редица патриотични акти пред пазачите с надеждата, че ще бъдат освободени.

Щетите от това прекрасно преживяване водят до разбиване на семейства, загуба на дисциплина в лагера и други събития, които влизат в директен конфликт с японските традиции. През 1943 г. се раздават въпросници на 17-годишните японци и сред всички любопитни теми стои и въпросът за заклеване във вярност към японският император. Онези, които отговорят правилно, имат право да напуснат лагерите. Завръщането обратно по родните места идва в края на 1944 г. Голяма част от завърналите се откриват своите имоти в лошо състояние, унищожени от вандали, а някои бизнеси дори са превзети от други хора.

gettyimages-1143060660-594x594

Японци на изпит за освобождаване от лагера.

 

Според изчисления на американското правителство, финансовата загуба на лагерниците (парите, които те губят) е около 400 000 000 долара. При днешната стойност на парите говорим за сума над 5 млрд. долара. Исторически погледнато, САЩ прави втори опит за такива лагери през 2003 г. с предложението на конгресмен Хауърд Кобъл. Той предлага всички подозрителни жители с арабски корени да последват съдбата на японците. Желанието му не е удовлетворено.

 
 
Коментарите са изключени

Мрачният жътвар като олицетворение на смъртта

| от |

„Смъртта е занимание самотно“ казал някога Рей Бредбъри. Този феномен винаги е бил осовна точка на всеки творец. Замислете се колко пъти в изкуството е възпявана, олицетворявана, представяна и описване. От „Илиада“ на Омир до наши дни, смъртта има огромна роля във всеки живот. В различните култури тя се отбелязва по различен начин. Марк Твен е напомнил, че никой не е успял да излезе жив от живота, а да не забравяме, че винаги е била част от него.

Някои философи смятат, че животът е съвършен феномен, защото винаги започва с раждането и завършва със смъртта. Изключение може да правят мавзолеите, които не позволяват на определена личност да бъде погребана, отричайки края на живота. Къде точно започва произходът и създаването на образа на смъртта? Документираното начало винаги идва от религията. В християнството имаме Адам и Ева, които са безсмъртни и след ябълката губят правото си да живеят вечно. Съществува и обратния сценарий, където човекът се опитва да стане безсмъртен. Гилгамеш е точно такъв герой. Той произлиза от литературата на Месопотамия. Бил е син на богиня и цар, но за съжаление не успява да достигне статута на безсмъртен.

gettyimages-122315015-594x594

Пътят на този герой го води до Утапиштим, който му обещал, че ако не спи една седмица, може да стане безсмъртен. Макар и Гилгамеш да заспива, той все пак получава правото да бъде безсмъртен. Символът на този феномен идва под формата на растение, което във всеки един момент може да го възроди. По пътя към дома не успява да го опази и една змия успява да унищожи ключа към вечния живот. Месопотамските автори все пак са достатъчно смирени и разказват, че при завръщането си, човекът приел факта, че ще живее като смъртен и продължил спокойно своя живот. Понеже смъртта не е олицетворена и във всеки един момент се проявява с различни лица, хората започват да дават по-човешки вид и да я превръщат в нещо познато, което да позволи особена свобода на душата. Понякога добрите намерения водят до обратния ефект, но кой е казал, че съществува пълно щастие?

Column_temple_Artemis_Ephesos_BM_Sc1206_n3

Снимка: By Unknown – Marie-Lan Nguyen (User:Jastrow), 2007, CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2562453

Гърците използвали точно тази стратегия и освен богът на съня – Хипнос, те успели да сътворят и Танатос. Образът и на двамата бил на приятен и спокоен мъж. Мисията на Танатос била да води мъртъвците до Хадес и да ги предава на Чарон (лодкарят), който да ги преведе от другата страна. В този случай, смъртта била полезна и услужлива, не позволявала на никого да се изгуби.

Норвежците имали още по-добра идея, те решили да предложат на смъртта красив и съблазнителен вид. Ето защо в тяхната митология Валкирийтеса красиви млади жени, които служат като вестоносци на Один и придружават всички бойци, които умират в битка. Тяхната задача била да следват войните и когато битката настане, те трябва да изберат най-смелите войни, които да преминат в отвъдното и да стигнат до Валхала. Защо точно войните били избирани? Според норвежката митология, Один избирал най-смелите за битката на Рагнарок – апокалиптичен конфликт за решаването съдбата на света.

1663_Giordano_Der_Heilige_Michael_anagoria

Снимка: By Лука Джордано – Собствена творба, anagoria, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=35842844

Описвани са като ангели, понякога предпазват хората, друг път наказват грешниците. В останалите религии може да се обърне вниманеи на архангел Михаил и Гавриил. В исляма тази роля е дадена на Азраел. Неговата мисия е да пази архивите, да пише рождени дати и после да ги заличава. Това разбира се заличава и душите на земята.

gettyimages-534251098-594x594

Дълго време религията служи много добре за описването на смъртта, придаването на човешки качества и създаването на някакво спокойствие. Драстичните промени настъпват във времето, когато идва чумата. Високата смъртност и фактът, че мнозина страдат с напредването на болестта, започва да сковава много сериозно цяла Европа. Кожата на жертвите обикновено почернява и това допълнително влошава възприемането на познатия край. Творците по това време също са особено запленени и повлияни от събитията. Ето защо смъртта започва да придобива по-страшен вид под формата на скелет.

По-често е представяна с лък или друго оръжие, заличавайки всичко по-човешко до този момент. В този период се ражда и косата, а самата смърт замахва през тълпата и отнема душите на почти всички в тълпата. Картината „Танцът на смъртта“ показва група скелети, които танцуват около гроб. Посланието в този случай показва много добре как смъртта често изкушава хората и им помага по-бързо да стигнат до гроба.

Популярният образ на „Мрачният жътвар“ е изцяло вдъхновен от чумата. Костите и черепите са обичайна гледка, когато телата се изхвърлят или трупат в масови гробове. Телата се разлагат и единствено костите остават.

gettyimages-534251730-594x594

В този период, гробарите имали твърде много работа и след като извънредният труд не би заплатен, те често претупвали своята работа. След един по-обилен дъжд, останките на погребаните се разкривали. Костите по улиците не били толкова шокиращи. Черната пелерина и изобщо черното се смята за цвета на злото, обвит в мистерия и създаващ още повече напрежение. Траурен цвят е, защото хората в миналото не са могли да разбират смъртта и подкрепяли точно тази мистика. Жътварят може да се крие в сенките и никога да не дава обяснение защо взима един човек.

Косата идва с малко по-интересна роля. В началото бойният арсенал бил копие, стрели и дори арбалет. С тях човекът бил повалян, но очевидно тези инструменти нямали необходимото уважение. Косата от друга страна е използвана за рязане, бърза е, свисти добре във въздуха и е индикатор за приключването на живота. Кога се използва? Когато житото изсъхне и е време за прибиране на реколтата. В много култури, краят на годината идва именно след жътва. Една от версиите за зимните пости е, че това е превантивна мярка на религията, за да може по-дълго време да се запазят хранителните запази. По тази причина се смята, че коледните пости са много по-строги.

gettyimages-591975268-594x594

Пясъчният часовник е символът на времето, индикаторът за началото и края. Макар и да не се вижда във всички официални образи, легендата разказва, че жътварят винаги носи часовник и показва, че времето е преброено и никой не е вечен. Творците са толкова повлияни от образа му, че дори успяват да го поставят в някои по-библейски сцени, конкретно в „Откровения на Йоан“. Както се досещате, именно смъртта е посочена не като зло, а като герой. Бледият кон (понякога се представя и като бледо зелен) показва много добре цвета на смъртта и разлагането.

В повечето такива картини, можете да откриете смъртта в обичайния жътварски вид, но в някои творби е като разложен труп с копие. Ако се чудите защо смъртта от красива жена или мъж, който служи и помага на човешката душа да намери покой, става олицетворение на злото с вила и във всеки един момент изплува от сенките, спокойно може да обвинявате чумата и страховете около нея.

 
 
Коментарите са изключени