shareit

Битката при Онгъла

| от |

Битката при Онгъла е първото сражение, което оживява в новата документална поредица на сдружение „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. То полага основите на Дунавска България и обрисува с детайли как всъщност Плиска се утвърждава като столица на Първото българско царство.

Всичко започва през 665 г., когато хазарите окончателно разгромяват Старата Велика България. Част от племената, водени от Аспарух поемат на запад в търсене на сигурни земи между реките Дунав и Днестър. Българите се установяват в тези територии и скоро се превръщат в сериозен политически фактор. Чрез дипломация и военен натиск, Аспарух налага върховенството си над племената, населяващи Влашката равнина и Бесарабия.

Четири години по-късно, Византия влиза в ожесточен конфликт с арабите, който продължава цяло десетилетие, а през 674-678 г. столицата Константинопол на практика е блокирана от арабските сили. Това дава възможност на българите да започнат набези срещу византийските земи в Мизия и да доразширят влиянието си над местните племена. В делтата на р. Дунав са изградени няколко укрепени лагера, които да служат като предмостие за българските походи южно от голямата река. Един от тях, е Николицелският, а областта около него е останала в историята като Онгъл.

След като се справя с арабската заплаха, надвиснала над Константинопол, византийският император Константин IV Погонат решава да организира наказателна експедиция срещу българите, с цел да сложи край на набезите им в Мизия и да възстанови имперския контрол по северния лимес. За целта, през 680 г., ромеите събират силна войска, която потегля на север. Числеността й достига до 25 000 души. Имперските сили са прехвърлени едновременно по суша и море, а начело е самият император.

Въпреки това, обаче, Аспарух не концентрира всичките си сили за борба с Византия. Основата на българската армия е личният владетелски отряд и другите постоянни войски, наброяващи около 10-12 000 души. Българите, обаче, имат ясна стратегия и план. Как българската кавалерия, макар и два пъти по малочислена, взима превес над огромната имперска армия и превръща атаката им в позорно бягство – гледайте във видеото.

Победата при Онгъла е първият филм от видео-анимационната поредица „Средновековна слава“ – третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“. Той цели да популяризира и модернизира преподаването по българска история, като разкаже по мултимедиен начин за най-големите постижения от родното минало.

Всички филми от поредицата се излъчват премиерно всяка неделя от 16,30 часа в предаването „Операция История“ по Bulgaria ON AIR с водещ Росен Петров.

 
 
Коментарите са изключени

Един от най-великите учени, за който никога не сте чували

| от |

Има популярно схващане, че религията и науката не вървят заедно. И в някои случаи това може би е вярно, но в един типично топъл януарски ден в Южна Калифорния през 1933 г. в Калифорнийския технологичен институт в Пасадина религията и науката доказват, че не трябва да са врагове.

В този ден някои от най-великите научни светила от цял свят по онова време, хора като Едуин Хъбъл и Алберт Айнщайн, се събрат, за да чуят поредица от лекции. Но един конкретен човек и една конкретна лекция карат Айнщайн да заяви: „Това е най-красивото и удовлетворяващо обяснение на създаването на света, което някога съм чувал.“

Известно е, че в навечерието на възхода на Третия райх Айнщайн напуска родината си Германия и заминава за САЩ. Но малцина знаят, че с него пътува белгийският католически свещеник Жорж Льометър – човек, който Айнщайн много уважава. Освен вярващ, Жорж Льометър е и велик учен космолог. Той изучава Вселената и най-вече нейното начало. Неговите изследвания, убеждения и заключения силно влияят върху начина, по който разбираме самото ни съществуване днес.

Още откакто е малко момче, той приема религията и разбра връзката, която може да има тя с науката. Той подражава на бившия си учител, кардинал Дезире Мeрсие, който има прогресивни убеждения по философия и космология. Така, вместо да навлезе в академичния свят, той става свещеник – ръкоположен на 23 септември 1923 г. от своя духовен учител.

През свободното си време отец Льометър продължава научните си изследвания, особено върху теориите за обща и специална относителност. Кардинал Мeрсие, разпознал талантите на своя подопечен, му позволи да учи в престижната обсерватория в Харвард и паралелно с това Льометър изкарва докторска степен по физика от MIT. По време на разнообразните си проучвания се среща с други забележителни астрономи и космолози, включително Джордж Хейл и Весто Слайфър, което оказва страхотно влияние върху по-късните му открития.

Някъде по това време Льометър измисля теория, която и до днес влияе върху изследването ни на Вселената. През 1927 г. той публикува труд, озаглавен „A Homogeneous Universe of Constant Mass and Increasing Radius accounting for the Radial Velocity of Extra Galactic Nebulae“.

В него той обяснява своята теория, според която вселената се разширява. Използвайки теорията на Айнщайн за относителността като основа, Льометър твърди, че пространството непрекъснато се разширява и следователно разстоянието между галактиките също се увеличава. По-късно Хъбъл ще демонстрира същото нещо и до ден-днешен заслуга за тази идеята се отдава именно на него. Освен това, Льометър откри това, което на нас днес ни е известно като „Законът на Хъбъл“ – за скорост на разширяване спрямо разстоянието на галактиките от Земята. Льометър също така дефинира и „Константа на Хъбъл“. И в двата случая той направи това, преди Хъбъл да публикува своите трудовете по тази тема. Истинският принос на Хъбъл в този случай беше да предостави базата от наблюдения за предимно математически базирана теория на отеца.

Пета конференция на Солвей

За съжаление на Льометър, неговият труд имаше слабо въздействие върху научната общност, защото беше публикуван в списание, което почти не се чете извън Белгия. Но един човек го прочита – Алберт Айнщайн. Льометър и Айнщайн се срещат за първи път през 1927 г. на прочутата Пета конференция на Солвей в Брюксел. Алберт е доста впечатлен от откритията на Льометър, но му каза: „Вашите изчисления са правилни, но физиката ви е абсурдна“. На практика Айнщайн смяташе, че математиката на Льометър е правилна, но това, което изглежда да показва тази математиката, не е.

През 1931 г., желаейки да популяризира теориите си по-широко четени, Льометър изпраща статията си до сър Артър Едингтън, британски астрофизик и някой, който иска да направи научните теории достъпни за всички. (Той беше този, който обяви и помогна да обясни на англоезичния свят теорията на относителността на Айнщайн, когато той беше все още немски учен.)

Едингтън превежда работата на Льометър и я публикува в „Месечни известия на Кралското астрономическо общество“ – журнал, който съществува и до днес. След тази публикация става ясно както за критиците, така и за самия Льометър, че нещо липсва в тази теория. Вселената непрекъснато се разширява, но кога и как започна разширяването?

Това смущава Льометър, но като добър учен, той продължаваше да си задава въпроси. Само няколко месеца по-късно, използвайки лекция на Едингтън от 1931 г. за края на Вселената, озаглавена „За края на света от гледна точка на математическата физика“ като ръководство, Льометър прави нова теория. В писмо от 9 май 1931 г. до сп. Nature (също все още публикувано днес, от 1869 г.) той пише:

Ако светът е започнал с един-единствен квант, понятията за пространство и време изобщо няма да имат някакво значение; те биха започнали да имат значение, само когато този кван е разделен на достатъчен брой кванти. Ако това предложение е правилно, началото на света се случи малко преди началото на пространството и времето.

Тези думи ще бъдат публикувани по-късно, през 1950 г., в сборник с есета под името „Първоначалният атом“, където той също така ще предели началото на всичко като „сега без вчера“. Така се поставя основата на „Теория на големия взрив“, след като няколко други учени ще развият още теорията на Жорж Льометър.

 
 
Коментарите са изключени

Дългият път на 51-годишната Чебурашка

Сигурно сте чували, че математиците са скучни хора и рядко се славят с добро чувство за хумор. Това твърдение е особено пресилено и имаме едно от най-добрите доказателства – Едуард Успенски. Той се ражда на 22 декември през 1937 г. в Егоревск. Живее щастливо с двамата си братя, а в училище показва завидни математически качества, които между другото носят и награди от олимпиади. Следвайки линията на точните науки , Едуард завършва Московския авиационен институт.

Малките камъчета обикновено обръщат колата и Успенски не е изключение. Бъдещият инженер се захласва по литературата и започва да пише различни фейлетони. За беда се оказва, че са и хубави. Дипломирането идва много скоро, а след него Едуард има договор в един от московските заводи. Изненадата е, че малко след като успява да изпълни първата си мисия, той разбира и истината – никога не е искал да бъде инженер и съзнанието му е насочено в литературата. Първите му произведения са детска хумористична литература. Битката му за място сред пистателите е трудна – отказват да го печатат, не е приет в съюза на писателите.

Eduard_Uspensky_2

Снимка: By Dmitry Rozhkov – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16817986

Очевидно е, че през 60-те години на миналия век не е особено приемливо за един човек да смени работата си просто така. Тайната на всички успехи се крие в отдадеността и Успенски прави точно това. Твори, разочарова се, продължава да твори и един щастлив ден през 1966 г. присъства в сборника „Четверо под одной обложкой“. Като прохождащ писател, макар и мнозина да не го смятат за такъв, споделя страниците и с други творци. Междувременно издания като „Литературная газета“ пускат негови стихове за деца, а в някои радиопредавания дори се четат. Същата година се ражда и детската книжка, която завинаги ще промени изцяло живота на малки и големи.

2010._Stamp_of_Belarus_07-2010-19-03-m2

Снимка: By post of Belarus – http://belpost.by/stamps/catalog-by-date/2010/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14679826

„Крокодилът Гена и неговите приятели“ се оказва трамплин за създаването на детски мултипликационни филмчета, а през 2010 г. ще получи и престижната награда „Корней Чуховски“ за цялостното си творчество. Творецът умира през 2018 година, но подарява усмивки на няколко поколения. Каквото и да говорим, най-големият успех наистина е крокодилът Гена и Чебурашка. Мистичното същество има няколко легенди за произход и пол, но истината е, че зад създаването му няма особена конспирация. Успенски рисува странно животно от женски пол, което дошло в зоо парка в щайгата с портокали. Някои казват, че е маймуна, но практически няма порода. Името идва от „чебурахнуться“.

По разкази на автора, думата била употребена от дъщеричка на приятел по адрес на зимната му шуба, която отказвала да застане мирно на закачалката. Чебурашка се ражда само 3 години след като Гена дебютира в литературата и киното. При първата си поява има опашка като на катеричка, но след това търпи промени. Филмчетата се оказват достатъчно невинни и приятни, лишени от всякакви идеологии и представят красивия детски свят. На 20 август 1969 г. се събират пари в помощ на сираци и Успенски официално дава и рождената дата на малкото симпатично същество – 20 август. И макар в анимацията животинките да са безгрижни и щастливи, балансът е гарантиран с антигонисти.

Старуха_Шапокляк_(кадр)

Снимка: Автор: студия Союзмультфильм – http://blog.ra-atm.ru/archives/368, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=4679782

Баба Шапокляк (името идва от сгъваеми цилиндри) вече има истинско вдъхновение. Едуард признава, че я е изградил изцяло по спомен на първата си жена, художникът пък се доверил на тъща си като най-чиста форма на муза. Макар и вече доста възрастна (близо 51 години) Чебурашка сякаш преживява своя втори ренесанс. През 70-те години става международна звезда и правата за филмчето се предлагат на Швеция. През 1988 г. любимите герои вече са в колекционерска серия от пощенски марки. Паметници започват да се раждат някъде през 2005 г. в различни градове в Русия. А една московска детска градина е стигнала до там, че да направи музей на чудатото анимирано приятелче.

1988_CPA_5917

Снимка: By Scanned and processed by Mariluna – Personal collection, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2838527

Русия обича своите анимационни герои и затова олимпийските състезатели я произвеждат в талисман за предстоящите световни спортни форуми. Чебурашка е била в Атина през 2004 г. и в Торино през 2006 г. за зимните олимпийски игри. За зимните олимпийски игри е пременена в бяла козина, за Пекин се издокарва с червена козина. През 2003 г. става и японска звезда. Япония плаща правата на въпросното чудато същество и ще ги притежава до 2023 година. През 2010 г. японците създават и добър римейк на оригиналните епизоди от 70-те години.

Големите уши на симпатичното животно се превръщат в нарицателно на всичко, което напомня за нея. Големите слушалки например получават звучното име „Чебурашки“. Покрай забавните истории се раждат и някои особени проблеми. Когато започва продажбата на анимационния герой, Леонид Швартсман заявява, че е отговорен за визията на този герой и заслужава част от авторските права. Спорът се води от 1994 до 2007 година, когато става ясно, че за тези изказвания се налага да заплати сумата от 4.7 милиона рубли.

И до днес адвокатите на Леонид смятат, че е имало много сериозен подкуп, особено след като Чебурашка била използвана и за реклама на паста за зъби. И това далеч не е всичко, много скоро започват да се появяват и играчки на малката пухкава героиня. Повечето дори се предлагат в ограничени издания, имат колекционерска стойност, а в Япония може да откриете сериозни търгове. Ако притежавате някоя стара играчка, побързайте да проверите нейната стойност. Джон Гарвин Уиър (американският балетист) е запален колекционер и редовно следи за играчки на Чебурашка.

 
 
Коментарите са изключени

Битката при Маркели (792 г.)

Битката при Маркели, която трайно слага край на последователните византийски походи към България, е третото сражение от поредицата „Средновековна слава“. Анимационно-документалните ленти, които са част от дългосрочния образователен проект на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“ пресъздават най-бляскавите победи от средновековното минало на България. Филмите се използват и като допълнителен учебен материал по време на часовете по история, провокирайки любопитството и интереса на учениците към познаване на историята на страната ти. Не е изненадващо, че третият епизод на „Средновековна слава“ е посветен точно на битката при Маркели. Тя е така категорична, че по време на последвалите преговори с византийския владетел, той се задължава да изплаща ежегоден данък на България.

Всичко започва в средата на VIII век, когато българската държава е разтърсена от сериозна криза. Вътрешни междуособици между големите аристократични родове хвърлят страната в политическа криза. Една след друга няколко династии се изреждат на престола в Плиска, а политиката им, която не се радва на достатъчна подкрепа, е често несигурна и половинчата. Междувременно, във Византия тече процес на стабилизация на централната власт и армията, чието олицетворение е решителният и войнствен император на власт Константин V Копронѝм, който завършва военната реформа и постига надмощие над арабите, което му позволява да организира поредица от походи по суша и море срещу България. Макар съдбата да застава на страната на българите, предците ни се намират в незавидна ситуация.

При управлението на Телериг (766-777г.) и Кардам (777-802г.) България преодолява последиците от кризата, въпреки почти перманентната византийска агресия и намеса във вътрешните ѝ работи. Затова през 80-те години на VIII век Кардам се чувства достатъчно сигурен на престола за да организира поредица от нападения срещу византийските територии в Македония. Византия е твърде заета с ежегодните рейдове на арабските войски, започнали отново към 780 година и едва през 791 г., император Константин VI повежда войските си срещу Кардам. Двете армии се срещат при Прóват и българите излизат победители, но без да са постигнали категоричен успех. Решен да измие срама от неуспеха и да се разправи с българите, Константин VI повежда армията си в нов поход през късната пролет на 792г.

Силите на империята се концентрират около Адрианопол и потеглят на север към Стара планина, с идеята да преминат Рѝшкия проход, разположен северно от крепостта Маркéли, която била едно от основните укрепления, бранещи северната граница на Византия. Кардам бил навременно известен за подготвената експедиция. Владетелят на българите несъмнено очаквал че гордият Константин VI ще потърси реванш за битката при Прóват.

На 20 юли, Кардам се появил северно от византийските позиции. Българите заели изградената през предишните десетилетия система от землени укрепления, наричана от учените Старопланинска фортификационна група. Кардам бил наясно, че силите, с които разполагал не били достатъчни за даване на открито сражение на ромеите, и, както при конфликта от предходната година, предпочел да изчака Константин да направи първата стъпка. Колко големи всъщност били двете армии?

Византийците мобилизирали войските на своите балкански теми и част от редовната столична армия- тáгмата, създадена от Константина V Копронѝм. Макар да няма директна информация за числеността на армията, от сходни по време кампании може да се предположи, че Константин VI разполагал с около 20 000 души – кавалерия и пехота, придружавани от съответния обоз. Срещу тях Кардам изкарал цялата си войска – около 12 000 елитни войни, които се намирали по всяко време на разположение на владетеля.

От гледна точка и на двете армии, бойното поле било относително неудобно с оглед блатистия терен и течението на р. Мочурица, която разделяла полесражението почти през средата. От византийска страна условията били по-тежки, тъй като армията на василевса трябвало да прекоси блатистата земя за да достигне българските позиции. Въпреки това, двадесет и една годишният Константин VI, въодушевен и убеден от лъжепророци че негова ще бъде победата, завързал сражение необмислено и безредно, казва ни Теофан. Кардам правилно преценил че именно това е моментът, в който да удари враговете си, чийто редици били разтеглени от преминаването на мочурищата, а сред отделните сегменти на ромейската армия настанало известно безредие. Българската кавалерия се изсипала от височините в атака по целия фронт. Предимството на терена и концентрирания удар разстроило византийските редици. В рамките на няколко ключови минути, Фортуна кацнала на рамото на българския владетел. Имперската армия била поголовно сразена и хвърлена в позорно бягство. Според „Житието на свети Йоаникий Велики“ в разгара на битката самият император Константин VІ, макар и за броени минути, бил „уловен“ с  аркáн (примка) от български конник, като едва успял да се спаси да не попадне в български плен…

Развръзката на грандиозното сражение гледайте във видеото.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Как AC/DC „вдъхновиха“ сериен убиец

| от |

Ричард Рамирез е личност, която успява да изправи Лос Анджелис и Сан Франциско на нокти само за една година. Псевдонимът му „The Night Stalker“ присъства във всички вечерни новини и принуждава хората да превръщат домовете си в истински крепости с надеждата, че този Торбалан няма да се появи от нищото. За зловещата си черна статистика Рамирез влиза в учебниците по криминология и може да се похвали като сериозен обект и пример за разследващите полицаи през следващите години. Въпреки всичко извършено, той също продължава да се смята за част от правилото „Убиец не се ражда, а създава.“.

Рикардо „Ричард“ Рамирез се ражда в семейство с още четири деца. Той е най-малък и съответно получава красивата възможност да бъде отгледан от вече полудели родители. Баща му Джулиан е бивш мексикански полицай с богата история. Братовчед му Мигел пък служил във Виетнамската война и щом баща и братовчед седнат на масата, често разказвали някои от най-вълнуващите истории за живота. И ако това не е достатъчно, Мигел винаги носил богата колекция от направени полароидни снимки.

На тях присъствали всички жени, които е изнасилил по време на службата си, както и някои кадри, в които е обезглавявал хора. Прекрасното детство изглежда наистина впечатляващо. Черешката на тортата е момента, в който Мигел вади пушка и застрелва собствената си съпруга пред погледа на семейството. И докато малкият Рикардо е можел да избяга от малтретиращия си баща и побъркания си братовчед, откривайки убежище единствено в близкото гробище (често дори е преспивал там), то на финала на семейните отношения са се намесили социалните, които го извеждат от лошата среда. За жалост са закъснели сериозно.

Официалните архиви отдавна разказват, че първата му жертва е била 79-годишната Джени Винкъу, която намира своя край в собствения си апартамент в Лос Анджелис. С множество прободни рани и неуспешен опит за обезглавяване, извършителят успява да избяга, макар и да оставя пръстови отпечатъци. Истината е, че първата жертва е 9-годишната Мей Леунг. Двамата се срещат в мазето на хотел Тендерлойн в Сан Франциско и след изнасилването, използва нож, за да я намушка многократно и след това да я обеси за една от тръбите.

Richard_Ramirez_1984_mug_shot

Снимка: By Los Angeles Police Department – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29431687

Официалният рапорт дълго време ще смята, че това е неизвестен извършител, но през 2009 г. се оказва, че ДНК-то на Рамирез отговаря на откритото в мазето и към списъка с убийства се добавя още едно име. Този Торбалан започва да отмъщава на света за своето собствено съществуване, отдаден на живота на високи обороти, агресивната музика и травмиращите спомени от детството. За 5 месеца успява да убие повече от 13 жертви и обикновено пътува между Лос Анджелис и Сан Франциско, създавайки допълнителна паника сред жителите. Облечен в черно, прониквайки през прозорците на домовете или забравените отключени врати, този човек винаги ще остави реки от кръв след себе си.

Понеже забравя шапката си на AC/DC в дома на една от жертвите, мнозина започват да обвиняват групата за текстовете с насилие. Стига се до там, че Малкълм Йонг трябва да обяснява каква е идеята на песента „Night Prowler“, която няма нищо общо с прякора на убиеца „Night Stalker“. Никой не може да разбере защо този човек обикаля като жив дявол и безмилостно избива хора. Още тогава започва да се гледа негативно на албумът „Highway To Hell“. Много по-късно теорията за вдъхновението ще бъде отхвърлена, но това няма да помогне особено на групата в този период. Официално има потвърдени около 14 жертви, а неофициално самият той знае какво точно е правил. Последната му жертва в този списък е Инес Ериксон. След като не успява да влезе в дома на семейство Ромеро, защото влиза доста по-шумно от обикновено.

Джеймс Ромеро звъни в полицията и обяснява, че е изгонил крадец и дори не подозира, че това събуждане е спасило живота му. Рамирез не можел да се прибере просто така и посетил следващата къща, която в този случай била на Бил Карнс и неговата приятелка Инес. Бил се събужда със зареждането на пистолет и преди да осъзнае какво се случва е прострелян три пъти. Неговата партньорка е бита, ограбена и изнасилена, но за голяма изненада остава жива. Развалените зъби са това, с което успява да го запомни. Нейните показания позволяват създаването на някакъв образ, който може да помогне за преследването.

След като става доста популярен и фотороботът му е на почти всеки вестник. Рамирез се опитва да стигне до брат си в Аризона, но се разминават и преценява, че трябва да се върне обратно в Лос Анджелис. Тогава още не осъзнава, че вече е разпознат и докато минава покрай автогарата, търсейки откъде да закупи алкохол, няколко жени започват да го сочат и да крещят „El Maton“ или убиецът. Хората, които така или иначе искали да се разправят с изрода, решили да приключат всичко и хукнали след него. Не е ясно кой е успял да използва металната тръба, с която да го нокаутира, но това категорично е прекратило преследването. Пристигащият полицай трябвало да се разправи с група от близо 200 души, за да не се стигне до публичен линч. В затвора получава обстоен ремонт на усмивката си.

Зъботехникът ще трябва да направи около 9 нови изкуствени зъба. Никой не разбира защо точно това е било необходимо, но на съдебната скамейка застава човек с още по-плашещо изражение. Междувременно баща му се опитва да изгради алиби и да обясни, че Рикардо никога не е напускал Ел Пасо, макар и личният картон да показва, че се е лекувал именно в Лос Анджелис. Изненади по време на делото не е имало. Оцелелите разказват, че Рамирез ставал по-жесток, когато чувал споменаването на Бог. Той предпочитал всички да се кълнат в сатаната. Имал нарисувани пентаграми на ръцете и още на влизане поздравил всички с „Да живее Сатаната!“. С огромна радост разказва на всички за своите деяния, но после оттегля думите си, защото баща му продължава да твърди, че двамата са били в Ел Пасо. За всички деяния получава 19 смъртни присъди и се оказва, че делото му струва около 1.8 милиона долара. Умира в затвора, докато излежава присъдите си.

 
 
Коментарите са изключени