shareit

Английско-Афганската война и единственият оцелял, който да разкаже

| от |

Съществуват страни, за които се твърди, че никога не са били завладявани. Въпреки тежките сражения, както и огромните човешки жертви, картата на света познава някои много костеливи орехи, а техните подвизи могат да се смятат за особен успех в редица случаи. Една такава държава е именно Афганистан. И докато опитът за съветска инвазия продължава да бъде пресен и незабравим, като една от най-слабите възможни функции в това отношение, не трябва да забравяме, че руснаците не са единствените хора, които са направи грешката да нападнат някогашната империя. Сериозен позор може да бъде забелязан и от английска страна в средата на XIX век.

Първата Английско-Афганска война е следствие на голямата надпревара между английската и руската корона за разширяване на влиянието в Азия. По това време опитите на Русия да разшири влиянието си в Индия остават без успех и са значително кратки, а междувременно британците не спират да наблюдават този гигант и да го смятат за основен враг. Мнозина очакват проявата на първата „студена война“ между двете страни, а с влошаващото вътрешно политическо състояние на Индия, англичаните очакват сериозна експанзия и атака от Русия, при това директно през Афганистан.

По-забавен факт е, че никой не разбира политиката на Николай I, който никога не е харесвал поведението на английската корона, но пък и нямал намерение да влиза в битка, а винаги се е надявал, че може да постигне по-сериозни успехи чрез дипломация и мирен път, отколкото да хвърля своите сили. Това недоразумение мотивира мнозина да вземат грешните решения, а както ще стане ясно в следващите редове, коства и цената на много животи. Осъзнавайки колко ключова е Индия за Източноиндийската търговска компания, повечето лордове вярвали, че нахлуването на една ислямска армия може да разклати стабилността на страната и да доведе до много сериозни и тежки последствия.

Ето защо първите стъпки на затопляне на отношенията се случват в Кабул. Английски пратеници заминават, за да потърсят подкрепата на Дост Мохамед Кхан, а целта е да се установи политика, която да действа против Русия. Мохамед е готов да приеме подадената ръка, но изисква подкрепа под формата на армия, за да върне обратно град Пешавар, който е изгубен наскоро. Отказът от участие е повече от логичен, ако Сикхската империя бъде замесена, нейните бойни единици ще могат спокойно да се разправят с противника си, особено след като през последните години инвестират вниманието си в подсилването на армията и плащат сериозни суми за обучение от френски офицери. Следователно защитата на Индия се свежда до възможността да се избере по-малкото зло, а Афганистан се смята за изключително слаба и неорганизирана бойна сила.

Shuja_Shah_Durrani_of_Afghanistan_in_1839

Снимка: By James Rattray (1818-1854) – The British Library – Online Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4163456

Двойно партньорство е немислимо за този период. Когато Ян Виткевич пристига в Кабул със своя дипломатическа мисия, английският парламент започва толкова много да пресилва историята, че войната става неизбежна. И това е напълно разбираемо, особено след като контролът на компанията е от приблизително 90 милиона индийци и територия от 243 000 квадратни километра. Армията им наброява около 200 хиляди души и се смята за една от най-големите в света към този момент. Повечето бойци били индийци, но под контрола на британски офицери, можели да заслужат правилното си бойно реноме. Най-добрите полкове от Бенгал и Бомбай се насочват към Афганистан. Командвани под ръководството на сър Хенри Фейн.

Поради численото превъзходство, най-добрият полк остава в резерв, докато 13-та лека дивизия, състояща се от възможно най-слабите войници, придружавана от голямата армия на Индия, тръгват напред. Организираната атака трябвало да се справи с държава, която разполага с феодална система на контрол. Повечето старейшини избират колко войника да изпратят, когато Емирът ги призове. Разнообразието от етнически групи, но именно ислямът обединявал абсолютно всички и давал възможност за огромни успехи. Племето Пащун нямало никаквъв военен опит, но се славило като изключително агресивно и вечно водило вътрешни конфликти в територията. Интересен факт е, че не са повикани в сражението, макар и собствените им закони да позволяват търсенето на възмездие при обида, насилие и други.

Дори оръжието на повечето афганистанци била фитилна пушка, която изисква много повече време за зареждане и често дава дефекти. На хартия, Афганистан е обречен, но на практика, историята е записала нещо съвсем различно. На 1 декември повече 38 000 лагерници тръгват на около 30 000 камили. Армията наброява около 21 000 британски и индийски войника. Можем да обърнем внимание, че един младши офицер може да получи до 40 слуги, докато старши офицерите имат около 60 камили, които да носят личните им вещи. В края на март 1839 г. британците стигат до град Кета и се насочват към Кабул. На 25 април правят лагер близо до Канданар.

Там изчакват посевите да узреят и след 27 юни отново тръгват на път. По пътя шерпите се изморяват и англичаните, вярващи много сериозно в своята победа, тръгват смело напред с идеята, че спокойно могат да превземат града и без нея. В пустинята срещат племенника на Дост Мохамед Кхан – Абдул Рашид Кхан. Той им споделя, че крепостта има слаба стена, която в момента има нужда от ремонт и спокойно може да се отвори с оръдейна атака. Посрещат ги и племето Гиджи, което единствено с флага на джихад започва люта битка.

Численото превъзходство е факт, но заловените противници отказват да се предадат. Един от тях успяхва да вземе жертва чрез скрито острие и да напомни в коя територия са навлезли неканените гости. Внезапна атака на 23 юли 1839 г. позволява на британците да вземат и крепостта Гази. Разбиването на портите и влизането с дива еуфория, коства около 200 жертви, докато афганците губят около 1000.

Britattack

Снимка: By Unknown author – http://www.columbia.edu/itc/mealac/pritchett/00routesdata/1000_1099/ghaznavids/ghazni/ghazni.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19903397

Около 1600 души са взети за военнопленници. Ресурсите там позволяват още по-лесната работа и бързия напредък. Междувременно на високата сцена Дост Мохамед Кхан влиза в сериозни конфликти с Шах Шуджа Дурани, двамата искат Афганистан и Дост е готов да го отстъпи, но иска да получи правото да бъде везир, отказът е категоричен. Следва вълнения на племената позволяват след близо 30 години да получи трона и да преследва останалите врагове, избивайки ги като кучета, както той самият нарежда. Дост Мохамед решава да избяга при емира в Бухара (днешен Узбекистан). Традицията на гостоприемност е отхвърлена и се озовава в килията, където прави компания с още един интересен господ – полковник Чарлз Стодарт. Същият е изпратен, за да засили дипломацията между двете страни.

Оказва се, че емирът е искал повече пари. Бившият лидер успява да избяга на 2 ноември 1840 г. от затвора и да стигне в южните части на Афганистан. Там събира поддръжници и удря 2-ра Бенгалска кавалерия, наказвайки ги за тяхната жестокост. Според записките, индийците били толкова неподготвени, че и малки деца можели да се разправят с тях. Когато откриват капитан Понзоби, неговият меч е счупен на две, а той самият е убит в боя. Завземането на Афганистан позволява на голяма част от армията да напусне и да се върне обратно в Индия, остават около 8000 души, които да партнират заедно със Шуджа.

Войниците получили право да доведат семействата си, за да имат висок морал и да не се чувстват като на заточение. За ръководител е оставен сър Уилям Хей Мачангтън, познат като абсолютен егоист, арогантен човек и особено жесток отговорник. Британците се забавляват през по-голямата част от времето си, създават градини, организират конни надбягвания, играят хокей на лед по замръзналите езера, докато домакините се изумявали при всяка нова изненада. Основният проблем е, че някои дейности като извънбрачни връзки и контактът на техните жени с британци, практически ги обиждал и често вълнувал повече от всичко.

Впрочем, сър Уилям бил много разочарован, че красивите афганистанки отказвали да посетят домовете на странниците и често бягали от тях. Причината за отказ е елементарна – извънбрачните връзки се наказвали с почетни убийства, този акт се разглеждал като жестока обида към мъжете в дома, следователно всички дами се опитвали да избягат по-далече от гостите. Междувременно британците не спирали с подигравките и често казвали, че афганка с бурка, никога не остава без любовник.

The_Opening_in_to_the_Narrow_Path_above_the_Siri_Bolan

Снимка: By James Atkinson – I took the photo of a public domain work in my possession, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7683888

Племенницата на Дост Мохамед се жени за капитан Робърт Варбъртън. Дори тези опити не стоплили отношенията. Един особен проблем е, че афганците често пишели как постоянно са унижавани, а жените им скоро ще родят някакви полу-маймуни. Сър Александър Бърнс не се притеснявал, той смело организирал всички възможни оргии, които главата му можела да роди, а клюките продължавали да се носят по въздуха. Идва предложението за съставянето на армия, а Шуджа отказвал това.

Промяната щяла да неутрализира феодалната система, а и липсват финансите, с които да се издържа подобна сила. Междувременно Дост Мохамед прави няколко неуспешни опита да води сражения с британци и поклонници на новия владетел, докато не е заловен и изпратен в изгнание в Индия в края на 1840 г. Междувременно Мохамед Али Великият (губернатор на Египет) и известен почитател на Франция, се изправя срещу Османската империя и по време на тази криза, Русия и Англия си партнират в охлаждането на френските страсти. Партньорството окончателно успокоява британците, които осъзнават, че нямат нужда от буфер.

По това време войниците освобождават крепостта Бала Хисар и се местят в друга позиция на Североизток от Кабул. Изборът им е повече от безумен, поради простата причина, че защитата се строи в ниска блатна зона, заобиколена от планини. Защитният периметър е от около 3-4 километра, а складовете са позиционирани на сериозни разстояния един от друг. Пристигналият командир Джордж Кейт има толкова много болки, че не може да стане от леглото, но и никой не очаква създаването на някакъв конфликт. Междувременно афганистанските бунтовници тръгват смело напред към единствената точка с британско влияние.

Парите за подкуп на повечето вождове се редуцират, а с тях се засилва желанието на война. Самият Шуджа обяснява, че това е много грешен подход, но никой не го слуша. Вълненията на Гилзайското племе са най-силни и по тази причина се срещат с нощната атака на 35 пехота. След разгромът през 1841 г. повечето бунтовници се крият в планината. Английският отговорник прави последната си грешка. Той нарежда всички деца на вождовете, които са изпратили бунтовници да бъдат изпратени при Шуджа на съд и да бъдат държани там като заложници, за да няма повече бунтове.

THE_RETREAT_FROM_AFGHANISTAN,_1842.

Снимка: By Victor Surridge, Illustrations by A.D. Macromick – Romance of Empire India, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25152840

Новият владетел обаче имал една много специална слабост – обичал да осакатява хора. Тази новина била и окончателната точка от търпението и скоро всички се вдигнали на бунт, след като децата трябва да се защитават. На 1 ноември вождовете се събират в Кабул, подготвят преврат и започват действия на следващата сутрин. Една от слугините на вожда на пащуните – Абдул Кхан Ачакзай успява да избяга и да информира Александър Бърнс за предстоящото кръвопролитие. Докато са изпратени хора, които да я върнат, дамата вече била обладавана в леглото на английския офицер, а това, както помним в по-горните редове, било добър повод за леене на реки от кръв. „Ако не спрем англичаните да яздят своите магарета на похотливост към полето на глупостта, можем скоро да бъде арестувани и депортирани в някоя далечна точка“, са думите на тайна сбирка, която трябва да реши съдбата за по-нататъшни действия.

Опитът на Бърнс да се разправи с тълпата е добър, но след като един от офицерите не успява да се сдържи и стреля с револвера си, афганците преминават като вълна и унищожават и двамата, влизайки в дома при семействата им, те се стараят да заличат всички възможни следи. Опитът на Шуджа да използва шотландски наемници и да спре бунта, също не са успешни. Тесните улички на Кабул са перфектни за местните, но не и за наемниците, които остават без никакъв шанс. Всяка английска къща е отворена и всеки неин обитател е убит по мъчителен начин.

Трупаната агресия сега се връщала и изплащала с кръв. На 1 януари 1842 г. след няколко опита за примирие, британците искат само безопасен коридор, за да напуснат страната. Такъв е предоставен и около пет дена по-късно оттеглянето започва. Според официалните данни, британците са около 16 500 души, а от тях едва 4500 са военен персонал, придружавани от 12 000 слуги. Зимата също казва своята тежка дума и всеки изминат километър се усеща като поне сто. Джилзайските войници нямали никакво намерение да пуснат британците да си тръгнат толкова лесно.

Първият ден, след изминаването на около 10 километра започват най-различни атаки по тесните пътеки. При пристигането в село Беграм, заварват изключително негостоприемни домакини. Според записките, разполагали само с една-две малки палатки и нищо повече. Освен нулеви температури, някогашните нападатели вече останали и без провизии – те били изгубени по пътя. На вторият ден всички мъже от Кралската Афганистанска армия бягат и се връщат обратно в Кабул. Въпреки обещанията за безопасно преминаване, атаките не спират.

Sir_-_I_-Khajur_in_the_Bolan_Pass,_1839

Снимка: By Unknown author – https://archive.org/details/hutchinsonsstory00londuoft, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39278768

В прохода Корд-Кабул, където слънцето рядко успява да проникне през цялата година, пътеката е толкова стеснена, че човек без багаж рядко може да премине спокойно. Именно там племето чака в засада и започва безмилостен огън. Повечето войници са принудени да изоставят своите припаси и бягат, докато поддръжниците са оставени да бъдат изколени. На 9 януари 1842 г. е изпратено послание от Акбар Кхан, който заявява, че ще вземе всички жени като заложници, но гарантира, че нито една няма да бъде наранена, а останалите вождове ще проявят милост към жените и децата. Британски офицер, който заявява, че може да говори афгански диалект, отива да поиска милост, но вместо да използва правилната дума „Spare“ или пощадете, прави грешка и заявява на пащунски „Изколете ги“ или „Slay“.

Взети са само английските жени, защото индийските няма да бъдат откупвани и са изоставени да умрат. На връщане, повечето жени забелязват голите тела на някогашните бойни другари. На 10 януари, колоната тръгва отново на поход. Всички са гладни, измъчени и изтормозени, някои остават без пръсти от измръзване и никой не може да държи револвер. В поредният проход ги чака следващата кървава изненада и безмилостната сеч продължава. Избиваните падат без милост, а оцелелите трябва да разместват телата, за да успеят да избягат. На 11 януари оцелелите най-накрая се срещат с Акбар Кхан, който предоставя храна и убежище. На опитите за мир, британците разбират, че са официално заложници и Източноиндийската компания трябва официално да ги откупи.

Опитът на капитан Скинър да се съпротивлява, завършва с куршум в лицето. Всички останали, продължават напред по река Кабул. близо до Гандамакския проход, около 20 офицера и още 45 войника разполагат с 20 мускета и 2 куршума за всеки. Обградени от афгански племена, те вече знаят какво ги очаква. Битката се води в снежна покривка над метър, земята е замръзнала и дори не могат да се изкопаят дупки за прикритие.

Remnants_of_an_army2

Снимка: By Elizabeth Thompson – Scanned copy of the painting in the Tate Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13499331

Оцелелите правят квадрат и няколко пъти успяват да спрат нападателя си, докато патроните не свършват. Накрая се бият с приклади, а от последният им опит, остават само 9 живи човека. Единственият човек, който е пуснат да стигне до заветната точка – Джалалабад е д-р Уилям Брайдън. На 2 март 1843 г. Един от затворниците успява да избяга и около 15 месеца се лута из Афганистан, ориентирайки се само по слънцето. Пристигайки в приятелския лагер, дори няма представа къде се намира.

Мнозина биха очаквали от последния оцелял доктор да напусне страната и никога повече да не се връща, но когато британците се подготвят за отмъщение, той отново е в редиците и служи като армейски хирург. В последствие умира в дома си, а жена му публикува мемоарите му по-късно.

 
 
Коментарите са изключени