shareit

Английските мулатчета от Втората световна война

| от |

Карол е родена през декември 1944 г. в Биркенхед, близо до Ливърпул. Майка й е на 21 години и остава самотна, след като баща й – чернокож американска военен – се прибира вкъщи. „Семейството на майка ми, просто я избягваха, беше ужасно“, казва Карол. „Спомням си как ходя с нея по улицата и когато тя ги поздравяваше, те просто я подминаваха. Сестрата на майка ми, ако ме видеше да ходя по пътя срещу нея, ще пресече от другата страна, за да не й се налага да кзва на хората за мен.“

Майката на Джон е омъжена и живее в Уеймут, Дорсет, но подобно на майката на Карол, има връзка с чернокож войник. „Майка ми имаше къща за гости от 1941 г. и през 1944 г. при нея имаше няколко чернокожи войници.“ Джон е роден през май 1945 г. Когато съпругът е демобилизиран и се връща на следващата година, той позволява Джон да остане, но никога не прощава на съпругата си за случилото се. „Наказа я за това, което е направила. Не й позволяваше да излиза… Разрешено й беше да пазарува от 10:00 до 12:00 в четвъртък… Наказа и мен!… Расист гаден… И ме биеше.“

Бащите на Карол и Джон са двама от приблизително 240 000 афро-американци във Великобритания по времето на Втората световна война. Тези войници представляват 8% от 3-те милиона американски войници, преминали през страната от 1942 до 1945 година.

Историите на майката на Карол и майката на Джон илюстрират някои от трудностите, които изпитват бременните с „незаконни“ деца от смесена раса през 40-те години: стигмата около това, че е „нелегално“, допълнителната „скандалност“ около това, че детето е от смесената раса, отхвърлянето от останалите членове на семейството и от съседите, както и контрола, който им се налага. Смята се, че по време на войната от  британски жени и чернокожите американски войници се раждат около 2000 бебета със смесена раса. Докато много от тези бебета са отгледани от майки и баби, някъде около 1/3 до 1/2 са предадени на детските домове, а истории на мъже и жени рядко се споделят извън личния им кръг приятели и семейство.

Защо майките на някои от тези бебета искаха да се откажат от децата си?

Една от причините вероятно е, че британските жени, които имат връзки с чернокожи войници, често са обявявани за леки. Важно е обаче да се признаят трудностите при формализирането на тези отношения. За да сключат брак, войниците трябва да получат разрешение от своите командващи офицери, но такова разрешение неизменно се отказва на афро-американците с обосновката, че 30 от (тогава) 48 американски щати имат закони против смесените бракове, които инкриминират отношенията между хора от различни раси. Освен това мнозина от жените вече бяха женени и на практика изневеряваха на съпрузите си, докато те бяха на бойното поле.

Жените раждат деца от смесена раса в общество, което по това време има съвсем малка популация и съответно досег с чернокожи хора – около 8000, основно в Ливърпул, Кардиф и Лондон. Докато редица бебета се раждат в Ланкашър и по този начин близо до Ливърпул, по-голямата част са родени и израстват в районите, където американските военнослужещи основно са били разположени, а именно Източна Англия, Южна Англия и Югозапад – области с почти изключително бяло население. Така тези деца често са обиждани с расистки обиди…

Ако децата не са задържани от майките си, те обикновено се дават за осиновяване, въпреки че е най-вероятно мнозинството от тях да прекара детството и ранното си юношество в детските домове. Обществата за осиновяване не обичат да вземат такива дете. Идеята, че ще има трудности при осиновяването на чернокожи деца или такива от смесени раси, е широко разпространена, вероятно защото се свързва не просто с расистки нагласи, а с желание на осиновителя детето да изглежда възможно повече физически като него, за да може да мине като негово биологично дете. Ако извънбрачното дете е било от белокож американски войник, несъмнено нещата биха били много по-лесни.

В Англия са създадени редица домове специално за настаняване на тези деца. Един такъв дом е дело Мисията на Африканските църкви в Ливърпул, оглавявана от нигерийския пастор Даниелс Екарт. Екарт създава своята мисия през 1931 г., първоначално за да работи с черните моряци в града. Той разказва, че по време на войната отговаря на призива „да спасим негърските бебета“. Мисията не е достатъчно голяма обаче, за да вземе повече от около 9 деца, въпреки че Екарт има над 100 деца в списъка на чакащите и иска да намери по-големи помещения.

Човек и мисия

През 1949 г. градският съвет на Ливърпул му нарежда да затвори дома по здравословни причини след проверки на място. Въпреки че проверката установява, че децата са щастливи, здрави и добре хранени, домът им е определен за неподходящ, отчасти поради щети, нанесени от бомба. През февруари 1949 г. инспекторите на Министерството на вътрешните работи откриват счупени прозорци и недостатъчни столове за децата. Джим, който живее в мисията, си спомня: „Имаше дупки в тавана.“

На 31 май 1949 г. Министерството на вътрешните работи издава 28-дневно известие за закриване на мисията. Брайън, друго дете, живеещо там, разсъждава: „Ако трябваше да помага на бял човек да отглежда бели деца, този човек щеше да получи всички средства, от които имаше нужда. Екарт чувстваше, че всичко това се случваше, защото това е черна общност.“ На 3 юни, 11 дни преди да изтече срокът за обжалване, местните служители и полицията влизат в сиропиталището. Брайън, на пет години по това време, живо си спомня случилото се: „Те дойдоха около 7:00 часа сутринта и си спомням, сякаш беше вчера… Изведохме ги на обиколка. Затвориха пастор Даниелс в кабинета му и трябваше да вкарат подкрепление, за да ни съберат всички, защото просто не можеха да ни хванат… Спомням си, че ухапах един служител.“ Брайън смята, че затварянето на дома е политическо: „Г-н Екарт винаги бе защитавал интересите на чернокожия моряк и така нататък пред Съвета и така се бе показал като неприятности и мисля, че това беше техният начин да му отговорят.“

 
 
Коментарите са изключени