shareit

Американчето, което писа на съветския секретар да няма ядрена война

| от |

Като много деca през Студената война, 10-годишната Саманта Смит от Манчестър, Мейн, също се страхува руснаците да не й пуснат атомна бомба. В този период темата за атомните бомби е навсякъде по медиите и съответно доста хора са уплашени.

Но за разлика от доста хора, Саманта моли майка си да напише писмо до президента на Съветския съюз, за да разбере „кой причинява всичките тези неприятности“. Майка й предлага направо малката Саманта да напише писмо – както и става. През ноември 1982 тя пише до генералния секретар на комунистическата партия Юри Андропов:

Скъпи господин Андропов,

Казвам се Саманта Смит. Аз съм на 10 години. Поздравявам Ви за новата работа. Притеснявам се Русия и Съединените щати да не влязат в ядрена война. Вие за такава война ли ще гласувате или не? Ако няма, моля Ви, кажете ми как ще помогнете да няма война. На тази въпрос не трябва да отговаряте, но бих искала да знам защо искате да завладеете света или поне нашата държава. Господ е създал света, за да живеем на него в мир, а не да се бием.

На Ваше разположение,

Саманта Смит

U.S. girl Samantha Smith in Artek cropped

Саманта Смит

Минават месеци без никакъв резултат. Докато един ден писмото й не се публикува във вестник Правда. Това обаче не значи много за Саманта, защото тя все пак не получава отговора си и затова решава да пише до съветското посолство във Вашингтон. И през март 1983 семейство Смит получават обаждане от същото това посолство, за да им кажат, че са получили писмо от другаря Андропов, адресирано до нея.

В опит да създаде малко положителен пиар за СССР, посланикът казва и на пресата и изпраща копие от писмото до журналисти.

Скъпа Саманта,

Получих писмото ти , което е като много други, които стигнаха до мен от твоята и други държави по света.

Пишете, че се тревожиш дали няма да има ядрена война между нашите страни. И питаш дали правим нещо, така че да няма война. Твоят въпрос е най-важния от тези, който един мислещ човек може да зададе. Ще ти отговоря сериозно и честно. Да, Саманта, ние в Съветския съюз се опитваме да направим всичко, за да няма война на планетата Земя. И днес много искаме да живеем в мир, да търгуваме и да си сътрудничим с всичките си съседи на Земята – близки и далечни. И определено с такава чудесна държава като Съединените американски щати.

В Америка и в нашата държава има ядрени оръжия – ужасни оръжия, които ще убият милиони хора за секунда. Но ние не искаме те да бъдат използвани никога. Точно заради това Съветския съюз заявява пред целия свят, че никога няма да употреби ядрено оръжие първи срещу никоя държава. Като цяло предлагаме спиране на по-нататъшното им производство и премахване на вече създадените такива оръжия. Струва ми се, че това е изчерпателен отговор на втория ти въпрос: „Защо искате война срещу целия свят или поне срещу САЩ?“ Не искаме нищо подобно. Искаме мир, ето някои неща, с които се занимаваме: отглеждане на пшеница, иновации, писане на книги и летене в космоса. Искам мир за себе си и за всички хора на планетата. За нашите деца и за теб, Саманта.

Каня те, ако родителите ти позволят, да дойдеш в нашата страна, най-добре през лятото. Ще разбереш повече за държавата ни, ще се срещнеш с връстниците си, ще разгледаш международния детски лагер Артек до морето. И ще се увериш сама: в Съветския съюз всички са за мир и разбирателство между хората. Благодаря ти за писмото. Желая ти всичко най-хубаво.

Ю. Андропов

Yuri Andropov - Soviet Life, August 1983

Юри Андропов

Врагът на Америка в Студената война току-що покани 10-годишната Саманта на посещение в Съветския съюз – нещо, което шепа американци по онова време бяха правили. Тя приема. Американското правителство й позволява (не че може да й забрани, но все пак…) като, разбира се, преди това родителите й минават известна подготовка два месеца и половина преди заминаването – на 7 юли 1983.

Саманта обаче никога не се среща с Андропов – неговите хора й казват, че той е много зает. Истината е, че лежи болен с тежка бъбречна недостатъчност и ще умре в началото на 1984. Тя е приета с радост в СССР и прави всичко, обещано й в писмото на секретаря.

Така Саманта става неофициален посланик на добра воля по света, пише книга, гостува в различни телевизионни предавания и държи речи за мир по целия свят. През 1984 тя е водещ на политически дебат по Disney Channel. Популярността й расте стремглаво.

Идва обаче август 1985. Саманта и баща й са на борда на самолет, които пътува към летище Обърн-Люистън, близо до дома им в Мейн. Заради лошо време, редица пилотски грешки, както и неправилно упътване от страна на кулата самолетът им се разбива. От катастрофата няма оцелели. Саманта е на 13 години.

1985 CPA 5685

Майка й, Джейн Смит, получава съболезнования и от САЩ, и от СССР. Руснаците правят пощенска парка в нейна чест, кръщават диамант, намерен в Сибир, вид цвете, астероид (3147 Samantha), както и лагера, който посещава, на нейно име.

САЩ кръщава две училища на нея, а с декрет от властите в Мейн, първият понеделник на юни е обявен за Деня на Саманта Смит. Днес пред библиотеката в родния й град има нейна бронзова статуя, на която тя държи гълъб, символ на мира, а в краката й има мече с американското знаме, символ на Русия.

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

| от |

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени

Актрисите, които играха Wonder Woman

| от |

Тя лесно е най-известният женски супергерой на всички времена. Тя е Wonder Woman и от първата си поява на DC Comics през 1941 г. винаги се движи сама. Въпреки че Гал Гадот я играе при голямото й представяне на големия екран в „Wonder Woman“ през 2017, най-известното изображение на Жената Чудо вероятно е това на Линда Картър, която често е смятана за първата актриса, която се преобразява в персонажа – на 7 ноември 1975 г.

Само песента е в състояние да накара някои хора да станат и да се завъртят, както Жената прави, когато магически се преоблича в супергеройския си костюм. Картър пък успява да вложи в образа на Wonder Woman всичко, което трябва да бъде той през 70-те. Дотолкова, че дори днес, години по-късно, тя все още получава въпроси за ролята си. През 2014 г., малко след като Гадот я предизвика на Айс бъкет чалъндж, Картър говори пред сайта Nerdist за това, което прави нейната версията на героинята толкова любима.

Не ставаше въпрос за мускули. Ставаше въпрос за мозък. И да, беше красива по случайност, беше мила по случайност, беше по някакъв начин необикновена, но не беше човек. И аз мисля, че често пъти, когато се опитват да лансират женски герой, всичко, което правят, е просто да вземат мъжкия костюм и да го дадат на жена. Но всъщност и мъж можеше да играе същата роля; те не показват никоя от огромните дихотомии, които жените носят като, например, твърдост и нежност, сладост и упоритост, вътрешна и външна сила.

Нейният сериал, който излиза на 21 април 1976 и има три сезона, „The New Original Wonder Woman“,  дава и телевизионен филм, озаглавен просто „Wonder Woman“. Но Картър всъщност не е първата Жена Чудо на екрана.

Днес ще разглеждаме някои от по-известните актриси, играли ролята по един или друг начин, и колко забележително близки са до Жената чудо.

Davy Jones Maureen McCormick Brady Bunch 1971

Дейви Джоунс и Морийн Маккормик от сериала „The Brady Bunch“, 1971

Вярвате или не, цялата история започва със сериала „The Brady Bunch“ и по-специално „The Brady Kids“ – анимираният спиноф към ситкома, в който братята и сестрите се впускат във вълшебни приключения с говорещи животни. Именно тук Wonder Woman се появява за първи път от страницата на комиксите. Озвучена е от Джейн Уеб, която вече беше озвучила Batgirl в „The Batman/Superman Hour“. Малко след това Жената Чудо се появи в сериала „Superfriends“, както и в още анимации, в които е озвучена от редица различни актриси (за които ще научим след малко). Разбира се, това не са игрални роли, но е твърде странно да не споменем, че Wonder Woman започва своята кариера в шоубизнеса с „The Brady Kids“, както и да не направим чест на жените, които я озвучават.

Harrison and franciscus bpota

Линда Харисън в кадър от „Beneath the Planet of the Apes“, 1967

Но Картър също така не е първата жена, която играе персонажа на живо. В пилотния епизод на сериала „Who’s Afraid of Diana Prince?“ от 1967 г., Ели Ууд Уокър играе Диана Принс, която (само наум) се превръща в Жената Чудо, играна от звездата на „Planet of the Apes“ Линда Харисън.

Cathy Lee Crosby1984

Кати Лий Кросби

През 1974 г. Кати Лий Кросби, която днес е най-известен с това, че е водила реалити предаването „That’s Incredible!“, изиграва блондинка Wonder Woman в едноименен филм на телевизия ABC, който в крайна сметка ще помогне и за създаването на телевизионния сериал с Линда Картър на следващата година. Ето и откъс от филма с Кати:

Wonder Woman, озвучена от Сюзън Айзенберг, намира място за по-траен период от време (години наред) в анимационния сериал „Justice League“. След нея персонажът отново се появява чак през 2008 г., когато е озвучен от Люси Лоулес. И това е малко смешно, защото ако по това време има подходяща актриса, която може да изиграе Wonder Woman в игрален филм, то тя щеше да е самата Люси.

Lucy Lawless by Gage Skidmore 2

Люси Лоулес

Години преди да играе съветски агент на „The Americans“, Кери Ръсел упражнява тогава момичешкия си глас в анимационния филм „Wonder Woman“ през 2009 г. – първото пълнометражно солово приключение от супергероинята от години. И за протокола искаме да отбележим, че Кери също би направила сполучлива игрална роля.

MaggieQSmileSDCCJuly10

Маги Кю

Нейната колежка от „Mission: Impossible III“ – Маги Кю – пък озвучава Жената Чудо в сериала на Cartoon Network „Justice League“, който се фокусира върху по-младите герои от Лигата.

AdriannePalickiCCJuly09

Ейдриан Палики 

Създателят на „Ally McBeal“ Дейвид Е. Кели заснема пилотен епизод на ТВ проект с Жената Чудо за NBC, но в крайна сметка телевизията решава да не го вземе. Пилотката обаче се появява в интернет и феновете остават малко озадачени от това колко фабулата се отклонява от истинската история на героинята. Повечето от тях обаче се съгласяват, че Ейдриан Палики има дарба за ролята. Палики по-късно ще се присъедини към отбора на Marvel с ролята си в „Agents of S.H.I.E.L.D.“.

Michelle Monaghan (42734734175) (cropped)

Мишел Монахан

Мишел Монахан, още една актриса от „Mission: Impossible III“, е и още една от онези актриси, които дават гласа си на ролята в анимация и се справи много добре. Тя звучи някак толкова силна и готова за битка, колкото феновете биха искали и очаквали. Мишел е също така и от онези актриси, които лесно можем да си представим да размахват ласото в игрален филм.

Cobie Smulders & Neil Patrick Harris (9448384172)

Коби Смълдърс и Нийл Патрик Харис

И стигаме до версията на Wonder Woman от филма „Lego“. Тя е озвучена от Коби Смълдърс, която е онази Коби Смълдърс, да… Кастингът й също не е произволен. Първоначално за известно време продуцентът Джос Уедън обмисля да направи игрален екшън филм за Жената Чудо като иска Смълдърс да бъде в главната роля. Тази й роля във филма „Lego“ е малък начин Джос да реализира идеята си. Междувременно Смулдърс обаче също се присъединява към филмовата вселена на Marvel с ролята на командир Мария Хил в поредицата филми „Avengers“.

Вероятно сте забелязали, че много от тези изпълнения на Wonder Woman са в анимационни филми. Така е. Докато продължението на „Man of Steel“ не излиза по кината, минават близо 36 години, преди Жената Чудо отново да се появи на екран в игрален филм. Лентата също така бележи и първия път, когато героинята се появи в официален филм по кината – макар и само с поддържаща роля.

Lynda Carter2 (cropped2)

Линда Картър 

Филмът с Линда Картър все пак остава иконична класика за персонажа. Надяваме се обаче, че днес научихте нещо интересно по приятен начин за екранната история на Жената чудо.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени

Най-далечното убийство със снайпер

В цялата история на съвременната война, рекордът за най-дълго потвърдено убийство със снайпер бавно се увеличава все повече и повече с напредването на новите технологии. Към момента на писането на текста, носителят на този рекорд е британският снайперист Крейг Харисън, който дори чупи предишния рекорд два пъти в един ден, когато успява да порази две вражески цели с два последователни изстрела от невероятното разстояние от 2474 метра. Това са 20,6 футболни игрища. Изстрелите са от толкова далечно разстояние, че на куршума са му нужни около три секунди, за да достигне целта.

Крейг Харисън, CC BY 4.0

Ефрейтор на коня Крейг Харисън прави своя рекорден изстрел през ноември 2009 г., докато се намира в провинция Хелманд в южен Афганистан. Харисън разбра, че е поставил нов рекорд едва след като се връща вкъщи през 2010 г. Разстоянието, от което той стреля, което беше измерено и потвърдено чрез GPS, изумява до такава степен началниците му в Министерството на отбраната, че те публикуват подробностите за изстрела му почти веднага след като се прибра във Великобритания и дори му дават разрешение да прави интервюта по тази тема из всички световните медии.

Сега ще поговорим и за обстоятелствата около рекордния изстрел. На Харисън се налага да прикрива с огън командира си и членове на афганистанската национална армия, които в този момент са под засада от двама въстаници. Според Харисън бунтовниците са въоръжени с картечница ПКМ, с която са приковали войниците по такъв начин, че той има много малко време да прецени ситуацията и впоследствие да стреля, за да спре атаката им.

С помощта на своя спотър, Клиф О’Фаръл (който между другото не е никак обучен за позицията на спотър), и 9 пробни изстрела, за да добие по-ясна представа за точното разстояние, Харисън се прицелва и натисна спусъка за десети път, изстрелвайки куршум .338 Lapua Magnum, който улучва картечаря в корема и го убива. Другият бунтовник, които дори не чува, когато изстрелът се произвежда, се пресяга да поеме контрол над вече свободната картечница. Той обаче е ударени от втори куршум, изстрелян от Харисън. След като убива и двамата бунтовници, Харисън дръпна спусъка един последен път, за да счупи самата картечница.

L115A3 sniper rifle

Далекобоен снайпер модел L115A3

И така Харисън не само счупи предишния рекорд от 2,42 километра (поставен през 2002 г. отново в Афганистан), постигнат от канадеца Роб Фурлонг, който ползва снайпер McMillan-Tac 50, но и го прави на практика 3 пъти подред, без да пропусне – по двамата бунтовници и накрая по техния картечница.

Tac50white1

McMillan-Tac 50

И ако това не е достатъчно впечатляващо – оказва се, че тези изстрели са около 914 метра извън бойния обхват на пушката на снайпериста. Харисън коментира ситуацията със скромното и сравнително лаконично: „Условията бяха перфектни, нямаше вятър, времето беше меко, видимост беше ясна“.

Интересното е, че въпреки интервютата, които дава по тази тема, всъщност не трябва да знаем истинското име на Харисън. В официалните правила на Министерството на отбраната се посочват, че самоличността на снайперистите (независимо колко интервюта дават и колко стават известни), никога не трябва да се разкрива публично, тъй като те бързо могат да станат основни на хора, решили да отмъстят. Харисън, разбира се, е добре запознат с това правило и се съглася да говори с медиите само при условието, че самоличността му няма да бъде разкрита и че ще му дадат псевдоним. Въпреки това, по причини, които не са особено ясни, МО никога не прилага това ограничение върху нито един от медиите, с които Харисън говори, и съответно всички пускат материалите си, в които Крейг Харисън е назован с истинското му име, като някои от тях дори пишат къде живее…

Полицията бързо предупреждава снайпериста и семейството му, че са изложени на опасност след като историята излиза. За да защити жена си, дъщеря си и себе си, на Харисън, не му останал друг избор, освен да се премести. Това от своя страна, разбира се, изисква съпругата му да напусне работата си, а дъщеря му да напусне училище в средата на годината. 

Съвсем разбираемо, Харисън доста се разстройва от това, че името му е по новините и по вестниците, при условие изрично му е казано, че няма да стане така. Затова той си търси правата и иска от Министерството на отбраната компенсация за това, че по тяхна грешка мерниците на лошите в момента са насочени към семейството му и за покриване на разходите по преместването. По-късно той получи награда от 100 000 паунда (около 156 000 долара) за бедите си.

 
 
Коментарите са изключени