Великите Авантюристи: Афонсо Албукерке – Бащата на Португалската империя
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял ват, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват човешките общества. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни показва не само коренът на човешката същност, но и ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда.
По времето, в което османските войски щурмуват за последно стените на Константинопол, а англичани и французи приключват Стогодишната война, в Алхандра, Португалия проплаква едно момче. То е втори син на местен аристократ и висш държавен служител, произхождащ от кралската династия Авиш, макар и по линия на един незаконороден пра дядо. Бащата – Гончало де Албукерке държи висока позиция в кралския двор на Афонсу V, а майката – доня Леонор де Менезес произхожда от стар род на графове. Момчето не случайно е наречено Афонсу, вероятно по името на краля, чието благоразположение баща му се стреми да поддържа.
Снимка: By Неизвестен – http://commons.wikimedia.org/wiki/File:Afonso_de_Albuquerque7.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1174279
Малкият Афонсу заминава за столицата Лисабон и започва да се обучава в кралския двор, където се сприятелява със своя връстник и бъдещ крал – Жоао II. Двамата младежи съчетават обучението по математика, латински и хуманитарните науки с уроци по фехтовка, езда и изучаване на военното изкуство. Едва навършил осемнадесет години, Афонсу Албукерке заминава на поход в Африка, редом до своя съименник – краля. През 1471 г., кралските войски обсаждат мароканската крепост Танжер и я превземат. Няколко месеца по-късно е превзет и Арзила. Времето на Реконкистата срещу мюсюлманите в Иберия е приключило. Дошло е времето християните да пренесат войната на вражеска територия.
През следващите десет години, Афонсу се сражава под знамената първо на стария крал, а след това и на своя приятел Жоао II. След Танжер следват нови кампании в Мароко и Алжир, а след тях идва и Португало-кастилската война, в която Афонсу се бие редом до Жоао в битката при Торо. През 1481 г., Афонсу пътува с контингент португалски войници за Италия, където се сражава с османските турци по време на тяхното нашествие срещу Отранто.
През 1495 г., Афонсу води поредната си кампания в Танжер, където брат му Мартим загива в битка с берберите. На 42 години, Албукерке вече е достигнал върхът на дворцовите позиции, получавайки поста главен надзорник на кралските конюшни. На тази възраст и с тези почести, всеки нормален тогавашен аристократ би се оттеглил да си гледа старините след бурна младост, пълна с битки, слава, плячка и приключения. Афонсу обаче не е средностатистически аристократ.
През 1503 г., Афонсу е поканен да участва в петата поред португалска експедиция в Индийския океан. До този момент, португалците успешно са картографирали бреговете на Африка, а Васку Дагама е успял да установи връзки с владетеля на град Кочи в южна Индия. Доставките на подправки, ценности и редки стоки от Индийския океан вече са направили сериозно впечатление на короната и крал Мануел I налага монопол над търговията с Изтока, превръщайки колонизацията на далечните земи в частен бизнес на династията. Задачата на Албукерке и неговата експедиция е да подпомогнат владетеля на Кочи срещу друг местен първенец – заморинът на град Каликут, който е противник на португалците и търси военна подкрепа от техните търговски опоненти в Средиземноморието – Венеция и Османската империя. Силите на Албукерке успешно разбиват силите на заморина, а владетелят на Кочи им позволява да изградят укрепление край градското пристанище, което се превръща в постоянна военна база – форт Имануел.
Без да знае, Афонсу е поел по път, който ще му донесе вечна слава, която завинаги ще засенчи дотогавашните му постижения. Обикновено, героите в легендите коват легендата си в своята младост. Афонсу, както стана дума е необикновен. Когато името му за първи път се споменава по бреговете на Индия, той вече е на 50 години.
Преди да замине отново за Индия през 1506 г., крал Мануел дава на Афонсу задачата да планира и разпише цялостна стратегия за налагане на португалското влияние в Индийския океан. Това, което следва е концепция, съперничеща си по обхват и сложност с плановете на генералните щабове от Втората световна война. Без да разполага с модерна технология и твърде прецизни карти, Албукерке начертава програма за провеждане на прецизно насочени експедиции, чиято цял е да поставят основния търговски поток в Азия в португалски ръце. Именно това носи признанието от днешните изследователи за военният му гений. Според изследванията на съвременната историография, Албукерке спокойно може да се постави сред най-великите военни умове в историята изобщо.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1538812
След като плановете са начертани идва време за действие и през 1506 г., Албукерке застава начело на нова експедиция, чиято цел е да се завземе остров Сокотра, който контролира достъпа от Индийския океан към Червено море. След свирепа битка с местните арабски кланове, островът е подчинен през 1507 г. и Албукерке продължава да изпълнява задачите, изложени в неговата стратегия. През есента на 1507 г., начело на 500 мъже и няколко кораба, Албукерке атакува пристанищата на днешен Оман и в рамките на няколко седмици завзема шестте най-големи, в това число и Ормуз – ключът към Персийският залив. В Ормуз, победоносният Албукерки се засича с делегация на персийският шах Исмаил, дошла да прибере дължимия данък. Вместо пари, Албукерке им дава няколко гюлета, стрели и куршуми и им казва да предадат на шаха, че от тук на сетне, персите ще получават само такъв дан, ако предявят претенции към пристанищния град.
На следващата година, Албукерке се сблъсква със завистта на своите съотечественици в Индия. Макар да разполага с кралска заповед, даваща му мандат на губернатор на португалските владения, дотогавашният вицекрал – дон Франциско де Алмейда отказва да сдаде поста си и урежда Албукерке да бъде поставен под домашен арест в Кочи. Едва през 1509 г., Афонсу най-сетне връща свободата си и получава позицията, дадена му от крал Мануел. На новата си позиция, Албукерке веднага се заеме да докаже своите способности.
През лятото на 1510 г., силите на Афонсу не успяват да завладеят Каликут и Гоа, след като атаките им са отбити, но през ноември, след като реорганизира флота си, Албукерке превзема Гоа и бързо превръща ключовото пристанище в столица на португалските владения (Естадо да Индия). За да затвърди контрола над града португалското присъствие в региона, Албукерке създава местен монетен двор, който започва да сече португалски монети, които бързо се превръщат в една от най-ключовите валути в Азия.
Малака 1510-а година.
Снимка: By Gaspar Correia – Lendas da Índia, first published by the Academia Real de Ciências de Lisboa in 1858-1863, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=50328659
Без да губи време, още на следващата година, Албукерке организира експедиция срещу ключовия град Малака, контролиращ пролива, свързващ Индийския океан с Тихия океан. Начело на едва 100 души, половината от които местни наемници, Афонсу атакува града, отбраняван от 20 000 гарнизон, снабден и с оръдия. Брилянтната тактика и умелата употреба да палубната артилерия водят до блестяща победа. Малака е подчинена, а с нея португалците слагат ръка и на търговията между Индия и Китай. Успоредно със завоеванието на Малака, Афонсу успява да договори изгодни спогодби с владетелите на няколко индокитайски държави, в това число и могъщият крал на Сиам (дн. Тайланд)
През следващите две години, Албукерке организира експедиции до т.нар. Острови на Подправките (дн. Източна Индонезия), където португалците се съюзяват със султана на Тернате, който им осигурява място за укрепление и пристанище. Целта е проста – не само да се контролира трафикът на скъпите подправки, но и мястото, където се произвеждат. Пак по това време, няколко дипломати са изпратени от Афонсу в Китай, където са положени основите на първите в историята дипломатически взаимоотношения между Поднебесната империя и европейските държави.
През 1513 г., Афонсу отново е на път – флотата му извършва набег в Червено море, който стряска мамелюците, след което подчинява окончателно град Каликут в южна Индия. През 1514 г., Афонсу продължава да организира управлението на португалските владения в Индийския океан и води постоянни преговори с десетки държави за сключване на търговски спогодби. Именно по това време научава, че владетеля на Ормуз е решил да отхвърли португалския сюзеренитет. Небързо се организира поход, който 62-годишният Албукерке повежда лично. Португалците превземат Ормуз повторно, ликвидират великият везир и кликата му, които се стремят към независимост и поставят местния владетел под твърд контрол, заделяйки постоянен контингент португалски войници, които да служат като лична гвардия и средство за пряк натиск.
Именно по време на тази експедиция, Албукерке е повален от единственият враг, с който не успява да се справи в живота си. Португалският войн прихваща някоя от множеството тропически болести, за които европейците все още нямали нито резистентност, нито ваксини. Умира няколко седмици по-късно на брода на своя флагман, закотвен в близост до Гоа. Тялото му е кремирано според собствената му воля и положено в местната католическа църква, издигната от португалците. В последствие е пренесено и препогребано в Лисабон.
Афонсу Албукерке без съмнение е един от най-великите завоеватели в човешката история, а отзвукът от подвизите и решенията му отеква през вековете, предначертавайки съдбата на цяла Южна Азия. От гледна точка на дълготрайни последици, делото на Албукерке е съпоставимо със завоеванията на Кортес и Писаро, които и до днес определят съдбините на Латинска Америка. Още приживе, Афонсу си спечелва прякора „Великия“, а в последствие е наричан „Цезар на Изтока“ и „Португалският Марс“
