shareit

Великите Авантюристи: Афонсо Албукерке – Бащата на Португалската империя

| от Александър Стоянов | |


Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял ват, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват човешките общества. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни показва не само коренът на човешката същност, но и ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда.

По времето, в което османските войски щурмуват за последно стените на Константинопол, а англичани и французи приключват Стогодишната война, в Алхандра, Португалия проплаква едно момче. То е втори син на местен аристократ и висш държавен служител, произхождащ от кралската династия Авиш, макар и по линия на един незаконороден пра дядо. Бащата – Гончало де Албукерке държи висока позиция в кралския двор на Афонсу V, а майката – доня Леонор де Менезес произхожда от стар род на графове. Момчето не случайно е наречено Афонсу, вероятно по името на краля, чието благоразположение баща му се стреми да поддържа.

Afonso_de_Albuquerque

Снимка: By Неизвестен – http://commons.wikimedia.org/wiki/File:Afonso_de_Albuquerque7.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1174279

Малкият Афонсу заминава за столицата Лисабон и започва да се обучава в кралския двор, където се сприятелява със своя връстник и бъдещ крал – Жоао II. Двамата младежи съчетават обучението по математика, латински и хуманитарните науки с уроци по фехтовка, езда и изучаване на военното изкуство. Едва навършил осемнадесет години, Афонсу Албукерке заминава на поход в Африка, редом до своя съименник – краля. През 1471 г., кралските войски обсаждат мароканската крепост Танжер и я превземат. Няколко месеца по-късно е превзет и Арзила. Времето на Реконкистата срещу мюсюлманите в Иберия е приключило. Дошло е времето християните да пренесат войната на вражеска територия.

pirate-ship-1719396_1920

През следващите десет години, Афонсу се сражава под знамената първо на стария крал, а след това и на своя приятел Жоао II. След Танжер следват нови кампании в Мароко и Алжир, а след тях идва и Португало-кастилската война, в която Афонсу се бие редом до Жоао в битката при Торо. През 1481 г., Афонсу пътува с контингент португалски войници за Италия, където се сражава с османските турци по време на тяхното нашествие срещу Отранто.

През 1495 г., Афонсу води поредната си кампания в Танжер, където брат му Мартим загива в битка с берберите. На 42 години, Албукерке вече е достигнал върхът на дворцовите позиции, получавайки поста главен надзорник на кралските конюшни. На тази възраст и с тези почести, всеки нормален тогавашен аристократ би се оттеглил да си гледа старините след бурна младост, пълна с битки, слава, плячка и приключения. Афонсу обаче не е средностатистически аристократ.

През 1503 г., Афонсу е поканен да участва в петата поред португалска експедиция в Индийския океан. До този момент, португалците успешно са картографирали бреговете на Африка, а Васку Дагама е успял да установи връзки с владетеля на град Кочи в южна Индия. Доставките на подправки, ценности и редки стоки от Индийския океан вече са направили сериозно впечатление на короната и крал Мануел I налага монопол над търговията с Изтока, превръщайки колонизацията на далечните земи в частен бизнес на династията. Задачата на Албукерке и неговата експедиция е да подпомогнат владетеля на Кочи срещу друг местен първенец – заморинът на град Каликут, който е противник на португалците и търси военна подкрепа от техните търговски опоненти в Средиземноморието – Венеция и Османската империя. Силите на Албукерке успешно разбиват силите на заморина, а владетелят на Кочи им позволява да изградят укрепление край градското пристанище, което се превръща в постоянна военна база – форт Имануел.

Без да знае, Афонсу е поел по път, който ще му донесе вечна слава, която завинаги ще засенчи дотогавашните му постижения. Обикновено, героите в легендите коват легендата си в своята младост. Афонсу, както стана дума е необикновен. Когато името му за първи път се споменава по бреговете на Индия, той вече е на 50 години.

Преди да замине отново за Индия през 1506 г., крал Мануел дава на Афонсу задачата да планира и разпише цялостна стратегия за налагане на португалското влияние в Индийския океан. Това, което следва е концепция, съперничеща си по обхват и сложност с плановете на генералните щабове от Втората световна война. Без да разполага с модерна технология и твърде прецизни карти, Албукерке начертава програма за провеждане на прецизно насочени експедиции, чиято цял е да поставят основния търговски поток в Азия в португалски ръце. Именно това носи признанието от днешните изследователи за военният му гений. Според изследванията на съвременната историография, Албукерке спокойно може да се постави сред най-великите военни умове в историята изобщо.

Socotra_satview

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1538812

След като плановете са начертани идва време за действие и през 1506 г., Албукерке застава начело на нова експедиция, чиято цел е да се завземе остров Сокотра, който контролира достъпа от Индийския океан към Червено море. След свирепа битка с местните арабски кланове, островът е подчинен през 1507 г. и Албукерке продължава да изпълнява задачите, изложени в неговата стратегия. През есента на 1507 г., начело на 500 мъже и няколко кораба, Албукерке атакува пристанищата на днешен Оман и в рамките на няколко седмици завзема шестте най-големи, в това число и Ормуз – ключът към Персийският залив. В Ормуз, победоносният Албукерки се засича с делегация на персийският шах Исмаил, дошла да прибере дължимия данък. Вместо пари, Албукерке им дава няколко гюлета, стрели и куршуми и им казва да предадат на шаха, че от тук на сетне, персите ще получават само такъв дан, ако предявят претенции към пристанищния град.

На следващата година, Албукерке се сблъсква със завистта на своите съотечественици в Индия. Макар да разполага с кралска заповед, даваща му мандат на губернатор на португалските владения, дотогавашният вицекрал – дон Франциско де Алмейда отказва да сдаде поста си и урежда Албукерке да бъде поставен под домашен арест в Кочи. Едва през 1509 г., Афонсу най-сетне връща свободата си и получава позицията, дадена му от крал Мануел. На новата си позиция, Албукерке веднага се заеме да докаже своите способности.

През лятото на 1510 г., силите на Афонсу не успяват да завладеят Каликут и Гоа, след като атаките им са отбити, но през ноември, след като реорганизира флота си, Албукерке превзема Гоа и бързо превръща ключовото пристанище в столица на португалските владения (Естадо да Индия). За да затвърди контрола над града португалското присъствие в региона, Албукерке създава местен монетен двор, който започва да сече португалски монети, които бързо се превръщат в една от най-ключовите валути в Азия.

Malacca_in_1511

Малака 1510-а година.

Снимка: By Gaspar Correia – Lendas da Índia, first published by the Academia Real de Ciências de Lisboa in 1858-1863, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=50328659

Без да губи време, още на следващата година, Албукерке организира експедиция срещу ключовия град Малака, контролиращ пролива, свързващ Индийския океан с Тихия океан. Начело на едва 100 души, половината от които местни наемници, Афонсу атакува града, отбраняван от 20 000 гарнизон, снабден и с оръдия. Брилянтната тактика и умелата употреба да палубната артилерия водят до блестяща победа. Малака е подчинена, а с нея португалците слагат ръка и на търговията между Индия и Китай. Успоредно със завоеванието на Малака, Афонсу успява да договори изгодни спогодби с владетелите на няколко индокитайски държави, в това число и могъщият крал на Сиам (дн. Тайланд)

През следващите две години, Албукерке организира експедиции до т.нар. Острови на Подправките (дн. Източна Индонезия), където португалците се съюзяват със султана на Тернате, който им осигурява място за укрепление и пристанище. Целта е проста – не само да се контролира трафикът на скъпите подправки, но и мястото, където се произвеждат. Пак по това време, няколко дипломати са изпратени от Афонсу в Китай, където са положени основите на първите в историята дипломатически взаимоотношения между Поднебесната империя и европейските държави.

През 1513 г., Афонсу отново е на път – флотата му извършва набег в Червено море, който стряска мамелюците, след което подчинява окончателно град Каликут в южна Индия. През 1514 г., Афонсу продължава да организира управлението на португалските владения в Индийския океан и води постоянни преговори с десетки държави за сключване на търговски спогодби. Именно по това време научава, че владетеля на Ормуз е решил да отхвърли португалския сюзеренитет. Небързо се организира поход, който 62-годишният Албукерке повежда лично. Португалците превземат Ормуз повторно, ликвидират великият везир и кликата му, които се стремят към независимост и поставят местния владетел под твърд контрол, заделяйки постоянен контингент португалски войници, които да служат като лична гвардия и средство за пряк натиск.

pirate-1825392_1920

Именно по време на тази експедиция, Албукерке е повален от единственият враг, с който не успява да се справи в живота си. Португалският войн прихваща някоя от множеството тропически болести, за които европейците все още нямали нито резистентност, нито ваксини. Умира няколко седмици по-късно на брода на своя флагман, закотвен в близост до Гоа. Тялото му е кремирано според собствената му воля и положено в местната католическа църква, издигната от португалците. В последствие е пренесено и препогребано в Лисабон.

Афонсу Албукерке без съмнение е един от най-великите завоеватели в човешката история, а отзвукът от подвизите и решенията му отеква през вековете, предначертавайки съдбата на цяла Южна Азия. От гледна точка на дълготрайни последици, делото на Албукерке е съпоставимо със завоеванията на Кортес и Писаро, които и до днес определят съдбините на Латинска Америка. Още приживе, Афонсу си спечелва прякора „Великия“, а в последствие е наричан „Цезар на Изтока“ и „Португалският Марс“

 
 
Коментарите са изключени

Шай Шахар – най-успешният мъжки жиголо

| от |

Проституцията изобщо не трябва да се смята за професия, ограничаваща се само до пола. Оказва се, че мъжките компаньони са достатъчно търсени и желани. Със сигурност нямат точно този успех, както жените, но пък историята познава някои от успешните господа. Историята на Шай Шахар е една от най-увлекателните в модерното общество. Някогошно предсказание от местен гадател гласяло „Не бързай да се оплакваш от съдбата, защото не знаеш какво смята да ти донесе тя“. Очевидно става въпрос за предлагането на плътски услуги. Това пак е някаква съдба, а самият Шай признава, че е един от първите мъже, настанили се на червените фенери.

Преди да стане жиголо, човекът се опитал да бъде част от американската армия, след това дезертира в Израел през 1980-а година. Там съдбата го среща с жена и дъщеря. Военната служба е задължителна в Израел и Шай дава своя дан, а след това решава да замине за Холандия. Осъзнавайки, че червените фенери имат само жени и никакви мъже, той побързал да промени правилата на играта и задал съвсем нова идея – мъжко жиголо.

Срещу скромната сума от 1000 долара, той предлагал услугите си на жени. Прекарва 10 години в този бизнес и заявява, че тайната на неговите познания била открита в секс списанията. Наученото било практикувано върху приятелки, а на 35-годишна възраст се превърнало като бизнес призвания. Освен това използвал най-древният подход за опознаването на своята партньорка.

Питал кой е любимият цвят на неговата клиентка, кое е любимото животно и по този начин можел да допуска какво очаква да получи избраницата. Шай твърди и до днес, че е успял да спести пари от забавлението си. Жиголото признава, че е хетеросексуален и съответно в кариерата си е задоволил повече от 500 жени и двойки. Сега вече е пенсиониран и се занимава с друга форма на изкуството – музиката и свири със своята джаз група по различни заведения в Амстердам.

Мотивът на дамите също бил интересен, те не търсели връзка, не искали да развалят нищо със своите партньори, но искали да усетят тръпката от това удоволствие. 5-годишният стаж на тази професия успял да изврати достатъчно жиголото и той признава, че на този етап вече вижда жените като потенциални клиентки и източник на пари, отколкото като индивидуални личности.

 
 
Коментарите са изключени

Чарли Чаплин и явлението „Великият диктатор“

| от |

Представете си, че сте част от голямо бедно семейство в Лондон. Бащината милувка никога не е била позната, а до 9-годишна възраст, вече имате натрупан трудов стаж. Не стига това, но съдбата е достатъчно жестока и ви лишава от майка още на 14-годишна възраст. Никога не завършвате училище и единственият начин за изкарване на пари е чрез музика, танци и комедия. Ако всичко това е познато, най-вероятно сте чели историята на Чарли Чаплин. Тежкото начало на актьора все пак не остава толкова мрачно. Още през 1914-а година е поканен да бъде част от актьорите в KeyStone Studios.

Screenshot_4

В началото на миналия век, Чаплин се превръща в институция на киното. Негови филми са „Хлапето“ от 1921-а година, „Жената от Париж“ от 1923-а година и „Светлините на града“ от 1931-а година. Всички тези ленти са част от нямото кино. Тогава все още съществуваха филми, в които липсва всякакъв диалог и всичко трябва да бъде достатъчно добре изиграно, за да може публиката бързо да разбира какво наистина се случва. Чарли не е просто главната роля в киното, той е режисьор, сценарист, редактор и композитор. Мултифункционалността му е повече от гаранция за успешна продукция. Постигнал всичко, при това без никакви реплики, актьорът може спокойно да се пенсионира в най-ранна възраст и никога повече да не мисли за кино и своето бъдеще. Банковата му сметка никога не е била толкова пълна, колкото в онзи момент. За човек, спечелил всичко от кино индустрията – слава, пари и световна разпознаваемост, следващото предизвикателство трябвало да бъде особено висока летва.

С наближаването на Втората Световна война и рисуването на нацистки герой в лицето на Хитлер, Чаплин бързо започва да мисли за още един „танц“, озвучен от мелодията на сатирата. Родени в една седмица, Хитлер и Чаплин имат достатъчно прилики, включително и онзи популярен мустак, който всички са виждали през годините. След като Нацистка Германия е готова с първия си филм и вълнуващото заглавие „Триумфът на волята“, Холивуд, както и много европейски актьори започват да се притесняват сериозно за бъдещето на Европа. Историята е ясна – още в древен Рим, шутът е бил натоварен с тежката задача да казва истината чрез комедията. В този случай, Чаплин решава да направи филмa „Великият Диктатор“

Screenshot_2

Чаплин, използвайки точно този инструмент, започва да пише сценария за филм, който 79 години по-късно ще оставя следа сред своите зрители. Преди това обаче трябва да знаем много добре, че преди Втората Световна война, културата в Европа е на особено високо ниво и все още е липсвала онази цензура, която да спре творчеството. Изкуството дава гласност на емоциите, а интернет все още липсва и никой не е чак толкова свободен, за да напише каквото и да било. Цензура не е липсвала в Нацистка Германия, но по неофициални данни, самият Хитлер е гледал „Великият диктатор“. Историята ни запознава с еврейски бръснар и ветеран от ПСВ, живеещ в измислената страна „Томайния“.

Негови антигонисти са анти-семитът Хенкел, Херинг, Гарбитшч и Наполони. Играта на думите подсказва истинските лица на осмиваните герои. Не трябва да забравяме, че Чаплин мрази Хитлер. Мрази го за всяко взето решение, мрази го от деня, в който решава да следва политическа кариера, но най-важното – възхищава се на актьорското майсторство на Фюрера. Не е тайна за никого, че Хитлер е практикувал ораторството, знаел е точно кога и как да повишава тон, как да натъртва думите, за да отекват в някогашните радио приемници. Впрочем, когато шпиони успяват да запишат фюрера в кабинета му, били  изненадани как наистина звучи той.След като филмът не вижда бял свят в Германия, някои успяват да вкарат пиратски копия (точно така, пиратството е било живо и през Втората Световна война) в Югославия.

Салоните много често били пълни с немски офицери, които искали да видят как малкият мустакат англичанин е успял да издразни толкова много фюрера. В началото всичко било забавно, но към средата на филма, офицерите започвали да вадят пистолетите си и да стрелят по платното. С развихрянето на зверствата из Европа, Чаплин страдал все повече. Актьорът се надявал до последно, че Хитлер няма да стане автор на този геноцид и съжалява, че изобщо е направил филма, сякаш му дава допълнителна популярност, вместо да неутрализира неговото геройство. Предупреждението се оказало истина, при това зловеща истина. Подозираме, че Чаплин много искал да подразни Хитлер и затова използвал любимата му музика, композирана от Ричард Вагнер. За финал трябва да напомним и нещо друго – споменахме, че Чаплин никога не е рискувал да говори в киното. Удобството на нямото кино е спестявало много лента, но тук нещата са съвсем различни. Актьорът говори през цялото време и завършва себе си като истински творец,  доказвайки, че дикцията изобщо не му е чужда. „Великият Диктатор“ показва на публиката, че Чаплин отдавна е искал да говори и да изразява емоциите, които носи в себе си.

Screenshot_3

Той има още една последна карта, която трябва да изиграе – да изнесе реч, напомняща за Адолф Хитлер. Вместо за чиста раса, Чарли използва сърцето си. Финалният щрих на този филм е по-горещ от  нажежено желязо. 79 години по-късно, можете да откриете достатъчно истина в думите на великия комик. Не трябва да забравяме, че това е първият филм, където зрителят е можел да чуе истинския глас на Чарли Чаплин. Известен факт е, че „Великият диктатор“ може да се гледа в Испания едва след смъртта на г-л Франко, преди това се смята за забранен филм. Речта е смятана за комунистическа пропаганда, някои хора се отричат от Чаплин, друго го канят да я декламира на различни мероприятия и в различни организации. За нас остава само да разберем дали наистина тези думи все още са адекватни за света, в който живеем? 

 
 
Коментарите са изключени

Първата документирана еротика идва от 13-и век

| от |

Средновековието е от онези периоди на човешката история, където рицарите се борят за сърцето на принцеси, водят походи, организират се турнири и като цяло се прилагат още много други силови дисциплини. Някъде там се появяват и така наречените бартове, поети и други интелектуалци, водещи битка не с меч, а с перо. Имайки предвид, че средностатистическият рицар е с много нисък коефициент на интелигентност, не трябва да го разглеждате като нищо повече от едър човек, готов да убива в името на повече земя и власт. Последното, което бихте могли да очаквате от рицар е създаването на текст с някаква стойност.

Тази работа е била аутсорсфана на всеки, който има достатъчно разум и възможност да пише. А да не говорим, че архивите за сексуална култура са доста слаби и не толкова впечатляващи. Въпреки това ги има. Смитсонкият институт разглежда една сатирична работа, озаглавена „Трънът на розата“ или „Der Rosendorn“. Според анализ на въпросния текст, най-вероятно е бил писан някъде през 13-и век. Тема на този научен труд е „Дали мъжът харесва повече жената като цяло или фокусът пада само върху нейната вулва“. Фрагментът от този текст, очевидно не е цял или завършен, е открит в манастира Мелк, Австралия.

Текстът е бил прибран между страниците на друга книга. Други две копия са открити в Дрезден и Карлсруе. Очевидно немското население се е вълнувало много по-рано от сексуалната революция, отколкото подозираме. Поемата започва с дебат между мъж и девственица, а основният въпрос е дали вулвата е по-важна от естествената женска красота. Кое наистина харесва мъжът повече? Дебатът между лирическите герои се опитва да разграничи половия орган от външната красота на жената.

monarch-4008633_1920

Търсят се положителните качества и двата случая, но на финала, както може би подозирате, мъжът е този, който смята, че жената е красива и не може да бъде отделена от своята вулва. Авторът е смятал, че през 13-и век, жената не може да бъде разглеждана като сексуален обект и нейната красота е цялостна и завършена, без значение от половите органи. Според Кристин Гласнър от Академията на науките и института по Средновековни изследвания, човек не може да бъде разделян от своята сексуалност и това се доказва точно с тези редове. За съжаление, целият текст не е цял, открити са само 60 реда.

С откриването на този литературен труд, учените напомнят, че последният документиран такъв е от 1748-а година във френската история „Le Chevalier Qui Faisot Parler Les Cons Et Les Culs“. Няма да използваме точния превод, а само ще намекнем, че става въпрос за рицар, който накарал вулвите и седалищните части да говорят. Литературният трън в този случай изпреварва всички и доказва, че сексът е бил тема много по-рано. Единственият проблем е, че няма достатъчно запазени архиви.

 
 
Коментарите са изключени

Кой е най-големият терористичен акт в американската история преди 11 септември

| от |

На 18-и ноември 1978-а година, повече от 900 души са готови по заповед да изпият течност наситена с цианид. Всичко това идва по заповед на преподобния Джим Джоунс, лидер на един от първите големи култове, основател на собствен град наречен Джонсвил и феномен за американската история.

Преди 11 септември, това е едно от най-големите кланета в американската история. Повече от 900 души умират, сред тях има много деца. Историците по-късно биха нарекли всичко това „Краят на един радикализъм, продължил твърде много време“.
Явление като Джим Джоунс е доказателство за две неща:
1. В САЩ има твърде много и доста лесни за манипулиране хора.
2. Сектите са сериозен инструмент за контрол в САЩ.

Как е възможно едно момче от беден произход, без особено образование и прохождащо в религията, да започне да проповядва и освен това да говори в онези времена за равенство между расите, половете и още много други? Някои критици смятат, че в примката на „преподобния“ попадали и хора с достатъчно знания и желание да помогнат на останалите, тласкани от божията воля. През 1965-а година, Джоунс започва да обикаля страната, в Калифорния се представя за духовния наследник на Христос и Буда. Неговата огромна мечта била обвързана с равенството и братството между всички. През 70-те години на миналия век, преподобния вече облъчвал хора в Сан Франциско.

Rev._Jim_Jones,_1977

Снимка: By Nancy Wong – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=66016050

 

Основаването на така наречения „Храм на хората“ започнал да печели вниманието. Има само един особен проблем, повечето миряни трябвало да се откажат от личното си богатство, да работят с часове безплатно, при това в името на църквата и да откажат всякакъв контакт със семействата си. Джоунс имал още една налудничава идея, той карал неговите последователи на по-високи постове в църквата да подпишат фалшиви показания, че са малтретирали деца. При опит за бягство или напускане, те трябва да са готови за тази атака от страна на църквата.

Както много други, Джоунс се притеснявал от възможността да стане жертва на ядрена катастрофа. Страхът, че църквата може да пострада, мотивира преподобния да издирва безопасно място, където да изгради своята империя. Фалшивият месия вече разполага с достатъчно финанси и много скоро избира страната Гаяна – бивша британска колония. И така всички се местят в джунглата. Тропическият климат бързо изморявал миряните, но това изобщо не пречило да се мотивират от речите на своя духовен лидер, ако това не помагало, винаги можели да се респектират от „Червената бригада“ – тежко въоръжени господа. Страната – домакин изобщо не се вълнувала от новия култ, пристигащ на тяхната земя. Някой е платил за земята, облагородява я и по всички личи, че колонията се разраства. Когато управлението получава приходи от подобни гости, няма никакво желание да се меси или да коментира резките промени.

Семействата на колонизаторите, останали в САЩ, се притеснявали. Понякога получавали писма, друг път изобщо, написаното нямало никакъв смисъл и много хора се обръщали към американските власти за помощ. Когато едно американско семейство в САЩ успява да спечели дело за попечителство на дете, отгледано в Джонстаун, нещата вече излизали от контрол. Лудостта, че някой ще отнеме детето на града, мотивирало всички да хванат оръжието и да се превърнат в една малка партизанска армия. Джоунс пътува често до САЩ, където кара нови и нови привърженици да продават своята земя и с парите да се преместят в Джоунстаун – последното райско място на земята.

Jonestown_Houses

Снимка: By Fielding McGehee and Rebecca Moore – http://jonestown.sdsu.edu/AboutJonestown/Gallery/G3/pages/JT-1979-08.htmPhoto Courtesy of „The Jonestown report“., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3753826

Някъде там и по това време се появява идеята, че жителите трябва да практикуват така наречените „бели нощи“ – тренировка за масово самоубийство. Друга интересна подробност е фактът, че самият Джоунс забранява сексуални отношения между жителите, които не са сключили брак, но той самият често практикувал полови отношения и с двата пола. Няма доказателства за педофилия, но Джоунс е бил арестуван поне веднъж за мастурбация в тоалетната на кино в Лос Анджелис.

Положението ескалирало до такава степен, че калифорнийският конгресмен Лео Раян решил да вземе делегация от журналисти и с нея да се разходи до тази интересна мисия. Първо искал да запознае света с този феномен и второ, лично дал обещание пред семействата, чийто роднини живеят в тази малка колония, да разбере в какво здраве са и какво правят наистина там.
Делегацията прекарва 17-и ноември доста спокойно, докато някой не се опитва да намушка с нож конгресмена. Тръгвайки обратно към летището, Раян взима и група от местните, които искат да напуснат иначе толкова прекрасното място.

1973_Congressional_Pictorial_Leo_Ryan

Снимка: By United States Congress – Congressional Pictorial Directory, Ninety-Third Congress, January 1973, Page 18., United States Government Printing Office, Washington: 1973, Stock Number 5270-01658, Compiled Under the Direction of the Joint Committee on Printing., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1598043

Преподобният Джоунс заявява, че всеки е свободен да си тръгне, когато пожелае, следователно някои наистина са готови да бягат. Изпращачите решават проблема много бързо, на летището вадят оръжие и застрелват цялата делегация. Част от същата успява да избягат и да се скрие в гората, докато не ги откриват властите, но самият конгресмен умира от раните си.
Жителите на Джоунстаун пък вече започват да изпълняват мисията „бяла нощ“. Проповедник напомня на всички, че е време да умират, защото наистина няма смисъл, след като не могат да живеят в спокойствие и мир, могат поне да умрат в мир.

И така под строй и с аудио запис от близо 42 минути се записва дебатът между Джоунс и неговите миряни. Спорът е тежък, някои са готови да си тръгнат, други искат да пощадят децата, но Джим не е съгласен, той иска да остави силно съобщение за всички и да накаже САЩ за това, че не са му позволили да управлява малката си империя както пожелае. Първи били децата, а след това започнали и възрастните да приемат отрова.

Screenshot_1

Снимка: YouTube/ScreenShot

Близо 300 деца са записани как плачат, агонизирайки от прекомерното количество цианид. Никой не е успял да направи отровата по-бърза и безболезнена, затова е била смесена с други различни сокове, за да може поне да бъде по-лесна за приемане или с някакъв по-приятен вкус. Действието на цианидите е обвързано с блокирането на клетъчното дишане. Кой би подозирал, че години след Първата Световна война, този химикал ще се използва отново, при това върху мирно население.

Screenshot_3

Снимка: YouTube/ScreenShot

На следващата сутрин, гаянски войници влизат в града. Картината е смразяваща. Повече от 900 души са на земята. Убийствена тишина и купища спринцовки и чаши пълни с отрова. Една възрастна жена, която спяла през цялото време, се събудила, за да открие всички свои приятели – мъртви. Самият проповедник е открит с огнестрелна рана в главата – той решил да не използва отрова. За финал можете да чуете и 40-минутния запис на хора, опитващи се да намерят по-добър изход от създалата се ситуация. Аудио касетата е открита няколко дена след претърсването на цялото село.

 
 
Коментарите са изключени