shareit

Великите Авантюристи: Афонсо Албукерке – Бащата на Португалската империя

| от Александър Стоянов | |


Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял ват, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват човешките общества. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни показва не само коренът на човешката същност, но и ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда.

По времето, в което османските войски щурмуват за последно стените на Константинопол, а англичани и французи приключват Стогодишната война, в Алхандра, Португалия проплаква едно момче. То е втори син на местен аристократ и висш държавен служител, произхождащ от кралската династия Авиш, макар и по линия на един незаконороден пра дядо. Бащата – Гончало де Албукерке държи висока позиция в кралския двор на Афонсу V, а майката – доня Леонор де Менезес произхожда от стар род на графове. Момчето не случайно е наречено Афонсу, вероятно по името на краля, чието благоразположение баща му се стреми да поддържа.

Afonso_de_Albuquerque

Снимка: By Неизвестен – http://commons.wikimedia.org/wiki/File:Afonso_de_Albuquerque7.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1174279

Малкият Афонсу заминава за столицата Лисабон и започва да се обучава в кралския двор, където се сприятелява със своя връстник и бъдещ крал – Жоао II. Двамата младежи съчетават обучението по математика, латински и хуманитарните науки с уроци по фехтовка, езда и изучаване на военното изкуство. Едва навършил осемнадесет години, Афонсу Албукерке заминава на поход в Африка, редом до своя съименник – краля. През 1471 г., кралските войски обсаждат мароканската крепост Танжер и я превземат. Няколко месеца по-късно е превзет и Арзила. Времето на Реконкистата срещу мюсюлманите в Иберия е приключило. Дошло е времето християните да пренесат войната на вражеска територия.

pirate-ship-1719396_1920

През следващите десет години, Афонсу се сражава под знамената първо на стария крал, а след това и на своя приятел Жоао II. След Танжер следват нови кампании в Мароко и Алжир, а след тях идва и Португало-кастилската война, в която Афонсу се бие редом до Жоао в битката при Торо. През 1481 г., Афонсу пътува с контингент португалски войници за Италия, където се сражава с османските турци по време на тяхното нашествие срещу Отранто.

През 1495 г., Афонсу води поредната си кампания в Танжер, където брат му Мартим загива в битка с берберите. На 42 години, Албукерке вече е достигнал върхът на дворцовите позиции, получавайки поста главен надзорник на кралските конюшни. На тази възраст и с тези почести, всеки нормален тогавашен аристократ би се оттеглил да си гледа старините след бурна младост, пълна с битки, слава, плячка и приключения. Афонсу обаче не е средностатистически аристократ.

През 1503 г., Афонсу е поканен да участва в петата поред португалска експедиция в Индийския океан. До този момент, португалците успешно са картографирали бреговете на Африка, а Васку Дагама е успял да установи връзки с владетеля на град Кочи в южна Индия. Доставките на подправки, ценности и редки стоки от Индийския океан вече са направили сериозно впечатление на короната и крал Мануел I налага монопол над търговията с Изтока, превръщайки колонизацията на далечните земи в частен бизнес на династията. Задачата на Албукерке и неговата експедиция е да подпомогнат владетеля на Кочи срещу друг местен първенец – заморинът на град Каликут, който е противник на португалците и търси военна подкрепа от техните търговски опоненти в Средиземноморието – Венеция и Османската империя. Силите на Албукерке успешно разбиват силите на заморина, а владетелят на Кочи им позволява да изградят укрепление край градското пристанище, което се превръща в постоянна военна база – форт Имануел.

Без да знае, Афонсу е поел по път, който ще му донесе вечна слава, която завинаги ще засенчи дотогавашните му постижения. Обикновено, героите в легендите коват легендата си в своята младост. Афонсу, както стана дума е необикновен. Когато името му за първи път се споменава по бреговете на Индия, той вече е на 50 години.

Преди да замине отново за Индия през 1506 г., крал Мануел дава на Афонсу задачата да планира и разпише цялостна стратегия за налагане на португалското влияние в Индийския океан. Това, което следва е концепция, съперничеща си по обхват и сложност с плановете на генералните щабове от Втората световна война. Без да разполага с модерна технология и твърде прецизни карти, Албукерке начертава програма за провеждане на прецизно насочени експедиции, чиято цял е да поставят основния търговски поток в Азия в португалски ръце. Именно това носи признанието от днешните изследователи за военният му гений. Според изследванията на съвременната историография, Албукерке спокойно може да се постави сред най-великите военни умове в историята изобщо.

Socotra_satview

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1538812

След като плановете са начертани идва време за действие и през 1506 г., Албукерке застава начело на нова експедиция, чиято цел е да се завземе остров Сокотра, който контролира достъпа от Индийския океан към Червено море. След свирепа битка с местните арабски кланове, островът е подчинен през 1507 г. и Албукерке продължава да изпълнява задачите, изложени в неговата стратегия. През есента на 1507 г., начело на 500 мъже и няколко кораба, Албукерке атакува пристанищата на днешен Оман и в рамките на няколко седмици завзема шестте най-големи, в това число и Ормуз – ключът към Персийският залив. В Ормуз, победоносният Албукерки се засича с делегация на персийският шах Исмаил, дошла да прибере дължимия данък. Вместо пари, Албукерке им дава няколко гюлета, стрели и куршуми и им казва да предадат на шаха, че от тук на сетне, персите ще получават само такъв дан, ако предявят претенции към пристанищния град.

На следващата година, Албукерке се сблъсква със завистта на своите съотечественици в Индия. Макар да разполага с кралска заповед, даваща му мандат на губернатор на португалските владения, дотогавашният вицекрал – дон Франциско де Алмейда отказва да сдаде поста си и урежда Албукерке да бъде поставен под домашен арест в Кочи. Едва през 1509 г., Афонсу най-сетне връща свободата си и получава позицията, дадена му от крал Мануел. На новата си позиция, Албукерке веднага се заеме да докаже своите способности.

През лятото на 1510 г., силите на Афонсу не успяват да завладеят Каликут и Гоа, след като атаките им са отбити, но през ноември, след като реорганизира флота си, Албукерке превзема Гоа и бързо превръща ключовото пристанище в столица на португалските владения (Естадо да Индия). За да затвърди контрола над града португалското присъствие в региона, Албукерке създава местен монетен двор, който започва да сече португалски монети, които бързо се превръщат в една от най-ключовите валути в Азия.

Malacca_in_1511

Малака 1510-а година.

Снимка: By Gaspar Correia – Lendas da Índia, first published by the Academia Real de Ciências de Lisboa in 1858-1863, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=50328659

Без да губи време, още на следващата година, Албукерке организира експедиция срещу ключовия град Малака, контролиращ пролива, свързващ Индийския океан с Тихия океан. Начело на едва 100 души, половината от които местни наемници, Афонсу атакува града, отбраняван от 20 000 гарнизон, снабден и с оръдия. Брилянтната тактика и умелата употреба да палубната артилерия водят до блестяща победа. Малака е подчинена, а с нея португалците слагат ръка и на търговията между Индия и Китай. Успоредно със завоеванието на Малака, Афонсу успява да договори изгодни спогодби с владетелите на няколко индокитайски държави, в това число и могъщият крал на Сиам (дн. Тайланд)

През следващите две години, Албукерке организира експедиции до т.нар. Острови на Подправките (дн. Източна Индонезия), където португалците се съюзяват със султана на Тернате, който им осигурява място за укрепление и пристанище. Целта е проста – не само да се контролира трафикът на скъпите подправки, но и мястото, където се произвеждат. Пак по това време, няколко дипломати са изпратени от Афонсу в Китай, където са положени основите на първите в историята дипломатически взаимоотношения между Поднебесната империя и европейските държави.

През 1513 г., Афонсу отново е на път – флотата му извършва набег в Червено море, който стряска мамелюците, след което подчинява окончателно град Каликут в южна Индия. През 1514 г., Афонсу продължава да организира управлението на португалските владения в Индийския океан и води постоянни преговори с десетки държави за сключване на търговски спогодби. Именно по това време научава, че владетеля на Ормуз е решил да отхвърли португалския сюзеренитет. Небързо се организира поход, който 62-годишният Албукерке повежда лично. Португалците превземат Ормуз повторно, ликвидират великият везир и кликата му, които се стремят към независимост и поставят местния владетел под твърд контрол, заделяйки постоянен контингент португалски войници, които да служат като лична гвардия и средство за пряк натиск.

pirate-1825392_1920

Именно по време на тази експедиция, Албукерке е повален от единственият враг, с който не успява да се справи в живота си. Португалският войн прихваща някоя от множеството тропически болести, за които европейците все още нямали нито резистентност, нито ваксини. Умира няколко седмици по-късно на брода на своя флагман, закотвен в близост до Гоа. Тялото му е кремирано според собствената му воля и положено в местната католическа църква, издигната от португалците. В последствие е пренесено и препогребано в Лисабон.

Афонсу Албукерке без съмнение е един от най-великите завоеватели в човешката история, а отзвукът от подвизите и решенията му отеква през вековете, предначертавайки съдбата на цяла Южна Азия. От гледна точка на дълготрайни последици, делото на Албукерке е съпоставимо със завоеванията на Кортес и Писаро, които и до днес определят съдбините на Латинска Америка. Още приживе, Афонсу си спечелва прякора „Великия“, а в последствие е наричан „Цезар на Изтока“ и „Португалският Марс“

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Партений Зографски – странстващия духовник

| от |

Ако се движите по кръговото кръстовище на площад Руски паметник и продължите по булевард „Ген. Скобелев“ ще минете няколко пресечки на улици „Владайска“, „Дамян Груев“ и „Добруджански край“. Достигайки на по-голямото кръстовище до парк „Възраждане“ ще забележите, че булевардът се пресича от улица „Партений Нишавски“. Името може да ви се стори странно, но пък е достатъчно колоритно, за да се запомни. Освен това улицата е достатъчно дълга и обхваща почти цялата страна на парка. Кой обаче е Партений Нишавски и защо на негово име е кръстена една зелена улица, по която минават столичани всеки уикенд, за да намерят малко почивка сред зелените поляни на парка?

Неговата история започва преди повече от два века. Той е роден през 1818 година в Галичник, Македония. Преди да стане духовник и да получи това име, Партений е бил познат като Павел (Хаджи) Василков Тризловски. Животът му е отдаден изцяло на църквата и още в най-ранна възраст прекрачва вратите на манастира „Свети Йоан Бигорски“, а след това продължава обучението си в Охрид при Димитър Миладинов. Отдаден на Бог, той успява да влезе и в Атинската семинария, а за това начинание помага и архимандрит Анатолий Зографски. През 1842 година вече е монах в Зографския манастир в Света Гора с името Партений.

Година след година, Партений изучава религията и прекрачва прага на Духовната семинария в Одеса, после постъпва в Киприянски манастир в Молдова. 4 години след приемането на името си завършва и Киевската духовна семинария, а след още 4 години е успял да завърши и Московската духовна академия. Първата му служба е като духовен проповедник и изповедник в църквата на руското посолтво в Цариград. Самият той не планува да остане дълго там и с разрешение на руския посланик ще се отправи към Света гора, където през 1851 година открива богословско училище в Зографския манастир.

Плановете за същия са да се превърне в семинария. За съжаление гръцките духовни власти не са съгласни и само една година по-късно училището затваря врати. Партений не се обезкуражава, зад гърба си има силен спътник и знае, че делото му е свещено. На следващата година участва в създаването на Българска матица (обществено-културна организация), която по-късно е повод за създаването на Българско книжовно дружество. По това време Партений се намира на остров Халки (днешна Турция), където преподава църковославянски език. Кримската война поставя черен печат на неговото учение, защото мнозина смятат, че преподава на руски – ирония на съдбата. До 1858 г. е управител на българското училище в Цариград. Когато не се занимава с училището, служи в българската църква „Свети Стефан“ и съответно в руската църква.

През 1859 г. е ръкоположен за поленински епископ в Дойран. Пеенто в църквата ще се извършва на църковославянски. Кукушките българи са във възторг от това решение. Вместо да въдвори мир и ред, Партений има други планове за църквата. Той обикаля епархията и разширява употребата на църковославянски в богослужението. Друга инициатива е отварянето на български училища. Мнозина смятат, че новият епископ мрази гърците. Съмненията им може да бъдат подсилени, след като умират Братя Миладинови. Епископът отвръща на този тежък удар с изгарянето на всички гръцки богослужебни книги, използвайки старата библейска поговорка „Око за око, зъб за зъб.“. Този гневен акт не остава незабелязан и през 1861 г. Партений е призован от прекия си началник Неофит Византийски за сметка. След кратък разговор е поставен под домашен арест и на неговото име стоят около 22 обвинения. Благодарение на руския посланик, епископът е отново върнат в Цариград.

При опит за съд, Панарет Пловдивски – член на Светия Синод – изразява своята силна протекция и не е съгласен. Патриархът чака съставянето на нов синод, където протекторът ще бъде изключен. Отново с помощта на посланика е освободен и му е позволено да се завърне в Дойран. Там намира нов враг в лицето на турските власти. Партений заповядва на една от църквите да се постави камбана. Подкрепата на заможните българи обаче го обезкуражава. Петко Славейков е негов личен протектор, но на финала отново се връща в Цариград, където продължава да работи в полза на българското църковно дело и българските вестници. Около 6 години по-късно ще получи нов пост – митрополит в Пирот.

Там отново ще прави това, на което е способен най-добре – подпомага българското училищно дело. Впрочем точно този ход успява да спре сръбската пропаганда в Пиротско. Интересен момент от биографията на Партений Зографски е участието му в отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. Митрополит Партений обикаля южните български земи през 1870 година, ръкополагайки свещеници. В този момент гръцките владици са изгонени и няма кой да заеме тяхното място. Пловдивската гръцка митрополия не приема тези действия за много приятелски и започва отбранителен ход, използвайки османските власти.

Партений не се притеснява особено, все пак през целия си живот е бил враг на някого, следователно започва да ръкополага нощно време в малкия храм „Свети Николай“ в Пловдив, след това използва и манастира „Света Петка“ край Станимак. Изгонен е, но продължава да ръкополага в манастир „Свети Тодор“ над Перущица. За кратко време успява да ръкоположи 84 български свещеници. Със създаването на Българската екзархия през същата година остава екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 година и след това е принуде да подаде оставката си.

След още две години ще приключи своя житейски път. На 7 февруари в Цариград, когато се чества деня на Партений Лампсакски умира един от най-будните български духовници и книжовници. Погребан е в „Свети Стефан“. Духовният живот и отдадеността на църквата не са единственото му занимание. Той е сътрудник на редица български списания като „Български книжици“ и българските вестници „Съветник“, „Македония“ и „Цариградски вестник“. Автор е на книги като „Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков“, „Началное учение за децата“, „Кратка славенска граматика“, превежда житието на св. Климент Охридски от гръцки на български. Симеон Радев споделя често, че „писанията на Партений се отличват със своя изящен стил“. Прочитайки целия житейски път на този духовник, можем спокойно да направим изводите си, защо неговото име стои до парк „Възраждане“. Ако още се чудите защо е Нишавски, причината е неговия пост в Пирот. Не трябва да забравяме, че родните улици са лични, с вековна история, а зад тях стоят дела, които формират това, което сме днес.

 
 
Коментарите са изключени

Рибите се обръщат, когато умрат, по една проста причина

| от |

Причината рибите да плуват на обратно, когато умрат, има много общо с това как се поддържат с гърба нагоре, когато са живи…

Както може и да знаете, повечето риби притежават орган, известен като „плавателен мехур“. Този орган рибата може да пълни или изпразва с въздух чрез хрилете си, което пък позволява да се издигат във водата или да потъват, или да останат на приблизително същата дълбочина, до голяма степен като компенсатора на плавателност, използван от водолазите.

Air bladder in a bleak

Плавателен мехур 

Въпреки че плавателните мехури са от огромно значение за способността на риба да маневрира из триизмерното пространство на водата, без да хаби много енергия, те имат обаче  и неудобния страничен ефект да ги направят доста нестабилни. Сега ще обясним – изследванията показват, че средностатистически положението на „центъра на плавателност“ на една риба от рибите, които имат плавателни мехури, е под центъра на тежестта им, който пък в близост до стомаха. Това ги прави доста податливи на хидростатично търкаляне, което е просто фръцнат и напудрен начин да кажем, че ги прави по-склонни да се обърнат с корема нагоре. Ето защо рибите често могат да се видят как размахват перките си, дори когато не се движат или са в напълно неподвижни води.

Това е и причината, когато рибата се разболее или нарани, понякога започне да плува на една страна или дори наопаки. Тя просто губи способността да поддържат хидростатично равновесие и центъра им на плавателност се опитва да изплува на повърхността.

DiverBC

Компенсатора на плавателност

Когато в крайна сметка рибите умират, те, разбира се, вече не се контролират и съответно плавателният им мехур ги обръща.

Трябва също така да отбележим, че рибите невинаги плуват, когато умират. Например, ако риба умре с малко или никакъв въздух в мехура, след кончината й той не се пълни магически пълни с въздух. Вместо да плава, рибата ще потъне и ще започне да се разлага. Понякога обаче процесът на разлагане може да доведе до отделяне на газ вътре в рибата и тя все пак да изплува на повърхността.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Робърт Клайв – господарят на Индия

| от |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средата на XVIII век е една от най-бурните епохи в човешката история. Успоредно с вихрещото се в Европа просвещение, силите на Стария свят се отправят през морета и океани за да коват грамадни колониални империи, чието съществуване завинаги променя курса на историята. Не съществува друга нация, която така да е повлияла на отвъд европейските земи в степен, съпоставима с постигнатото от британците.

Британската колониална империя започва като една несериозна авантюра през XVII век със създаването на няколко забравени от бога колонии в Северна Америка и придобиването на няколко пристанища в Мароко и Индия като зестра от Португалия в самото начало на XVIII век. От тук нататък, Лондон поема по пътя към величието, постлан с телата на милиони загинали, прекършените щикове на десетки вражески армии и отмъкнатите богатства на безброй земи. Това пътешествие към имперска слава е в повечето случаи продукт на личния хъс и амбиции на някои от най-безпардонните и безскрупулни авантюристи в историята. Твърде често те действат на своя глава, следвайки своите правила и своите амбиции. В този смисъл, Британската империя от XIX век е също толкова плод на частната инициатива, колкото и испанската два века по-рано.

Сред имената на завоевателите, авантюристите и откривателите, направили Великобритания най-голямата империя в историята (над 33 млн. кв. км площ), едно име блести с особена, собствена светлина – Робърт Клайв, първи барон Клайв.

Shah_'Alam_conveying_the_grant_of_the_Diwani_to_Lord_Clive

Снимка: By Benjamin West – British Library https://www.theguardian.com/world/2015/mar/04/east-india-company-original-corporate-raiders, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19121878

Робърт Клайв е роден в имението Стич Хол, графство Шропшър на 29 септември, 1725 г. Семейството му е част от дребната аристокрация, т.нар. джентри и заема редица постове в администрацията на Англия още от времето на Хенри VII. Баща му, който също се наричал Робърт, бил адвокат и член на Парламента. Семейство Клайв имали общо 13 деца, от които седем дъщери и шестима синове. Робърт бил най-големия, а шест от братята и сестрите му така и не доживели пълнолетие. Младият Робърт има трудно детство – семейството не е особено заможно и за да се прехранва, децата са изпратени за отглеждане при роднини. Робърт израства в Манчестър при леля си, след което отново се връща у дома в Стич Хол. Всички спомени на свидетели подсказват, че е бил побойник и главатар на местна банда, която рекетирала търговците, заплашвайки ги с вандализиране на магазини, работилници и отмъкване на стоки. Учението му е пълен провал – преди да навърши 12 вече е сменил три училища, без да придобие базовите за онова време умения и познания. Това, което пропуска като образование наваксва с добър усет, природна интелигентност и чудовищна амбиция.

Когато става на 19, баща му издейства за Робърт позиция на агент на Източноиндийската търговска компания (ИТК). Той заминава за Бомбай (дн. Мумбай), но по пътя корабът му се отбива през Бразилия, където прекарва девет месеца за необходими тежки ремонтни дейности. През това време, Клайв научава да говори португалски от местните моряци, докато обикаля пристанищните забележителности. В крайна сметка младежът пристига в Мадрас (дн. Чаннай) и прекарва следващите две години като помощник в различни търговски обекти на ИТК. По това време си осигурява достъп до библиотеката на местния британски губернатор и започва да чете огромни количества литература, наваксвайки сам с образованието, което пропуска като дете. Относително монотонното му ежедневие е нарушено от пристигането на френски войски, които обсаждат Мадрас.

В хода на Войната за Австрийското наследство (1740-48г.), Франция и Великобритания водят военни действия в Индия, където французите се опитват да завземат британските позиции в югоизточните части на Субконтинента. Мадрас е превзет в началото на септември, 1746 г. Жителите му са принудени да се закълнат във вярност на Франция, но Робърт Клайв не е от хората, които превива коляно. Отказва публично, след което бяга от затвора и успява да достигне до най-близкия форт на ИТК, където се отказва от по-престижния пост на „фактор“ и се записва като редови войник. През следващите две години се сражава храбро срещу французите и участва в обсадата на Пондишери, за което си представяне е повишен в чин младши лейтенант. Няколко месеца по-късно, британците организират експедиция срещу местен раджа. Клайв, вече повишен в лейтенант, се записва доброволец и отново се прочува, повеждайки лично един отряд от около 200 души през придошла от дъждовете река. Макар силите му да са обкръжени, те успяват да задържат позициите си няколко часа до идване на подкрепления. Самият Клайв получава няколко рано но не спира да се сражава и да командва. Въпреки храбростта му обаче, ИКТ решава да направи съкращения във военния бюджет и той така и не получава чин капитан, на който се надява. От друга страна, негови покровители му издействат назначаване като интендантски офицер в един от фронтовете на ИКТ – доста доходоносна позиция, с оглед възможността за допълнително прибиране на суми „под масата“.

Cleve_at_the_siege_of_Arcot_(1751)

Снимка: By Ernest Wallcousins (1883-1976) – https://archive.org/details/pioneersinindia00johniala, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68346013

През 1751 г., след като прекарва известно време на рехабилитация в Бенгал (през 1749-50 г., получава нервно разстройство), Клайв се завръща в бойните редици и отново блясва с дързостта си. Подкрепяния от Франция владетел на Карнатака атакува позициите на ИТК в югоизточна Индия. Клайв повежда малък отряд от 500 души в тила на врага и завзема столицата Аркот. Решен да върне основната си позиция, владетелят (науаб) Чанда Сахиб повежда ок. 7 500 души, сред които и френски части срещу Крайв и отряда му. В поредица от изненадващи нощни рейдове, Робърт Клайв успява да нанесе няколко последователни поражения на индийските войски. Обсадата продължава почти два месеца, а гарнизонът губи половината си бойци, най-вече от разразилите се в блокираната крепост болести. Въпреки това, Клайв не се предава. По време на финалния щурм на крепостта на 14 ноември, 1751 г., англичаните избиват над 400 вражески войници, губейки едва 5 души. Победата е последвана от още две години напрегната кампания, в крайна сметка доведена до успешен край от британците, които поставят свой човек на трона на Аркот. След този успех, Клайв получава широко признати във Великобритания. Самият премиер Уилям Пит Младши хвали този „пратен от небесата, самоук пълководец“. В резултат от военните успехи, Клайв, който се връща в Англия през 1753 г., получава няколко последователни мандата в Парламента между 1754 и 1755 г.

Завръщането на Клайв в Индия съвпада с нова местна война, този път срещу Бенгал. Повишеният в чин подполковник Робърт Клайв поема командването на сухопътна експедиция, която паралелно с ескадра, водена от адмирал Джеймс Уотсън, трябва да възстанови контрола над британците над град Калкута, загубен през юли, 1756 г. Британците успяват да завземат града обратно, заедно с няколко крепости около него в края на 1756 г. Няколко седмици по-късно, бенгалският владетел пристига със силна армия – британците я описват като 100 000-на, но вероятно става дума за три пъти по-малко войски. Въпреки това, Клайв разполага с едва 2000, когато е блокиран от враговете. През нощта на 4 срещу 5 февруари, 1757 г., Клайв повежда войските си в ускорен марш право през вражеския лагер за да пробие блокадата и да се изтегли. Макар и да дава немалки жертви – 37 убити и около 150 ранени, британският контингент респектира бенгалските войски и няколко дни по-късно те връщат Калкута на ИКТ. Със своята дързост, Клайв отново постига наглед невъзможното.

Няколко месеца по-късно, в средата на месец юни, британците продължават опитите си да неутрализират Бенгал, подпомаган от Французите. Двете европейски сили отново са във война (т.нар. Седемгодишна война 1756-1763г.) и използват местните владетели като пионки в глобалната си игра. На 23 юни, около 60 000 бенгалски войници застават срещу 3 200 британски и местни съюзнически части. Клайв излиза на бойното поле и печели, но не в битка. Няколко дни по-рано, той се е договорил с един от водещите противникови генерали – Мир Джафар, който срещу обещание да получи трона на Бенгал, предава своя владетел и дезертира на страната на британците.  Бенгалската армия се дезинтегрира, а англичаните печелят почти безкръвна победа.  Седмица по-късно Мир Джафар взема трона, а Клайв си тръгва със злато, сребро и бижута на стойност 160 000 тогавашни лири (30 милиона в днешна валута). Джафар раздава половината съкровищница на Бенгал на ИТК и нейните служители, с което изпълнява обещанието си, дадено пред Клайв преди „битката“ при Пласи.

Clive

Снимка: By Francis Hayman – http://www.sterlingtimes.org/memorable_images56.htm (http://www.sterlingtimes.org/clive_of_india.jpg)NPG link: http://www.npg.org.uk/collections/search/portrait/mw01347/Robert-Clive-and-Mir-Jafar-after-the-Battle-of-Plassey-1757Current image source [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=565912

През следващите няколко години, Клайв се издига до командващ на британските сили в североизточна Индия. В тази си роля, той реформира местните наемнически корпуси – т.нар. сепои. Те биват прекарани през тежки тренировъчни програми, чиято цел е да ги доближат като качество до европейските войски. Междувременно, чрез подчинените си, Клайв успява да блокира опитите на Моголската империя да установи влиянието си по течението на р. Ганг и също така да контрира опитите на Нидерландия да възстанови изгубените си позиции в Източна Индия. Към 1760 г., когато се връща във Великобритания за втори път, личното богатство на Клайв се оценява на 300 000 паунда (ок. 55 500 000 паунда сегашни пари) и годишна рента от 27 000 паунда (5 000 000 в сегашни лири). Личното му обогатяване, както и цялостното изцеждане на ресурси от страна на ИТК, стават пряка причина за прочутия Бенгалски глад от 1770 г., в следствие на който, според различни оценки, загиват над 10 000 000 души.

Неприлично богат, безпардонен и на върха на славата си, Клайв се прибира във Великобритания. Използвайки своите ресурси, той си купува баронска титла в Ирландия, пожизнено място в Парламента като представител на град Шръсбъри в родното си графство Шропшър и става близък с Двора. Освен това, заделя средства за да си осигури докторска степен по право от университета в Оксфорд, въпреки че формално не е завършил дори основното си образование. Същевременно урежда своите роднини със щедри годишни субсидии и плаща за реставриране на семейното имение Стич Хол по последните стандарти на епохата. През 1765 г., Клайв заминава за Индия за последен път.

Като губернатор на Бенгал от името на ИТК, Клайв се заема да се справи с поредното надигане на местните владетели в опит да се справят с британците. Подчинените му командири печелят няколко важни победи, а Клайв затвърждава успехите с дипломатически триумф – в замяна на върнатите на моголите земи, Великият Могол – владетелят Шах Алам II, издава ферман, с който узаконява британските вадения в Източна Индия и създава легалната основа за по-късния Британски Радж. С този брилянтен дипломатически ход, Робърт Клайв на практика създава Британската империя в Индия, завършвайки своето завоевателно дело, започнато с обсадата на Акот.

След общо три години в Индия, Клайв се завръща в Британия през 1768 г. Срещу него са свикани няколко дела в Парламента, насочени към начина, по който придобива своето състояние в Индия. Собствените му думи, когато се защитава са доказателство за етиката в британските колониални служби и по-специално в ИТК – „Не направих нищо, което не беше обичайно за Източноиндийската компания. Нещо повече, предвид отворилите се пред мен възможности, аз сам съм удивен от собствената си скромност.“ В крайна сметка е оправдан по всички обвинения и дори е издигнат в рицар от Ордена на Банята.

През последните години от живота си страда от тежки проблеми със жлъчката, които го подтикват да използва опиум за да притъпи болката. В крайна сметка, на 22 ноември, 1774 г., Робърт Клайв умира от инфаркт, причинен от свръхдоза опиум. Така приключва жизнения път на един от най-безпардонните и безскрупулни колониални дейци в цялата история на Европа.

 
 
Коментарите са изключени

Мъжкото его с добавена стойност от 33%

| от |

Тайната на всеки продукт е в добрата реклама. Ако искате да получите най-високата печалба, възползвайте се от рекламистите. Тези хитри лисици много добре знаят човешките слабости и със сигурност ще завъртят колелото в правилната посока. И както се досещате, няма нищо по-добро от една хубава манипулираща реклама. Тя е способна във всеки един момент да накара потребителя да влезе в ролята на кучето на Павлов.
И така достигаме до един от най-продаваните консумативи – презервативите. Излишно е да се търси феноменална реклама за подобно средство, но когато бюджетът го позволява, компаниите се възползват и печелят сериозно. Една американска компания е успяла да спечели грандиозни суми, използвайки мъжкото его.

Говорим за компанията Magnum – дъщерна фирма на легендарните Trojan. През 2001 г. се отчита 4.6% ръст на продажби, а само 9 години по-късно статистиката бележи сериозен скок от 18.8%. Каква точно е тайната?
Самият презерватив никога не се е променял значително, за да повиши своите качества или да предостави по-добро преживяване на потребителя. Редица фирми обаче говорят за своите премиум продукти така, сякаш наистина биха предоставили незабравимите преживявания. В този случай, американската марка използва мъжкото его. Рекламният слоган на Magnum е:
„По-големи от повечето презервативи, създадени за онези, които смятат нормалните презервативи за твърде ограничаващи. Обикновените продукти са по-малки и по-тесни от Magnum XL.“

Когато дошло времето за реклама, експертите трябвало да помислят с какво се гордее най-много техния потребител. Отговорът е повече от ясен – достойнството. Удоволствието да се закупи този продукт е практически изявление, че потребителят е достатъчно надарен. Когато поставите двама души и единият купува обикновен продукт пред премиум линията ще се породят тихи войни и конкуренция, която човек не иска да вижда. По тази причина започва една грандиозна и специална игра с цената. Обикновеният троянец коства на потребителя 5.99 долара за 12 броя. Кутия Magnum се оценява на 10.99 долара, при това само за 10 броя. С други думи имате около 33% разлика в цената. Нито едно его не може да направи разумната математика, а и никой не би пожелал да бъде скъперник, когато трябва да изяви своето либидо пред околните. Размерът има значение, но само за тези продукти.

Чифт ръкавици изобщо не се различава ценово. Можете да изберете малки, средни или големи – цената не се променя. В един момент нататък, компанията майка дори не прави повече реклами, нейната работа е приключила. Те имат правилния слоган, разполагат с гръмката визия на продукта си и печалбата е факт. И ако алгебрата не е вашето приключение, експертите обясняват, че единствената разлика е в минималната ширина в средата на продукта им. Изчисленията показват разлика в 8 милиметра, което едва ли би било забележимо за когото и да било. А разликата между още по-големите XL е едва половин милиметър. И така маркетинг отдела доказва, че мъжкото его може да струва повече – около 33% повече. Впрочем и други марки, използващи смели имена и съкращения като ориентир в размера печелят по този начин. Единствената разлика е в допълнителните суми, които средностатистическият американец заплаща. Ако това не е достатъчно, много често певци и рапъри трябва да вмъкнат думата „Magnum“ в своите лирики. И по тази линия някои популярни лица се възползват, но следващия път, когато слушате рап песен, замислете се дали не присъства думичката „Magnum“.

 
 
Коментарите са изключени