shareit

Жарката борбата срещу един обществен вредител – колелото

| от |

Когато електрическите скутери като обществена услуга се появяват из улиците, с тях се появяват и опасения, че фирмите не управляват поведението на хората, които ги карат, които обикновено не бива да се возят по тротоари, но често го правят, вбесявайки пешеходците. Ездачите също трябва да паркират скутерите спретнато изправени, но това също невинаги се случва.

Като всяко ново нещо, скутерите също получават смесени отзиви от обществото – и някои от тези отзиви стигат до интернет:

Но това не е първият интензивен спор за една любопитна нова форма на личен транспорт. Подобен диалог се случва и преди век за велосипеда.

Отнема 70 години на изобретателите, за да усъвършенстват колелото. Първата и доста примитивна версия се появява през 10-те години на 19 век от германския изобретател Карл фон Драйс и представлява само две колела на рамка като се кара с бутане в стил Флинтстоун.

Към 70-те години на 19 век предприемачите поставят педали на предното колело, което пък може да достигне височина до метър и половина, защото по-големите колела означават по-голяма скорост. Карането на такъв велосипед е предимно спорт за заможни млади мъже. Но от самото начало още на тези хора се гледа като на глупаци, които преследват едно смешно забавление.

Вестник в Балтимор нарича велосипеда „любопитно двуколесно устройство, което се задвижва от магарета вместо от коне“.

А един материал във на вестник в Ню Хейвън, Кънектикът, дори насърчава хората да „изземат, разбият, унищожат или преобразуват в нещо друго всички подобни машини, които намерят на тротоарите“. Още през 1819 г. мъж от Ню Йорк пише писмо до вестник, в което се оплаква, че „не можете да се наслаждавате на разходка вечер, без опасност да бъдете прегазени от някои от тези новосъздадени животни“.

В интерес на истината, колелата са може би по-опасни за самите колоездачи. Ако засрещнеш някаква неравност може да се окажеш с нос в земята, още повече ако колелото е високо. „Много хора загиват, докато карат пени-фартинг“, отбелязва Майкъл Хътчинсън, колоездач и автор на „Re:Cyclists“, книга за историята на колоезденето.

Pennyfarthing-1886

Колело тип пени-фартинг

Велосипедът не става истински повсеместен, докато не се появява по-стандартната му днес версия през 90-те години на 19 век. С надуваемите си гуми той вече предлага по-нежна, по-малко тресяща возия, а веригата, задвижваща задното колело, оставя предното само за управление. Така колелото е нещо, което всеки може да кара – и всеки го прави, тъй като пазарът се наводнява с десетки велосипедни фирми. Така се ражда манията по велосипедите.

„Хората си купуваха ново колело всяка година, защото искаха да имат най-новия модел – беше като iPhone днес“, казва Робърт Търпин, историк от колежа Лийс-Макрай и автор на „First Taste of Freedom“, изследване на ранния пазар на велосипеди. Рекламите за велосипеди процъфтяват и американците започват да си купуват и списания за колоездене.

Някои велосипедисти се предизвикват да изминат 160 километра на ден, а от излетите и състезанията се формират и велосипедни клубове. За мнозина колоезденето олицетворява самия дух на американската свобода и равенство. „Като социална революция никога не е имал равен“, отбелязва Scientific American през 1896 г. „Велосипедът поставя човешката раса на колела и по този начин промени много от най-обикновените процеси и методи на социалния живот.“ Към 1900 г. в САЩ има повече от 1,25 милиона колоездачи.

Следва обаче конфликт. Конете, които все още се използват на пътя, избухват в паника, когато около тях минава велосипедист. Някои ездачи отвръщат на удара, като умишлено прегазват велосипедисти или ги плюят. Пешеходците се бият с юмруци с тях или дори ги бутат на пътя срещу приближаващите карети. „С недружелюбните пазачи по парковете и откровено враждебни полицаи“, отбелязва New York Sun, „колоездачите срещат много съпротива“. Общинският съвет на Ню Йорк забранява велосипедите да посещават обществените паркове; за отмъщение основателят на най-голямата фирма за велосипеди в страната насърчава трима велосипедисти умишлено да нарушат закона, за да може да отправи съдебно оспорване.

Първоначално лекарите се тревожат, че колоезденето ще доведе до здравословни проблеми, като например „велосипедно лице“ – характерна гримаса с изкривена устата и широко отворени очи, която се получава, когато караш много колело. „Веднъж фиксирана върху лицето, тя никога няма да се махне“, предупреждава журналист… Или пък „kyphosis bicyclistarum“ – перманентно огъване на гърба, придобито от навеждането над кормилото за по-голяма аеродинамика. Скоро обаче тези шарлатански диагнози изчезват и става очевидно, че колоезденето подобрява здравето. Всъщност лекарите препоръчват колоезденето, за да подпомогнат за тонуса на все по-заседналите служители из офисите на новата индустриална икономика.

Wooden bicycle for young child

Друга голяма социална промяна, която велосипедът носи, е в живота на американските жени от средната класа. През викторианския период, географски погледнато, „животът им е много ограничен – те трябва да си седят вкъщи и да се грижат за семейството“, отбелязва Маргарет Гуров, автор на „The Mechanical Horse“. Пътуването на далечни разстояния на собствен ход не е лесно за младите жени от средната класа, като се има предвид, че те носят тежки фусти и корсети.

Така карането на велосипед предизвиква изблик на независимост. „Най-накрая можете да отидете сами, където искате“, казва Мейси. „Когато карате, майка ви не знае къде сте!“ Младите жени могат да срещнат и потенциални любовници на пътя, вместо родителите им да ги държат в стаята им. Скоро жените са 30% от всички колоездачи: „Колоезденето бързо предизвиква промяна в чувствата по отношение на жените и техните възможности“, пише Minneapolis Tribune. „Жената с колело е независимо създание, свободно да ходи, където пожелае.“

Дори променя облеклото. Феминистките отдавна лансират движението за „рационално обличане“, в което твърдят, че на жените трябва да им бъде позволено да носят панталони; но тази идея никога не става особено популярна. Велосипедите обаче дават добра възможност и подов за носене на панталони, макар и не точно като мъжките. И така, към 90-те години на 19 век жени с панталони на велосипед са все по-често срещана гледка.

„Ще ви кажа какво мисля за колоезденето“, казва суфражистката Сюзън Б. Антъни през 1896 г. „Мисля, че това е направило повече за еманципирането на жената, отколкото всяко друго нещо на света.“

 
 
Коментарите са изключени