shareit

Защо светофарите в Япония светят в зелиньо

| от |

Цветовият спектър може да ни се струва съвсем универсално нещо заради физическия си характер. Но имената на цветовете на един език не винаги се превеждат еквивалентно на друг език. Някои лингвисти твърдят, че това как приемаме реалността се формира от езика, а също така и кои точно цветове получават имена и кои имена се използват най-често. Как един италианец вижда цвета циан (зеленикаво синьо), например, за един французин това може да е просто синьо. Или в чисто практически думи: как японските светофари се оказа, че светят в зелиньо?

Авторът Алан Ричарз обяснява: „В исторически план има значително препокриване в японския език що се отнася до зеленото и синьото. Синьото – един от четирите традиционни цвята, първоначално установили се в японския, заедно с червеното, бялото и черното – в исторически план маркира неща, които хора от други култури биха определили като зелени.“ Предмети (например ябълки) и хора (например новаци), които ние бихме определили като зелени, японците ще нарекат сини. Това включва и светофарите.

В по-голямата част от света червеното означава спри, оранжевото означава внимание и зеленото означава тръгвай. Япония обаче не е подписала Виенска конвенция за движението по пътищата, която унифицира тези неща. Така цветът на светлината за тръгване в официални документи се назовава синя от почти 100 години, а зрителните тестовете за шофьори се правят с червен, жълт и син цвят. Така с времето лингвисти и урбанисти повдигат въпроса дали светлината на светофарите да не се направи направо синя или в документите думата да се промени на зелено.

„В крайна сметка“, пише Ричарз, „е измислено оригинално решение. През 1973 правителството нарежда за светофарите да се използва най-синия нюанс на зеленото. Това хем прави светлината технически зелена, но хем и видимо достатъчно синя, за да не се налага промяна в документите.“

Япония не е единствената държава която има характерно разделение между цветовете . Конкретно проблемът със зелиньото (или силеното) се изследва от лингвисти измежду много езици.

 
 
Коментарите са изключени

Бетонът на римляните е много по-добър от бетона ни

| от |

Стоманобетонът е чудо на съвременната индустрия и част от основата на цивилизацията, каквато я познаваме. И все пак съвременният бетон има своите недостатъци. С течение на времето водата си прокарва път в бетона и води със себе си ръжда, а след това се разширява и го напуква. Как тогава древните римляни са били в състояние да изградят структури, които биха могли да издържат 2000 години, дори и в люти морски условия?

„Римската рецепта“, пише Гардиън, „държи заедно кейове, вълноломи и пристанища. Освен това, за разлика от съвременните материали, древните с течение на времето стават по-здрави.“ Учените откриха химичен процес в сместа от вулканична пепел, вар, морска вода и парчета вулканични скали, която римляните ползват: солената вода и вулканичният материал могат да продължат да взаимодействат и така да създават нови съединения (един вид нови минерали), подсилващи бетона с времето.

Мари Джаксън, геолог от Университета в Юта, е съавтор на проучване, което се занимава с тези скорошни открития за състава на римския бетон. Използвайки чувствителни електронни микроскопи, както и други инструменти и технологии, Джаксън казва, че тя и колегите й могат да наблюдават „малките естествени лаборатории в бетона, да видим как  точно са минералите в него, последователността на възникналите кристали и техните свойства“.

Всичко си идва на мястото, когато изследователите осъзнават, че материалите, които откриват в древния бетон (и които не очакват да намерят в него), не са добавяни съставки – те са плод на последвали химическа реакция между съставките на самия бетон. Компонентите в сместа се разтварят, взаимодействат и се променят, оставяйки нови материали да кристализират през вековете. Днес хората, които работят за създаването на нови подобрени строителни материали като, например, бетони, които се самопоправят, могат да научат много от тези открития.

Днешният бетон обикновено се прави от кварцов пясък, варовик, глина, креда, както и други съставки. Добавете вода и възниква екзотермична реакция, свързваща чакъла или пясъка около стоманена арматура. Но след като бетонът изсъхне, няма повече реакции.

 
 
Коментарите са изключени

Бадгирите на Дубай: Как се охлаждат в пустинята

| от |

За повечето хора Дубай е най-високия небостъргач в света, както и други елегантни модерни сгради, които промениха силуета на града през последните десетилетия. Но отидете в друга негова част и естетиката се променя: стъклото и стоманата отстъпват място на калта и камъка, а херметически затворените сгради се заменят с такива с древни техники за естествено охлаждане.

Windtower Dubai

Бадгирът е традиционен персийски архитектурен елемент, открит в Близкия изток, чиято употреба датира от хиляди години. Прякорът на това съоръжение – „уловители на вятър“ – идва от способността му да улавя преминаващи ветрове и да ги канализира надолу в сградата. Обикновено извисяващи се над жилищните сгради, тези кули всъщност изпълняват различни функции. Бадгирите осигуряват вентилация на закрити помещения. Те могат също така да улеснят изпарителното охлаждане с помощта на резервоари за вода вътре в сградите. Понякога са насочени към вятъра, за да улавят повече въздух, друг път гледат настрани заради риска от пясъчни бури.

Malqaf

Четирипътни бадгири могат да се видят из целия Дубай. Те често имат дървени пръчки, стърчащи от страните им, използвани за закачане на плат за пренасочване на въздушния поток. Дори когато няма вятър, кулите функционират като слънчеви комини, които позволява горещия въздух от сградата да се изкачи нагоре по тях и да излезе.

Някои все още се използват, особено в старите части на града, но архитектурният характер на бадгирите също така може да се приложи и естетически. В по-новите сгради модерната форма присъства, но не пречи в нея да се интегрират ниши за улавяне на вятъра.

Същевременно в горещите пустинни региони в и извън Обединените арабски емирства, в комбинация с кулите, отдавна се използват и други архитектурни решения. Сградите често са максимално плътно една до друга не заради липса на пространство, а за да пазят максимално много сянка на пътищата и тротоарите под тях. Дебелите керамични или каменни стени едновременно са от местните строителни материали, но също и спомагат за увеличаване на изолацията и поддържат сградите хладени отвътре.

 
 
Коментарите са изключени

Как половината хора на света живеят на 1% от земята

| от |

Четейки новини колко земята е пренаселена, лесно може да си представим, че на всеки континент е тъпкано с хора от край до край.  Всъщност, реалността е съвсем различна. Повечето хора са концентрирани в сравнително малко на брой силно заселени места. Както можем да видим на картата горе, половината от хората на Земята живеят в черната част на света, а другата половина – в жълтата.

Тази карта е създадена от Макс Галка с данни от NASA / SEDAC. Тя означава населението като разделя сушата на малки квадратни клетки, образувайки мрежа независима от политическите граници. Като пиксели на екран, 28 милиона квадратчета се запълват в 2 цвята: всяко жълто квадратче представлява площ от около 5 на 5 километра с население от 8 000 души или повече. Всички други клетки, черните, са със същия размер, но с по-ниска плътност.

По-слабо населените черни зони обхващат 99% от повърхността на Земята, докато жълтите са само 1%. Как са организирани тези по-плътни райони обаче зависи значително от самия район, което се вижда, когато разгледаме детайлно различните континенти и страни.

Като за начало огромните слоеве от Югоизточна Азия има плътно запълнени с жълто места. Общо почти половината (над 40%) от населението на света живее именно в тази зона. Тя се състои най-вече от Индия, Китай и Бангладеш.

Остров Ява (в Индонезия), както и остров Япония също се открояват. Първият е най-гъсто населеният остров на планетата, докато вторият е дом на най-гъсто населения град на планетата, Токио.

В цяла Европа светлите пиксели са малко по-фокусирани в центъра, но цялата картинка изглежда като мрежа от точки, а не отделни петна, където са най-развитите градове.

Африка и Южна Америка са поръсени сравнително леко с жълти петна, предимно около големите градове. Там обаче се намира най-пренаселеният пиксел на света – в Кайро: над 1 милион души на 25 кв. км.

 
 
Коментарите са изключени

Растението с вкус на шоколадов пудинг

| от |

В един не чак толкова отдавнашен момент имаше вероятност, поне според новините, да има недостиг на шоколад през 2020. Причината за това е трудна за обяснение, но изглежда, че просто търсенето се увеличава главоломно. Също така – днес в Китай средната консумацията на шоколад е около 100 грама, докато във Великобритания, например, е 8 килограма. Очаква се обаче новото поколение да открие шоколада и тази консумация рязко да се увеличи. В някои страни, включително Индонезия, консумацията на шоколад е намалял, но това е заради буболечката Conopomorpha cramerella (вид молец), която ходи по растенията, други болести, както и заради възрастта на самите растения. Кризата се подава от известно време и дори през 2010 мъж на име Антъни Уорд купува 7% от световния запас от какаово зърно за 658 милиона британски лири.

Тези от вас, които са дълбоко разтревожени от опасността шоколадът да свърши, веднага да спрат да са разтревожени! Има доста негови заместители, включително и един плод, който всъщност дори е сравнително здравословен – черния сапот.

Той расте по крайбрежните райони на Централна Америка, свързан е с хурмата и днес се отглежда предимно в Карибския регион, както и в Мексико, Австралия и Филипините.

На клоните на дървото, плодът изглежда малко като зелен домат – в този вид е готов за бране. Изключително важно е да не го наберете прекалено рано или да го ядете директно от дървото. Незрелите черни сапоти не само нямат вкус на шоколад, но и са доста гадни. Освен това, ако се набере прекалено рано, плодът няма да узрее, а просто ще изгние, което можем да си представим, че няма да подобри аромата и вкуса.

Набран в точното време обаче, черния сапот ще узрее в рамките на около 3 до 6 дни. Когато това се случи, бялата му сърцевина ще стане наситено кафява и ще развие отличителен вкус, който заедно с текстурата, наподобяваща папая, кара мнозина да го оприличат с шоколадов пудинг.

Плодът може да се яде така (без кожата), но като се има предвид най-отличителното му качество, често се използва и в различни рецепти като заместител на шоколада.

 
 
Коментарите са изключени