Защо работният ден е 8 часа?
|
|
По време на Индустриалната революция, компаниите се опитват да максимизират времето, в което фабриките им работят, като затова работният ден буквално от изгрев до залез слънце. Заплащането пък често е оскъдно и заради това работниците трябва изкарват тези нечовешки смени, само за да преживяват някак. Това е и причината те често да изпращат децата си да работят, вместо на училище. За капак – условията във фабриките са под всякаква критика.
По това време един работен ден продължава по 10-18 часа, а в седмицата има 6 такива. През 19 век обаче това започва да се променя.
Робърт Оуен
Първият, който предлага 8-часов работен ден за всички, е британецът Робърт Оуен, който е и един от създателите на социализма. Оуен смята, че денят трябва да се раздели на три равни части и така човеците да имат – 1. време за себе си и 2. време за сън толкова, колкото и 3. време за работа.
Така през 1817 той започва кампания за въвеждането на 8-часов работен ден като използва слогана „8 часа работа, 8 часа забавление, 8 часа почивка“. За нещастие, това не дава резултати дълго време, въпреки че през 19 век се внасят закони, които малко по малко подобряват работните условия във фабриките и намаляват часовете труд. Например, през 1847 се въвежда закон, според който децата и жените трябва да работят само по 10 часа на ден.
Том Ман
Идеята за 8 часа работа е подета отново във Великобритания през 1884 от Том Ман, който е част от Социалдемократическата федерация. Той основава „8-часовата лига“ и най-голямото й постижение е, когато убеждава Конгреса на профсъюзите, които и до днес представлява повечето профсъюзи във Великобритания, да направи осемте часа работа част от целите си, по която по-късно и ще работи.
В САЩ стремежът за по-кратък работен ден започва още по-рано – през 1791, когато работници от Филаделфия излизат на стачка, с която искат да работят 10 часа като 2 от тях да са почивка. До 30-те години на 19 век сред работническата класа вече се появяват идеи и за 8 часа, но те не срещат подкрепа от бизнеса. През следващите няколко десетилетия стачките за по-кратък работен ден продължават и нещата започват да се подобряват.
Подобно на Острова, в Америка също се организират няколко 8-часови лиги. През 1884 Федерация на търговията и Конгреса на профсъюзите обявяват, че от 1 май 1886 8-часовият работен ден вече ще е задължителен. Те обаче нямат подкрепата нито на правителството, нито на бизнеса, а разчитат изцяло стачките на работниците да доведат принудително нещата дотам. Когато денят идва, се провежда първият Майски парад – 350 000 души излизат от работа на протест за скъсяване на професионалните им ангажименти.
Ford Model T, 1910
Бавно, но сигурно, през 1905 индустрията започва да прави промени към 8 часа. Една от първите компании с ново време е Ford Motor Company, през 1914, която не само скъсява деня за работниците си, но и удвоява заплащането им. За изненада на всички, през следващите две години това довежда до удвояване на печалбите на Ford. Това, разбира се, стимулира и други компании да интегрират тези промени.
Най-накрая, през 1937 8-часовият работен ден става стандартен за САЩ със закон. Според този закон също така работниците не трябва да се трудят повече от 44 часа на седмица, а всеки допълнителен час работа след 40 седмично, трябва да се заплаща като извънреден – с допълнителни бонуси към заплатата.
Коментарите са изключени
Дуелът на фустите
|
|
Като класически метод за решаване на спорове, дуелът е цяла институция в Европа по време на Средновековието. Въпреки че за мнозина става демоде с началото на Ренесанса, дуелът е популярен похват за решаване на спорове между европейските благородници до 19 век.
Повечето подобни схватки са изпълнявани от мъже, но от време на време дамите също ще решат да уредят спора с двубой – така се появява т. нар. „дуел на фустите“.
Диамбра де Петинела и Изабела де Карази
Един от най-ранните такива дуели е между Диамбра де Петинела и Изабела де Карази в Непал през 1552, а причината е, че двете не могли да решат на кого принадлежи сърцето на Фабио де Цересола. Не се знае коя е спечелила, но битката им е запаметена в картината на Хосе де Рибера, Duela de Mujeres (1636).
През годините женски дуели е имало между актриси, които не харесват творчеството една на друга, между жени, които не могат да решат коя да е първа на някакво събитие, както и между Мис Шелби и Мадам Асти Дьо Валсари, чийто спор бил дали американските или френските лекари са по-добри. Както пише Le Petit Parisien на 17 март 1886: „Мадам Асти Дьо Валсари, която е известна авторка на няколко книги, тъкмо се върна от Ватерло, където участва в саблен дуел с американката Мис Шелби. По време на дебат относно превъзходството на френските жени доктори над американските жени доктори, тя хвърли ръкавицата си в лицето на Мис Шелби. Франция побеждава. По време на втория сблъсък американката е леко ранена в ръката. Свидетели казват, че всичко е станало по правилата.“
Бой до кръв (а не до смърт или до болка) е по-често срещан сред дамите. Например, през 1792 след като госпожа Елфинстън намеква, че лейди Алмерия Брадок е значително по-възрастна от нея, двете излизат на дуел първо с пистолети, а после и с мечове в лондонския Хайд Парк. Резултатът? Пистолетите пропускат целта, но след нанасяне на лека рана върху ръката на Елфинстън от мечът на Алмерия, госпожата склонява да напише на лейди официално извинение.
Принцеса Паулин Метерних
Може би най-известният „дуел на фустите“ от всички дуели между жени се провежда без горнища. И този двубой първоначално би трябвало да се води до първа кръв, но явно заради сериозността на конфликта и ожесточеността на борбата и двете дами понасят наранявания.
Графиня Анастасия Киелмензег
Всичко започва през лятото на 1892, когато две австрийски благороднички – принцеса Паулин Метерних и графиня Анастасия Киелмензег – се скарват относно флоралната украса на предстоящата Музикална театрална изложба във Виена (принцесата е почетен президент на събитието, а графинята е президент на женския комитет).
Двете решават, че единственият почтен начин спорът им да се реши е посредством регламентираното насилие на дуела и двете заминават за Вадуц на швейцарската граница, където да се изправят една срещу друга.
Преди двубоя двете махат горната част на тоалетите си, защото платът може да проникне в евентуална рана и да направи сепсис – нещо, което се е случвало в дуели.
Също така предварително всички присъстващи мъже (само от прислугата) са изпратени да стоят надалеч с гръб към жените. След като дуелът започнал, кратко размахване на шпаги довело до рана върху носа на Анастасия. При вида на първа кръв, както може би и заради шока, принцесата свалила гарда си. Вместо да спре боя, графинята се възползвала от момента и я намушкала в ръката.
Секундантките и на двете дами припаднали от гледката, a стенанията им бързо привлекли местни кавалери.
И понеже принцесата първа ранява, повечето хора смятат именно нея за победител в двубоя, докато други отсъждат обратното заради това, че раната на ръката е по-сериозна. В крайна сметка обаче дуелът си свършва работата и дамите се сдобряват.
Коментарите са изключени
Безобразните истории на Гордън Бенет Младши
|
|
|
За Гордън Бенет Младши парите не значат нищо. Той харчи толкова… безнаказано, че в Англия името му е синоним на изненада и недоверие.
Син на известния вестникарски магнат Джеймс Гордън Бенет Старши, Младши е роден през 1841 и след като получава образованието си във Франция, пристига в Ню Йорк по единствения начин, по който един 16-годишен младеж от неговия калибър може – на борда на 77-тонна яхта Rebecca, която татко му купува.
Джеймс Гордън Бенет Старши, 1851
Може би трябва да споменем и Гордън Старши за малко. Той не води извънредно пищен живот като сина си, но има сериозен принос в „изобретяването“ на „модерната журналистика“. Вдъхновен от автобиографията на Бен Франклин, Старши пристига в САЩ от родната си Шотландия и създава своята медийна империя. За негова жалост, първите му опити в тази посока са неуспешни и той трябва да изкарва прехраната си като редактор и асистент в New York Courier. Щастието му се усмихва, когато е 40-годишен и основава New York Herald през 1835. Вестникът става най-четения за времето си в САЩ, основно защото Бенет влага всичките си усилия в това извънредните новини да се отпечатват първо в неговото издание, а материалите да са възможно най-изчерпателни.
Неговата логика е, че хората ще предпочетат вестника, които публикува новини първи, пред този, който е има най-вярната информация. Herald става любим вестник на самият Ейбрахам Линкълн, който го чете религиозно, заради отразяването на Гражданската война. Бенет Старши постига това като изпраща репортери направо на бойното поле. Той е пионер и в новинарските интервюта като публикува на първа страница новина за убийството на проститутка заедно с интервю с мадам на бардака, където покойната проститутка е работила.
Herald не се слави с безупречна журналистика. Една от причините вестникът да е толкова популярен е, че пише освен новини, и жълтини и клюки. Бенет предлага парична награда на всяка жена, „която хване презвитериански свещеник по време на престъпление“. Също така Текстовете във вестника абсолютно ще си противоречат и това по никакъв начин не притеснява никого от редакторите, ако така историята ще стане по-въздействаща.
Целият този подход, разбира се, навлича на Бенет Старши известно количество врагове. Затова и изпраща съпругата си заедно със сина и дъщеря им във Франция – за да не стават свидетели (а и жертви) на заплахите и тормоза.
Гордън Бенет Младши, 1901
Обратно на Гордън Младши. Когато се връща в Ню Йорк като тийнейджър, той започва да учи похватите на баща си, а междувременно и прави впечатление сред хайлайфа на страната като става най-младият член на Ню Йорк Яхт Клуб на възраст от 16 години и 3 месеца. Въпреки че членството му се дължи до голяма степен на паричките на тати, Младши и ръководи екипаж от над 20 човека в няколко състезание, в които Rebecca завършва близо до върха. Това продължава няколко години, докато яхтите не се сменят и през 1866 вече с новата си още по-голяма лодка Henrietta, Младши ще спечели първото трансатлантическо състезание като изминава 4800 километра само за 14 дни.
Яхтата Hentrietta, с която Бенет дори участва в Гражданската война и помага за отвоюването на Фернандина във Флорида
След като напуска армията, Бенет се връща към това, което може най-добре – да се забавлява заедно с елита на Ню Йорк. Пиянските му изпълнения стават легендарни сред тези общества. Когато поема вестника от баща си на 25 години, Бенет Младши не се свени да отпечатва и собствените си нечестиви изпълнения, което му носи много добър тираж и пари. Това обаче представлява затруднение за нас, защото не можем да преценим кое от написаното е преувеличено за ефект и кое е достоверно.
Джени Джеръм
Например, наистина ли е карал каретата си посред нощ с ужасна скорост чисто гол? Излиза, че да – това дори е едно от любимите му пиянски занимания и му изкарва прякора Лудия Комодор. Разбира се, карането на карета с висока скорост често завършвало с контузии. Веднъж Бенет взима младата Джени Джеръм, дъщеря на „Краля на Уол Стрийт“ Леонард Джеръм и бъдеща майка на Уинстън Чърчил, на едно такова високоскоростно пътешествие, насред което обаче пилотът на каретата губи контрол и предизвиква потенциално смъртоносен инцидент, от който двамата за щастие се отървават само със синини.
Както загатнахме вече, Бенет харчи доста пари за морските си преживявания. В една от яхтите си – Lysistrata, за $17,8 милиона днешни пари – той построява тайна стая с голям електрически вентилатор в нея. Стаята е достатъчно голяма за една крава. Каквато и се подвизавала вътре, охлаждана от големия вентилатор, а целта й била да предоставя свежо мляко, сметана и масло на Бенет, докато той и гостите му са в открито море.
Друга история се случва в Union Club в Ню Йорк. Докато Бенет вечеря, избухва пожар. При вида на пламъците, пияният младеж започва да дирижира пожарната операция. За да спре, пожарникарите го напръскват с маркуча, запращайки го на другия тротоар. На другата сутрин приятели му разказват защо е мокър и от срам и за извинение той купува нови палта на всички в пожарната.
След като губи бас, Бенет (отново пиян) язди пони в салона на клуб в Нюпорт. Той съответно търпи забрана да го посещава повече, което от своя страна го кара да купи съседната сградата, да отвори свой клуб там и да покани всички от този клуб да дойдат в неговия.
Това обаче не е най-язвителната покупка, която Бенет някога е правил. Веднъж му отказват резервация в любимия му ресторант, в следствие на което той купува целия въпросен ресторант, за да не стават повече подобни грешки.
Въпреки че изглежда като глезльо с на тати паричките, Бенет всъщност е бил изключително проницателен бизнесмен и изненадващо щедър с финансите си като често прави големи дарения на различни благотворителни организации. Например по време на Паниката от 1873 той отваря обществена кухня, за да се погрижи всеки в града да получи храна. Не само това, но храната, която раздава, е приготвена от изумителния по онова време ресторант Delmonico.
След като поема вестника от баща си през 1866, Бенет предприема няколко стъпки, за да осигури това Herald да остане известен със сензационността си. Той спонсорира човек на име Хенри Мортън Стенли и пътешествието му в търсене на известният и най-вероятно изчезнал шотландски мисионер и изследовател доктор Дейвид Ливингстън. Стенли изминава около 1100 километра из Африка с уговорката Herald да отразява пътешествието му ексклузивно.
Друга история от страниците му е масовото бягство на животни от зоологическата градина в Сентръл парк през 1874. Текстът описва детайлна картина на зверове, които вършеят из града и осакатяват, разчекват, разчленяват и по всякакви начини убиват хората, които са в истерия и ужас. Разбира се, такова нещо няма, но обществото изяжда историята с невероятен глад, докато конкурентите се чудят как са могли да изтърват такава история, която се случва под носа им. Някъде в края на вестника пише, че нищо подобно не се е случило, а историята само илюстрира какво би могло да се случи заради хлабавите клетки в парка.
…
Относно личния му живот – Бенет е ерген, докато не се жени на 73-годишна възраст. За малко е сгоден през 1877 (на 36 години) за изявената социалистка Каролин Мей. Защо обаче годежът се проваля, не е съвсем ясно, но легендата е, че Бенет пристига на празненство, организирано от семейството на Мей, разбира се, пиян, и използва или камината, или пианото, или саксията на някое цвете като тоалетна, докато високопоставените гости гледат с изумление. Каквито и да са детайлите, годежът се отлага светкавично. Братът на Каролин, Фредерик Мей, кани Бенет на дуел, в който никой не е наранен, защото и двамата не се уцелват, въпреки, че са на около 9 метра един от друг…
След дуела, дали от срам или от страх от Фредерик, Бенет заминава за Париж, където прекарва по-голямата част от останалата част от живота си.
В крайна сметка той се жени за Мод Потър, вдовицата на сина на основателя на Ройтерс. Тогава тя е на 48 години. Бенет почива 4 години след брака – през 1918.
Джеймс Гордън Бенет Младши живее толкова бързо, лудо и съмнително, че днес във Великобритания „Гордън Бенет!“ е популярен израз на недоверие.
Коментарите са изключени
Лошите момичета на историята: Тамара – първата жена-цар на Грузия
|
|
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
Наричат я „земя на вълци“, „страна на земеделци“ или „пределите, където се почита Св. Георги“, за местните това е Сакартвело (земята на картлианците), а по света е известна като Грузия. Сравнително малката държава граничи с големи световни сили като Русия и Турция, почти цялата й територия е планинска, като включва дори част от величествения Кавказ, а западните й предели се мият от вълните на Черно море. При изграждането на държавата и националната идентичност на грузинците особено голяма роля изиграват две жени, които впоследствие биват канонизирани: първата, св. Нина – ги покръства, а втората – св. Тамара ги превръща във велика сила през Средновековието.
Св. Тамара
През XIII в. Грузия достига най-голямото си териториално разширение: от Черно до Каспийско море и от Спери до Дербенд, включвайки целия Кавказ до Хазария и Скития. Това е т.нар. „Златен век“ на грузинците. Тогава търговията, културата и икономиката й са в разцвет и всичко това се дължи на грузинския еквивалент на цар Симеон –тъмнокоса, красива владетелка, която (както я изобразяват) е вдигнала дясната си ръка в знак на милост, а в лявата стиска меч. Тамара е правнучка на великия цар Давид IV Строителя, който консолидира държавата и е дъщеря на войнствения Георги III, който обичал да води военни кампании и да чупи капачките на колената на опонентите си. Името й идва от иврит и означава „палмово дърво“, a според описанията на съвременниците, точно като него тя излъчва едновременно нежност, сила и устойчивост.
Георги III, фреска от Кинцвиския манастир
В годината, в която се ражда легендарния разбойник Робин Худ на бял свят идва и Тамара. Тя е по-голямата от двете дъщери на Георги III. Баща й е доста суров владетел, който не търпи никакво неподчинение. Доказателство за това е начинът, по който потушава бунта срещу себе си, когато Демна, неговия племенник и бъдещ наследник, е арестуван, ослепен и кастриран. Колкото и да е жесток в методите си, той има добра проницателност като владетел и иска две неща от бъдещия управник – да е от неговия род и да има достатъчно време да го подготви за властта. Това, което прави след като лишава Демна от трона, поразява благородниците в двора му и дори предизвиква не малко отрицателни вълнения, защото през 1178 г. той провъзгласява своята 18-годишна дъщеря Тамара за съвладетел. Поразени от този избор и издигането на едно момиче на такъв пост знатните възнегодуват срещу решението, но Георги ги поставя на мястото им казвайки, че „Човек може да познае лъва по неговите нокти, а Тамара – по нейните действия“. Няма сведения дали само с това изречение или с цената на по-тежки наказания Георги постига своето, но е факт, че през следващите 6 години баща и дъщеря успешно си поделят властта в Грузия.
След смъртта му през 1184 г., едва на 24 години, Тамара става първата самостоятелно управляваща жена владетел в историята на Грузия, получавайки титлата „цар“, която на грузински е само в мъжки род. Все пак това са Средните векове и става дума за нежния пол, което неминуемо довежда до бунтове и размирици сред знатните родове. Те са възмутени как е възможно тя да управлява държавата, като някои дори се опитват да се отделят от границите на страната. Решението е веднага да й се намери съпруг и тук дворът се разделя на две фракции. Спечелила тази, подкрепяща княза на Велики Новгород – Юри, като най-достоен кандидат. По това време той е детрониран и прогонен от владенията си, затова и приема с охота предложената му брачна ръка.
Като неин съпруг Юри е поставен начело на военните сили на Грузия, които той води успешно в битки срещу селджуците. Но изглежда с това се изчерпват всичките му качества. Според запазените сведения той е арогантен, амбициозен, тежък алкохолик и има особени сексуални предпочитания, включващи содомия. Чашата за Тамара прелива, когато той публично я обвинява, че тя е причината да не се ражда наследник на трона. Действията, които тя предприема, са прецедент от религиозна гледна точка. Четири века по-късно един английски владетел ще поиска същото от Църквата, но то ще му бъде отказано, което ще доведе до религиозна революция в Англия. През XII в., в православна Грузия, Тамара успява да постигне своето с финес. Злоупотребите и поведението на княз Юри са така добре познати, че благодарение на своята интелигентност и разбира се власт, Тамара успява да се разведе със съпруга си.
Натрупала опит, тя отхвърля всякакви дворцови игри и сама посочва новата си половинка. Изборът й пада върху Давид Сослан, княз на Алания, който й е роднина по майчина линия. Вторият й брак е изключително успешен, както в личен, така и в политически план. Те се радват на двама сина, които впоследствие наследяват майка си и управляват разумно. Съпругът на Тамара приема своята позиция на принц-консорт и факта, че жена му е цар на Грузия. Той буквално става дясната й ръка – човекът, който води армиите й към славни победи. Според изворите той бил много красив, доблестен, силен, умел пълководец и напълно отдаден съпруг.
С подкрепата на Давид, Тамара успява да укрепи властта си, отблъсквайки вътрешните си врагове. След това тя насочва вниманието си към мащабна външна политика, която е продължение на делото на нейните предци. Според някои историци по този начин Тамара иска също така да отклони вниманието на определени представители на знатните родове от вътрешните неразбирателства и да насочи енергията им в друга посока, за да може да осъществи и останалите си идеи за развитието на страната. Един от основните й врагове са съседите мюсюлмани, в частност става дума за селджуките. Според преданията, когато Сюлейман II, султанът на Румския султанат, обявил война на Грузия написал в своето писмо, че „на жените не им достига здрав разум“ и вероятно е преувеличено, но дори й предложил да стане една от жените в харема му. Отговорът на Тамара е ясен – тя разбива армиите му и подчинява някои от териториите на селджуците. Едни от най-големите й победи са в битката при Шамкор (1195) и в тази при Басиани (1202), в които грузинците нанасят тежки поражения на селжуките.
Технически Тамара никога не е начело на армията на бойното поле, това е работа на съпруга й Давид, но тя участва в изработването на стратегията и придружава войската. Според преданията преди едно от нападенията срещу Сюлейман, тя се явява боса пред войниците си, застава на един от балконите на църква и отправя към тях призив да победят мюсюлманите.
Войските на Тамара това и правят – поразяват враговете и разширяват границите на държавата. През 1204 г. с нейна подкрепа е създадена Трапезундската империя, която става васал на Грузия. Силата на Тамара обаче не се ограничава само с военни победи и териториално разширение. Тя закриля грузинските манастири в Светите земи, водейки активна дипломатическа политика. По това време нови търговски центрове разцъфват в грузинските територии, а търговията пълни държавната хазна. Културата също изживява разцвет. През „Златния век“ е създаден националният епос на Грузия „Витязът в тигрова кожа“, който е дело на поета Шота Руставели. Това произведение е толкова знаково за грузинската литература, че до началото на XX в. е било част от зестрата на всяка булка. Според запазените сведения Тамара е вдъхновение за Руставели и неспособен да получи нейната любов, той се оттегля в манастир.
През 1207 г. умира съпругът й Давид, което слага край на успешния им дует. Тамара не се омъжва след това. Само 7 години по-късно тя го последва покосена от коварна болест, както се съобщава в изворите. Тя оставя Грузия на върха на нейната мощ, включваща обширни територии, водеща активна търговия и радваща се на културен разцвет. Управлението на жената-цар е най-успешното в историята на страната. Никога след това тези успехи не се повтарят. Само няколко десетилетия по-късно Грузия пода под властта на монголите.
Заради изключителните си успехи и умерена политика Тамара е канонизирана за светица и нейният празник се чества всяка година на 14 май. В житията й са включени някои религиозни хиперболи като факта, че ражда един от синовете си след като е докосната от слънчев лъч. В религиозния й образ са преплетени и езически вярвания, тъй като за нея се твърди, че влияе на времето и дори се асоциира с богинята на медицината и плодовитостта. Някои писатели като Михаил Лермонтов, се опитват да очернят името й. В неговата поема „Демон“ Тамара е представена като един сладострастен тиранин, който се радва на компанията на много мъже, чиято участ след като прекарат една нощ с нея е да бъдат бутнати в пропаст.
Подписът на жената-цар Тамара
Ако оставим черните краски настрана, които преследват всяка ярка личност, тя си остава един от най-успешните владетели на Грузия. Дори в шестото издание на известната видео игра „Цивилизацията“ за първи път е включена Грузия като една от великите древни нации, а един от новите герои е именно Тамара. Както е описана в местния фолклор: тя е като супергерой – идеалният цар и светица във всяко едно отношение.
Коментарите са изключени
Защо носим черно, когато сме в траур
|
|
Погребалните ритуали датират отпреди зората на цивилизацията. Например, за неандерталците се знае, че целенасочено са погребвали умрелите още преди 130 000 години. Ние, хората, се погребваме от поне 100 000 години.
Носенето на конкретен цвят дрехи по време на погребението, а и след това, обаче изглежда датира от по-скоро (въпреки че и то е от древността). Още в Библията пише как след като синът му умира Яков носи вретище – неудобен, груб плат от козина на коза: „И Яков раздра дрехите си, сложи вретище около кръста си и оплаква сина си дълго време.“
Относно черния цвят – първите, които го използват в траурен контекст, поне първите, за които има оцелели исторически извори, са древните римляни, чиято цивилизация може да се проследи до 753 пр. н. е. Те са носили специална тъмна, вълнена тога, наречена „toga pulla“ (вместо стандартната бяла „toga virillis“, която всички знам), по време на траур. А понякога и като знак на протест, например, срещу някое решение на сенатора.
По-познати форми на облекло в Западния свят се появяват в Европа през средновековието. В общество със стриктна йерархия, облеклото следва този строй и по време на траур само най-високопоставените хора могат да си позволят скъпия черен или бял креп често с дълга качулка и пелерини. По-обикновените хора носели и по-обикновени тъмни дрехи. Горе-долу по това време вдовиците започват да носят характерния воал и вдовишко облекло.
Траурен пръстен
По време на социалната революция през 18 век, въпреки че едрите търговци в Америка и Европа все още заемат и по-високи нива в обществото, инвестирането в специални и често скъпи дрехи специално за траур от хората от по-ниските прослойки става нормално. Някои дори си позволяват цели черни гардероби (и им се налага). Върхът на тоалета са траурните бижута – аксесоари като брошки, пръстени, гердани и други.
Кралица Виктория, облечена в траур
Така в средата на 19 век, когато британският принц Албърт почива (1861), кралица Виктория облича иконичните си траурни одежди от тежък креп, а обществото я следва като някои хора продължават да носят траура си дори след обявения период, първо, като уважение към принца и второ, за да изкарат малко вече от специалните си дрехи, които иначе не могат да бъдат използвани в ежедневието.
Във Викторианската епоха също така се установява колко време да се носи един траур. Въпреки че това време често не се изпълнява точно или направо се пренебрегва, очаква се една вдовица да тъгува (видимо) в продължение на една година след смъртта на съпруга й – това включва носене единствено на тъмни дрехи и воал, когато е навън, както и да избягва „балове и забавления“. В годината след това тя трябва да е в „полутраур“ като може да носи цветове като лилаво и виолетово, както и малко стандартни бижута.
Родителите и децата на покойника се очаква да носят черно 2 години. Вдовците от своя страна се обличат в черен костюм и черни ръкавици в продължение на година. От братята и сестрите се очаква да тъгуват тежко едва 6 месеца, а след това да носят предимно сиви, черни или бели дрехи. След като съответните срокове преминат, прието е преходът към по-цветно облекло да става постепенно, а не изведнъж.
Викторианските норми, които рефлектират в протестантските традиции, не са последвани от католиците през 19 век като техните правила са малко по-задължителни. Например, католическите вдовици и вдовци се очаква да само черно в продължение на една година – период на дълбок траур. След това идва периодът на полутраур, който е 6 месеца и продължава да е тежък цветово за вдовиците – те трябва да носят черни дрехи с малко бяло или бели дрехи с нещо черно. Последният период е на лек траур, когато вече са им разрешени приглушени цветове на сиво, лавандулово и лилаво. За католическите вдовци е важи същото като те обаче няма период на полутраур.
На децата католици (под 12-годишна възраст) може да носят сиво през зимата и бяло през лятото. За тях официалното тъгуване е разделено на 6 месеца тежък траур, 6 месеца полутраур и 3 месеца лек траур.
Всичко това може да изглежда прекалено, но облеклото поне сигнализирало на другите положението, в което се намира човек, и така предполага към него да се отнасят с повече разбиране и съчувствие.
От друга страна, такъв гардероб често струвал доста пари, което за бедните хора означавало отново късата клечка, както пише и в „Магьосникът от Оз“: „Най-голямото ми желание сега е — добави тя — да се върна в Канзас, защото леля Ем сигурно мисли, че ми се е случило нещо много страшно, и затова ще си сложи жалейни дрехи. А пък ако жътвата тази година не е по-добра от миналата, сигурна съм, че чичо Хенри няма да може да си го позволи.“
…
С времето тези правила са очевидно са се смекчили значително, основно заради Първата световна война, когато траурът обзема значителен процент от населението. Но дори през 60-те години някои от старите традиции все още се практикуват от мнозина. Например, избягването на балове, партита и подобни е нормално да се избягва около година и въпреки че спортовете са очаквано занимание, човек отново трябва да се облече по съответния начин.
Днес, всякакви правила са според опечалените. Етикетът на самото погребение обаче все още е конкретен и се спазва, освен ако не се спомене друго – например, любимия цвят на починали или ако той е искал нещо конкретно приживе.
Коментарите са изключени