Защо работният ден е 8 часа?
|
|
По време на Индустриалната революция, компаниите се опитват да максимизират времето, в което фабриките им работят, като затова работният ден буквално от изгрев до залез слънце. Заплащането пък често е оскъдно и заради това работниците трябва изкарват тези нечовешки смени, само за да преживяват някак. Това е и причината те често да изпращат децата си да работят, вместо на училище. За капак – условията във фабриките са под всякаква критика.
По това време един работен ден продължава по 10-18 часа, а в седмицата има 6 такива. През 19 век обаче това започва да се променя.
Робърт Оуен
Първият, който предлага 8-часов работен ден за всички, е британецът Робърт Оуен, който е и един от създателите на социализма. Оуен смята, че денят трябва да се раздели на три равни части и така човеците да имат – 1. време за себе си и 2. време за сън толкова, колкото и 3. време за работа.
Така през 1817 той започва кампания за въвеждането на 8-часов работен ден като използва слогана „8 часа работа, 8 часа забавление, 8 часа почивка“. За нещастие, това не дава резултати дълго време, въпреки че през 19 век се внасят закони, които малко по малко подобряват работните условия във фабриките и намаляват часовете труд. Например, през 1847 се въвежда закон, според който децата и жените трябва да работят само по 10 часа на ден.
Том Ман
Идеята за 8 часа работа е подета отново във Великобритания през 1884 от Том Ман, който е част от Социалдемократическата федерация. Той основава „8-часовата лига“ и най-голямото й постижение е, когато убеждава Конгреса на профсъюзите, които и до днес представлява повечето профсъюзи във Великобритания, да направи осемте часа работа част от целите си, по която по-късно и ще работи.
В САЩ стремежът за по-кратък работен ден започва още по-рано – през 1791, когато работници от Филаделфия излизат на стачка, с която искат да работят 10 часа като 2 от тях да са почивка. До 30-те години на 19 век сред работническата класа вече се появяват идеи и за 8 часа, но те не срещат подкрепа от бизнеса. През следващите няколко десетилетия стачките за по-кратък работен ден продължават и нещата започват да се подобряват.
Подобно на Острова, в Америка също се организират няколко 8-часови лиги. През 1884 Федерация на търговията и Конгреса на профсъюзите обявяват, че от 1 май 1886 8-часовият работен ден вече ще е задължителен. Те обаче нямат подкрепата нито на правителството, нито на бизнеса, а разчитат изцяло стачките на работниците да доведат принудително нещата дотам. Когато денят идва, се провежда първият Майски парад – 350 000 души излизат от работа на протест за скъсяване на професионалните им ангажименти.
Ford Model T, 1910
Бавно, но сигурно, през 1905 индустрията започва да прави промени към 8 часа. Една от първите компании с ново време е Ford Motor Company, през 1914, която не само скъсява деня за работниците си, но и удвоява заплащането им. За изненада на всички, през следващите две години това довежда до удвояване на печалбите на Ford. Това, разбира се, стимулира и други компании да интегрират тези промени.
Най-накрая, през 1937 8-часовият работен ден става стандартен за САЩ със закон. Според този закон също така работниците не трябва да се трудят повече от 44 часа на седмица, а всеки допълнителен час работа след 40 седмично, трябва да се заплаща като извънреден – с допълнителни бонуси към заплатата.
Коментарите са изключени
Милан и Интер освещават новия Сан Сиро с приятелски мач преди 93 г.
|
|
На 19 септември 1926 г. Милан и Интер ще влязат в приятелски двубой на новооткрития стадион Сан Сиро. На този ден Интер печели с резултат 3-6. До този момент Милан държи футболната крепост в града, но едно добро решение позволява на феновете на двата отбора да ползват едно и също спортно съоръжение.
Макар и днешната футболна култура да се разделя на фракции и враждуващи групи, отборите тогава са имали друга идея. Президентът на клуба на Милан Пиеро Пирели дава идеята за обединение, както и допълнителни 5 милиона лири за построяването. Архитектът Улис Стакини е натоварен с проектирането, но отказва да следва модела на традиционните модели и не строи писта около терена.
По този начин феновете ще имат възможност да бъдат по-близо до зелената покривка, а също така се увеличава и количеството – 35 000 души.
Първоначалното име е „Новият Сан Сиро“, кръстен на квартала, където се намира. И докато феновете имат високи надежди за летящ старт на Милан, отборът успява да изгуби и своя първи мач в лигата. Съоръжението е продадено на град Милан през 1935 година, но Росонерите остават основен ползвател до 1947 г. В същата година Интер решават да плащат наем и също да се възползват от възможността, вместо да строят нов стадион. През 1980 г. Сан Сиро ще бъде преименуван на Джузепе Меаца – звезда от редиците на Милан и на Интер. В следващите години ще има допълнителни ремонти, които ще позволят събирането на близо 80 000 запалянковци. В този момент стадионът е приютил спортните страсти на 3 игри от световното през 1934 г. и още 6 игри от същия формат през 1990 г. Публиката на Милан е ставала свидете и на 4 финала на Шампионска лига през 1965, 1970, 2001 и 2016 г. Да не говорим, че съоръжението е предпочитан избор за всеки музикант през последните години, списъкът с гости е много дълъг.
Коментарите са изключени
Шаварш Карапетян – да замениш златния медал за 20 човешки живота
|
|
Да спасиш човешки живот е може би най-голямата награда, която може да съществува. С тази мотивация тръгват и стотиците хиляди лекари, борейки се редовно с природата за още миг живот. За тях срещата със смъртта е призвание, но за обикновените хора е върховно предизвикателство. Историята на арменския плувец Шаварш Карапетян е достойна не само за филмиране, но и като основен пример за безграничната човешка добродетел.
Арменецът е роден през 1953 г. в Кировакан (днешен Ванадзор). През 1964 г. семейството му се мести в Ереван, там завършва техническо училище, а след това следва отбиване на военната служба в съветска военновъздушна база в Баку. В много ранна възраст, семейството на Карапетян е получило съвет от приятел, че синът им трябва да се запише на плуване. Физиката на момчето позволявала успехи във всеки спорт, но спортното плуване с шнорхел се оказало основополагащо за бъдещите му изяви. В спортната си кариера, той ще счупи 10 пъти световния рекорд в тази дисциплина, а като бонус ще бъде и майстор на спорта в СССР. Количеството медали е само една страна от личните успехи на арменеца, подвигът му през 1976 г. е може съвсем спокойно да надскочи всяка спортна награда.
На 16 септември Шаварш и брат му правят редовната си тренировка – 20 километра пробег около Ереванското водохранилище. Вниманието им е привлечено от странен шум. Никой от тях не е подозирал следващата гледка – тролейбус натъпкан с хора потъва бавно и сигурно в язовира. Шофьорът е изгубил контрол и по всичко личи, че 92-ма души ще бъдат погълнати в бездната. Опитният плувец се хвърля в ледената вода, а брат му чака на повърхността, за да извежда на безопасно място пострадалите.
След 20-километров крос, Шаварш е изтощен, но няма време за умора, тя остава далеч на заден план пред отчаяните погледи на удавниците. С първото си потапяне, олимпиецът чупи стъклото на тролея и започва да вади хората един по един. Септемврийското утро е все още тъмно, а под водата липсва светлина, паниката е друг фактор, който пречи за спасяването на още хора. При едно от гмурканията си, опитният плувец вади и една седалка – объркал я за човек. Години по-късно ще признае, че именно проклетата седалка е и повод за неговите кошмари – вместо нея можел да извади поне още един човек.
Геройският подвиг позволява на 20 човека да продължат живота си, извадени са 46. Останалите издъхват на брега в следствие на премръзване. Самият Карапетян е приет по спешност в болницата. Диагнозата е двойна пневмония, усложнена от сепсис. За подвигът си, той ще прекара цели 45 дена с температура от 40 градуса – безкрайното мъчение е вгорчено допълнително от болки в гърдите при всяко вдишване. Друг проблем са раните от стъклата, водоемът събира предимно отпадни води. В следствие на белодробни усложнения, плувецът никога повече няма да може да се състезава. Не е ясно дали съдбата няма пръст в цялата история. Подводният шампион признава, че не е бил допуснат от спортната федерация да отиде на поредния световен шампионат. Думите на председателя на ЦК ДОСААФ СССР Покришкин са:
Откъде в безводна планинска Армения се появи гмуркач?“
Очевидно се появява, при това на правилното място. Това е причината Шаварш да прави своята тренировка на 16 септември. За подобно геройство всяка медия щеше да избухне и да превърне обикновеният спортист в герой, но времето е различно и властта преценя, че няма нужда от герои в момента. Историята се потулва и цели 6 години няма никаква информация. Първата информация за този случай се появява през 1982 г. в „Комсомолска Правда“ със заглавие „Подводната битка на шампиона“.
Ако попитате Карапетян дали е герой, той ще отвърне „Аз съм просто човек“. Това не е мнението на всички останали. Едва след публичното разкритие на героизма, той получава медал за храброст, както и награда от UNESCO за „Феър плей“. Астрофизикът Николай Черних кръщава астероид на името на героя, решението е одобрено през 1986 г. Арменецът днес притежава обувна фабрика наречена „Втори дъх“. През 2014 г. получава олимпийския огън два пъти за зимните олимпийски игри през 2014 г. и добавя „Носих огъня за Русия и Армения.“.
Снимки: YouTube/Screenshot – https://www.youtube.com/watch?v=RiO96Qrtkn4
Коментарите са изключени
Адам Райнер – джуджето, което стана великан
|
|
Малко детайли се знаят за живота и личността на Адам Райнер, въпреки че е необикновена част от медицинската история. Мъжът е роден в Грац, Австрия, през 1899 и докато расте и се развива става ясно, че осанката му е по-ниска от на средния човек. През 1920, когато е на 21 години, той е висок едва 1,18 метра. Докторите официално го класифицират като джудже.
Но някъде през 20-те си години с Адам се случва нещо необикновено – той започва да расте стрeмглаво. И като казваме стремглаво: до 32-ата си годишнина Адам Райнер е висок 2,18 метра. Това прави по 10 сантиметра на година. Тялото му обаче се изтощава сериозно от този процес и скоро мъжът е прикован за леглото.
Изглежда че секрецията на хипофизната жлеза на клетника – жлезата, която отговаря за хормона на растежа – минава от просто шуртене в цял водопад след като става на 21. Неизправният орган кара тялото му да отдели всичките си ресурси за неконтролирния растеж, което в крайна сметка го прави слаб и неспособен да стои прав. През декември 1930 мозъчен хирург прави местна упойка на Райнер и вкарва инструменти в носа му, за да стигне до хипофизата му – малък дял от мозъка, който се намира в труднодостъпната му основа. Хирургът открива и премахва еозинофилен аденом – доброкачествен тумор, който притиска хипофизата. Тази процедура спира силния растеж на Адам, но щетите вече са нанесени.
…
Адам Райнер прекарва остатъка от дните си неспособен да седи изправен. По-късно той е приет в старчески дом, където живее до кончината си на 4 март 1950, на 51 години. В деня на смъртта си той е висок 2 метра и 34 сантиметра – двойно повече, отколкото когато е на 21. Въпреки че в младежките си години е един от най-ниските мъже в Австрия, с времето Адам става най-високият мъж държавата.
До ден днешен той е единственият човек в историята на медицината, който е класифициран и като джудже, и като гигант.
Коментарите са изключени
Илия Кожухаров – диригент на габровската индустриална революция
|
|
Габрово със сигурност един от градовете с вълнуваща история, впечатляващи постижения и не на последно място – хапещ хумор. Първото известно име на селището идва от далечната 1477-а година – Габрува. Близо до града ще откриете крепостта „Градище“ а там пък са открити сериозно количество златни и медни монети от времето на римски императори като Константин I Велики и Юстин II. Според археолозите Градище може да се смята за късноантична крепост. Легендата за Габрово разказва мистичната история на Рачо Ковача. Странстващият майстор ковач се установил под едно габърово дърво. Историите за възникването на този град са достатъчно и биха забавлявали любопитните с години. Не трябва да забравяме и поколенията българи, които са имали малкото джобно издание „Габровски шеги“. С толкова сериозна история сме убедени, че от Габрово излизат доста големи имена, помогнали не само за облагородяването на града си, но и за цялата страна.
В поредицата до тук видяхте историята на най-дълго управлявалия кмет на София – Иван Иванов, както и тази на Георги Ефремов – спасителят на 3000 евреи. Време е да обърнем внимание на габровският кмет, давал всичко за просперитета на Габрово. Илия Кожухаров е кметът, за когото вестници като „Северна поща“ пишат:
„Това безспорно е младият и енергичен, уважаван от всички габровци кмет на града Габрово г-н Илия Кожухаров, подпомаган навсякъде от своите помощници г-да Хр Хесапчиев и Дим. Балканджиев“.
Статията е по повод първата габровска мострена изложба. Преди нея, Кожухаров трябва да извърви малко по-дълъг път, но за щастие го върви заедно с родния си град в сърцето, което позволява по-късно и неговото успешно завръщане.
Роден на 13 ноември 1893-а г. в Габрово, Илия Кожухаров проплаква в къщата на Иван Кожухаров (свещеник и учител). През 1912-а г. завършва Априловската гимназия. Будният младеж решава да следва право в Екс-ан-Прованс във Франция. И докато прекарва годините си в изучаването на закона, вестите за Балканската война го карат да остави науките и да се върне обратно в родината си – тя се нуждае най-много от него. Сражава се в 23-ти пехотен Шипченски полк и батареята на Шуменския крепостен батальон.
Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=34936169
След междусъюзническата война, младият Илия решава да остане в България и да завърши право и държавни науки в Софийския университет. През първата световна война може да бъде открит отново като войник в Шуменския батальон. До 1918 г. Кожухаров е вече офицерски кандидат при флота във Варна. Преживял 3 войни, Илия започва 1919 – 1920 г. като съдебен кандидат в Търновския окръжен съд. Следващата година е мирови съдия в Габрово. След още една година е съдия в Берковица, Велико Търново и Габрово, но остава член на Търновския окръжен съд.
Родното Габрово го избира за кмет от 1923 до 1932 г. прекарва следващите две години след кметския пост като адвокат в Габрово, а след това пак е кмет за още една година до 1935 г.
Политическата кариера на този виден габровец не може да се забрави толкова лесно.
За годините си на власт, Илия Кожухаров се стреми да направи живота на своите граждани малко по-лек и след като вижда достатъчно разруха ще предпочете да гради. Освен благоустройството на града, кметът бързо осъзнава, че силата на Габрово се корени в стопанското и културно развитие. Подобрява многократно хигиената в града, работи за по-добро здравеопазване и се грижи за бедните. Той е и причината за поставянето на статуята на Райчо Ковача в река Янтра на центъра на града. По негово време се построява покрит пазар, градска баня, Халите и още много други. Паметникът на свободата на връх Шипка е също негово дело. Към тях трябва да добавим втора прогимназия „Неофит Рилски“, земеделско училище, водноелектрическа централа „Грамадата“, общинска аптека, назначава се общински лекар и се обзавежда амбулатория. Кожухаров организира всички тържества и юбилейни дати от живота на Васил Априлов. По случай 50-годишнината на Априловската гимназия, Илия Кожухаров обявява решението на Общинския съвет и прави Райчо Каролев почетен гражданин на Габрово. Райчо Каролев е причината да има паметник на Васил Априлов в същата гимназия. Кожухаров не може да забрави историята и също така смята, че опълченците от I, II, III, IV, V VI, IX и X дружина трябва да станат почетени граждани на Габрово през 1922 г.
Снимка: By Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=78920253
След 5 години ще се проведе и Първата габровска мострена изложба. Вестниците ще възхваляват неговото име и ще представят Габрово като „Първи български индустриален център“. Кожухаров иска да привлече максимален брой хора и затова в различни издания напомня, че всеки посетител ще пътува с 50% намаление към града. Повече от 205 родни фирми, разделени в 35 бранша ще покажат своя труд. През 1927 г. в града работят 124 предприятия, мощността на машините е равна на 5 474 конски сили. Габрово се превръща не просто в локална индустриална революция, а в Българска такава. Сумите вложени в сгради са повече от 194 милиона лева, а в машини са инвестирани 267, 5 милиона лева. Инвестицията се оправдава – производствената стойност е близо 608 855 000 лева. Всичко това се случва, докато кметът на Габрово е само на 34 години.
Успехите не приключват до тук. Неговият талант и родолюбие са забелязани и в следващите години ще заема постове на главен секретар на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, след това ще бъде министър на правосъдието (привлечен като независим експерт в областта), министър на търговията, промишлеността и труда. През 1941 г. е назначен за първи областен управител на възвърнатата в границите на България Беломорска област. До 1948 г. Кожухаров ще работи като адвокат в София. Превратът на 9 септември го репресира и изпраща в за 2 години в град Левски до 1951 г. и след това лежи в Белене до 1954 година.
Кожухаров губи доживотно правото да практикува професията си на адвокат. От 1956 до 1965 г., когато се пенсионира, управлява почивната станция на Синода „Момин проход“. Обявен е приживе за Почетен гражданин на Габрово през 1993 година. Умира на 12 юни, следващата година на възраст от 100 години. Илия Кожухаров е погребан с почести в родния си град Габрово. Освен всички индустриални заслуги, този човек е отговорен и за водоснабдяването на града. Отговорността на поста му позволява да напише книга „Водоснабдяването на Габрово“, която ще излезе през 1929 г. и ще описва всички етапи на бъдещия проект, разходите му и времето за изпълнение. Илия Кожухаров ще остане в историята не само на родния си град, но и на страната – има за какво.
Коментарите са изключени
