shareit

Защо напитките във вендинг машините не замръзват

| от |

Вендинг машини съществуват под една или друга форма от поне от 1 век след Христа, като първата известна ни такава машина е направена от Херон Александрийски, гръцки инженер и математик, който изобретява, наред с много други забележителни неща, и такава машина, която автоматично да раздава светена вода.

Мехнизмът му е описан така:

Ако в определени жертвени съдове попадне монета от пет драхми… Когато монетата бъде прокарана през процепа…, тя ще падне върху чинията… и, като преобладава, ще обърне гредата… и ще вдигне капака… така че водата да тече: но ако монетата падне; капакът ще се спусне и ще затвори кутията, така че течът да спре.

Hero of Alexandria

Херон Александрийски

Подобни автомати от най-различни видове се разпространяват все повече и повече с течение на времето, като през 19 век претърпяват бум. През 1890 г. немският производител на шоколад Stollwerck развива мрежа от близо 15 000 вендинк машини. В началото на 20 век продажбата на напитки от подобни машини става съвсем нормална, макар и машината да не дава течностите в бутилки, а след вкарване на монетите да ги пуска по чучур. Много от този тип машини вървят с чаша (една-единствена чаша), в която човек да си сипе и да пие… Естествено, доста бързо се повдига санитарият въпрос и на някои места те са забранени със закон.

Днешните вендинг машини са направени съвсем удобно и всички недостатъци в дизайна са изчистени. В момента Япония има най-голям брой на глава от населението, малко под 6 милиона (около 1 машина на всеки 22 души). Много от тях са на открито, а на открито, дори в страната на изгряващото слънце, понякога става студено. Как тогава напитките не замръзват?

Напълно очаквано е човек да си помисли, че тези модерни машини, поставени в такава агресивна среда, би трябвало да разполагат с някакъв специален отоплителен механизъм. Всъщност това далеч невинаги е така, дори и при машини по сравнително студени места. Тук е редно да отбележим, че разнообразието от модели и дизайни, и механизми на машините е огромно. Но се оказва обаче, че дори малкото количество топлина, отделяно от вътрешния вентилатор и електрическата верига на изпарителя, е в много климатични случаи достатъчно, за да не замръзват напитки вътре.

Видите ли, за да бъдат максимално енергийно ефективни (при условие, че работят нон стоп), вендинг машини за напитки са изключително добре изолирани и запечатани. Една хитрина, която ползват някои съвременни автомати през лятото, е да охлаждат напитките през нощта, когато електричеството е по-евтино, като това охлаждане е доста агресивно и течностите се довеждат възможно най-близо до замръзване, но без да замръзват. А след това просто оставят изолацията да ги пази хладни през останалото време. Coca-Cola посочва, че нейните машини използват именно този механизъм и в следствие харчат само около 5% от средното дневно потреблението на енергия на другите машини.

Vending Machine in Iwami-Ginzan

Освен изолацията, сладките или диетични напитки, с които обикновено разполага машината, имат много по-ниска температура на замръзване, отколкото чистата вода. Като се комбинират тези две неща, излиза че всъщност на много места не е необходимо да се прави активно отоплението. Както един от служителите, които зареждат такива автомати в Канзас (където, да отбележим средните ниски температури в най-студения месец, януари, са около -7 градуса по Целзий), казва: „[За] 30 години видях напитките да замръзват само веднъж… Вентилаторът на изпарителя мотор ще им осигурява достатъчно топлина, за да не замръзнат… при условие, че всичко останало е запечатано добре…“

Все пак има малко региони, които стават доста  студени и изискват нещо повече от просто пасивно отопление. Най-често срещаният механизъм за допълнително отопление е просто да се пуснат кабели с гнездо за крушка с нажежаема жичка и съответно да се сложи и крушка (40-60 вата са достатъчни). Тя автоматично се включва, когато температурите паднат под зададеното ниво. Що се отнася до местоположението й, обикновено се слага близо до горната част отвътре, за да може да така напитките отдолу, които се отпускат първи в много типове машини, да са възможно най-студени и далеч от източника на топлина. За машините, които изискват алтернативно решение, се използват системи с термопомпи, които обръщат въздуха вътре и го затоплят. Освен че карат вендинг машините да функционират качествено дори и в някои от най-студените населени региони, тези системи също така са сред най-енергийно ефективните при охлаждане.

Да обобщим – благодарение на добрата изолация и по-ниската температура на замръзване на много от напитките в тях, топлината, отделяна от вътрешните компоненти в машините, обикновено е достатъчна, за да предпази течностите от замръзване. Когато тази топлина не е достатъчна, обикновена крушка с нажежаема жичка решава проблема доста евтино дори в някои от най-студените населени райони на нашия малък космически кораб с размер на планетата.

 
 
Коментарите са изключени

Най-далечното убийство със снайпер

| от |

В цялата история на съвременната война, рекордът за най-дълго потвърдено убийство със снайпер бавно се увеличава все повече и повече с напредването на новите технологии. Към момента на писането на текста, носителят на този рекорд е британският снайперист Крейг Харисън, който дори чупи предишния рекорд два пъти в един ден, когато успява да порази две вражески цели с два последователни изстрела от невероятното разстояние от 2474 метра. Това са 20,6 футболни игрища. Изстрелите са от толкова далечно разстояние, че на куршума са му нужни около три секунди, за да достигне целта.

Крейг Харисън, CC BY 4.0

Ефрейтор на коня Крейг Харисън прави своя рекорден изстрел през ноември 2009 г., докато се намира в провинция Хелманд в южен Афганистан. Харисън разбра, че е поставил нов рекорд едва след като се връща вкъщи през 2010 г. Разстоянието, от което той стреля, което беше измерено и потвърдено чрез GPS, изумява до такава степен началниците му в Министерството на отбраната, че те публикуват подробностите за изстрела му почти веднага след като се прибра във Великобритания и дори му дават разрешение да прави интервюта по тази тема из всички световните медии.

Сега ще поговорим и за обстоятелствата около рекордния изстрел. На Харисън се налага да прикрива с огън командира си и членове на афганистанската национална армия, които в този момент са под засада от двама въстаници. Според Харисън бунтовниците са въоръжени с картечница ПКМ, с която са приковали войниците по такъв начин, че той има много малко време да прецени ситуацията и впоследствие да стреля, за да спре атаката им.

С помощта на своя спотър, Клиф О’Фаръл (който между другото не е никак обучен за позицията на спотър), и 9 пробни изстрела, за да добие по-ясна представа за точното разстояние, Харисън се прицелва и натисна спусъка за десети път, изстрелвайки куршум .338 Lapua Magnum, който улучва картечаря в корема и го убива. Другият бунтовник, които дори не чува, когато изстрелът се произвежда, се пресяга да поеме контрол над вече свободната картечница. Той обаче е ударени от втори куршум, изстрелян от Харисън. След като убива и двамата бунтовници, Харисън дръпна спусъка един последен път, за да счупи самата картечница.

L115A3 sniper rifle

Далекобоен снайпер модел L115A3

И така Харисън не само счупи предишния рекорд от 2,42 километра (поставен през 2002 г. отново в Афганистан), постигнат от канадеца Роб Фурлонг, който ползва снайпер McMillan-Tac 50, но и го прави на практика 3 пъти подред, без да пропусне – по двамата бунтовници и накрая по техния картечница.

Tac50white1

McMillan-Tac 50

И ако това не е достатъчно впечатляващо – оказва се, че тези изстрели са около 914 метра извън бойния обхват на пушката на снайпериста. Харисън коментира ситуацията със скромното и сравнително лаконично: „Условията бяха перфектни, нямаше вятър, времето беше меко, видимост беше ясна“.

Интересното е, че въпреки интервютата, които дава по тази тема, всъщност не трябва да знаем истинското име на Харисън. В официалните правила на Министерството на отбраната се посочват, че самоличността на снайперистите (независимо колко интервюта дават и колко стават известни), никога не трябва да се разкрива публично, тъй като те бързо могат да станат основни на хора, решили да отмъстят. Харисън, разбира се, е добре запознат с това правило и се съглася да говори с медиите само при условието, че самоличността му няма да бъде разкрита и че ще му дадат псевдоним. Въпреки това, по причини, които не са особено ясни, МО никога не прилага това ограничение върху нито един от медиите, с които Харисън говори, и съответно всички пускат материалите си, в които Крейг Харисън е назован с истинското му име, като някои от тях дори пишат къде живее…

Полицията бързо предупреждава снайпериста и семейството му, че са изложени на опасност след като историята излиза. За да защити жена си, дъщеря си и себе си, на Харисън, не му останал друг избор, освен да се премести. Това от своя страна, разбира се, изисква съпругата му да напусне работата си, а дъщеря му да напусне училище в средата на годината. 

Съвсем разбираемо, Харисън доста се разстройва от това, че името му е по новините и по вестниците, при условие изрично му е казано, че няма да стане така. Затова той си търси правата и иска от Министерството на отбраната компенсация за това, че по тяхна грешка мерниците на лошите в момента са насочени към семейството му и за покриване на разходите по преместването. По-късно той получи награда от 100 000 паунда (около 156 000 долара) за бедите си.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Дядо Ильо Войвода – последният хайдутин

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В началото на XIX век, Османската империя представлява една изправена на прага на колапса държава. Голяма част от нея се управлява от самоволните и непокорни аяни – местни първенци, които не признават централната власт и действат като самостоятелни владетели в своите околии. В тяхна служба или действайки сами за себе си, в различните части на империята безчинстват разбойнически групи, които атакуват села и градове и събират налози от местното население. В историографията, тази епоха е известна като Кърджалийските времена.

В това бурно и опасно време, местното население на много места организира свои собствени, доброволчески части, които да пазят хората от разбойниците. Българските земи в днешна Северна Македония не правят изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, местното население е организирано от селският свещеник – поп Георги, който се сражава срещу разбойниците. Разбира се, османските власти не гледат с добро око на подобни самоорганизирали се отряди и четата на Георги действа нелегално, сражавайки се в района на Малашевската планина.

При едно сражение с бандити при село Пастух, поп Георги е убит. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя син – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя баща, Марко бил обикновен жител на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените местни предания описват Станко като весел и жизнерадостен, докато брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, винаги мълчалив, както го е описал Антон Страшимиров.

Ilyo_Voyvoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 г., именно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по онова време не е ясно. Около 1830 г., когато в Гърция тече кървавото въстание, а Русия е на прага на война с Портата, Ильо се спречква с местен турски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри. Верен на семейната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по факта че бързо заминава за Рилския манастир, вероятно го е наранил сериозно.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища. Названието означавало също и специална категория стражари, охраняващи пътищата, но към 1830 г., османските власти се заели да премахнат привилегированите категории от християнското население, така че пандурите останали само като отделни служители в манастирската охрана. По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., вероятно след смъртта на баща си, тридесет и три годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената, да се задоми и да създаде семейство. Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца – дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За съжаление, съдбата е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 г., през лятото, Ильо се спречква с местния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по различен начин от изследователите. Според популярната версия, турски куршум ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съучастник и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „Македонските воеводи“, куршумът убива невръстният син на Ильо – Никола, а брат му Станко е убит при последвалото спречкване с турците. Липсата на информация относно съдбата на децата на Ильо пречи да се установи какво точно се случва – единственият проблем във версията на Страшимиров е, че там не се споменава за дъщерята на Ильо – Велика, която вече трябва да е била родена през 1850 г. Каквото и да се случва точно , Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През следващите три години, около него се създава чета, която достига до 70 души и раздава правосъдие на местните турци според заслугите им. Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите. Ильо Марков се налага като безспорен командир. Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех. През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, турците в Дупница решават да отмъстят на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите. От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие. Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на властите да заловят Ильо минават без всякакъв успех.

Благоевград_2682

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 г., в Париж е подписан мирният договор, сложил край на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Великобритания, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво съмнение, че Портата ще получи пълна свобода за справяне с хайдутите в България, които пряко или косвено са съдействали на руската армия. Макар и неук, Ильо е човек, надарен с бистър ум и ясна преценка. Когато в същата година османските власти му предлагат да разпусне четата в замяна на опрощение, той правилно преценява, че за в бъдеще поддържането на голям отряд като неговия ще е невъзможно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на местните османски сановници и изчаква докато най-сетне чак от Истанбул не е се изпраща официален декрет, подписан от правителството, с който се дава опрощение за Ильо войвода. За този декрет важна роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите, а Ильо получава право да запази оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро след като се прибрал при семейството си в Берово, срещу него е организиран заговор от приятели на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината. Османските власти ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, въпреки обещанията за опрощение. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога точно се случват тези събития не е съвсем ясно, но вероятно става дума за 1859 г., три години след завръщането на Ильо войвода в Берово.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдение, с идеята че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това отново потегля на север, събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.

Тук той е посрещнат радушно от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия с помощта на сръбските власти. Ильо войвода се включва в делото, става заместник на Раковски и започва да отговаря за военната подготовка на „легионерите“. През 1862г., по време на краткотрайния конфликт между Сърбия и Османската империя в контекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия участва активно във военните действия срещу османския гарнизон в Белград.

Ilyo-voyvoda-monument.Kyustendil

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо войвода се прославя по време на щурма на Калемегдан. Въпреки упоритите действия на българите, сърбите са принудени да подпишат мир с Портата и като част от условията по него, кабинетът на Гарашанин разпуска и забранява българската Легия. През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 г., той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с орден за храброст и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти, научили за действията  му в Сърбия. От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г. Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в района на Кула. Според някои изследователи, четата му наброява 300 души. Тя  води активни боеве с османците, а според някои източници, в нея участват и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е възможна само в случай, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия край на войната, край Делиград, Ильо войвода, наричан тогава с уважение от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка. В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многобройните четнически отряди, подпомагащи напредването на руските войски. Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко. Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към един улански полк, изпратен след победите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града действително пристигат и руски части. Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

В средата на февруари, (нов стил началото на м. март), Ильо Войвода пристига в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е удостоен с нов орен за храброст. Радостта от победата трае кратко и през юли, Малашевския район, заедно с родното му Берово е върнато в пределите на Османската империя. Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала съдбата още не е изрекла последната си дума.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение. Еуфорията бързо е заменена от изумлението пред обявената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник. Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски. Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

800px-Ilio_voivoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа. Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите революционери, които идват при него и сме смята за вдъхновител на ВМОРО. През 1896 г., след падането на Стамболов, българският Парламент извършва едно позорно дело, предадено най-ясно чрез думите на самия Дядо Ильо (запазен оригиналния текст):

„Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно место лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!

Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от които аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от пропаст. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред вид на това подписаний се обръщам към г. г. народни представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да мога да прекарам останалите дни от моя нещастен живот, с още по-нещастната ми съпруга.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.

С почитание – Илия (Илю) Марков, Стар войвода

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 г., Дядо Ильо войвода умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.

 

 
 
Коментарите са изключени

Защо училищата са във ваканция през лятото

Популярно и интуитивно обяснение защо учениците имат ваканция през лятото е, че едно време много икономики са разчитали на селското стопанство, за да оцеляват и съответно децата трябва да са на разположение през лятото, за да работят на полето. Това вече не е е точно така – защо тогава ваканцията продължава да е през топлите месеци?

Защото идеята, че съвременната учебна година е базирана на необходимостта децата да работят кърски труд е грешна. По-голямата част от земеделската работа се извършва или през пролетта, или през есента, така че училищата в аграрните части на САЩ, например, в края на 18 и началото на 19-ти век обикновено провеждат уроци само през зимните и летните месеци. Това позволява на учениците да помагат със засаждането през пролетта и да събират реколтата през есента. От друга страна, училищата в градски райони, обикновено са работили през цялата година, която е разделена на четири академични части с кратки почивки след всяка.

Редица фактори, като практичност и желания на родителите, бавно изменят каквито различни формати учебни години има до вида, в който я знаем днес. Реформаторите в образованието уеднаквяват графика със занятия навсякъде. Това улеснява хиляди неща като най-различни кандидатстудентски, кандидатгимназиални и други изпити, матури, продажбата на учебници и така нататък.

Провеждането на часове целогодишно може да бъде вредно за здравето на учениците, така че училищата трябва да решат кога да им позволят да си почиват. Една по-голяма паузата също така ще даде време на учителите да обновят знанията си и да се подготвят за новата учебна година.

Лятото е естественият избор за по-голяма ваканция – в училища в земеделските райони през топлите месеци преподавали по-млади и неопитни момичета, които съответно подготвяли децата по-слабо от колегите си през зимата, които са по-възрастни и по-опитни. Лятото също така става много топло, а някои училища нямат достатъчно добра вентилация и климатична система – тогава много от учениците от по-горните класов, както и заможните семейства предпочитат да почиват. Училищата често са пренаселени освен това и в комбинация с горещината се създава възможност за разпространяване на болести, което също добавя към решението да се даде лятото като ваканция.

В днешни дни има изразено желание от някои преподаватели и политици за преструктуриране на академичната година, така че учениците да посещават учебни часове през цялата година. Тяхната теория е, че обучението и през лятната ваканция би помогнало на изостаналите ученици да достигнат същото ниво на знания като другарчетата им от други училища и страни. Това обаче е съмнителна теория, защото учениците по цял свят прекарват горе-долу едно и същото време в учене (с изключения, разбира се). Например, ученици от Масачузетс, Ню Йорк, Калифорния, Флорида и Тексас прекарват по 900 часа годишно в училище. Учениците от Индия имат между 800 и 900 часа училище, както и учениците в Китай – отново 900 часа. Финландия, която има една от най-високо оценените образователни системи в света, предлага на малчуганите си средно около 608 часа в клас, което противоречи на идеята, че отговорът е в повече часове учене.

Former monastery school in Bozhenitsa, Bulgaria

Килийното училище в село Боженица, което днес е музей

В България конкретно по-масовото обучение на деца започва през османското владичество с килийните училища, които на практика дават начално образование. Те са с църковно-религиозна насоченост като се организират от черкви, манастири или метоси. През 15 – 18 век те са единственият начин за образование като от 16 век започват да се появяват и частни килийни училища.

Имайки предвид произхода им, учителите са съответно монаси и свещеници като с тях понякога работят и по-грамотни търговци и занаятчии. За разлика от сега, преподаването става с всеки ученик поотделно, а предметите са гръцки, църковно-славянски или на двата езика, четене, писане, църковно пеене и малко смятане. („Четене, смятане и премятане“, както казват по-възрастните). Понякога се изучава и занаят.

NHMB-The-Book-of-Hours-transcription-by-Sofronii-Vrachanski-1765

Книгата „Часослов“, преписана от Софроний Врачански през 1765

Преподава се по църковно-служебни книги като „Часослов“, „Апостол“, „Псалтир“, както и други. Въпреки характера на книгите образованието не е изключително църковно и религиозно. Килийните училища са именно тези, които запазват националната идентичност и българско самосъзнание на хората през годините на османско владичество. До 19 век в България работят над 100 такива учебни заведения.

През същия този 19 век се появяват така наречените взаимни училища, в които се практикува така нареченият Бел-Ланкастърски метод на обучение. Обучението трае 2 години, а предметите вече са граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение.

Неофит Рилски открива първото такова – в Габрово на 2 януари 1835 г. Така се поставя началото и на новобългарското образование.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Монтоук: конспирацията, която вдъхнови сериала „Stranger Things“

Проектът Монтоук създава забележително много теории на конспирацията – в тях винаги фигурират пътуване във времето, телепортация или контрол на съзнанието. Но въпреки всички тях и въпреки че вдъхновява безобразно успешния сериал „Stranger Things“ на Netflix, малцина са чували за проекта. Е, днес ще променим това.

the-montauk-project-original-imaeb7vjmkathzyn

Историята за проекта Монтоук започва някъде през 1992 г. с издаването на книгата на Престън Б. Никълс „The Montauk Project: Experiments In Time“.

По това време вече се носят слухове, че американските военни (покрай Студената война) са провеждали психологически експерименти в Лонг Айлънд още в средата на 80-те. Затова може да се каже, че книгата на Никълс добавя малко във вече съществуващ огън.

Никълс започва с това, че е написал книгата, след като „възстановява“ спомените си от когато е работил като изследовател в проекта. След това разказва подробности за интериора на сградите, процедурите, за които е отговарял, технологиите и редица паранормални инциденти, на които става свидетел.

След публикуването на книгата се появяват други хора, които също казват, че са участвали в незаконните проучвания в същия проекта. Това задейства главния пропаганден механизъм, който засилва всички популярни теории на конспирацията.

По отношение на твърденията си Никълс обхваща всичко: контрол на ума и телепатията, отваряне на времево-пространствени портали към други измерения, контакт с извънземни и отвличане на деца… И всичко това във военна програма, финансирана със злато от нацистите, взето през Втората световна война.

USS Eldridge DE-173 (1944)

Eldridge (DE-173), 1944

Историята на проекта Монтоук се пресича с една дългогодишна и известна теория на конспирацията за така наречения експеримент във Филаделфия от 1943 г. В нея американските военни се опитват да заобиколят радарите на нацистите по време на Втората световна война посредством електромагнитни полета.

В различни версии на конспирацията се разказва, че в корабостроителница във Филаделфия, Пенсилвания, през лятото или есента на същата година, е направен кораб, USS Eldridge, който не просто е бил невидим за радара, но е бил и напълно невидим за човешките очите. След това телепортиран през дупка във времепространството до Норфолк, щата Вирджиния, на над 320 километра разстояние. Когато Eldridge се връща (телепортира) обратно в корабостроителницата във Филаделфия няколко минути по-късно, някои членове на екипажа са озовават в преградите на кораба, а телата на други са наобратно (с вътрешностите навън). Някои също така полудяват заради този процес.

Много, много неща в цялата история на практика са или директно опровержими с очевидни хронологични несъответствия, или просто защото нарушават законите на физиката. Нещо повече, нито един от разказите за експеримента във Филаделфия от различни хора не е един и същи, а тези, които реално наистина са служили на кораба през 1943 г., ги отричат изцяло. Въпреки това, конспирацията е популярна от поне 1955 г.

През 1984 г. се появява един иначе не особено стойностен филм за експеримента във Филаделфия, озаглавен „The Philadelphia Experiment“. Той става нещо като катализатор за историята за проекта Монтоук.

Когато 57-годишеният Ал Биелек гледа филма през 1988 г., изпитва завладяващо усещане за нещо като дежавю. Билек твърди, че е успял да отключи голямо количество потиснати спомени за участието си не само в експеримента във Филаделфия, но и в проекта Монтоук, и че двете са преплетени, а паметта му е манипулирана от ЦРУ. Той разказва историята си пред аудиторията на конференцията Mutual UFO Network през 1990 г. и твърди не само, че експериментът във Филаделфия е истински, но и че той и брат му са били на борда на Eldridge. Оборудването е създадено не от кой да е, а от самият Никола Тесла, и с него двамата с брат му и кораба се телепортират в лагера Хироу на 12 август, 1983.

В един момент историята на Билек става толкова объркана и преувеличена, че не си струва да я разказваме, но с две думи – той и брат му се присъединяват към проекта Монтоук, който се създава след електромагнитните изследвания на експеримента във Филаделфия. Билек твърди, че се сприятелява с Никълс и дамата работят по създаването на „Стола Монтоук“ – устройство за четене на мисли, което е централен компонент на целия проект.

Warner Bros. Pictures And InStyle Host 18th Annual Post-Golden Globes Party - Arrivals

Мили Боби Браун, Снимка: Getty Images

Никълс в книгата казва за този стол, че посредством електромагнетизъм увеличава психическите сили на всеки, който седи в него. 

Това може да звучи познато на феновете на „Stranger Things“, където подобно устройство се прилага върху Илевън (в ролята Мили Боби Браун), за да отвори портал към друго измерение. В проекта Монтоук, група екстрасенси използват Стола, за да отворят времепространствен портал и да „виждат“ в далечни места и други измерения. Споменатите по-горе отвлечени деца също били подлагани на различни психологически експерименти с устройството…

52-годишният Стюарт Свердлоу от Мичиган казва пред The Sun през 2017 г., че е едно от тези деца и че той и други като него са били подложени на ужасяваща неща:

В началото на проекта те отвличаха само сираци или деца на наркомани – такива, които никой не би потърсил. Целта им беше да раздробят умовете ни, за да ни програмират… те променяха температурата на стаята ни от много горещо на много студено и обратно, оставяха ни да гладуваме, а после ни хранеха прекалено много. Спомням си, че ме биеха с дървена пръчка. Обичаха и да ни давят в леген с вода. Тези методи бяха доста ефективни в това да ни накарат да слушаме и да се подчиняваме. Те също така използваха ЛСД, за да променят съзнанието ни.

Свердлоу твърди още, че той и други момчета от Монтоук са изпращани на Марс или пък „в библейски времена“ и после са връщани, чрез технологиите в лагера Хироу.

Книжната корица, която братята Дъфър използват първоначално, когато предлагат сериала си

Скоро Никълс, заедно с други участници в проекта вдигат бунт:

Най-накрая решихме, че всичко трябва да спре. Докато беше на стола, един от участниците прошепна „Време е“ и пусна чудовище от подсъзнанието си. На екрана видяхме голямо, космато и гадно чудовище. То обаче не беше под земята, а някъде на близо до основата и поглъщаше или спазваше всичко, което му попадне. Няколко човека го видяхме, но всички го описаха различно.

Никълс казва, че трябва да унищожат цялото оборудване, за да спрат това същество и да го върнат в първоначалното му измерение. Това явно е вдъхновението за линията в „Stranger Things“, където Илевън призовава чудовище, което по същия начин създава погром.

Според Variety създателите на сериала, Мат и Рос Дъфър са били толкова вдъхновени от проекта Монтоук, че оригиналното заглавие на „Stranger Things“ е било „Montauk“. След като режисьорът Чарли Кеслер обаче завежда дело срещу братята за плагиатство на късометражния му филм „The Montauk Project“, градът, в който се развива действието в сериала, е променен от Лонг Айлънд на покрайнините на Индиана. Все пак продукцията на Netflix обаче явно силно се осланя на книгата на Никълс. Персонажът на д-р Бренер, изигран от Матю Модин, измъчва малки деца като Илевън, чието име, само по себе си предполага, че е имало 10 деца преди нея (от англ. ез. еleven – единадесет ). Има и чудовища, които навлизат в нашата реалност, което също съответства с книгата.

Според Никълс, мазетата на лагера Хироу са били напълнени с цимент след като цялото оборудване е унищожено, а спомените на всички участвали са били изтрити от ЦРУ с програмата MK-Ultra.

Някои съоръжения все още стоят и привличат погледите на любопитни минувачи и местни жители и до днес. Радарът SAGE е важен за лодките, плаващи около Лонг Айлънд, така че ВВС го оставят.

Армията от своя страна опровергава, че въобще нещо като проекта Монтоук се е провеждало в лагера. Разбира се, ако някоя част от историята е вярна, шансовете американските военни да признаят за отвличането на деца и подлагането им на изследвания и мъчения (да не говорим за другите неща), не съществуват.

 
 
Коментарите са изключени