shareit

Защо MiG-17 беше шедьовър в небето над Виетнам

| от |

На 14 януари 1950 г. руското констуркторно бюро „Микоян и Гуревич“ представят на света MiG-17 – подобрената версия на MiG-15, който официално е доказал своята работа в Корейската война. Бързото създаване на летателния апарат е с нуждата от премахването на предишни проблеми. Въпреки някои недостатъци като факта, че въпросният самолет никога не е успявал да достигне свръхзвукова скорост, пилотите най-вече във Виетнам, го използват ефективно за редица сражения, а това официално принуждава американското правителство да инвестира повече в подготовката на пилоти от легендарната програма Top Gun, провеждаща се в още по-секретната Зона 51.

Първите версии на самолета разполагат с едно много добро копие на Rolls-Royce Nene VK-1 двигателят. Същият бил значително по-тежък, но същевременно предлагал добри показатели при боен полет. Едва по-късно се добавя и афтърбърнър технологията, която допълнително повишава скоростите и да се доближи до Mach 1. По-дебелите и здрави крила елиминирали проблемите при високи скорости, които често можели да се огъват и евентуално да изгубят аеродинамиката си по време на високите скорости, следователно летците били сигурни, че при по-агресивни маневри, руският MiG-17 ще може да се справи с всичко предложено.

За съжаление на днешната дата преди 70 години, Иван Ивашченко в началото заявява, че това е един от най-добрите самолети. А няколко месеца по-късно опашката ще се разкъса и след жестоко завъртане, пилотът умира в катастрофа. Едва през септември следващата година ще започне масовото производство. Интересен факт е, че макар да използва същия двигател от предишния модел, новият може да добави около 40-50 км/ч повече и да достига по-сериозни височини. Но какво се случва във Виетнам?

gettyimages-183970623-594x594

На 3 април 1965 г., докато двойка F-8Е бомбардировачи се насочват към северния Тан Хао мост за елиминирането му, запазвайки сериозна височина от приблизително 3 000 метра, пилотите дори не забелязват двойката МиГ-ове, които в този момент се крият в мъглата под тях. На едва 200 метра разстояние, лейтенант Фам Нгок Лан успява да простреля първия изтребител с 23-милиметровото си оръдие, следван от лейтенант Фан Ван Тук, който започва сериозен обстрел върху другия изтребител.

Първият пилот споделя, че е видял експлозия във въздуха и падането на самолета. Вторият, по думите на неговия виетнамски колега, практически бил изваден от строя, но не е проследяван къде точно ще се разбие. На практика, картоните показват, че нито един американски изтребител не е свален по това време, но можем да видим, че въпреки противоречията, това са двете първи победи на страната срещу американците. На следващият ден ще отбележат потвърждаването на още два самолета F105.

Макар и американското правителство много добре да знае за присъствието на съветските изтребители в Северен Виетнам, уменията на пилотите идва като огромна изненада. Повечето аналитици вярвали, че най-вероятно пилотите все още ще бъдат в тренировъчното училище и едва година по-късно ще започнат да нападат. Освен това не са разполагали с толкова много машини, за да се борят с численото американско превъзходство.

Някои пилоти дори се шегували, че тук никой не може да лети, следователно всеки полет ще бъде просто игра на котка и мишка, а колко много са грешели. Разузнаването няколко пъти споделя, че анализите се правят на теория, докато наблюденията в страната показват, че привидно изоставащата индустрия, виетнамците тренират усилено и няма да се предадат толкова лесно на противника, при това по-всички показатели, включително и при въздушните сражения. С оглед на това, не трябва да забравяме и поставените правила за нападение, които изключвали летищата, следователно пилотите можели не само да тренират, но и да излитат, защитени от обсега на радарите, които и без друго не покривали най-важната зона от Виетнам. Следователно всеки MiG-17 можел да излети много спокойно във въздуха, да се разправи с нарушителя и да се прибере обратно в базата. Докато промените настъпят в следващите години на сражение, виетнамците ще могат да натрупат много активи.

gettyimages-50678165-594x594

През 1960 г. страната получава въпросните изтребители, а 57 от най-добрите ѝ пилоти заминава в Китай за бойна подготовка. Друга част заминава за Русия, където продължава активно опознаване на новия изтребител. Освен това не трябва да забравяме, че виетнамците получават версията F, която се радва на изчистен дизайн и още по-сериозни възможности за полет, двигателят Климов ВК-1 се оказва много добър в бойни сражения и изключително динамичен, за да даде сериозното предимство на пилотите. Ускорението спрямо теглото е .45 към 1 и достижимите скорости са около Mach 0.97.

Недостатъци спрямо американското копие са: липсата на резервоар и ракети въздух-въздух, не е монтиран дори радар. Следващият модел ще получи радарна система и инфрачервена маска за пилота, който ще прави нощни полети. Бойното снаряжение било от 37-милиметрово оръдие с 40 патрона и две по-леки 23-милеметрови с около 80 патрона за всяка. Нито едно оръжие не е разработено за скорострелна стрелба, поради простата причина, че предназначението на този самолет е да напада по-големи бомбардировачи.

Постъпването на следващия патрон в затвора отнемал около 7 секунди, спрямо американските конкуренти, които за това време можели да се справят значително по-бързо в битката. С един резервоар, пилотите можели да изминат около 210 морски мили, а и това не е особено добър периметър на действие. Други интересни проблеми са липсата на хидравлична контролна система, а при много резки маневри, пилотът наистина трябвало да вложи всички сили в битката. В ниски скорости, самолетът е брилянтен, но при високи ще се заплати сериозна цена. Именно в това отношение, руските изтребители успявали да печелят пред своите конкуренти.

Виетнамците успели дори да маскират недостатъците, като не показват времето, в което самолетът има нужда от ускорение. Първите 36 самолета пристигат на 3 февруари 1964 г. Пилотите от Китай се връщат на 6 август и започват да работят върху новата програма за обучаване. Освен дългите часове в полет, повечето дори са успели да тренират в симулатор, изучавайки възможностите на американските колеги, както и разпознаването на силуети в далечината.

В Русия пилотите получават и много полезни съвети при битка с противникови самолети, разбират много ясно какви са точно правилните маневри, за да може противникът да демонстрира своята сила и да изгуби именно чрез нея. Виетнамските авиатори знаели, че американците винаги летят в големи формации и винаги имали едни и същи маршрути. Бомбардировачите пък рядко имали придружаващи самолети за прикритие и винаги летели на височина от 500-700 метра.

gettyimages-642061362-594x594

Следователно всички тренировки и въздушни битки се провеждали именно на тази височина. Когато започнали нощните бомбардировки, отново се разкрила още една грешка – нападателите никога не взимали със себе си прикритие, за да не се издават през нощта, а това мотивирало правителството да поиска очила за нощно виждане. През 1965 г. са изпратени достатъчно очила и играта започнала, а най-важното е, че има зони, в които американските пилоти просто не ходили, следователно на картата винаги може да има една спасителна точка, в която да не следва преследване.

Във времето, когато радарните системи не могат да бъдат толкова точни, колкото са сега, повечето американци трябва да внимават много, за да не пропуснат целта си, теренът също ги затруднявал, следователно повечето полети се водели на сляпо. И най-лошото е, че под определена височина, Mig-17 можел да лети в ниското и да чака своята жертва, врагът няма дори да го забележи, докато не се издигне на поне 762 метра височина. И ако това е само част от главоболията, руският двигател никога не оставял пушек след себе си и практически бил добре прикрит винаги.

Под височина от 1500 метра, руският самолет можел да танцува и извива като змия. Единственият изтребител, който можел да противодейства е F-8E. Докато останалите самолети разполагали с много по-сериозна скорост, ускорение и поддържане при издигане, отново срещали затруднения. При височина от близо 6000 метра, американците имали много сериозна маневреност, но само ако се възползват от високата скорост на двигателя, в противен случай липсвала стабилност, следователно при липсата на всичко това, останалите фактори просто се губят от състезанието. Над тази височина, MiG-17 превъзхождал всички останали.

И въпреки конструирането му като прихващач, този самолет се използвал за много близки битки, които смело разплаквали всеки средностатистически пилот с американски самолет. Първите поколения на F-4 Phantom пристигнали без никакви оръдия, и разчитали само на ракети, защото при могъщите му скорости, той нямало как да се прицелва, но е достатъчно да бъде омаян и въвлечен в битка от MiG-ове, за да усети какви проблеми и главоболия могат да причинят виетнамците. Повечето ракети въздух-въздух били направени за преследване на бомбардировачи, а сравнително малкият изтребител можел да ги пренебрегне с няколко защитни движения.

gettyimages-517481366-594x594

Единствената ракета на въоръжение в американската авиация, която дава някаква ефективност е инфрачервената AIM-9 Sidewinder. Нейната тайна е, че следяла изгорелите газове от двигателя и никога не можела да сбърка. За целта обаче, американският самолет трябва да е опасно близо до противника, преди да я пусне в действие. Технически AIM-7 Sparrow би трябвало да има много по-добър обсег на действие, особено след като може да бъде активирана дори и ако противникът лети зад/пред/под/над самолета. Mig-17 не разполагал с радар, следователно никога не можел да разбере кога е прихванат от вражески самолет.

За да има попадение, противникът трябва да остане в обсега на радара, следователно е възможно да се избяга на вражеската ракета, ако бъде забелязана на време. Съществува и друг проблем – втората ракета била твърде сложна за употреба и често давала дефекти, които за зла беда се оказват фатални. Преди да бъде получено разрешение за нападение на летища, американското разузнаване трябва да докаже, че врагът е долетял от конкретно летище. Американските пилоти нямали право да нападат, докато не забележат вида на самолета, както и захождането за бой, а в повечето случаи дори нямали тази възможност, следователно били изгубени от самото начало.

В последствие тактиката на сражение била променена и пилотите започнали да използват технологията, вместо да следват вражеските самолети. Те често се стремели да ги изведат бързо от прикритието и след това да започнат преследване. Ето защо първата линия самолети, трябвало да лети във формация и да накара виетнамците да преследват, втората линия ги неутрализира. През следващите години небето над Виетнам става една много добра игра на котка и мишка. Виетнамците преценили, че могат да следят противника и да го нападат, когато няма достатъчно гориво, за да излети на безопасно разстояние.

gettyimages-1036473178-594x594

Контролната кула знаела, че когато чуе по радиото думата „Bingo“, това означава, че горивото е на привършване и следва пестелив полет. Освен това, когато повечето пилоти правят бомбен заход, те използват огромни количества гориво, за да поразят максимално бързо точката на интерес и след това да се върнат обратно в прикритието, а за зла беда, виетнамците чакали точно това и отново стреляли по сакати самолети, които можели да преценят дали да се сражават или да бягат с риск да останат без гориво и да се разбият.

Едва през 1966 г. всеки американски пилот разполага с най-добрата техника, но просто не може да се справи с тази проклета машина. През 1969 г. руският изтребител е пренасочен за подпомагане на наземните цели. Следователно някои изтребители получават бомби и започнали да се подготвят за следващата нападателна мисия. Тренировките започнали през 1971 г., а погледът им бил насочен изцяло към корабите с провизии. Кубински инструктори започнали да тренират и преподават тактики за нападение, докато разузнаването се насочило към изучаване на всички навици на вражеската флота.

През март 1972 г. първите 6 пилота завършват програмата и на 18 април се намират в базата, от която трябва да се насочат за битка. Използвайки отново ниското прикритие, самолетите забелязват първите си жертви – USS Higbee, някои пилоти се насочват към круизера Oklahoma City и унищожителят Sterrett. Според капитана на Higbee, Mig-ът успял да хвърли бомбите си, като само едната успяла да удари главното оръдие, другата се разминала на разстояние от 100-на метра. При другите самолети, атаката е достатъчно добра, но бомбите пропускат и не правят видими щети. Един самолет, според екипажа на Sterrett е ударен от ракета земя – въздух, но Виетнам отрича нещо подобно.

gettyimages-661787730-594x594

Цялата атака е около 17 минути. Говори се, че руските самолети били използвани дори за подкрепа на наземни нападения. Последният самолет се пенсионира някъде в началото на 1980 г. и достойно може да заяви, че е успял да свърши работата си. Комичното в този случай е, че руснаците никога не са го произвеждали за това, за което е използван. Виетнам взима една далеч не толкова съвършена техника, но с малко повече педантичност успява да го превърне в съвършена бойна машина, която да разплаче скъпите американски самолети. И до днес в ханой се празнува победата и денят на ВВС на Виетнам – датата е 3 април.

Този самолет действа положително на САЩ, защото след него, много тактики и методи на работа трябва да се променят, предимно върху създаването на нов метод за битка с морално стари изтребители, които очевидно могат да постигнат толкова много. Ето защо всички самолети след 1965 г. получават оръдия за близък бой, а преди това същият е бил отдавна премахнат.

 
 
Коментарите са изключени