shareit

За метеорите и хората

| от |

В началото на 60-те години компанията General Electric предлага система за астронавтите, която позволява при извънредни ситуации те да напуснат кораба и да се върнат обратно на Земята. Тази система първоначално е известна с акронима M.O.O.S.E. или Man Out Of Space Easiest (от англ. – Човек в космоса най-лесно), но след това е променена на бекронима Manned Orbital Operations Safety Equipment (от англ. – Управляемо орбитално оборудване за безопасност). Бекроним е когато първо се измисли съкращението и след това от какво е съкратено.

Moose11

Дизайнът на цялото нещо е изключително лек – около 90 килограма, и има размерите на куфар. Астронавтът в опасност ще вземе своя M.O.O.S.E. и при разтварянето му трябва да закрепи парашут на гърдите си, да се пъхне в полиестерната торба (докато е в космическия си костюм) и да активира надуването на тази торба, което се случва чрез полиуретанова пяна. Веднъж щом е напълно потопен в стегналата вече пяна, астронавтът ще ползва ръчна ракета, с която да завърти така формираната спасителна капсула в посока към Земята и вградената ракета, за да се задвижи натам. Специално защитно покритие ще предпази торбата с астронавта от изгаряне при навлизане в атмосферата. Той ще може да осъществява комуникация чрез радио, а парашут, който се разтваря ръчно, ще осигури приземяването с нормална скорост. Пяната допълнително ще омекоти удара, а също така да действа като сал, ако астронавтът падне във вода. След приземяване астронавтът лесно може да разчупи полиуретана и да използва комплект за оцеляване, докато чака да го намерят.

moose

Въпреки очевидните ползи от един такъв апарат и обещаващите тестове нито ВВС на САЩ, нито НАСА показват интерес и затова General Electric зазимява проекта.

 
 
Коментарите са изключени

Как 200 жени се изправиха срещу своя насилник – отмъщението се сервира студено

| от |

Легендата разказва, че отмъщението е много сериозно ястие, което винаги трябва да се сервира студено. Много важна подробност е, че добрият готвач избира перфектния момент за тази цел и знае как да поднесе това ястие. Този социален акт на възмездие винаги успява да допринесе за ответен удар. Има и изключения, особено ако някой иска да изпрати съобщение в името на справедливостта. Прехвърляме се в Индия, където престъпността винаги е била символ на изпуснатото зло от кутията на Пандора.

Индия винаги е оперирала по някакви много странни закони и за всеки чужденец е особено трудно да открие логиката на съществуване. Герой на тази история е Аку Ядав. Аку е известен като един от най-жестоките и върлуващи изнасилвачи в Нагпур.

Градът има популация от 2,4 милиона души и сериозно количество бедни жители. Най-ниската част от обществото не можело да използва услугите на властта. Много често линейките не се разхождали до гетата, а полицията изобщо не се интересувала от съдбата на жителите. Социалната картина е много идентича и в много други индийски полиси. Аку имал едно много интересно забавление през последните години на своя живот – изнасилвания.

След като полицията не си мърдала пръста, а дори ням адвокат можел да накара жалбите в управлението да изчезват, Аку бил спокоен и осъзнал, че е недосегаем. Легендата разказва, че насилника има в досието си поне 24 жалби, сред които и показания за три извършени от него убийства, но не е виждал вътрешността на съда, нито шансовете да попадне в затвора. Не е ясно колко точно години г-н Ядав е имал възможност да се възползва от безплатните сексуални услуги, но легендата разказва, че почти във всеки дом или барака от гетото Кастурба Нагар има по една негова жертва.

В повечето случаи се използвали и услугите на помощници, които да помагат или да държат мъжа на жертвата. В един момент трябва да сметнем за логично, че когат случаите зачестили и полицията нямало как да игнорира повече жалбите, някаква демонстрация на действие би била адекватна. И такава наистина имала, Аку започнал да дава подкупи. Скромни символични дарения в полза на полицията винаги са добре дошли. И докато имало пари, всяка жалба била потулвана. Да не говорим, че редица от жертвите просто не вярвали, че има смисъл да ходят в полицията, след като стават свидетели на бездействието. Липсва точна хронология на всички извършени зверства, както и списък на всички пострадали.

Ако някой се опитал да наддигне глава и да се изправи срещу ужасите и неправдата, Аку започва да използва заплахи като заливане с киселина, да изнасили отново жертвите или да нарани друг член на семейството. Колективният страх очевидно може да властва дълго сред най-ниските слоеве на обществото. Има само една подробност – понякога и на най-бедните им писва от безредиците. Щом някой спре да вярва на страха и възможностите, идва време за нещо много страшно и ядосано. На една от изнасилените ѝ омръзнало да чака някакво чудо и благодарение на друг член от семейството решава да се възползва от всички закони. Вместо да подава жалба, дамата прескочила полицията и веднага стигнала до комисаря на полицията.

След като униформеният разбрал за първи път каква е картината в гетото, веднага решил да разпореди разследване, гарантирайки, че никой повече няма да пострада. С нови сили и достатъчно побеснели граждани, същата вечер към дома на насилника тръгва цяла талпа от побеснели хора. Те много добра знаели къде да намерят Аку. След като вратата му буквално се отделя от пантите, извергът е изкаран навън със сила. Не е ясно колко точно е бил налаган от жертвите, но полицията успява да възтанови реда и да го прибере в килия. Според очевидци, това е бил единственият начин да го спасят и да го изправят пред съда. Само няколко дена след запознаването на съда с провиненията на Аку, до гетото се чува нова по-страшна новина – изнасилвачът може да бъде пуснат под гаранция. Това била последната искра в тубата с бензин, последвалата експлозия от гняв била нещо невиждано до този момент. Около 200 жени се въоръжили с камъни, ножове и всякакви подръчни материали. Почти всички били жертви на изверга, а някои просто били добри приятелки, които искат да участват във въргала. Докато всички стоят мирно и тихо в съда и чакат появата на Аку, той не влиза като смирен престъпник, а като герой. Може би това допълнително нагнетява обстановката. Докато се разминава с една от жертвите я нарича простутка и обещава, че след като излезе ще я изнасили отново. Придружаващият полицай се разсмива и всички следващи събития се случват твърде бързо. Една от всички 200 жени в залата се разкрещява „Ти или аз“ и всички нападат с ножове изнасилвача. Политат камъни, започват да се нанасят множество прободни рани. Пазачите били изумени и нямало как да реагират, а и честно казано не са искали да влизат в този кръстосан огън. Остриета летели във всички точки от тялото и щом 200 гневни жени не могат да се спрат, можете да си представите какво е щяло да се случи с пазачите. След като гневът най-накрая бил предаден по тялото на подсъдимия, лекарите установили , че една от всичките 200 жени е успяла да отреже дори достойнството на Аку – явно е искала да бъде сигурна. Някои от дамите така или иначе успяват да влязат в ареста, но през 2012 всички са освободени поради липса на доказателства.


View this post on Instagram

. ⏩SERANGAN WANITA YANG MEMATIKAN⏪ ➡Akku Yadav adalah penjahat kelas teri di Desa Kasturba Nagar, India. Dia tak segan merampok bahkan membunuh, dan sering keluar masuk penjara. Namun di penjara ia tidak pernah kapok karena selalu dijamin bos besarnya dari New Delhi. ➡Aksi kekejaman Akku yang tidak bisa ditolerir lagi adalah saat dia bersama gengnya menyeret paksa gadis 12 tahun dari rumahnya. Bahkan dia memerintahkan gerombolan penjahat untuk memerkosa korban beramai-ramai. Tidak terima dengan tingkah Akku yang kelewat batas, sebanyak 200 wanita mengeroyok akku ➡Pertama Akku disiram bubuk cabai dan dilempari batu hingga tak berdaya. kemudian ada seorang wanita mengeluarkan pisau dan memotong kemaluan Akku,tidak sampai disitu kemudian akku di tusuk beramai-ramai sebanyak 70 kali ➡Akhirnya polisi hanya bisa menetapkan beberapa wanita seabagai tersangka, setelah sebelumnya mereka meminta dibui bersama-sama. #CMIIW #deepweb#scarygame#deepwebindo#deepwebindonesia#creepypasta#creepy#creepypastaindo#creepypastaindonesia#pemakaman#deepwebid#gore#infantdeath#darkwebindo#darkwebindonesia#ritual#disturbing#dafulove#disturbingvideo#redroom#lfl#fff#l4l#f4f#psyco#story#tibet#creepyvideos#akkuyadav -ck

A post shared by Deepweb (@deepweb.indo) on

Няма как да се знае коя жена е нанесла фаталния удар. Реакцията успява да подобри работата на полицията значително. Никой не е искал да види 200 гневни жени втори път да побеснеят отново. Историята на Аку продължава да се разказва като много вълнуваща легенда. Всички са доволни, че най-накрая с демонстрация на сила индийските жертви се превръщат в активни борци за справедливост. Цялата женска инквизиция напомня много за легендарната песен на Eagles, в която всички гости на хотела с малки ножчета се борят да победят чудовището. Годините се разминават, за да кажем, че аудиторията наистина

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени

Първият председател на БОК – Ефтим Китанчев

България участва на първата модерна олимпиада през 1896 (формат, който барон Пиер де Кубертен съживява) с делегация в състав: гимнастиците Панайот Белев, Илия Пенчев, Димитър Илиев и Шарл Шампо и техния ръководител Тодор Йончев. Само Шарл Шампо обаче успява да се състезава на олимпиадата – в 3 дисциплини от гимнастиката.

Чак 27 години по-късно, на 30 март 1923 г. по инициатива на Министерството на войната се създава Българският олимпийски комитет. Целта на този БОК е да организира състезателите за участието им на олимпиадата в Париж следващата година. Този път да се състезават отиват 4 лекоатлети, 7 колоездачи и 2 състезатели по конен спорт, както и националният ни отбор по футбол. Един от ездачите е генерал Владимир Стойчев, който се класира на 11 място в от общо 99 участници.

За първи председател на БОК е избран Ефтим Китанчев. Той служи в комисията от 1923 до 1925. 

Ефтим Цветков Китанчев е роден през 1868 година в село Подмочани, Ресенско. Брат му е видният български политик Трайко Китанчев.

TraikoKitantchewBGteacher

Трайко Китанчев

Преди да получи длъжността си в БОК, Ефтим е и военен като от 1892 година е кавалерийски офицер в Българската армия, с чин подпоручик. Става поручик през 1895 година, а през 1901 година вече е капитан.  Завършва Кавалерийската школа в Пинероло, Италия, през 1906 година, а нов чин – майор – получава на 31 декември 1908 година. Но армейското му издигане не спира до тук. На 14 юни 1913 година, точно преди Междусъюзническата война да започне, е произведен в чин подполковник, а от 5 октомври 1916 година – и в полковник.

Служи в Първи кавалерийски ескадрон, в Първи конен полк, като началник на Кавалерийската школа, командир на пети и седми конен полк. По време на Първата световна война е назначен в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Служи и като комендант на София.

През 1919 се уволнява от войската и заниманията му вече са съсредоточени в спортна дейност – занимава се с конната езда и фехтовката. Именно тогава управата на Българския народен спортен съюз го делегира начело на Българския олимпийски комитет. На следваща година той приема за своя цел да изпрати възможно най-много спортисти на олимпиадата в Париж.

След тази богата военна кариера Ефтим Китанчев отдава последните години от живота си на олимпийското движение в България.

Какво обаче успява да свърши Китанчев за скромния срок на своята службата? Всъщност не прави нищо особено и революционно. Но действията му днес могат да послужат за ярък пример за поведение на себеотдаденост и скромност.

Олимпийските игри в Париж наближават и Българският олимпийски комитет получава покана да пусне свои състезатели не от кой да е, а лично от човека, който възражда един от най-големите спортни форуми в света – барон Пиер дьо Кубертен.

Charles Champaud

Шарл Шампо

Това на практика ще бъде първата олимпиада, на която реално ще се състезават българи. Вече сме пращали свои представители – на гореспоменатите първи Олимпийски игри във формата, в който ги знаем днес, през 1896 г., на които под флага на България успява да се състезава само Шарл Шампо. Но въпреки че участва за България, както може би отгатвате по името му, Шампо не е българин, той е швейцарец. Затова сега на предстоящото огромно за българския спорт събитие, новосъздаденият олимпийски комитет и неговият председател имат силното желание да пратят колкото се може повече наши състезатели. Именно това желание ще произведе постъпката на Ефтим Китанчев.

Най-стандартното и очаквано нещо е именно той като председател на БОК да води българската делегация във Франция на церемонията по откриването на Игрите. Така да се запознае с барон Дьо Кубертен и да се покаже пред света. Китанчев обаче отказва да замине за Париж, а мотивът за решението му е чудесен – вместо него, с парите за неговото пътуване да бъде изпратен още един български спортист. В резултат на това България участва на Игрите с 24 спортисти – 4-ма лекоатлети, 7 колоездачи, 2-ма състезатели по конен спорт и футболния ни отбор (като, разбира се, само 11-те играли се считат официално за участници).

За съжаление, те не успяват да спечелят медал. Сред тях са поручик Крум Лекарски и ротмистър Владимир Стойчев, който участва в турнира по конен спорт.

След игрите Ефтим Китанчев става генерален консул на България в Атина. Там е и кончината му през 1925 година, когато е на 57-годишна възраст.

Страната започва да печели редовно медали от летни олимпийски игри чак при олимпиадата в Хелзинки през 1952 година. Спортните ни успехи се увеличават с всяка следваща и да достигнат своя пик на известната олимпиада в Москва през 1980 година, на която страната ни печели общо 41 медала (сред които 8 златни) и така се нарежда на трето място в общото класиране по този показател.

След смяната на политическия режим в страната, представянето ни на олимпийските игри постепенно спада, като на всяка следваща олимпиада медалите намаляват драстично, докато накрая се стига до олимпиадата в Лондон през 2012 година. Там страната печели едва 2 медала, което е най-слабия резултат за България от 1956 година насам

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: „Аз един Бачо Киро съм“

След като се снимаме за спомен пред фонтана на Президентството, слизаме в подлеза и излизаме на Министерски съвет или още по-добре – на ЦУМ. От едната ни страна е статуята на Света София, но ние тръгваме надолу, по бул. „Княз Александър Дондуков“. Първата пресечка вляво се казва улица „Сердика“ – император Марк Улпий Траян дава на днешната столица своето родово име, наричайки я Улпия Сердика, и улицата съответно е кръстена на старото име на София. Втората пресечка вляво се казва улица „Веслец“ – както много улици в града („Стара планина“, „Витоша“…), тази също е кръстена на планина и по-точно на планински рид в Западния Предбалкан, област Враца, в подножието на който се намира и село Веслец. Третата пресечка надолу по „Дондуков“ е кръстена на Киро Петров Занев, за когото ще си говорим днес.

BASA-2072K-1-338-107-Handicrafts of Bulgaria

Кадър на няколко дами от село Бяла черква, Ловешко, които хранят кокошки

Киро Петров Занев е роден на 7 юли 1835 г. в село Горни Турчета, което след 1879 вече се казва село Бяла черква. Семейството му не е особено заможно. Баща му, Петър Филев Занев, е говедар. Той обаче умира, когато синът му е едва 6-годишен и така малкият се налага да започне да работи (по пример на баща си – говедар), за да помага вкъщи. Докато работи, посещава местното килийно училище, а по-късно майка му, Цона Добрева, го праща в Батошевския манастир да се учи на четмо и писмо. Тези две умения променят живота му завинаги.

На 17 години, през 1852 година, вече е напуснал манастира и става селски учител по селата Коювци (днес Коевци), Мусина, Михалци, Вишоград, докато през 1857 не се завръща в родното си Горни Турчета, където продължава да е учител (с едно по-голямо прекъсване през 1871) чак до смъртта си през 1876. По това време през 1869 г. Бачо Киро създава и първото селско читалище в България, наречено романтично „Селска любов“, а през 1870 г. прави и първия селски читалищен и училищен театър.

Работата по образованието му дава сериозен авторитет както сред българското, така и сред турското население. В занятията си Киро използва взаимоучителния метод на британските педагози доктор Андрю Бел и Джоузеф Ланкастър, както и Рибния буквар. Докато работи за патриотичното възпитание на младежта и въвежда честването на празника на славянските просветители, Бачо Киро пише и стихове за поробена България и призовава към бунт и свобода.

Той има три книги: „Описание на село Горни Турчета“ (от 1870) и пътеписите „Пътуванието на Бача Кира“ (1873), „Второто пътувание на Бача Кира“ (1874). Пътувания, за които ще ви разкажем след малко.

Днес са останали 34 ръкописни сборника от него и учениците му с общ обем от 4470 страници. В тях се включват много стихотворения и историографски и фолклористични изследвания като бележки за въстанието на дядо Никола, за Хаджи Ставревата буна, за четата на Филип Тотю, за четата на Хаджи Димитър, за Стефан Караджа…

Matey Preobrazhenski

Отец Матей Преображенски

Освен във всеобщата просветата, Бачо Киро се включва дейно и в борбата за църковна независимост на България. Това става причината да лежи в затвора на два пъти – през 1861 година и през 1864.

Тази борба обаче ще го вкара завинаги  в революционните среди, на които до края на живота си Бачо Киро ще се опитва да съдейства всячески, на което в крайна сметка ще се дължи и кончината му.

Малко преди да открие „Селска любов“, вече се докосва до голяма част от българските революционни умове, а в тайните дела на националреволюционните борби го посвещава Матей Преображенски. Отец Матей, наричан от хората още Очматей и Очката, е член на Вътрешната революционна организация и приятел и довереник на Васил Левски. Чрез него се запознава и с ред изтъкнати членове на организацията – така става добър приятел с Христо Иванов-Големия, също приближен на Дякона.

Паузата от преподаването, за която споменахме по-горе, прекарва заедно с Левски, обикаляйки из България, а лично Апостола го провъзгласява за „Главен селски учител“. Заедно с Ангел Кънчев и отец Матей Преображенски, Киро Петров основава Бялочерковския частен революционен комитет през февруари 1972 година и става негов председател.

На този етап вече качествата на Бачо Киро са очевидни за всички – така доверието в него вече е сигурно. За него Филип Семидов пише:

Той стои с нещо по-високо от обикновените българи с оръжие, защото тези последните, макар да съзнаваха идеала, за който се решаваха да мрат, нямаха онзи широк и висок кръгозор до висша степен към този божествен идеал, какъвто беше развит в ясния дух на Бача Кира. На глед и на говор той беше човек кротък, тих, мирен, но на дело той беше великан незаменим.

Преди избухването на Априлското въстание Бачо Киро пътува много. Най-честата му дестинация е Букурещ, където участва в заседанията на Българският революционен централен комитет.

През 1875 година участва в подготовката на Старозагорско въстание, което за жалост се проваля. Обстановката на Балканите обаче продължава да е благоприятна за въоръжени акции срещу така наречената Висока порта заради сериозните политически затруднения на Турция. Така някои от членовете на саморазпусналия се след въстанието БРЦК решават да пристъпят към подготовка на ново въстание – този път в Гюргево – и така се появява  Гюргевски революционен комитет.

Бачо Киро е един от главните организатори на въстанието в Търновския революционен окръг. Когато Кървавото писмо пристига при ръководителят на окръга Стефан Стамболов, Киро заедно със свои другари успява да събере в родното си село Бяла черква чета от над 100 юнаци – тя по-късно ще стане част от четата на поп Харитон Халачев. В боевете при Дряновския манастир, които продължават 9 дни, срещу мъжете от четата се изправя многократно превъзхождаща ги редовна турска армия. Поп Харитон загива, а манастирът е опожарен, но Бачо Киро успява да се спаси. Бяга в родното си село, където се укрива известно време в колибата на лозето си, но е предаден и арестуван.

Надпис от паметник на загиналите за освобождението от турско робство - Б.Киро и др.

Паметник на загиналите за освобождението от османско владичество в квартал „Варуша север“, Велико Търново

След като е заловен, откаран е в Търново, където го съди извънреден съд. По време на процеса се държи изключително достойно като без колебание поема отговорност за всичките си дела и не издава никой от съратниците си, което вбесява турците.

Първенецът на Търново, Етхен бей, прави опит чрез защитника Джовани Икономов да спаси Бачо Киро и го насърчава да се направи на луд, защото според турския закон лудите не могат да бъдат осъждани на смърт. В този момент Бачо Киро изненадва всички и на хубав и чист турски издекламира следните стихове:

Аз един Бачо Киро съм
без страх от турчин комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновски манастир намерих.
Правдата си да диря излязох, 
въжето си на врата сам метнах! 

Обесен е заедно с Иван Семерджиев в Търново на 28 май 1876 г.

На фона на скоро преведения Вазов, ето думите на Бачо Киро в оригинал:

Бен бир Бачо Киро им,
тюркен коркмаз комита им.
Шишкане умузума тактъм,
Дренова монастира булдум.
Хакъм арамаа бен чиктъм,
ипи де бойнума тактъм!

 
 
Коментарите са изключени