shareit

Пъстрата и осолена история на картофения чипс

| от |

Най-убедителната и популярна история за произхода на картофения чипс започва в Саратога Спрингс, Ню Йорк. Годината е 1853 г., осем години преди началото на Гражданската война. Известен със своите минерални извори и предполагаемите им подмладяващи свойства, Саратога тъкмо е започнал да се превръща в туристическа дестинация, благодарение и на железопътната линия до града. Ханове, ресторанти и спа центрове започват да се появяват по бреговете на езерото Саратога и Moon’s Lake House, собственост на Кари Муун , е едно от най-добрите от тези места. В този ресторант готвят двама души –  Катрин „леля Кейт“ Уийкс и брат й, Джордж Кръм.

Родното име на Джордж е Джордж Спек, майка му е индианка, а баща му е афро-американец и бивш роб, изкарващ прехраната си като жокей. Когато Джордж е млад, той взима името, с което баща му се явява по конни състезания – Кръм. Мъжът първо работи като трапер и водач на ловни дружинки, а след това отива в Саратога Спрингс, където работи като готвач, което се оказва, че му се отдава. Дотолкова, че е нает от Кари Муун да работи в ресторанта му.

До този момент, въз основа на наличните ни доказателства, можем да бъдем доста сигурни, че всичко е вярно. Но оттук нататък, може би започва елементът на легендата. Историята разказва, че една вечер през втория летен сезон на Moon’s Lake House един от клиентите им влиза и си поръча лунни пържени картофи – добре познат специалитет на ресторанта. Кръм сготвя една порция и я поднася на клиента, който обаче се оплаква, че картофите са нарязани прекалено дебело и връща поръчката. Кръм прави всичко възможно да ги нареже по-тънко, но когато претенциозният клиент получи втората си поръчка, той отново се оплака, че дебелината на картофите не му харесва.

Кръм, не особено доволен, че някой обижда готвенето му, нарязва картофите на тънки шайби, хвърля ги в мазнината и ги оставя да се пържат, докато не стават твърди и хрупкави, а след това ги осолява силно, мислейки, че получилото се е напълно неядливо. Когато обаче клиентът получава новата порция картофи, той възкликва, че са вкусни. От тогава блюдото е известно като „чипс Саратога“. Това се смята за началото на картофения чипс.

Production of homemade chips (4)

Както може би предполагате, има няколко версии на тази история и всички са спорни. Първо, ако приемем, че горната информация е вярна, възниква въпросът кой всъщност е този клиент. По-малко интересната версия е, че той е просто обикновен (макар и капризен) фермер, гладен от дълъг ден по нивите. По-известната версия е, че клиентът е корабоплавателят и железопътен магнат, Корнелиус Вандербилт.

Мери Лу Уитни, съпругата на пра-правнука на Корнелиус Вандербилт, публикува реклама, която не споменава Кръм и от части дава заслуги на роднината си за създаването на чипса:

Главният готвач, за да се заяде с Вандербилт, нарязва картофите много на тънко, пържи ги хрупкаво и ги осолява силно. Вандербилт ги хареса и картофеният чип се ражда.

Тази реклама разпространява историята, че магнатът е изобретил картофният чипс. По-късно обаче историкът от Саратога Спрингс Ваялет Дън ще посочи, че няма никакви доказателства, че Вандербилт е бил този клиент.

Раздразнена съм от Мери Лу Уитни, която твърди, че Корнелиус е човекът, който отказа да приеме пържените картофи. Няма документация, която да потвърди това. Може да е твоят прадядо или моят.

Cornelius Vanderbilt Daguerrotype2

Корнелиус Вандербилт

Може би няма да се изненадате, че и самият Джордж Кръм също може да няма нищо общо с картофения чип, поне по отношение на произхода му. Както посочва статия в списанието Western Folklore, написана от Уилям Фокс и Мей Банър през 1983 г., чак 70 години след като чипсът е измислен, Кръм е обявен за негов създател. Всъщност, когато той умира през 1913 г., в некрологът му в местния вестник не пише нищо за картофен чипс. Той се споменава за първи път във връзка с блюдото през 20-те години на миналия век, когато един местен историк пише: „Твърди се, че Кръм е бил истинският създател на „чипс Саратога“, когато е работел в Moon’s Lake House.“

Друга версия включва Кръм и сестра му леля Кейт. Статия от 1940 г. от The Saratogian, написана от историка на града по онова време Жан Макгрегър, твърди, че Кейт всъщност е била този, която случайно създава чипса. Тя прави сладкиши, които пържи във мазнина. По същото време обаче бели и картофи и резен картоф пада в мазнината. Когато го вади, Кръм го изяжда и разбира, че той е толкова вкусен, че трябва да го добавят към менюто си.

Production of homemade chips (8)

И така, каква е истината от всички тези история? Винаги е възможно Кръм да е сервирал чипс в някакъв момент, независимо дали в Moon Lake Lake House или по-късно в собствения си ресторант, който отваря през 1860 г. Tой може дори да е измислил чипса без да знае, че някой друг го създава преди него. Това обаче изглежда малко вероятно, тъй като, ако той наистина е откривателя му, човек би предположил, че в някакъв момент щеше да използва този факт, за да промотира ресторанта си, който е конкуренция на Moon’s Lake House. Освен това New York Tribune през 1891 г. пише за ресторанта на Кръм, House of Crum, и не споменава нищо за картофен чипс, който се сервира там, което също поставя под въпрос историята. А може би най-важното е, че Кръм поръчва на писател да напише биография за живота му, която излиза през 1893 г. и в нея никъде не се споменаване за чипса.

Но каквато и да е истината, никой от Саратога Спрингс не може да каже със сигурност, че е бил първият, който е направил чипса, въпреки че готвачите в града наистина помагат за популяризирането му. („чипс Саратога“ е дори сравнително често срещано наименование за картофения чипс до средата на 20 век). Но изглежда той е изобретен някъде през 19 век в Европа, а вероятно и по-рано. В края на краищата картофите бяха много често срещана храна (и често пържена) в Обединеното кралство, Франция и особено в Белгия. Трудно е да се повярва, че никой преди 1853 г. не се е сетил да ги нареже на тънко, осоли и изпържи. Например, в известната готварска книга Cook’s Oracle от 1822 г. на англичанина Уилям Кичинер има рецепта за „Картофи, пържени на резени. Добре ги почистете в чиста кърпа и ги изпържете в свинска мас… накрая ги насолете с много малко сол“. Тази готварска книга е бестселър както във Великобритания, така и в Америка и е публикувана шест години преди Джордж Кръм дори да бъде роден.

Въпреки всички разнообразни версии и липсата на документирани доказателства, „Саратогският чипс“ все още е значителна част от имиджа на града.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на метъра

| от |

Въпреки че днес я имаме за даденост, универсалната мерна единица метър всъщност е невероятно нещо. Тя позволява на учени, разделени по култура, език, раса и хиляди километри разстояние, да работят заедно по задачи и проблеми, все едно са един до друг. И така, как се появява метърът?

Преди да го обсъдим, важно е да разберем какво всъщност представлява той. Преди него, европейските стандартни (малко или много) единици за мерене е ярдът и инчът. Въпреки че днес има международно установена точна дължина за 1 инч, преди няколкостотин години тази дължина в известна степен варира.

Inch tape

Например, в продължение на стотици години официалното определение на инча е следното:

Три зрънца ечемик, изсушени и кръгли, поставени едно до друго, по дължина.

На някои места 1 инч пък е равен на комбинираната дължина на 12 макови семена… Както пише в книгата „Ръководство на Британия за числата и измерванията“, горното определение е въведено по време на управлението на крал Едуард II през 14 век. Известно е обаче, че ечемичните зърна са били стандартна мерна единица в продължение на стотици години.

Също така, още по-рано, през 1150 г., крал Дейвид от Шотландия обявява „широчината на палеца на човек“ за стандартна мерна единица, която като много от останалите мерки, макар и видимо практична, е и доста глупава, ако търсите каквато и да е точност. Но въпреки крал Дейвид, ечемикът остава предпочитаната из цяла Англия мерна единица в продължение на стотици години.

Escourgeon-Hordeum vulgare subsp. vulgare

Ечемик

Удивително, но общоприетата стойност за инча не се приема в световен мащаб чак до 1 юли 1959 г., след като по-рано, през февруари, няколко държави колективно не подписват Международното споразумение за ярда и паунда. В това споразумение страните, включително САЩ, Канада, Великобритания, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия, решават 1 инч официално да бъде дефиниран като 25,4 милиметра.

И така, какво направи метричните единици толкова точни, че да са за предпочитане да дефинират дължината на инча пред зърната ечемик? Това, което ги прави предпочитани, е че метърът е извлечен от нещо, което всеки по Земята може да използва за справка – самата Земя.

Идеята за въвеждането на метъра като мерна единица се появява за първи път по време на Френската революция. Като пример за това колко необходима е общоприетата единица, според Кен Адлер, автор на „Мярката на всички неща: Седемгодишната одисея, която промени света“, има около 250 000 различни мерки и теглилки в употреба във Франция по това време.

Prise de la Bastille

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., художник: Жан-Пиер Уе

Първоначално са предложени два метода за създаване на стандартизирана мерна единица: първият е с махало, което изминава половината си период за 1 секунда. Другата идея е да се намери дължината на един квадрант от земния меридиан и да се раздели на 10 милиона.

Френската академия на науките избра втората идея поради факта, че гравитацията може да варира макар и леко в зависимост от това къде се намирате на Земята, което би повлияло на люлеенето на махалото, което ще направи универсалността на  стандарта невъзможна.

Но въпреки че методът за получаване на единицата е договорен през 1791 г., точният размер на един квадрант от земния меридиан по това време не е бил известен. За да го открият, двама знаменити френски астрономи от онова време, Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф, тръгват от Париж в две противоположни посоки, за да определят дължината на земния меридиан между Дюнкерк и Барселона.

Работата на двамата мъже, която би трябвало да отнеме малко повече от година, всъщност приключва след 7 години –  откъдето идва и заглавието на споменатата по-горе книга на Кен Адлер. Защо отнема толкова много? Всъщност заради доста причини, най-малката от които беше, че те често са арестувани по време на пътуванията си – опитвайки се да вършат изследванията си, по презумпция изглеждат подозрителни за властите по време на Френската революция.

В крайна сметка двамата правят необходимите измервания, но възникна проблем – Мешен допуска малка, но въпреки това значителна грешка много рано в процеса на картографиране на меридиана, която е открита чак по-късно. Той не успява да вземе предвид, че въртенето на Земята я прави с нееднородна форма. В резултат това измерванията му са грешни, макар и със съвсем малко. Тази грешка обаче ще излезе скъпа на Мешен, защото докато пътува наново за нови измервания, за да я поправи няколко години по-късно, той се разболява от жълта треска и умра.

В крайна сметка грешката му довежда до това първият метър да е неточен с приблизително 1/5 от милиметъра.

Докато двойката обаче обикаля из цяла Европа, за да прави изчисленията си, французите все пак се нуждаеха от нещо, по което да клибрира метъра, и затова те правят няколко платинени пръти с дължина „1 метър“ на базата на по-ранни и по-малко точни изчисления. Когато двойката се връща и през 1799 г. вече се дефинира точната (почти) дължина за метъра, прътът, който е най-близо до този резултат, е поставен в трезор и става официалният стандарт за дължината на метъра. По-късно същата година, така наречената метрична система се разпространява в цяла Франция.

Този платинен прът, известен като mètre des Archives, всъщност беше използван буквална като линийка, към която всички други измервателни уреди са калибрирани в продължение на няколко години. Въпреки това, върху научната общност бързо се оказва натиск да намери по-ефективен, лесно възпроизведим метод за определяне дължината на метъра, тъй като все повече и повече страни започват да прилагат метричната система.

В края на краищата, метърните пръчки, който са изготвяни от метал по оригиналната платинена, са били податливи както към повреди, така към стандартно износване, което води, разбира се, до една несигурност тази метална мярка същата дължина ли е, не е ли, което пък забавя или напълно спира световния научен прогрес.

За да се разреши този проблем и за да може всеки да бъде уреден универсален стандарт за мерната единица, представители на над двадесет страни бяха поканени в Париж да се включат към Международната комисия за метъра. Тези представители се срещат няколко пъти от 1870 до 1872 г. и вземат решение за изливането на няколко нови „метрични прототипа“, изработени от 90% платина и 10% иридий, които ще се превърнат в новия стандарт, по който всички ще сее водят.

С течение на времето ние ставаме малко по-взискателни към процеса на дефиниране на метъра. От 1960 г. официалното определение се променя на:

… Дължината на метъра е равна на 1650 763,73 дължини на вълната във вакуум на излъчването при прехода между нивата 2p10 и 5d5 на криптон 86 атом.

То остава само до 1983 г., когато дефиницията за метър отново се променя, тъй като технологията за измерване продължава да се усъвършенства.

Днес измерването на метър вече е стигнало пълен кръг като се връща към първоначалната предложение за дефинирането му да се използване време, макар че този път се ползва малко по-сложна технология от махалото. По-конкретно, метърът е определен като точно:

Дължината на пътя, изминат от светлина във вакуум, във времевия интервал от 1/299 792 458 от секундата.

Това е цифрата, за която е постигнато всеобщо съгласие, след като учените я измерват, използвайки нещо, което всеки добър учен трябва да включи в опитите си за максимум ефект – лазери.

Каква е разликата между съвременната дължина и тази от измервания на Мешен и Жозеф? Оказва се, че техният метър се различава от модерния само с половин милиметър.

 
 
Коментарите са изключени

Съвременният цар Леонид: Атанасиос Дякос

| от |

Атанасиос Дякос е роден под името Атанасиос Николаос Масаветас през 1788 г. в малко село в централна Гърция, тогава под османска окупация. Баща му, беден човек и син на легендарен бунтовник, убит в битка срещу османците, се оказва неспособен да понесе тежестта на голямото си семейство и затова изпраща тогава 12-годишния Дякос като послушник в близкия манастир „Свети Йоан Кръстител“, където също така може ще получи и добро образование.

Пет години по-късно Дякос става дякон – затова и го наричаме именно Атанасиос Дякос: дякос на гръцки означава „дякон“. Този период от живота му обаче не продължава дълго. На 19-годишна възраст той убива османски паша, защото тормозел сексуално едно младо момче. Заради това Дякос бяга в планините, за да се скрие от османските власти и грозящото го смъртно наказание. След това става клефт (клефтите са пирати около гръцките Егейски и Йонийски острови) и се бие срещу османската окупация.

На бойното поле Дякос сякаш намира истинското си призвание и става един от най-добрите и най-страшни воини сред бунтовниците. Има обаче един проблем – християнска вяра, която той пази дълбоко в себе си, противоречи на начина му на живот по онова време и затова се опитва отново да стане човек на мира.

За целта променя външния си вид и се връща в манастира „Св. Йоан Кръстител“, за да посвети отново живота си на Бог.

Около година след завръщането си, негов другар грък го предава и Дякос е арестуван от членове на османската армия. Той успява да избяга само няколко часа, преди да бъде обесен с помощта на своите приятели от планината, които бяха научили за залавянето му и се втурнаха да помагат на стария си приятел.

Odysseas-androutsos

Одисей Андруцос

В следващите години Дякос ще се превърне в незаменимата дясна ръка на друга легендарна фигура от гръцката война за независимост – Одисей Андруцос. Той също така ще да стане и почетен член на Филики Етерия или Дружеството на приятелите, тайна организация, която води подготовки за независимост и свобода в Гърция. През 1820 г. Дякос ръководи собствената си армия от клефти, превръщайки се в проклятие за османските военни.

През април 1821 г., месец след официалното начало на Гръцката война за независимост, турските сили (близо 10 000 души) с Омер Вриони и Кьосе Мехмед, двамата най-важни османски генерали, се оттеглят от Тесалия, за да се бият с гръцките бунтовници в Централна и Южна Гърция. Страхът им към Дякос и желанието да го видят неутрализиран е толкова голямо, че решават да фокусират по-голямата част от силите си конкретно върху него и групата му.

Serment Tsokos

Клетва за приемане във Филики Етерия

Диакос и неговата малка армия от клефти заедно със своите другари бойци за независимост, Димитрис Панургиас и Йоанис Дафотис, решават да спрат османския аванс с общо 1500 мъже като заемат отбранителни позиции в Аламана, място близо до Термопили, където преди две хиляди години Леонид I и неговите 300 спартанци героично се бият за свободата си срещу огромна армия от перси.

Скоро голяма част от гръцката армия е принудена да се оттегли и Дякос се озовал да се бори срещу хиляди само с 48 мъже до себе си. В един момент един от хората му му докарва кон, за да избяга, но Дякос отказва да отстъпи.

След часове на изтощителна и прекалено кървава битка, османските военни най-накрая залавят и оковават тежко ранения Дякос, който в този момент освен раните си има и няколко счупени ребра. В този си вид е отведен при османските пълководци.

Въпреки че Дякос е убил стотици османски военни през годините си като бунтовник, Омер Вирони му се възхищавал и го уважавал като воин – затова и му предлага шанс да спаси живота си като се отрече от християнството и приеме исляма. Дякос отговаря:

Роден съм грък, ще умра гърк.

Кьосе Мехмед, генералът на османските турци, шокиран, но изпълнен с възхищение от храбростта на Дякос, му предлага медицинска помощ, обещава да го направи високопоставен офицер от османската армия и да му даде красиво момиче от личния си харем за жена. Той иска само Дякос да приеме исляма. Гръкът обаче отново отказва и в този момент съдбата му е решена.

На следващата сутрин Дякос е зверски измъчван на публично място, като пример за местния гръцки народ. След това е екзекутиран по един от най-ужасните начини, които хората са измислили да убиват други хора – набиват го на кол, докато е още жив. Според народната традиция, докато го водят да бъде екзекутиран, османските офицери многократно го питат дали съжалява за действията си и желае бърза смърт. В отговор Дякос просто изпява стихотворение, което днес е част от гръцкия фолклор

О, какъв момент избра Хадес за мен да загина. Пролетна трева навсякъде и клони с цветчета за възхита.

Дякос няма щастието да умре в битка като великия Леонид и неговите спартанци – съдба, по-предпочитана пред обикновената смърт. Той обаче показа абсолютно същата смелост и кураж като легендарния цар. Въпреки че е слабо известен за повечето хора извън Гърция, Атанасиос Дякос се нарежда сред най-смелите войни в историята на света, давайки живота си за един от най-красивите идеали, известни на човечеството: Свободата!

 
 
Коментарите са изключени

От мечта до 3D: Историята на Pixar

| от |

Когато Ед Катмъл завършва Компютърни науки в Университета в Юта, той вече е смятан за гений и пионер в своята област. Той разработва метод за добавяне на детайли, текстура и цвят към компютърни 3D модели. През 1972 г. използва този модел, за да създаде един от най-ранните компютърни 3D анимация. Едноминутният клип в крайна сметка е купен от холивудски продуцент и използван във филма от 1976 г. „Futureworld“ – първият пълнометражен филм, който включва компютърна 3D анимация. Можем да я видим във това видео – анимацията е ръката, която се върти на екраните.

Заможният предприемач Александър Шур ръководи Нюйоркския технологичен институт – едно от малкото места в САЩ, които се фокусират изцяло върху техническите науки по онова време. Шур вярва, че компютърната анимация е бъдещето на разказването на истории и съответно на филмите. Той работи върху филм, наречен „Tubby the Tuba“, но е разочарован от бавния си напредък и затова купува оборудване от най-модерните компютърни лаборатории в цялата страна, включително от Университета в Юта. Именно там се среща с Ед Катъм и го наема да ръководи новосъздадената му компютърна лаборатория, не само заради техническата му квалификация, но защото и двамата споделят еднакви убеждения относно магията на компютърната анимация. Скоро към тези убеждения ще се присъедини и Холивуд.

През 1978 г. Джордж Лукас постига зашеметяващ успех със „Star Wars: A New Hope“ и е в разгара на писането на „The Empire Strikes Back“. Въпреки че обичаше да пише и режисира, целта на Джордж винаги е била да превърне компанията си LucasFilm във филмова империя. Според книгата на Дейвид Прайс „The Pixar Touch“ Джордж Лукас е вярвал, че филмовата индустрия е „замръзнала във времето“ и иска да модернизира инструментариума й. Така, той се насочва към компютрите, създавайки в компанията си отдела за специални ефекти, Industrial Light & Magic, който развива до перла в бранша.

Ед Катъм се присъединява към Lucasfilm през 1979 г. и създава The Graphics Group като част от компютърното подразделение на компанията. Списъкът с желания на Лукас е необятен и плашещ и съответно Ед запретва ръкави.

През следващите няколко години The Graphics Group бачка усилено с Катъм начело. Лукас идва често при тях, за да види над какво работят „момчетата“. Според „The Pixar Touch“, Лукас искал никой да не спори с него и да го третират така, сякаш е експерт по компютърна графика.

През 1986 г. Graphics Group прави компютърни ефекти за няколко холивудски филма, включително „Star Trek II: The Grath of Khan“ и „Young Sherlock Holmes“, но отделът губи пари. Ед и компания знаеха, че времето им с LucasFilm няма да бъде много и започнаха да търсят начин да се отделят преди да ги уволнят. Но им трябваше инвеститор. За щастие, наскоро уволненият изпълнителен директор на Apple, Стив Джобс, вижда нещо наистина уникално в екипа. Съответно Джобс купува Graphics Group за 5 милиона долара от LucasFim, което му дава права върху основни технологии, и така се появява независимата компания Pixar.

PixarImageComputerP2OpenHouse

Pixar Image Computer

Стив Джобс подкрепи плановете на Ед и екипа да създадат анимационно студио, но той имаше и свои собствени намерения. Стив иска да продава нещо, от което дойде името на самата компанията – Pixar Image Computer. Затова той рекламира Pixar като бранд за компютърни системи от висок клас. И това работи за известно време – компютрите бяха продадени на правителствени агенции, медицинска изследователска лаборатории, както и на други компании, които имат нужда да създават свои собствени 3D модели. Една от тези компании беше и Walt Disney.

В крайна сметка, поради изключително високата цена на Pixar Image Computer и ограничената клиентела, продажбите започват да намаляват и Джобс изпадна в паника. Той налива все повече и повече пари в компанията, над 50 милиона долара за период от 5 години.

Но мечтата за създаване на първия пълнометражен компютърен анимационен филм все още гори и така Pixar е спасена от човек на име Джон Ласитър.

George Lucas 66ème Festival de Venise (Mostra)

Джон Ласитър

Джон е преди всичко аниматор, който вярва, че силата на компютърната анимация ще създаде никога невиждан начин за разказване на истории. Кариерата му всъщност стартира в компанията на Уолтър Дисни – като капитан на круиз в джунглата в Дисниленд. Скоро той става аниматор в студията, но ще бъде уволнен поради манията си към компютърната анимация, от която началниците му не могат да го откъснат. През 1985 г. намира нов професионален дом в компютърния отдел на LucasFilm. Катмъл наема Джон като „дизайнер на интерфейси“, защото не му беше разрешено официално да наеме аниматор.

За да може по-лесно да продава Pixar Image Computer, Джобс иска примери за това какво може да направи мощната машина. Така той позволява на Ласитър да ръководи екип в създаването на късометражни филми за популяризиране на продукта.

„Luxo Jr“, кратък анимационен филм с, както виждате, настолни лампи, прави премиера на годишната конвенция за компютърни технологии SIGGRAPH през 1986 г. И става хит. По-късно същата година е номиниран за награда Оскар. Излишно е да казваме, че беше доста добър пример за това, което Pixar като хардуерна система и компания може да направи. Така Ласитър също успява и да убеди Джобс да реши бъдещето на компанията в посока правенето на телевизионни реклами и анимирани филмчета за други компании.

Докато Джон изгражда отдела за анимация, той води клиенти в лицето на компании като Tropicana, LifeSavers и Listerine, за които Pixar създава реклами. Постепенно стана ясно, че бъдещето на компанията лежи в краката на анимацията, а не в хардуера. През 1990 г. Джобс продава хардуерното подразделение.

Но дори и с тази продажба Pixar все пак е на загуба 8 милиона долара за годината. През март 1991 г. Джобс уволня половината екип и заява, че ще закрие компанията, ако всички служители не дадат акциите си на него. Това всъщност проработва и той наистина закрива компанията, но след това основава нова със същото име и същия персонал, но този път без служителите да получат акции.

Както каза един от съоснователите на Pixar, Алви Рей Смит, във „The Second Coming of Steve Jobs“,

Pixar се проваля 9 пъти по нормалните стандарти, но Стив не искаше да се провали, затова продължи да пише чековете. Той щеше да ни продаде на когото и да е и се опита много всеотдайно, но искаше първо да покрие инвестицията си от 50 милиона долара.

Година по-късно малката и все още бедна компания получава най-големия си ангажимент досега – сделка на стойност 21 милиона долара с Walt Disney Studios. По това споразумение през 1995 г. е направен филмът „Toy Story“. Междувременно Джобс все още се опитваше да продаде Pixar, тъй като има няколко компании, които проявяват интерес, включително и Microsoft, но решава преди да я продаде да види първо как ще се представи „Toy Story“…

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на „защитниците на църквата“ – швейцарската гвардия

| от |

На 21 януари 1506 г. по нареждането на папа Юлий II се сформира така познатата швейцарска гвардия. До днес това се смята за една от най-старите военни бригади, които работят и до днес. След като Ватикана призовал тази гвардия да предпазва папата, униформата трябвало да се промени. Ренесансът бил доста по-дръзко преживяване и съответно трябвали известни промени.

До 1981 г. това била единствената група, която да предпазва папата, докато през 1981 г. не се прави неуспешен опит за покушението на папа Йоан Павел II. Тогава вече се поставят доста по-тежко въоръжени гвардейци, които да се справят с по-сложните ситуации. Изискванията са сурови: армията призовава мъже на възраст между 19-30 години, които не трябва да бъдат женени, всички трябва да преминат суровите тренировки и обучение и след това трябва да чакат повикване от папата. Папа Юлий II първи ги нарича „защитници на църквата“.

Първото им бойно кръщене е на 6 май 1527 година и до днес се смята за основния подвиг, който никога няма да ги замени. Повече от 147 гвардейци успяват да задържат атаката на римския император Чарлз V, докато се води битката за Рим. Папа Климент VII успява да избяга със скромен ескорт от 42-ма гвардейци. Междувременно всички останали умират в изпълнение на своя дълг. Последната битка е водена близо до базиликата на Свети Петър. Едва там се налага на Климент VII да използва и немски наемници, за да успее да се спаси.

Magius_Voyages_et_aventures_detail_09_03

Снимка: By Anonymous – http://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b8496581k, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21656063

Папа Пол III ще възобнови службата на швейцарската гвардия само 10 години по-късно (1537 г.). Швейцарската гвардия има само възможности за защитаването на доброто си реноме и е последната линия на защита на крал Луи XVI. И дори тогава показват геройски опити да се справят с побеснялата тълпа. Историята показва, че гвардията е назначавана няколко пъти и след това разпускана в зависимост от ситуацията.

Когато папа Пий IX напуска Рим е освободил и своите гвардейци, но на следващата година се завръща отново и ги назначава. В края на XIX век вече няма особена нужда от гвардейци, които да охраняват толкова ревностно папата, но изпълняват традиционната роля на охрана по време на някои церемонии. Броят им се намалява до 133 души. През 1929 г. на услугите на папата идва и жандармерията, докато гвардията продължава да присъства на церемонии. През 1978 г. следва поредното редуциране, което в този случай е 90 човека. Папа Йоан Павел II ги увеличава до 100 човека, а през 2010 г. стават 107 души. Огнестрелното оръжие се въвежда след прословутия опит за убийство, освен това униформите се сменят и повечето гвардейци приемат официалния гардероб, придружавайки папата в чужбина.

Самата гвардия се обновява всяка година на 6-и май и освен възрастово изискване, височината на кандидата трябва да отговаря на определен стандарт – в този случай говорим за 174 сантиметра минимум. На този етап жените не се допускат в гвардията и това може да бъде план за много далечното бъдеще. Всеки гвардеец трябва да служи минимум 2 години и заплатата е 1300 евро на месец със заплащането на допълнителните разходи и извънредни часове. Гвардейците, които служат повече от три години получават и Бенемеренти медалът за вярност към папата. И до този момент се смята, че това остава най-лоялната наемна армия (поне за папата). Подвизите на тези джентълмени са записани в световната история и подпечатани с огромната им жертвоготовност.

 
 
Коментарите са изключени