shareit

Салимбам – 3000-годишното бойно изкуство на Индия

| от |

Редица бойни изкуства водят началото си от Китай и Япония. Азия се оказва континент, който намира приложение на всяка част от тялото и може да я превърне в оръжие. Покрай нанасянето на удари, повечето майстори откриват и една много специфична философия, която има за цел да постави основите на духовното израстване. Покрай тези две страни не трябва да игнорираме и Индия, където природата и многобройните кланови войни изискват умения за противодействие. Едно интересно бойно изкуство, родено именно там е Силамбам.

Според архивите е практикувано още през 1000 г. пр. Хр. и дори идва с много интересна легенда. Силамбам е даден на индийците чрез Бог Муруган, който един ден се дегизирал като старец. По пътя срещнал човек на име Агастя и му дава нов метод за медитиране. По-късно откривателят започва да я практикува и записва всичко научено на палмови листа. Една от практиките е така наречената Кампу Сутра – учение за бой с тояги. Според историята, по-късно древните практики се превръщат в модерният Силамбам.

През 4 век пр. Хр. в играта влизат и мечове, освен тоягите, създава се ризница за бойците и се разширява значително. Интересен факт е, че това изкуство е било тествано много щателно от британските заселници, които до този момент се доверявали на старата военна тактика. Силамбам се оказва много ефикасно умение и по тази причина се забранява във всяка индийска провинция, която пада под властта на британците. Впрочем това не е единственото бойно изкуство, което се забранява.

Ако Индия е създател на Кама Сутра и изкуството на любовта, бойното им изкуство се оказва още по-специфично и акуратно по време на битка. Силамбам се практикува лесно и единственото необходимо пособие за наказване на противника е бамбукова причка с дължина от 1.68 метра. Според майсторите, различните дължини могат да се използват за различни поводи и в зависимост от това колко далече трябва да бъде противникът. Малките бамбукови пръчки се крият много по-лесно. Освен това майсторите много скоро започват да използват и редица други оръжия. И така, както се използва бамбукова пръчка за нападение, за по-близки разстояния бойците използват така нареченото мару – оръжие, което се прави от еленови рога, съединени едно с друго, превръщащи се в шипове.

 

Maduvu

Снимка: By GamerDadd – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=33232450

Дръжката е покрита с метална тава и по този начин може да доставя добро противодействие и за близък бой. Най-важното е, че освен като щит, мару може да се използва и за близко неутрализиране на противника, в случай, че бамбуковата пръчка не може да бъде ефективна. Обикновено боецът може да използва в дясната си ръка и куту катай – бокс с шипове на върха си. Разбира се, мечът също присъства във въоражаването. Впрочем катарито е оръжие, което може да пробива броня и се създава спрямо предпочитанията на практикуващия – от извито острие до право. С добра подготовка, средностатистическият майстор може да се превърне в сериозно главоболие за многоброен противник.

Тренировките също не са особено леки. За да стане човек – майстор трябва да премине през няколко фази на подготовка. В първата се учат базови умения и се преминава през тежък физически режим, подобряващ гъвкавост, издържливост, координация, баланс, сила и скорост. В началото се изучават стъпките каалади, които са насочени основно около завъртането и баланса, в повечето случаи боецът трябва да върти тялото си, но не и да променя позицията на пръчката, практически той трябва да се съобразява с нея. В повечето случаи учителите преподават стъпките без употребата на оръжие. Дори и след това оръжията не се интегрират в тренировката, защото идва ред на ръкопашния бой. Главната стойка изисква пръчката да се държи с една ръка, а другата е прибрана близо до тялото.

По този начин се тренира гъвкавост на тялото, различни атаки и блокирания, а във финалната фаза следва заостряне на бамбука. Основната цел е боецът да се научи да се защитава срещу множество противници, дуелите не представляват интерес. Липсва етика в това бойно изкуство, защото индийците са тренирани да целят както главата, така и слабините на противника, имайки предвид здравината на бамбуковите пръчки, неутрализирането на противник става доста бързо. Майсторът на това бойно изкуство трябва да има много здрави китки, защото повечето удари се нанасят именно с негова помощ. Друго важно изкуство по тази линия е употребата на варма ади ор марма ади (учение относно точките на напрежение в човешкото тяло). Боецът практически знае с минимално количество удари да неутрализира бързо и ефикасно своя противник.

В повечето случаи нанесените удари имат парализиращ ефект до няколко секунди, но болката идва много по-късно след битката. Интересен факт е, че повечето експерти тренират боси, следователно при дуел дори големият пръст на крака е цел. Освен учението за нанасяне на болка, майсторите преподават и всекидневна медитация за подсилване на духа, не препоръчват консумацията на алкохол, пушенето и храни с месо. Единственото, което е необходимо за опознаването и завършването на обучението е времето. Някои стилове изискват години за осъвършенстване и опознаване. Силамбам е изкуство, което се практикува и до днес, майсторите са задължени да го използват само за защита и не за нападение. В някои индийски филми можем да забележим демонстрацията му. И до днес се смята, че Салимбам е бойно изкуство, което е охладило редица страсти за доминация над Индия и както казахме в горните рeдове, британците са усетили болката най-много.

Заглавна снимка: By Jdcollins13 – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27320169

 
 
Коментарите са изключени