shareit

Произходът на тоалетната хартия

| от |

Историята не може да даде отговор на всичко въпрос. Понякога я използваме за пример, друг път се доверяваме на победителите, използвали своето перо за попълване на липсващите глави. Всички знаем научните трудове и занимания на Тесла, но Едисън изпреварва с патентите. Да не говорим за мащабни битки между Microsoft и Apple. Една особена чест все още не може да бъде връчена на оригиналния откривател – тоалетната хартия.

Проблемът на този козметичен елемент от дневното ежедневие на средностатистическия човек се корени в големите въпроси. Кога е започнала да се употребява, кой първи се е сетил, че може да използва картоненото руло и още много други.
Архивите показват, че древните римляни са използвали продукт – заместител. Богатите римляни имали специално подготвена гъбичка, докато останалите много често залагали на заоблени и гладки камъни и растителност. Първата официална тоалетна хартия обаче се появява някъде през 1391-а година, но в архивите се пише за този продукт още през 589-а г. в Корея. Между 875-а и 1317-а г. китайските служители са използвали 2-пластова и понякога 3-пластова парфюмирана тоалетна хартия. В Колониална Америка, най-често употребяваният атрибут за тоалетната хигиена бил царевичен кочан – за нас лично е мистерия как точно е използван и предпочитаме да остане такава.

През 1718-а г. или почти 4-и века след появата на продукта в Китай, светът започва да нарича хартията тоалетна и да я използва по предназначение. Горе-долу и по същото време започва да се използва вестникът като заместител. Друго полезно качество е патентоването и една друга специална практика от човека използващ вестник – литературни и културни четения в тоалетната.

Век и половина по-късно или някъде през 1857-а г. Джоузе Гайети изобретява първият пакет тоалетна хартия. Неговото творение се отдалечава драстично от идеята за тоалетната хартия, която познаваме днес и представлява пакет с прилежно сгънати салфетки, обработени с алое и воден печат на бранда. Не е най-добрата реклама, но пък кой е казал, че има лоша реклама. До 1920-а г. Гайети владее пазара и хората са запомнили неговото име, както са извършвали и други действия. През 1871-а г. тоалетната хартия получава нов облик – навита на картонено руло.

Сет Уилър е героят зад това творение и благодарение на него можем да бъдем спокойно, че вестникът ще бъде пощаден за бъдещите поколения в следващите години. Мъжът от Алабама създава цяла компания и посреща нуждите на своите клиенти с отворени ръце. Проблемът се корени  малко по-назад във времето с други участници се включват в тоалетната надпревара. Томас Сиймор, Едуард Ървин и Кларънс Скот създават фабрика за тоалетна хартия и също така предлагат идеята за пакет тоалетна хартия с няколко малки ролки. През 1925-а г. компанията на Скот вече е лидер в производството.

Първото документирано руло пък се описва някъде през 1882-а година. През 1935-а г. компанията „Северна кърпичка“ ще създаде тоалетна хартия, която да няма цепки и да се къса свободно. Идеята на господата е да използват по-мека хартия, която да се навива доста лесно. След това идват и другите подобрения: цветна тоалетна хартия, такава с повече пластове, картинки, вицове, ликът на Джъстин Бийбър и много други. Кога американците преживяват първия си кошмар с тоалетната хартия?

Отговорът знае само Джони Карсън. Човекът споделя една доста колоритна шега за предстоящ режим и липси на ценните книжа, което от своя страна кара хората да хукнат към магазина и да се запасяват. Хитрият ход и подготвянето за апокалипсис води до едно трагично разкритие – тоалетна хартия за всички няма. Технологично погледнато се оказва, че компаниите много добре следят цикала на изчерпване и щом Карсън споделя, че следва и този режим, американските жители хукват към магазините, за да се запасят. Не всички успяват да попълнят резервите и в следващата седмица положението е екстремно за американското население – вестници поне е имало. Нека не забравяме, че тогава американците се радват на тоалетна хартия само 50 години, представете си изживяния ужас. В заключение можем да уточним:
1. Тоалетната хартия е наистина специално и ценно откритие за човечеството.
2. Не си правете шеги с наличността в магазина!

 
 
Коментарите са изключени

Какъв е истинският край на Александрийската библиотека

| от |

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Фреди Меркюри и Майкъл Джексън – бурно приятелство, три общи песни и раздяла заради лама

| от Тодор Ковачев |

Те са двама от най-обичаните певци на всички времена. Фронтменът на една от най-великите рок групи и Краля на попа.

Легенди от златната ера на музиката, които се оказали притеглени един към друг във важен етап от своите кариери и между тях възникнала голяма дружба.

Как се е развило приятелството между Фреди Меркюри и Майкъл Джексън, как е довело до три записани дуета и защо двамата така и не ги издадоха?

Животът трябва да е повече от това

Животът трябва да е повече от това

Как да се справим със свят без любов?

Като лекуваме разбитите сърца и плачещите лица“

Това пеят Фреди и Джако в един от дуетите си в началото на 80-те. Тогава Меркюри вече е звезда с Queen, а Майкъл точно завършва шестия си албум, който впоследствие ще се издигне в челото на най-прочутите и продавани албуми в историята – Thriller.

През 1983 г. те се срещнали няколко пъти в дома на Джако и направили демо записи на три съвместни песни – State of Shock, Victory и цитираната There Must Be More to Life Than This.

За жалост, и двамата се оказали твърде заети с останалите си дейности и не успели да завършат песните. Освен това отношенията им се влошили и дуетите им потънали в прах за десетилетия напред.

През 2011 г. обаче се заговори за довършване на песните - тогава китаристът на Queen Брайън Мей и барабанистът Роджър Тейлър получиха разрешение да работят по дуетите на Фреди и Майкъл от управителите на имуществото на Джексън, които държат правата върху всички негови записи.

В крайна сметка само There Must Be More to Life Than This беше издадена по този начин и попадна в албума с компилации Queen Forever, но маниаците на теми Фреди и Queen вече я познаваха под други форми – защото Меркюри я беше записал самостоятелно и включил в първия си солов албум Mr. Bad Guy. А и нейна ранна демо версия с вокалите на двамата отдавна беше налична онлайн.

Друга от песните, State of Shock, беше издадена от Майкъл Джексън в дует с Мик Джагър от Rolling Stones и всъщност се беше превърнала в най-големия хит от албума Victory на The Jacksons, фамилната формация на Майкъл и братята му.

Но какво, освен музиката, е свързвало Фреди и Джако?

gettyimages-75509449-594x594

Очевидни са общите страни в характерите им – на сцената и двамата бяха ненадминати шоумени, но извън нея често се оказвали неразбрани самотници.

„Мисля, че съм сред най-самотните хора на земята“, казва Майкъл в един от най-известните си цитати, а Фреди сякаш му отговаря: „Можеш да имаш всичко на този свят и пак да си най-самотният човек, това е жестока, горчива самота“.

Не е трудно да открием и други прилики между тях – от бурния им личен живот, през болезнения им перфекционизъм, та чак до ранната им смърт (Фреди почина на 45 г., Майкъл на 50).

По-добра представа за взаимоотношенията им създава една случка от 80-те, описана от журналистката Джери Хърши за Rolling Stone:
„Майкъл вежливо се опитва да заобиколи настъпателна млада жена, оборудвана с най-модерна телевизионна техника. Тя запречва коридора, който води до лабиринта от съблекални под залата L. A. Forum.
„Мога ли да кажа на зрителите си, че Майкъл Джексън е фен на Queen?“,
пита дамата. „Фен съм на Фреди Меркюри“, отговаря Джако, докато се изнизва покрай нея в огромното помещение, пренаселено от музикантите на Queen и хора от техния щаб.
Набит човек с вид на ръгбист подлага Фреди Меркюри на старателна загрявка, която трябва да прекара уморените мускули на вокалиста през последния концерт от американското му турне.
Цялата група е в настроение.
Майкъл тихо и срамежливо стои до вратата, докато Фреди не го съзира.


Фреди
скача отгоре му като див ротвайлер и без малко да смаже слабичкия Майк в прегръдката си. Двамата падат върху някакъв огромен куфар, който се отваря и изсипва отгоре им купчина бандажи. Майкъл възкликва с виснало чене: „Оооо, Фреди! Какво е това?“
Златен шлем за американски футбол изпада и се призем
ява върху планината от бельо. „Рокендрола е мъжка работа, малки братко“, гръмва гласът на Фреди. Майкъл се усмихва и се интересува дали домакинът му наистина е прекарал последния си рожден ден, висейки гол от полилей. Меркюри се изчервява…“

Всъщност двамата се запознали именно когато Майкъл посетил няколко концерта на Queen от американското им турне през 1980 г.

Фреди разказва, че постепенно двамата започнали да излизат заедно и се виждали често. Но точно в този период известността на Майкъл добила чудовищни размери покрай албума Thriller, а това многократно увеличило и ангажиментите му.

gettyimages-88688373-594x594

Бившият мениджър на Queen Джим „Маями“ Бийч разкрива пред Times и друга причина двамата да не довършат общите си песни.

Отношенията им започнали да се влошават и Джексън внесъл напрежение, защото имал лама за домашен любимец и я водел в звукозаписното студио. „Меркюри ми се обади и каза: „Маями, скъпи, можеш ли да наминеш? Трябва да ме измъкнеш оттук, записвам с лама“, разказва продуцентът.

Но въпреки относителната краткост на приятелството им, по всичко личи, че двамата са оказали доста позитивно влияние един на друг. Майкъл Джексън даже изиграл водеща роля за едно съществено решение в историята на Queen.

Джако бил запознат с материала за подготвяния нов албум на групата The Game и особено голямо впечатление му направила една от песните – Another One Bites the Dust, композиция не на Фреди, а на басиста на Queen Джон Дийкън.

Нея трябва да издадете като отделен сингъл“, постоянно казвал Джако на Фреди и прогнозирал, че ще оглави класациите.

В началото групата имала други идеи, но Меркюри решил да го послуша. Резултатът: Another One Bites the Dust остава сред най-популярните и успешни сингли на Queen с над 7 милиона продажби, а бързо след издаването му музикалните класации били напълно покорени, особено в родината на Майкъл Джексън Америка.

 
 
Коментарите са изключени

Как градът Чикаго получава името си

| от |

Първият европеец, който стъпва в района, който днес знаем като Чикаго, е Никълъс Перо, френски търговец, през 1671 г. След няколко години той е последван от колегите си френски изследователи Луи Жолие и Жак Марке. Районът е бил населен до голяма степен от местните алгонкийски хора, които говорят езика Маями-Илинойс и са се били установили там отдавна. През 80-те години на 18 век Жан Батист Пойнт дю Сайбъл построява ферма в устието на река Чикаго, превръщайки се в първия неместен постоянен заселник. През 1795 г. някои племена са предали района на Съединените щати след войната в Северозападна Индия. До 1830 г. вече Чикаго е призна за община от едва 100 души. Именно през 1830 г. името на малкия град беше официално записано като „Чикаго“.

Steam Rising from Chicago River

Река Чикаго

Имайки предвид корените на града, вероятно няма да е изненада да научим, че „Чикаго“ произлиза от индианска дума. Съществуват обаче различни теории за това от коя конкретна дума е била използвана. Коренните американци, населявали района преди европейците да дойдат, имаха няколко различни думи, които звучаха подобно на Чикаго. Една от популярните теории е, че градът е кръстен на вожд на име Чикаго, който според историческите извори е бил удавен в река Чикаго. Други идеи за произхода включват, че името е  производно на думата „шекауго“, което означава „игриви води“ или „чокаго“, което означава „обезличени“. Произходът на името е оспорван сред учените поради малкия брой съвременни документи за времето на създаването на Чикаго, които всъщност обсъждат как е кръстен.

След като уточнихме тези неща, време е да кажем, че най-широко приетото наименование е думата „шикаакуа“, която преведена от езика Маями-Илинойс означава „раиран скункс“ или „миризлив лук“. Което и от двете да е верният превод, не е особено бляскаво име, нали? Повечето историци смятат, че версията с „лука“ е правилна, тъй като хората, които говорили езика Маями-Илинойс са били известни с това, че кръщават природни забележителности на растения, които растат в или близо до тези забележителности, докато да кръстят нещо на животно е било рядкост. Системата за именуване на база растенията е практична, защото напомня за това какво растение къде расте, което предоставя лесна справка при събиране на храна. Имената на растителна основа са разпространени и в други алгонкийнски езици. Хората от Маями-Илинойс също са оставили своя отпечатък върху няколко реки в района, включително река Саламония в Индиана (от oonsaalamooni siipiiwi или река ба червената орхидея) и Шугър Крийк (от ahsenaamisi siipiiwi или река захарно кленово дърво).

Следователно е вероятно „Шикааква“ да е думата за поток край Чикаго поради празът или „миризливият лук“, които растат на това място. Когато французите започнали изследванията си в района, те взели думата и я „френсифицирали“, превръщайки я в „Чикаго“, което познаваме днес. Изследователят Робърт де ла Сале най-вероятно е първият човек, който изписва думата, която е първия предшественик на името Чикаго, която той написва като „Checagou“.

Основните доказателства за теорията на лука се намират в аписанието на Анри Джотел, спътник на де ла Сале, който пише през 1687 г .:

Стигнахме до място, наречено Checagou, което според това, което научихме, е получило името си от количеството лук, който расте в този район, в гората… вид чесън в количество, което не е съвсем като това на Франция, като листът й е по-широк и по-къс, и също не е толкова силен, въпреки че вкусът му близо се доближава до неговия, но не е като малкия лук или въобще лукът на Франция.

Allium tricoccum var. tricoccum

Allium tricoccum

Въпросният праз (или пролетен лук, или див чесън) беше растението Allium tricoccum, известно още като рампи. Те растат в САЩ и, вярно с твърденията на Жутел, имат силна миризма на чесън, но много приличат на лук. Смята се, че кореняк американците в района на Чикаго са използвали рампи в ежедневието си, правейки от растенията неща като студени лекарства и дори крем, за да облекчат сърбящите пчелни ужилвания. Те също бяха популярна храна през пролетта, когато можеха да се берат след дълга зима на скучна, консервирана храна…

Интересното е, че е малко вероятно да намерите много рампи в Кук Каунти, където Чикаго се намира днес, и е незаконно да ги събирате, ако видите някои от тези диви праз в границите на окръга.

Чикаго е известен с множество прякори, включително „Ветровитият град“, „Чи-Таун“, „Втори град“, „Чикаголанд“ и като игра с прякора на Ню Йорк – „Големият лук“. В стихотворение на Карл Сандберг, публикувано през 1916 г., озаглавено „Чикаго“, той нарича града „Град на големите плещи“. Наричан е още „Сърцето на Америка“, тъй като остава един от най-големите транспортни центрове в Съединените щати и е в горния център на страната.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появява знамето на Франция

Както и на няколко други страни, първоначалното знаме на Франция е било знаме на светец – Орифлама, знамето на Св. Дени. Това знаме има между 3 и 5 заострени краища, по-скоро напомня на нашата идея за вимпел, отколкото за флаг. То вероятно е направено от червена коприна без никаква украса. След като св. Дени е обезглавен, знамето се променя с жълти звезди или слънца с лъчи на червен фон, който е символ на кръвта му. Предполага се, че след това Карл Велики го пренася в Светите земи, където хората масово решават, че знамето е лично негово. Най-вероятно първото използване на знамето като символ на кралския дом е било по време на царуването на Луи VI, около 1124 година.

Рисунки к статье «Вымпел». Военная энциклопедия Сытина (Санкт-Петербург, 1911-1915)

Вимпел

През 1328 г. династията Валоа се издига неочаквано на престола, след като линията на Капетиан изчезва – тримата синове на Филип IV умират, оставяйки след себе си само жени наследници, които не могат да наследят трона. Гербът на династията на Валоа се състоеше от три хералдически лилии (fleurs-de-lis) на синьо поле, обградено с червено. Този герб беше основа за нов френски флаг. Когато Бурбоните превземат короната, фонът на знамето се промени на бял в чест на фамилните им цветове, но хералдическите лилии остават.

Drapeaux français

Настоящият френски флаг се нарича tricolore. Състои се от три равни вертикални ивици от синьо, бяло и червено. Първоначално е установен като знаме на Франция след Френската революция от 1789 г. Революцията призовава за свобода и равенство, а простият флаг излиза срещу традиционните, по-екстравагантни знамена, използвани от благородническите фамилии.

Има няколко теории относно символиката и положението на цветовете на френския флаг. Смята се, че те са вдъхновени от една характерна розетка, появила се по време на революцията – червеното и синьото са цветовете на Париж и се появяват на герба на Париж: синьото се свързваше със св. Мартин, а червеното – със св. Дени. Бялото пък по това време е прието за цвета на кралските особи. С бялото, заклещено между червеното и синьото, цялото знаме се смята, че символизира контрола на хората над монархията. Според други източници, флагът е вдъхновена от американските революционери, а трета теория е, че tricolore е взаимствал от дизайна на холандското знаме.

За първи път знамето е използвано като кантон (малко знаме с герб) във френския флот през 1790 г. 

През 1794 г. Френската национална конвенция го обявява за национален флаг на Франция, но този акт не е посрещнат с оскъдно одобрение. Военноморските сили, от една страна, се съпротивляват на решението – те все още искат да плават под белия флаг на монархията. По време на революцията националният флаг се използва рядко и хората предпочитат вместо това червеното знаме на Якобинския клуб (участници в радикално ляво политическо движение по време на Френската революция), защото то символизира предизвикателство и национална нужда. Трикольорът започва да се използва от армията чак през 1812 г. До този момент тя е използвала знаме с бял кръст на червен и син фон.

Използването на tricolore първоначално е било сравнително краткотрайно. През 1815 г. Наполеон е свален от власт и Бурбонската монархия е възстановена, а с нея и бялото знаме с хералдическите лилии. Петнадесет години по-късно, през 1830 г., се провежда Юлската революция. Тогава на трона се изкачва така нареченият „крал на гражданите“ Луи-Филип. Той беше далечен братовчед на Бурбонския крал и се беше съгласил да управлява като конституционен монарх. Един ден той също ще бъде свален, но преди това Луи-Филип се съгласява да възстанови знамето с трите цвята като национален флаг на Франция и оттогава то се използва.

Днес се казва, че цветовете символизират „свобода, равенство, братство“ – идеи, свързани с революцията, които все още звучат в сърцата на много френски граждани. Друга теория е, че цветовете на знамето трябва да представят „синьото за история на Франция, бялото на нейната надежда и червеното на кръвта на нейните граждани“.

Историята на френския флаг обаче е много по-стабилна от самата френска монархия. „Кралят на гражданите“ е свален през 1848 г. след поредната революция. Той беше последният крал на Франция, въпреки че Наполеон III се смята за последния монарх. По едно доста тъжно стечение на обстоятелствата бащата на Луи-Филип е обезглавен по време на т. нар. Царство на терора (период от якобинската диктатура по време на Френската революция, известен с масово преследване на политически противници и много екзекуции.), въпреки че подкрепя революцията от 1789 година…

Flag of Quebec

Много френски колонии през периода на колониализма използваха пълния флаг с три цвята заедно с допълнителен символ или го поставяха в кантона върху своите знамена. Днес знамето на Квебек – френско-канадска провинция – по-скоро прилича на предреволюционното знаме, отколкото на трикольора, със син фон, четири бели лилии и бял кръст.

 
 
Коментарите са изключени