shareit

Предпазният колан спаси милиони души и вече е на 60 години

| от |

Със създаването на първия автомобил през далечната 1870 г. човечеството осъзнава колко свободно може да бъде и колко приключения го очакват. Автомобилът е свобода, но безкрайното им увеличаване мотивира инженерите да започнат да мислят за безопасността на шофьора. Първите автомобилни тестове не завършват толкова добре, след като създателите и шофьорите могат да изпаднат от автомобила и съответно да бъдат прегазени от собствените си колела. Ще бъде необходим близо век за изобретяването на доста защитни системи, както и добавянето на една много специална автомобилна екстра – коланът. Не си мислете, че раждането на предпазния колан е било лесно.

Разработката ще ангажира авио инженер от Saab и достатъчно търпение. Историята на Нилс Бохлин е типична за средностатистическия швед. След взимането на инженерната си титла Нилс започва работа за Saab, тогава все още се занимава с производството на самолети. Компанията имала нужда от нови идеи за създаването на самолетна седалка, която безотказно да изведе пилота в следствие на авария или друга потенциална опасност, все пак шведската компания разработва бойни самолети, преди да премине на автомобили.

В този период, инженерът трябвало да се съобразява с физиката на авиаторите, както и да прецени какви точни сили ще бъдат необходими за напускането на самолета. Коланите започват да идват в средата на миналия век и са впечатляващо разнообразни. Повечето превързвали скута и не били особено ефективни при катастрофа. Докато краката остават на място, горната част на тялото, включително главата, продължават да се движат към опасни предмети като волана, таблото, стъклото и евентуално други външни елементи. В онзи период от време, автомобилният интериор е бил доста по-скромен и преобладават металните елементи.

Autos -- safety -- crash test, 1954

Физиката е доказала отдавна, че тяло в движение ще продължи движението си и сред рязко спиране, следователно при внезапно спиране, тялото продължава да се движи. Предпазният колан се поставя, за да предотврати всеки един от пасажерите да се телепортира в друга точка. И точно тук идва работата на Бохлин. Опитът му в авиаторската безопасност го мотивира да помисли за обществото и нарастващото количество шофьори. И докато предишната му работна позиция изискваше бърза и безпроблемна евакуация, в новият си проект ще трябва да помисли как да запази позицията на всички в купето.

Volvo разполагат с идеята за три-точков колан, но тяхната визия затруднява сериозно шофьорът с поставянето. Популярната Y форма изисква закопчаване някъде близо до корема. След това лентата се спуска и се закопчава на скоба поставена на седалката. Нилс признал, че Volvo са се насочили в правилната посока, но сложността на закопчаване може да демотивира водачите и най-вероятно повечето биха спестили главоболието. Коланът разпределя енергията равномерно и успява да запази тялото на място.

Нилс решава да разпредели силите диагонално и по този начин да задържи горната част на тялото: рамената, гърдите и тазовата кост. V-формата се оказва много по-доброто решение, както за поставяне, така и за предпазване. Днес самолетните колани изискват две ръце за поставяне, но изобретателят искал да направи усилието минимално, той знаел, че само така ще мотивира всички да използват колана. Години по-късно властите ще започнат да мотивират шофьорите с фишове.

И така стигаме до решението на Volvo да се превърне в компанията, която да грабне изцяло възможността и да се превърне в една от най-безопасните коли на планетата. Нилс трябвало да посрещне студения душ – Volvo не вярвали много в тази иновация. В началото започнали да ги поставят само на предните седалки и едва през 1967 г. решили да ги монтират и на задните. Предпазният колан бил представен на света още през 1959 г. и днес вече е на 60 години. Модел PV544 и Amazon 120 влизат в историята с причудливата си иновация, но се продават само в северните страни.

volvo-3633888_1920

След няколко години именно директорите на Volvo ще започнат да убеждават и останалите производители да използват тази технология. Коланът на Нилс Бохлин се превърнал в синоним за безопасност, особено за онези, които успели да напуснат катастрофиралата си машина без никакви сериозни заболявания. Съпротива все пак имало. Компанията предлагала най-различни видео материали с кукли, демонстрирайки безопасността на колана. И това не било достатъчно. Автомобилната компания извадила своя последен коз, представяйки статистиката на всички катастрофи за последната година в страната. За 28 000 случая, предпазният колан на Нилс успял да предотврати смъртните случаи и други тежки травми с 50-60%.

В един момент дори патентът става отворен, гарантирайки, че никой няма да бъде преследван или таксуван за употребата му. Сигурността на пътя е приоритет и много скоро стана ясно, че Volvo ще предоставят анализите, изследванията и всички други събрани данни относно ПТП-тата, с които разполагат на университети, изследователски центрове и дори автомобилни производители.

Дизайнът на Нилс не се променя, неговата съвършена система за сигурност и до днес е отговорна за спасяването на милиони животи.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появява знамето на Франция

| от |

Както и на няколко други страни, първоначалното знаме на Франция е било знаме на светец – Орифлама, знамето на Св. Дени. Това знаме има между 3 и 5 заострени краища, по-скоро напомня на нашата идея за вимпел, отколкото за флаг. То вероятно е направено от червена коприна без никаква украса. След като св. Дени е обезглавен, знамето се променя с жълти звезди или слънца с лъчи на червен фон, който е символ на кръвта му. Предполага се, че след това Карл Велики го пренася в Светите земи, където хората масово решават, че знамето е лично негово. Най-вероятно първото използване на знамето като символ на кралския дом е било по време на царуването на Луи VI, около 1124 година.

Рисунки к статье «Вымпел». Военная энциклопедия Сытина (Санкт-Петербург, 1911-1915)

Вимпел

През 1328 г. династията Валоа се издига неочаквано на престола, след като линията на Капетиан изчезва – тримата синове на Филип IV умират, оставяйки след себе си само жени наследници, които не могат да наследят трона. Гербът на династията на Валоа се състоеше от три хералдически лилии (fleurs-de-lis) на синьо поле, обградено с червено. Този герб беше основа за нов френски флаг. Когато Бурбоните превземат короната, фонът на знамето се промени на бял в чест на фамилните им цветове, но хералдическите лилии остават.

Drapeaux français

Настоящият френски флаг се нарича tricolore. Състои се от три равни вертикални ивици от синьо, бяло и червено. Първоначално е установен като знаме на Франция след Френската революция от 1789 г. Революцията призовава за свобода и равенство, а простият флаг излиза срещу традиционните, по-екстравагантни знамена, използвани от благородническите фамилии.

Има няколко теории относно символиката и положението на цветовете на френския флаг. Смята се, че те са вдъхновени от една характерна розетка, появила се по време на революцията – червеното и синьото са цветовете на Париж и се появяват на герба на Париж: синьото се свързваше със св. Мартин, а червеното – със св. Дени. Бялото пък по това време е прието за цвета на кралските особи. С бялото, заклещено между червеното и синьото, цялото знаме се смята, че символизира контрола на хората над монархията. Според други източници, флагът е вдъхновена от американските революционери, а трета теория е, че tricolore е взаимствал от дизайна на холандското знаме.

За първи път знамето е използвано като кантон (малко знаме с герб) във френския флот през 1790 г. 

През 1794 г. Френската национална конвенция го обявява за национален флаг на Франция, но този акт не е посрещнат с оскъдно одобрение. Военноморските сили, от една страна, се съпротивляват на решението – те все още искат да плават под белия флаг на монархията. По време на революцията националният флаг се използва рядко и хората предпочитат вместо това червеното знаме на Якобинския клуб (участници в радикално ляво политическо движение по време на Френската революция), защото то символизира предизвикателство и национална нужда. Трикольорът започва да се използва от армията чак през 1812 г. До този момент тя е използвала знаме с бял кръст на червен и син фон.

Използването на tricolore първоначално е било сравнително краткотрайно. През 1815 г. Наполеон е свален от власт и Бурбонската монархия е възстановена, а с нея и бялото знаме с хералдическите лилии. Петнадесет години по-късно, през 1830 г., се провежда Юлската революция. Тогава на трона се изкачва така нареченият „крал на гражданите“ Луи-Филип. Той беше далечен братовчед на Бурбонския крал и се беше съгласил да управлява като конституционен монарх. Един ден той също ще бъде свален, но преди това Луи-Филип се съгласява да възстанови знамето с трите цвята като национален флаг на Франция и оттогава то се използва.

Днес се казва, че цветовете символизират „свобода, равенство, братство“ – идеи, свързани с революцията, които все още звучат в сърцата на много френски граждани. Друга теория е, че цветовете на знамето трябва да представят „синьото за история на Франция, бялото на нейната надежда и червеното на кръвта на нейните граждани“.

Историята на френския флаг обаче е много по-стабилна от самата френска монархия. „Кралят на гражданите“ е свален през 1848 г. след поредната революция. Той беше последният крал на Франция, въпреки че Наполеон III се смята за последния монарх. По едно доста тъжно стечение на обстоятелствата бащата на Луи-Филип е обезглавен по време на т. нар. Царство на терора (период от якобинската диктатура по време на Френската революция, известен с масово преследване на политически противници и много екзекуции.), въпреки че подкрепя революцията от 1789 година…

Flag of Quebec

Много френски колонии през периода на колониализма използваха пълния флаг с три цвята заедно с допълнителен символ или го поставяха в кантона върху своите знамена. Днес знамето на Квебек – френско-канадска провинция – по-скоро прилича на предреволюционното знаме, отколкото на трикольора, със син фон, четири бели лилии и бял кръст.

 
 
Коментарите са изключени

ОРЪЖИЯТА, КОИТО ПРОМЕНИХА ИСТОРИЯТА – МЕЧЪТ

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

 За разлика от копието и лъка, мечовете са късна добавка към човешкия арсенал. Въпреки това, никое друго оръжие в историята не е пленявало така въображението. Мечовете са не просто средство за водене на бой, те са сакрален предмет, натоварен с огромна културна значимост. У много народи, мечът е свещено оръжие, което се предава от поколение на поколение, получавайки свое собствено име и почетно място сред домашните и родовите светини. На мечовете се приписват магически сили, както и някаква форма на одухотворение. Всички тези културни явления водят до създаването на поредица от митове и легенди, които разказват историята на вълшебните, божествени оръжия.

gettyimages-534293472-594x594

Без съмнение, най-прочутият меч в историята е „Ескалибур“ от епосът за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Разбира се, той съвсем не е единственото оръжие, превърнало се в легенда. „Дурендал“, мечът на легендарният рицар Роланд е един от най-популярните артефакти във френските легенди. На широка популярност през средните векове се радвал и т.нар. Меч на Атила, описан от хронистът Йорданес. Според легендата, това било оръжието на сaмия Марс – древният бог на войната, наричан от гърците Арес.

Комбинацията от собствената магичност на мечовете и цялостният мистицизъм, свързан с ковашкия занаят, създават своеобразна културна амалгама. Всеки етап от „битието“ на меча е специален и натоварен със символика. Изковаването на оръжието е фактически сакрален процес, в който освен чисто техническото майсторство на ковача, се вплитат наричания, заклинания и прорицания за бъдещето на войните, които ще боравят с него. В последствие този процес се продължава от всичането на сакрални надписи или изображения в острието, както и в процеса на неговото даряване. Така например, според древна традиция, запазена и у нас, хладното оръжие се откупува с пари, за да не бъде откупено в последствие от кръвта на своя стопанин.

gettyimages-50699053-594x594

Сакрален е и самият процес на употреба на меча. Дуелите между двама души са натоварени с огромно количество символика. Тези битки се превръщат в своеобразни ритуали, които се откриват по определена формула, протичат в определен ред и завършват отново по силата на традицията. През вековете са се запазили различни форми на дуели, някои до обезоръжаване на врага, други до пускане на първа кръв, а трети – до смърт на единия опонент. Всички тези видове противоборства са залегнали в основата на различни културни явления и традиции. Пак от тях водят своите корени и съвременните спортове, които са разновидност на фехтовката.

Въпреки своето значение като средство за отнемане на живота, мечът често пъти символизира доблестта и спазената клетва. Именно поради тази причина, през средните векове владетелите използвали мечове за да посвещават мъжете в рицарство. Тук оръжието играе ролята на сакрален артефакт, в който е съсредоточена както силата на въздаващия достойнство, така и мощта на самата вещ като атрибут, скрепяващ клетвата пред погледа на Бог.

Най-старите известни мечове, открити от археолозите датират ок. 3300 г. пр. Хр., в разгара на Бронзовата епоха. Оръжието бързо се разпространява върху цялата територия на Евразия и бързо се налага като водещо нападателно средство както за пехотата, така и за кавалерията. Подобно на лъка, мечът бързо започва да се развива в различни форми и видове, отговарящи на конкретната цел, с която се изработва оръжието – за дуели, за открити сражения или за употреба от конски гръб.

gettyimages-122320427-594x594

Първите популярни бронзови мечове се появяват в Европа около 1300 г. пр. Хр. – т.нар Науе II. Най-ранните известни примери за този тип оръжие са намерени в Северна Италия, а в последствие техниката и дизайна се разпространяват из цялото Средиземноморие, достигайки Месопотамия около век по-късно. Елегантността на острието – листовидно, с разширена централна част, се превръща в модел, по който се изработват и по-късни образци, включително и такива, направени от желязо. Успоредно с развитието на изработката на мечове в Европа, в Индия и Китай се оформят местни школи, които боравят с по-различни техники за изработване на оръжието. Китайците например използват доста повече калай в бронзовата сплав, от която коват остриетата, залагайки на по-мека сърцевина и по-твърди ръбове.

 

С настъпването на Желязната епоха, в развитието на мечовете се появява една важна разлика спрямо по-ранния период. Заради качествата на новооткрития метал, мечовете вече могат да се изработват с дължина по-голяма от дотогавашния стандарт от 60-70 см. Това увеличава техния обсег, както и възможностите за оформяне на острието. Първоначално, железните мечове не се отличават твърде много от бронзовите като здравина поради използването на сходен метод за обработка. В последствие, някъде около 1100-та година пр. Хр., в ковашкото изкуство навлиза техниката на „закаляване“ на стоманата чрез потапянето на нагорещените остриета в ледена вода, което им придава допълнителна твърдост и якост. С навлизане на стоманата като подобрена форма на желязото, качеството на мечовете се повишава значително спрямо предходните периоди. Пак около началото на първото хилядолетие преди Христа се забелязва и появата на особен ритуал – полагането на „убити“ мечове – изкривени на 180 градуса, с цел да символизират краят на силата на погребания боец.

Saber_with_Scabbard_and_Belt_Hook_(清_腰刀)_MET_DP-834-001

Снимка: By This file was donated to Wikimedia Commons as part of a project by the Metropolitan Museum of Art. See the Image and Data Resources Open Access Policy, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58750546

Както и през Бронзовата епоха, през Желязната ера в различните части на Евразия се появяват множество типове мечове. В Китай например се налагат три основни вида – дао (извит меч с едно острие), дзиан (двуостър, прав меч) и т.нар „противокавалерийски“ мечове жанмадао (извити, големи оръжия, с широко острие).  В Европа, най-популярни били гръцките ксифос (къс, двуостър меч) и подобният на него римски гладиус. Тези оръжия с дължина до 70 см се използвали в сгъстените строеве на античните фаланги, с което се обяснява и тяхната малка дължина. В Близкия Изток, персите привнесли скитския дизайн на оръжията, които запазили своето древно название – акинак.

Този двуостър меч се запазил като стандарт в Ахеменидската империя, а негови по-късни версии, с по-голяма дължина (понякога почти до 1 м) били на въоръжение в Партия и Сасанидската империя. Любопитно е да се отбележи за наличието на мечове, ковани в Индия, които навлезли в Европа като част от вноса на висококачествени оръжия. Те били изработени от стомана, познатата в България като „дамаскинска“. Тя станала изключително популярна сред близкоизточните майстори заради своите изключителни качества. Факт е обаче, че произходът на дамаскинската стомана всъщност е от Индия, където местните майстори създали рецептата за специфичната комбинация от сплави и техника на изковаване, които създавали неповторимите шарки на стоманата. Кюлчета от нея били пренасяни през Арабско море и захранвали майсторите-оръжейници и в Арабските империи през цялото Средновековие.

Spadalongobarda_270

Снимка: By Giorces – rotated version of File:Spadalongobarda.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9685576

В Европа, мечовете през Средните векове били силно повлияни от късноримската спата – удължено, двуостро оръжие, взаимствано като влияние от източните народи. Спата-та остава водещ дизайн за мечовете чак до X век. В последствие с обогатяването и подобряването на технологиите за изработване и закаляване на стоманата, оръжията от Стария континент добиват легендарни качества. Мечовете, изработвани от франките били толкова ценни, че крал Шарл Плешивия забранил техния износ през IX век, за да не попадат в ръцете на викингите, които плячкосвали земите му. Именно северняците въвели в употреба предпазителите, които станали много популярни заради кръстовидната си форма в хода на Кръстоносните походи. Успоредно с тях, от изток продължило да навлиза използването на извити мечове, наричани в България саби – средства за водене на ефективен кавалерийски бой. Тези извити оръжия се използвали от всички големи армии в Източна Европа. По подобен път се развили и извитите оръжия в Близкия Изток – скимитар-и и по-късните шамшири, които се появили под влиянието на тюркските саби, привнесени от Селджуките.

gettyimages-148187026-594x594

В Япония, мечовете еволюирали най-вече под китайско влияние. Едва около X век сл. Хр., започнало изковаването на т.нар. „древни мечове“, от които се развило оръжието, наричано тачи. То било характерно със своето извито острие и кръгъл предпазител. Именно на негова основа и под влияние на сътресенията, свързани с периода на монголските нашествия през XIII век, в Япония се появил един от най-популярните типове мечове – катана-та. Нейната окончателна еволюция завършва чак през XVI век, в края на периода Сенгоку, когато се появяват и оръжията, които днес се радват на световна слава.

Междувременно, в Европа, следвайки еволюцията на защитните снаряжения, се появяват все по-големи и тежки оръжия, способни да нанесат вреда на облечените в стомана рицари. Апотеозът на тази тенденция е XV-XVI век с появата на цвайхендер-ите -огромни оръжия за две ръце, използвани от германските наемници – прочутите ландскехти.

gettyimages-109327734-594x594

С появата на огнестрелното оръжие и залезът на рицарската конница, мечовете също променят своя дизайн. През XVI век в Европа се появява рапирата,  със значително по-тънко острие и сложен гард пред ръкохватката, разработен за обезоръжаване на противника, особено по време на дуел. В следствие от различните фехтовачески школи, които се развиват в Европа, дизайнът на рапирите започва да варира, като през XVII век се наблюдава най-широкият спектър от версии на оръжието. За разлика от средните векове, през Ренесанса и Ранномодерната епоха, мечовете вече не са масово пехотно оръжие и стават достояние само на по-заможните прослойки. Това се допълва и  от появата на щиковете в края на XVII век, които се превръщат в основно хладно оръжие на редовите пехотинци.

С възстановяването на кавалерията като ефективно звено на бойното поле, кавалерийските саби преживяват своеобразен ренесанс  в Европа. В последствие, те са пренесени от колониалните войски и в Америките, Африка и Азия. Този тип саби, едноостри, с извито острие и предпазител, остават в употреба чак до Първата Световна война, когато офицерите заменят хладните оръжия с револвери и автоматични пистолети. С настъпването на XX век, сабите остават по-скоро церемониален атрибут, отколкото реално оръжие за бой. Изключение правят японските офицери, които и през ВСВ продължават да използват своите катани.

Без значение дали се намират в ръцете на обикновен пехотинец или с тях борави някой персонаж от древна легенда, мечовете и до днес пленяват въображението на човечеството. От магическите крадящи души оръжия във фентъзи-то, до лазерните мечове на рицарите джедаи, мечовете остават, по думите на Оби Уан Кеноби – „едно елегантно оръжие от една по-цивилизована епоха“.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Фреди Меркюри и Майкъл Джексън – бурно приятелство, три общи песни и раздяла заради лама

| от Тодор Ковачев |

Те са двама от най-обичаните певци на всички времена. Фронтменът на една от най-великите рок групи и Краля на попа.

Легенди от златната ера на музиката, които се оказали притеглени един към друг във важен етап от своите кариери и между тях възникнала голяма дружба.

Как се е развило приятелството между Фреди Меркюри и Майкъл Джексън, как е довело до три записани дуета и защо двамата така и не ги издадоха?

Животът трябва да е повече от това

Животът трябва да е повече от това

Как да се справим със свят без любов?

Като лекуваме разбитите сърца и плачещите лица“

Това пеят Фреди и Джако в един от дуетите си в началото на 80-те. Тогава Меркюри вече е звезда с Queen, а Майкъл точно завършва шестия си албум, който впоследствие ще се издигне в челото на най-прочутите и продавани албуми в историята – Thriller.

През 1983 г. те се срещнали няколко пъти в дома на Джако и направили демо записи на три съвместни песни – State of Shock, Victory и цитираната There Must Be More to Life Than This.

За жалост, и двамата се оказали твърде заети с останалите си дейности и не успели да завършат песните. Освен това отношенията им се влошили и дуетите им потънали в прах за десетилетия напред.

През 2011 г. обаче се заговори за довършване на песните - тогава китаристът на Queen Брайън Мей и барабанистът Роджър Тейлър получиха разрешение да работят по дуетите на Фреди и Майкъл от управителите на имуществото на Джексън, които държат правата върху всички негови записи.

В крайна сметка само There Must Be More to Life Than This беше издадена по този начин и попадна в албума с компилации Queen Forever, но маниаците на теми Фреди и Queen вече я познаваха под други форми – защото Меркюри я беше записал самостоятелно и включил в първия си солов албум Mr. Bad Guy. А и нейна ранна демо версия с вокалите на двамата отдавна беше налична онлайн.

Друга от песните, State of Shock, беше издадена от Майкъл Джексън в дует с Мик Джагър от Rolling Stones и всъщност се беше превърнала в най-големия хит от албума Victory на The Jacksons, фамилната формация на Майкъл и братята му.

Но какво, освен музиката, е свързвало Фреди и Джако?

gettyimages-75509449-594x594

Очевидни са общите страни в характерите им – на сцената и двамата бяха ненадминати шоумени, но извън нея често се оказвали неразбрани самотници.

„Мисля, че съм сред най-самотните хора на земята“, казва Майкъл в един от най-известните си цитати, а Фреди сякаш му отговаря: „Можеш да имаш всичко на този свят и пак да си най-самотният човек, това е жестока, горчива самота“.

Не е трудно да открием и други прилики между тях – от бурния им личен живот, през болезнения им перфекционизъм, та чак до ранната им смърт (Фреди почина на 45 г., Майкъл на 50).

По-добра представа за взаимоотношенията им създава една случка от 80-те, описана от журналистката Джери Хърши за Rolling Stone:
„Майкъл вежливо се опитва да заобиколи настъпателна млада жена, оборудвана с най-модерна телевизионна техника. Тя запречва коридора, който води до лабиринта от съблекални под залата L. A. Forum.
„Мога ли да кажа на зрителите си, че Майкъл Джексън е фен на Queen?“,
пита дамата. „Фен съм на Фреди Меркюри“, отговаря Джако, докато се изнизва покрай нея в огромното помещение, пренаселено от музикантите на Queen и хора от техния щаб.
Набит човек с вид на ръгбист подлага Фреди Меркюри на старателна загрявка, която трябва да прекара уморените мускули на вокалиста през последния концерт от американското му турне.
Цялата група е в настроение.
Майкъл тихо и срамежливо стои до вратата, докато Фреди не го съзира.


Фреди
скача отгоре му като див ротвайлер и без малко да смаже слабичкия Майк в прегръдката си. Двамата падат върху някакъв огромен куфар, който се отваря и изсипва отгоре им купчина бандажи. Майкъл възкликва с виснало чене: „Оооо, Фреди! Какво е това?“
Златен шлем за американски футбол изпада и се призем
ява върху планината от бельо. „Рокендрола е мъжка работа, малки братко“, гръмва гласът на Фреди. Майкъл се усмихва и се интересува дали домакинът му наистина е прекарал последния си рожден ден, висейки гол от полилей. Меркюри се изчервява…“

Всъщност двамата се запознали именно когато Майкъл посетил няколко концерта на Queen от американското им турне през 1980 г.

Фреди разказва, че постепенно двамата започнали да излизат заедно и се виждали често. Но точно в този период известността на Майкъл добила чудовищни размери покрай албума Thriller, а това многократно увеличило и ангажиментите му.

gettyimages-88688373-594x594

Бившият мениджър на Queen Джим „Маями“ Бийч разкрива пред Times и друга причина двамата да не довършат общите си песни.

Отношенията им започнали да се влошават и Джексън внесъл напрежение, защото имал лама за домашен любимец и я водел в звукозаписното студио. „Меркюри ми се обади и каза: „Маями, скъпи, можеш ли да наминеш? Трябва да ме измъкнеш оттук, записвам с лама“, разказва продуцентът.

Но въпреки относителната краткост на приятелството им, по всичко личи, че двамата са оказали доста позитивно влияние един на друг. Майкъл Джексън даже изиграл водеща роля за едно съществено решение в историята на Queen.

Джако бил запознат с материала за подготвяния нов албум на групата The Game и особено голямо впечатление му направила една от песните – Another One Bites the Dust, композиция не на Фреди, а на басиста на Queen Джон Дийкън.

Нея трябва да издадете като отделен сингъл“, постоянно казвал Джако на Фреди и прогнозирал, че ще оглави класациите.

В началото групата имала други идеи, но Меркюри решил да го послуша. Резултатът: Another One Bites the Dust остава сред най-популярните и успешни сингли на Queen с над 7 милиона продажби, а бързо след издаването му музикалните класации били напълно покорени, особено в родината на Майкъл Джексън Америка.

 
 
Коментарите са изключени

Какъв е истинският край на Александрийската библиотека

| от |

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени