shareit

Полети с прахосмукачка Hoover – най-катастрофалната рекламна кампания в света

| от |

 Легендата разказва, че лош бизнес не съществува, само лоша реклама, но от друга страна и лошата реклама може да свърши много повече работа от никаква такава. През 1992-а година, американската компания Hoover решава да спечели английския пазар, използвайки невероятна стратегия – при закупуване на всеки един домакински уред на стойност над 100 паунда, получавате и два билета до САЩ. Маркетинговият трик е прострелване в крака, както казват англичаните и вместо търговска революция, ускоряват своя банкрут със светлинна скорост. Мнозина са оценили идеята, вместо да плащат самолетни билети, могат да купят прахосмукачка на мама и да летят безплатно. Историята започва с началото на края, но какво е началото на началото?

Американската компания започва своето съществуване през 1908-а година. Тогава Джеймс Мъри Спанглър страда от много тежка алергия. Като всеки друг астматик, решил да създаде уред с моторизиран вентилатор, създаващ вакум и съответно узсмуква праховите частици. Този уред днес се разпознава като прахосмукачка, но тогава е бил истинска революция в магазинната мрежа. Десетилетия наред, това е истинската прахосмукачка, за която домакинята мечтае, ако не закупите такава, просто не обичате съпругата. Англия се оказва още по-добър пазар за марката, но там се крият и други подводни камъни.

hoover

Hoover в началото
Снимка: Wikipedia

В края на 80-те години, Hoover има нов собственик в лицето на Maytag. Взима се решение за разширяване на портфолиото, при това само месеци, преди да удари рецесията на острова. Освен това се появяват още по-достъпни и точно толкова качествени марки на пазара, следователно Hoover има нужда от по-сериозна рекламна кампания. И когато най-малко се очаква, английският клон на компанията е посетен от малка туристическа агенция с името JSI Travel. Както Hoover, JSI се опитва да излезе от рецесията и да предложи най-добрите условия на своите клиенти, при това с търсенето на бюджетни полети. И понеже мизерията обича компания, двете фирми родили гениална идея: срещу сумата от 100 паунда или 250 долара, Hoover дава автоматично и два билета за дестинация в Европа. На теория, всичко е прекрасно.

Компанията продава своите продукти, агенцията продава самолетни билети, какво може да се обърка?
За да може все пак да се печели, а агенцията да предлага всякакви бюджетни полети, процесът трябвало да се превърне в твърде досадно изживяване.  След закупуването на такъв продукт, мераклията има 14-дневен срок да изпрати касовата бележка. Hoover обработва поръчката и изпраща регистрационна карта. Клиентът има 30 дена да избере къде иска да отиде, както и да отбележи дата на полет. Ако изборът на дестинация не устройва фирмата, винаги се изпращат 3 алтернативи. Ако клиентът не избере или откажи тези алтернативи, компанията има последната дума и създава собствен график за разходка. В случай на отказ, клиентът губи правото си да използва промоцията. По груби изчисления, много малко хора биха летели, следователно всичко е под контрол и разходите не са чак толкова високи. Англичаните кълват плувката и са щастливи, че могат да се разходят до Европа, при това само с една прахосмукачка.

И точно тук идва голямата грешка на рекламния отдел. През 1992-а година, Hoover взимат гениалното решение да разширят полетите до САЩ. Отново срещу сумата от 100 паунда, компанията вече може да изпраща клиентите си до Ню Йорк или Орландо – билетите по онова време са надскачали сумата от 600 паунда (днес същите ще струват около 1500 долара). Отделът за калкулиране на риска, буквално полудял по тази промоция и заявил, че ако рекламата е добра до този момент, полетите до САЩ ще се превърнат в истинска катастрофа. Професионалистите смятали не само, че този ход няма да има печалба, но и не искали да направят застраховка на компанията, защото е очевидно, че от другата страна стоят много луди хора. Понякога може да се сърдите на човек, че не ви е предупредил, но когато сте предупредени, нямате никакви мотиви за по-нататъчни жалби.

promotion

Трагедията изглежда така:
1. До сега само малка група хора била готова да мине през всички перипети, за да вземе билетите, с полети до САЩ, положението е драматично.
2. Цената от 100 паунда за покупка не покрива разходите за самолетни билети до САЩ. Нещо, което никой не е изчислил в цялата кампания или е игнорирал горепосоченото предложение.

Представете си, че срещу покупката на една прахосмукачка, вие автоматично може да получите билети за Малдивите. Точно толкова желана дестинация е била и САЩ през 90-те години. Всеки иска да купи една прахосмукачка и да посети обетованата земя. Тук идва проблемът – прахосмукачките на пазара са със средна цена от 119 паунда. Продуктът на Hoover е едва 100 паунда, фирмата работи извънредно по 7 дена в седмицата, за да произведе количеството стока. След като англичаните полудяват, производството на прахосмукачки изостава цели 10 пъти, спрямо търсенето.

От друга страна, авио компанииите трябва да превозят около 300 000 души, а по изчисление, това са около 600 000 полета, за които Hoover трябва да преведе пари. Освен това, никой не дава повече от 100 паунда, клиентите вярвали, че само срещу прахосмукачка може да получат възможността за полет и срещу нищо друго. Математиката е била доста отчайваща – производителят печели 30 паунда от всяка прахосмукачка, а двупосочен билет до САЩ струва около 600 паунда.

Изчисленията показват, че печалбата е близо 30 милиона паунда, а самолетните разходи са около 100 милиона паунда. Последният отчаян опит на господата е да търсят всяка възможна пролука, с която да спасят малко пари. Веднага започва сериозно разследване, в което се анулират предложения за неправилно попълване на формулярите, предлагат се максимално далечени летища, за да може самият клиент сам да се откаже и още много други популярни маркетингови трикове. Изпращането на формулярите за попълване се бавел още повече и Hoover се надявали, че по Коледа, пощите няма да бъдат толкова съвестни. След това започнали оправданията с изгубените писма. И докато кампанията продължавала да печели внимание, някой пуска новината, че нито един човек не е летял безплатно, нито със своята прахосмукачка, нито със самолет.

Побеснелите клиенти стигат до там, че започват съдебни дела, прибягват до насилие, един гневен притежател на прахосмукачка дори задържа цял микробус със стока като заложник, за да получи самолетен билет – 13 дена  по-късно полицията го накарала да освободи стоката доброволно, той също не летял. Протестиращите издигат лозунга „Не искаме кръв, искаме самолетни билети!“. Последният шанс на изпълнителния директор е да обвини самолетните компании, туристическите агенции и още много други хора. В края на рекламната кампания, Hoover печели едва 23.6 милиона паунда, а продажбите на продукти са на стойност от 390 милиона паунда. След тази зловеща грешка, Hoover се продава на италианския производител Candy, защото просто никой не иска да го види повече, Maytag заличават доста бързо този горчив спомен. Катастрофата е официално завършена и около 300 000 души така и не успяват да видят САЩ, но пък имат прахосмукачка. Никой повече не говори за проблемното дете, според журналисти, споменаването на Hoover е било като споменаването на Хитлер – просто не се прави. По-забавното е, че кампанията се използва в някои университети като добър пример за най-грешна възможна стратегия!

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Упоритото пиле Майк

| от |

Това се случва наистина.

На 10 септември 1945 Майк (който тогава още не се е казвал Майк) е на път да стане вечеря. Често същата съдба застига и други петли като нашия Майк. Мъж на име Лойд Олсен е нагърбен със задачата да организира нещата около пилето и в желанието си да не разочарова тъщата, той заколва петела, оставяйки колкото може повече от врата му – някои хора явно обичат пилешки врат. С добър прицел Лойд отсича главата пет-и-половина-месечната птица. Подобно на всички пилета (а и животни), които губят горния си край, Майк се побърква – това е очаквано.

Radioactive Chicken Heads album cover - by me (40801313134)

По-късно през кариерата си, Майк ще вдъхнови комедийната пънк банда Radioactive Chicken Heads

Неочакваното е, че той продължава да си живее все едно нищо не е станало. Опитва се да кълве за храна, но без клюна (част от бившата му глава) храненето не му се получава. Лойд го оставя за малко и на следващата сутрин, когато отива да види Майк (който все още не се казва Майк), намира го с врат пъхнат под едното крило и все още жив. Мъжът решава, че не може да убие нещо, което просто не умира, и го оставя да живее.

И то продължава да живее…

Майк си събира багажа и заминава за Университета в Юта, където случаят му е документиран и се потвърждава, че пилето хем няма глава, хем е в движение. Упоритото същество е хранено със зърно и вода през пипетка и през 18-те месеца (!), в които живее, успява да качи около 2,5 килограма. Случаят му е разказан в списанията Time и Life, а за самото пиле се казва, че е било „щастливо, колкото всяко друго пиле“.

Майк за нещастие умира по незаслужено тривиален начин – задавя се с храна. Хората от град Фрута в щата Колорадо няма да го забравят никога и в негова чест всеки месец май се си организират фестивал.

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Странният морски камуфлаж

| от |

То не е точно военна машина, а начин за маскиране на корабите по време на Първата световна война, който смятаме вся пак за чудноват. Британците наричат този камуфлаж „Dazzle Painting“, а американците „Razzle Dazzle“. Той трансформира корабите от просто сиво корито в ярки, цветни шедьоври на кубизма. Британците, американците и французите използват този камуфлаж и той става доста популярен сред военноморски сили през ПСВ. Очевидците често остават без коментар пред крещящите цветове на корабите, които, минавайки в конвой, сигурно са създавали доста живописна гледка.

Olympic WWI

Олимпик, сестриният кораб на Титаник, в камуфлаж, докато служи в ПСВ от септември 1915

Целта на това пребоядисване обаче не с артистичен характер. През годините се правят множество опити за маскиране на корабите, така че да не се забелязват от немските „подводни лодки“ (u-boat), които потапят съдовете на съюзниците в неочаквани количества и с тревожна скорост. Но въпреки постоянното изпробване на нови и нови методи за прикриване на корабите, никой от тях не е успешен заради постоянните промени в небето, водата и въздуха.

EB1922 Camouflage Periscope View

Сравнение между два еднакви кораба: единият с камуфлажа, а другия – без

Един остроумен британски офицер на име Норман Уилкинсън обаче предлага различен подход: да се използват линии с различни дебелини, дължини, ъгли и така нататък, не за да се прикрие кораба, а за да е по-трудно на противника да определи посоката му на движение, скоростта и размера. По време на Първата световна торпедата след изстрелване са плували само по права линия, така че капитаните на подводниците трябва да се прицелят в корабите, преценявайки на око разстоянието, скоростта и посоката им, за да попадне торпедото в целта. Рисунките по корабите правят курса им труден за определяне и съответно работата на командирите ставала по-трудна.

За съжаление… не са известни цветни снимки на камуфлажираните военни кораби. Тази практика спира, когато подводниците започват да получават адекватна помощ от въздуха, а по-късно – и с развитието на радарните технологии.

 
 
Коментарите са изключени

Милан и Интер освещават новия Сан Сиро с приятелски мач преди 93 г.

| от |

На 19 септември 1926 г. Милан и Интер ще влязат в приятелски двубой на новооткрития стадион Сан Сиро. На този ден Интер печели с резултат 3-6. До този момент Милан държи футболната крепост в града, но едно добро решение позволява на феновете на двата отбора да ползват едно и също спортно съоръжение.

Макар и днешната футболна култура да се разделя на фракции и враждуващи групи, отборите тогава са имали друга идея. Президентът на клуба на Милан Пиеро Пирели дава идеята за обединение, както и допълнителни 5 милиона лири за построяването. Архитектът Улис Стакини е натоварен с проектирането, но отказва да следва модела на традиционните модели и не строи писта около терена.
По този начин феновете ще имат възможност да бъдат по-близо до зелената покривка, а също така се увеличава и количеството – 35 000 души.

Първоначалното име е „Новият Сан Сиро“, кръстен на квартала, където се намира. И докато феновете имат високи надежди за летящ старт на Милан, отборът успява да изгуби и своя първи мач в лигата. Съоръжението е продадено на град Милан през 1935 година, но Росонерите остават основен ползвател до 1947 г. В същата година Интер решават да плащат наем и също да се възползват от възможността, вместо да строят нов стадион. През 1980 г. Сан Сиро ще бъде преименуван на Джузепе Меаца – звезда от редиците на Милан и на Интер. В следващите години ще има допълнителни ремонти, които ще позволят събирането на близо 80 000 запалянковци. В този момент стадионът е приютил спортните страсти на 3 игри от световното през 1934 г. и още 6 игри от същия формат през 1990 г. Публиката на Милан е ставала свидете и на 4 финала на Шампионска лига през 1965, 1970, 2001 и 2016 г. Да не говорим, че съоръжението е предпочитан избор за всеки музикант през последните години, списъкът с гости е много дълъг.

 
 
Коментарите са изключени