shareit

По думите на очевидец: Аварията в душите и в сърцата на хората

| от |

Всички знаем какво става в Чернобил. Но какво виждат хората на място? Малко след катастрофата журналистката Светлана Алексиевич посещава региона и ни разказва.

IAEA 02790036 (5613126700)

Вертолет оценява щетите след аварията

Когато се случи инцидентът в Чернобил, сестра ми беше в болница в Минск, така че прекарвах почти цялото си време с нея там. Случи се така, че в един от тези дни ми се обади шведски приятел и ми разказа за сериозна авария в атомна електроцентрала. Не ни бяха казали нищо за това.

В първите дни никой не си представяше каква опасност крие случилото се, дори учените, които бяха прехвърлени в района около Чернобил. Те отидоха там без нищо друго освен комплект за бръснене. Казаха им, че е имало инцидент в атомната електроцентрала, така че те решиха да отидат да видят, да дадат мнението си и да си тръгнат. Бяхме напълно наивни. Хората се препичаха на слънце, ловяха риба. Тук човешкият живот не струва много.

Около три месеца след инцидента се срещнах с писателя и академик Алес Адамович, който знаеше всичко за него. След това пътувах до зоната. Планирах да напиша книга за Чернобил почти веднага след катастрофата, но се отказах. Видях, че нямам начин да се справя с темата: липсваше нещо в мирогледа ми, в моята култура, за да разбера какво се случва. Видях, че ядрен физик, възрастна жена от провинцията, войник – всички те бяха еднакво безсилни.

Седяхме в Минск и отпивахме мирно кафе, докато Третата световна война – Чернобил – вече беше започнала. Радиацията витаеше над нас и ни убиваше, но не можахме да я видим или чуем. Спомням си как хората бяха евакуирани. Видях възрастни жени с икони, коленичили, молещи се да не бъдат отведени. Слънцето грееше, градините растяха – защо да си тръгват? Дърветата продължаваха да цъфтят, всичко растеше, птиците летяха, но хората усещаха присъствието на смърт навсякъде. Смърт в нов облик.

Когато за първи път посетих зоната, всички бяха объркани с почти полудели лица. Те гледаха, докато горният заразен слой земя се изкопаваше и се погребваше в специални ями. Погребваха земята в земята. Погребвали и яйца и мляко и заразени животни, които били застреляли. Просто погребваха и погребваха. Информацията за Чернобил във вестниците беше направо от военен доклад: експлозия, евакуация, герои, войници… Системата реагираше както обикновено, когато беше изправена пред екстремни условия, но войник с пушка в този нов свят изглеждаше трагична фигура. Всичко, което можеше да направи, беше да натрупа огромна доза радиация и след това да умре, когато се върне у дома.

Достатъчно беше да видим изражението на дълбок шок по лицата на хората, за да ни стане веднага ясно, че сме катапултирани в нова реалност. Но защитният културен слой, който обикновено ни помагаше, беше мигновено изчезнал. Бяхме голи хора на голата земя, принудени да започнем от нулата. И така започнах търсене; това се очакваше от мен. Опитах се да разбера какво се е случило, но това беше извън границите на нашето разбиране и въображение. Миналото беше безсилно да ни помогне по някакъв начин.

Проблем, който срещнах веднага, беше, че нямаше усещане за мащаб на инцидента. Първото усещане, което имате там, в зоната на смъртта, е, че нашият биологичен механизъм е зле оборудван. Очите ни не могат да видят радиацията, носът ни не може да я помирише, ръцете ни не я усещат. Нашият биологичен механизъм не може да отговори на тези инстинктивни нужди. Нашият речник е също толкова лошо оборудван, колкото нашите сетива и способността ни да го разберем. Влизате в заразената зона и се срещате с хората, останали там, с хора, отказали да бъдат евакуирани. Те косят тревата с коса, орат земята, секат дървета с брадва, прекарват вечерите си на светлината на керосинова лампа. И през цялото време физиците се опитват да решат неразгадаеми проблеми с невероятна сложност, които Чернобил им е поставил. Чернобил е напълно нова реалност, съизмерима нито със самите нас, нито с нашата култура, нито с биологичния ни капацитет.

Правителството направи всичко по силите си, за да държи хората възможно най-невежи по случая. Това е така, защото ако хората знаеха повече, щяха да поискат проверки на хранителните продукти с дозиметри (радиационни детектори) и лекарства за прочистване на организма – a правителството нямаше намерение да предоставя такива неща. Ето защо излъгаха. По едно време обещаха да дадат на всички дозиметри – и наистина дадоха на някои – но хората започнаха да се паникьосват, така че бързо смениха тактиката.

Държавата също така не можеше да си позволи да заравя заразено месо, което също е и в недостиг, така че те го добавиха към скъпото колбасно месо, предполагайки, че хората няма да купуват много скъпи колбаси. Дори сега, във времена на „малко облъчване“ – когато в малки дози изпиваме лъчението, поемаме го, дишаме го – правителството не го споменава изобщо. Така че има официалната версия, а има и спомените и историите на хората. Мисля, че ако разбирахме Чернобил, щеше да се пише много повече за него. Знанието за нашето невежество ни парализира.

 
 
Коментарите са изключени