shareit

Първата космическа програма в Близкия изток

| от |

След 15 години яростна битка, не е нужно да търсим много в Бейрут, за да видите признаци на гражданската война, която постави Ливан на колене от 1975 до 1990 година. От преобладаващо християнския източен край на града до предимно мюсюлманския западен край, много от сградите все още имат дупки от куршуми. И центърът също не прави изключение.

И така за повечето от хората, които виждат 5-метровата ракета, която сочи към небето, в имение в една от най-модерните части на Бейрут, е естествено да я приемат като безвкусен спомен за време, което повечето ливанци предпочитат да забравят.

„Война, война, война, защо някои хора толкова я боготворят?“- пита Мишел Дагър, пенсиониран бижутер.

Tази ракета всъщност не е бойна ракета. Тя е в почит към студентската космическа програма, която някога поставя тази мъничка държава от Близкия Изток с едва два милиона души население по това време, начело на извънземните проучвания. Освен няколко малко половинчати действия на Египет в края на 50-те години на миналия век, Ливан е първата арабска държава, която поглежда към звездите.

Този подвиг започва през 1960 г., когато Мануг Манугиян, тогава 25-годишен и наскоро пристигнал в Ливан, заема учителски пост в Хайгазианския колеж (на снимката е част от кампуса) – малка арменска институция за свободни изкуства, на крачки от щаба на премиера. Като младо момче, израснало в Йерусалим, обсебеното от ракетите от ранна детска възраст, Мануг има достатъчно време да се отдаде на своите фантазии, тъй като израелско-палестинският конфликт затваря училищата, оставяйки го свободен да се отдаде на научната фантастика. След като по-късно завършва бакалавърското си образование в Тексас – и прави първите си мини-ракети, докато работи през лятото в Охайо – сега вече има желание да насочи знанията си към големите космически суперсили по това време.

„По това време Съветският съюз и Съединените щати се надпреварват за контрол над космоса, – казва той. На фона на тази борба, въвеждането на ракетите в науката като инструмент за преподаване и илюстриране на връзката между математиката, физиката и другите предмети, има много смисъл. Реших, че променливият политически климат в Близкия Изток няма да заглуши мечтите ни.“

Поемайки научния клуб на Хайгазиан през есенния семестър на 1960 г., младият преподавател бързo записва известия на таблото за студентски бюлетини, които гласят: „Искате ли да станете част от ракетната група на Хайгазийския колеж?“ Като университет, пълен с потомците на оцелелите от арменския геноцид, той е известен със силно мотивираното си студентско тяло. Седем студента се отзовават и така се създава космическата програма на Ливан.

Ранната им работа дава малко индикации за страхотния напредък, който ще да последва. Там, където руснаците и американците кумулативно изразходват над 30 милиарда долара за космически проекти през 60-те години на миналия век, Манугиан изчислява, че клуба им трябва да се справи с по-малко от 300 000 долара за шест години. Без достъп до подходящи съоръжения за тестване, те нямат друг избор, освен да изстрелят ранните си прототипи от семейния дом на член на клуба в ливанските планини – понякога с опасни резултати. Те са само на метри да ударят гръцка православна църква по време на едно от изстрелванията.

Но с напредването на експериментите и подобряването на качеството на техните химически горива, ракетите им започват да достигат сериозна височина. До началото на 1961 г. Манугиан и неговият екип изграждат ракети, които могат да изминат близо 3,5 километра. Година по-късно Cedar 2 достига височина от 15 километра. В страна, свикнала да се съревновава с основните сили, за техните успехи все повече се говори из града. „Бяхме известни като момчетата с ракетата и бяха третирани като рок звезди“, спомня си Манугиан.

С намесата на ливанския армейски контингент, който от известно време следи внимателно студентите, нещата наистина започват да се развиват стремглаво. С наскоро придобития достъп до балистични експерти и военна техника и инфраструктура, групата, вече прекръстена на Ливанското ракетно общество, най-накрая разполага с необходимите инструменти да достигне до термосферата. През 1964 г. Cedar 6 и 7 стигат над 60 километра. Две години по-късно през август 1966 г. Cedars 8 пресича линията на Карман на 100 километра над Земята – международно приетата граница между Земята и космоса.

Но за Манугиан и неговите ученици в успехът идва с сериозна несигурност по отношение на посоката на проекта, който започва като чисто начинание, но вече постепенно излиза извън техния контрол.

Вече веднъж за малко да ударят британски крайцер в Средиземно море през 1966 г., както и рутинно притесняват кипърските власти, които са проявяват недоволство от количеството на ракетите, влизащи в територията им. След като лидерът на друга арабска държава дискретно предлага на екипа значителни суми да продължат работата си в служба на неговото правителство (Манугиан отказва да каже коя), професорът решава да прекрати участието си. „Ясно е, че последиците ще са да превърнем научните си експерименти във военни“, казва той. В Ливан също „интересът на военните да въоръжават ракетите ми даде да се разбере, че е време да прекратя проекта и да се върна в САЩ за по-нататъшни проучвания“.

 
 
Коментарите са изключени