Отвратителна смърт: Инцидентът в Байфорд Долфин
Разработено като част от програмата Сийлаб на ВМС на САЩ в средата на 60-те години, сатурационното гмуркане е техника, която позволява на хората да живеят и работят на екстремни дълбочини за продължителен период от време. По-конкретно, тази техника е предназначена да преодолее опасността от кесонна болест (декомпресионна болест) – когато водолазът вдишва въздух под налягане на голяма дълбочина, азотът постепенно се разтваря в тялото им. Ако след това се изкачи на повърхността твърде бързо, спадът на налягането може да накара този азот да излезе от разтвора и да образува малки мехурчета, които могат да причинят силни болки в ставите, удари, парализа и дори смърт. За да се избегне това, водолазите трябва да се изкачат бавно на повърхността, като редовно спират декомпресията, за да позволят на азота да напусне бавно и безопасно телата им.
Въпреки това, за дълги, дълбоки гмуркания, каквито се изискват в офшорната петролна индустрия, тази техника става неизпълнима, тъй като водолазите ще трябва да отделят много повече време за декомпресиране, отколкото за работа по време на всяка смяна. Например, гмуркане за повече от час под дълбочина 100 метра ще изисква повече от 50 часа декомпресия… Вместо това, при сатурационното гмуркане, водолазите прекарват цялата си работна смяна под налягане, а след това извънработното си време са в барокамери, настроени на работната им дълбочина. Тази практика се основава на факта, че след известно време тялото на водолаза се насища изцяло с азот и не може да абсорбира повече, което означава, че независимо колко дълго остават под него, необходимото време за декомпресия си остава същото. По този начин, вместо да извършват множество гмуркания и декомпресии, водолазите декомпресират само веднъж в края на работата си, намалявайки значително риска от кесонна болест. Недостатъкът е, че тази единична декомпресия може да отнеме до две седмици. Съществуват и други опасности, включително азотна наркоза, дезориентираща еуфория, причинена от дишането на азот под налягане, което водолазите описват като подобно на алкохолна интоксикация. Кислородът също става токсичен под около 80 метра, така че водолазите трябва да дишат тримикс – газова смес, в която голяма част от кислорода се заменя с хелий. Това идва със своите проблеми: не само, че хелият променя човешкия глас, принуждавайки водолазите да носят устройства, които нормализират гласа им, за да се разбират, но той също има лоши топлинни свойства като извежда телесната топлина и оставя водолазите постоянно охладени. Дишането на хелий на дълбочини под 300 метра може също да предизвика и т. нар. нервен синдром при високо налягане.
Но най-голямата опасност при сатурационното гмуркане е самата среда под високо налягане, както група от четирима британски и норвежки водолази откриват през 1983 г. при едно ужасно събитие, известно като инцидента при Байфорд Долфин.
Байфорд Долфин (Byford Dolphin) е полупотопяема нефтена платформа, построена от Aker Engineering от Осло през 1974 г. С тегло 3000 тона и екипаж от 100 души, тя е в състояние да пробива във води с дълбочина до 460 метра. За да се позволи изграждането и поддържането на устието на кладенеца на тези дълбочини, платформата е оборудвана със сложна система за сатурационното гмуркане, построена от френската фирма COMEX. На 5 ноември 1983 г. платформата пробива в газовото находище Фриг в норвежкия сектор на Северно море. В 4:00 часа сутринта британските водолази Едвин Кауърд и Рой Лукас си отпочиват в барокамерата, докато норвежките водолази Бьорн Бергерсен и Трюлс Хелевик се връщат от смяната си в трансферната капсула. Капсулата им е издигната от водата и прикрепена към барокамера от водолазите Уилям Крамънд и Мартин Сондърс, което позволява на Бергерсен и Хелевик да се присъединят към Кауърд и Лукас. Стандартната процедура е след като се прехвърлят в другата камера, водолазите, да я затворят херметически и след това трансферната капсула да се отдели. Но преди Хелевик да успее да затвори люка на камерата, Уилям Крамънд освобождава скобата, закрепваща двете капсули.
Резултатите са незабавни и ужасяващи. Капсулата се декомпресира яростно и се изстрелва далеч от барокамерата, убивайки Крамънд и сериозно наранявайки Сондърс, докато вътре в камерата налягането мигновено спадна от 9 атмосфери до 1. Хелевик, приклекнал в багажника, е взривен и части от тялото му се разпръскват по палубата на платформата. Един наблюдател разказва, че черният му дроб е „цял, сякаш изваден с дисекция от тялото му“, докато част от гръбнака му е намерена на 10 метра над камерата на сондажната платформа. Другите водолази в камерата се справят малко по-добре. Аутопсиите на Кауърд, Лукас и Берергсен разкриват бучки бяла мазнина, запушваща артериите и вените им – протеини, които се бяха сварили и утаили, докато кръвта им кипи. За щастие се смята, че и четиримата водолази умират незабавно и безболезнено.
Последващо разследване заключава, че инцидентът е причинен от човешка грешка. Тъй като Уилям Крамънд е убит при инцидента, не е известно защо той е освободил скобата, преди люкът на камерата да бъде затворен; следователите предполагат, че комбинация от умора и шум от палубата може да е довела до фаталното неразбирателство. Друг ключов фактор обаче е самата водолазна сатурационна система, която въпреки препоръките на норвежкия регулатор на нефта и газа DNV, не е снабдена с блокировки, манометри или други защитни елементи, които да предотвратят отделянето на водолазната камера, докато е под налягане. Тази грешка в оборудването не е спомената в официалния доклад за злополука и затова семействата на загиналите водолази не са получили финансова компенсация. Вярвайки, че разследването е прикрило факти и обстоятелства, семействата образуват Северноморския алианс на водолазите, който най-накрая успява да съди норвежкото правителство и да получи споразумение през 2008 г. – 25 години след инцидента.
Платформата Байфорд Долфин все още е в експлоатация, понастоящем е на договор с British Petroleum, а сатурационното гмуркане продължава да бъде широко използвано в офшорната петролна индустрия, като постоянно се нарежда сред най-опасните, но добре платени работни места в света – като много водолази получават до $1400 на ден. Докато мерките за безопасност и процентът на злополуките са се подобрили значително от 1983 г. насам, инцидентът с Байфорд Долфин стои като ярък сигнал за опасностите, които винаги идват от живота и работата в екстремни условия.
