shareit

Компютърната игра, която имаше икономика, голяма колкото на Русия

| от chronicle.bg |

В края на 2001 година икономистът Едуард Кастронова прави цунами в света на икономиката, след като публикува изследване, в което твърди, че място, наречено Норат, разполага с валута, която е по-скъпа от японската йена. Това е забележително дръзко твърдение като се има предвид, че Норат има население по-малко от 1 милион и съществува от едва 2 години. И не е реално физическо място. Норат е част от играта EverQuest.

EQ1_WorldMap_0001

Карта на Норат

EverQuest излиза през 1999 и става изключително популярна за игра, в която участниците могат да играят онлайн с хора от цялата планета. Действието в нея се развива в магическия свят Норат, който в пика си събира впечатляващите за това време половин милион играчи. EverQuest попада в полезрението на Кастронова, до голяма степен както попада в полезрението на всеки – той просто смята, че играта е забавна.

Докато играе, прави му впечатление начинът, по който икономиката в играта се развива. Това довежда до публикацията на по характер хумористично, но изключително добре обмислено и направено изследване под името „Virtual Worlds: A First-Hand Account of Market and Society on the Cyberian Frontier“ в сайта на Social Science Research Network, което в крайна сметка се оказва и изключително новаторско.

То бързо набира 16 000 сваляния, а днес те са около 50 000. Може би не изглеждат като много, но трябва да имаме предвид контекста на ситуацията – това е научен труд, публикуван в научно издание. Този брой сваляния е достатъчен да го направи най-сваляния труда в историята на Social Science Research Network, който тогава има около 50 000 изследвания, някои от които написани от нобелови лауреати.

Но защо „Virtual Worlds“ е толкова попоулярно сред икономистите? Икономистът Янис Варофакис казва: „Икономическата теория до голяма степен се е изчерпала – последното голямо откритие става през 60-те години. Причината не е, че сме спрели с проучванията, просто срещнахме сериозна преграда. Бъдещето е в експериментите и симулациите – а компютърните игри и тълпите, които събират, ни дават възможност да направим именно това.“

Това, което Кастронова има пред себе си, е именно мечтата на икономиста – виртуален свят, който учените могат да използват за анализ на различни икономически концепции, с участието на истински и много хора. Или както журналистът от „Washington Post“ Брад Плъмър пише: „Данните са богати. И е по-лесно да развиваш експерименти в компютърна игра – експерименти, които по очевидни причини не могат да се осъществят на държавно ниво.“

Та, какво толкова интересно открива Едуард Кастронова? След като задълбочено и систематично изследване на света в Норат, той научава, че обърнато в истински пари местната икономика е на 77-о място по брутен национален продукт – точно между Русия и България (по онова време). 

Как е възможно това за един виртуален свят с виртуални пари? В EverQuest се търгува със стоки (айтеми), които се използват в самата играта – колкото по-редки, толкова по-скъпи. Sony, които пускат играта, няколко пъти се опитват да спрат тази практика по различни начини като един път твърдя, че предметите са тяхна интелектуална собственост, а друг – направо банват определени играчи. Това обаче само премества продажбата извън играта, в сайтове като eBay.

brock-pierce-mighty-ducks

Малкият Брок Пиърс в „Mighty Ducks“

Всъщност актьорът Брок Пиърс (известен с участието си в „Mighty Ducks“ и „First Kid“) основава доста успешна компания, Internet Gaming Entertainment, която се занимава именно с търговия на виртуални стоки като айтеми за различни игри.

Кастронова анализира над 600 такива незаконни продажби и съпоставя цената със значението на айтема в играта, както и колко струва във валутата на самата игра – платинени късове. Така той открива, че стойността на един платинен къс е $0.01072. Това не изглежда много, но както самият Едуард подчертава: „стойността му надхвърля тази на японската йена и на италианската лира“.

След като вече има единична мярка, той може да преведе в реални параметри и други интересни неща от EverQuest. Например, средностатистическият гражданин на Норат изкарва по около $3.42 на час (или около $5 днешни пари) като се има предвид стойността на айтемите и  късовете, които реално един играч може да придобие за 1 час нормална игра.

Това в комбинация с количеството време което един играч прекарва средно в играта (което Кастронова добива след като прави допитване до над 3000 играчи) води икономиста до заключението: „Много от потребителите прекарват по 80 часа на седмица в Норат, което не е нечувано време и за истинските професии. За 80 часа при средната тарифа един играч генерира около $273,60. Това прави над $1000 на месец и съответно над $12 000 на година. Прагът на бедността в САЩ е $8 794.“

Въпреки че играта е сравнително нова, средностатистическият играч вече има на разположение около над $3000 в стока. Кастронова успява да пресметне и брутен национален продукт на Норат на база стоките и валутата. През 2001 той е около $135 милиона. Оново – това може би не звучи много, но като се раздели на общия брой „население“ на Норат това прави по около $2 266 на човек. Това, както вече споменахме, проставя тази виртуална икономика на 77-о място в реалния свят.

И така, напълно разбираемо, изследването хваща окото на икономическото съсловие. Но не само с есенцията си, а и с няколко любопитни факта. Например, според него, въпреки изчерпателните усилия на Sony да спре търговията и да даде равен старт на всички играчи, тя никак не спира и тези с повече пари напредват по-бързо. Също така, до голяма степен подобно на реалния живот, най-богатите играчи натрупват богатството си като плащат на по-малко заможните да вършат времеемката и черна работа. Така те стават нещо като работодатели.

Относно собствената си игра Кастронова казва: „Моят проблем е, че нямах достатъчно айтеми. В играта бях на практика гол като носих само обикновена пръчка, бях туземец в свят на рицари. Бедността ми беше подтискаща – кожите от плъхове никога нямаше да ми стигнат да си купя дори една проста туника при тези изключително високи цени.“

С развитието на играта „първоначалната равнопоставеност“ (равният старт) между играчите замира, тъй като тези с повече пари в реалния свят просто си купуват, каквото искат, и така започват играта много по-силни от останалите.

maxresdefault

Едуард Кастронова

От публикуването на изследването и частично заради него, Кастронова, първоначално смятан за „академичен провал“, успява да си осигури работа в Университета в Блумингтън, Индиана, като професор по телекомуникации и когнитивни науки. Той също така става известен като „откривателя на дисциплината виртуална икономика“.

Впоследствие се появяват и други игри с подобни разменни системи и учените продължават да ги изследват, за да определят как различни икономически обстоятелства и промени влияят на поведението на хората.

Виждайки, че търговийката не може да се спре, компании като Valve наемат икономисти, които да помогнат с изграждането на по-истински виртуален свят. Както икономистът Робърт Блумфийлд отбелязва: „Ако създадеш игра със 100 000 потребители и с неща, които те могат да купуват и продават, ти трябва икономист, който да направи фина настройка на тази система, така че да не излезе извън контрол.“

Що не се отнася до Кастронова, той завършва култовото си изследване с известна поетичност за бъдещето на виртуалния свят и потенциала, който има: „Трудно е да надценим приложението виртуалния към реалния свят на Земята. С развитието на технологиите за гласова комуникация, виртуалният свят ще премине към разговори като по телефона, което от своя страна ще направи виртуалния свят още по-социално примамващ. Хора, които живят на хиляди мили един от друг, ще могат да се събират вечер като семейство на виртуална маса във виртуална кухня и да обсъждат деня си. Ходенето до магазина може да изчезне напълно. Улиците ще бъдат празни, защото вместо по тях, хората ще пътуват по лазурния рай на техните виолетови коне към виртуалния супермаркет в небето.“

 
 
Коментарите са изключени

Шаварш Карапетян – да замениш златния медал за 20 човешки живота

| от |

Да спасиш човешки живот е може би най-голямата награда, която може да съществува. С тази мотивация тръгват и стотиците хиляди лекари, борейки се редовно с природата за още миг живот. За тях срещата със смъртта е призвание, но за обикновените хора е върховно предизвикателство. Историята на арменския плувец Шаварш Карапетян е достойна не само за филмиране, но и като основен пример за безграничната човешка добродетел.

Арменецът е роден през 1953 г. в Кировакан (днешен Ванадзор). През 1964 г. семейството му се мести в Ереван, там завършва техническо училище, а след това следва отбиване на военната служба в съветска военновъздушна база в Баку. В много ранна възраст, семейството на Карапетян е получило съвет от приятел, че синът им трябва да се запише на плуване. Физиката на момчето позволявала успехи във всеки спорт, но спортното плуване с шнорхел се оказало основополагащо за бъдещите му изяви. В спортната си кариера, той ще счупи 10 пъти световния рекорд в тази дисциплина, а като бонус ще бъде и майстор на спорта в СССР. Количеството медали е само една страна от личните успехи на арменеца, подвигът му през 1976 г. е може съвсем спокойно да надскочи всяка спортна награда.

Screenshot_1

На 16 септември Шаварш и брат му правят редовната си тренировка – 20 километра пробег около Ереванското водохранилище. Вниманието им е привлечено от странен шум. Никой от тях не е подозирал следващата гледка – тролейбус натъпкан с хора потъва бавно и сигурно в язовира. Шофьорът е изгубил контрол и по всичко личи, че 92-ма души ще бъдат погълнати в бездната. Опитният плувец се хвърля в ледената вода, а брат му чака на повърхността, за да извежда на безопасно място пострадалите.

След 20-километров крос, Шаварш е изтощен, но няма време за умора, тя остава далеч на заден план пред отчаяните погледи на удавниците. С първото си потапяне, олимпиецът чупи стъклото на тролея и започва да вади хората един по един. Септемврийското утро е все още тъмно, а под водата липсва светлина, паниката е друг фактор, който пречи за спасяването на още хора. При едно от гмурканията си, опитният плувец вади и една седалка – объркал я за човек. Години по-късно ще признае, че именно проклетата седалка е и повод за неговите кошмари – вместо нея можел да извади поне още един човек.

Screenshot_4

Геройският подвиг позволява на 20 човека да продължат живота си, извадени са 46. Останалите издъхват на брега в следствие на премръзване. Самият Карапетян е приет по спешност в болницата. Диагнозата е двойна пневмония, усложнена от сепсис. За подвигът си, той ще прекара цели 45 дена с температура от 40 градуса – безкрайното мъчение е вгорчено допълнително от болки в гърдите при всяко вдишване. Друг проблем са раните от стъклата, водоемът събира предимно отпадни води. В следствие на белодробни усложнения, плувецът никога повече няма да може да се състезава. Не е ясно дали съдбата няма пръст в цялата история. Подводният шампион признава, че не е бил допуснат от спортната федерация да отиде на поредния световен шампионат. Думите на председателя на ЦК ДОСААФ СССР Покришкин са:
Откъде в безводна планинска Армения се появи гмуркач?“

Очевидно се появява, при това на правилното място. Това е причината Шаварш да прави своята тренировка на 16 септември. За подобно геройство всяка медия щеше да избухне и да превърне обикновеният спортист в герой, но времето е различно и властта преценя, че няма нужда от герои в момента. Историята се потулва и цели 6 години няма никаква информация. Първата информация за този случай се появява през 1982 г. в „Комсомолска Правда“ със заглавие „Подводната битка на шампиона“.

Screenshot_5

Ако попитате Карапетян дали е герой, той ще отвърне „Аз съм просто човек“. Това не е мнението на всички останали. Едва след публичното разкритие на героизма, той получава медал за храброст, както и награда от UNESCO за „Феър плей“. Астрофизикът Николай Черних кръщава астероид на името на героя, решението е одобрено през 1986 г. Арменецът днес притежава обувна фабрика наречена „Втори дъх“. През 2014 г. получава олимпийския огън два пъти за зимните олимпийски игри през 2014 г. и добавя „Носих огъня за Русия и Армения.“.

Снимки: YouTube/Screenshot – https://www.youtube.com/watch?v=RiO96Qrtkn4

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Да влезеш в спалнята на кралицата

| от |

През лятото на 1982, 33-годишен безработен фен на кралското семейство два пъти преминава 14-метрова стена, покрита с бодлива тел и въртящи се шипове, покачва се по водосточна тръба, влиза в Бъкингамския дворец през един отключен прозорец, сяда на трона на кралицата и дори се наслаждава на кратък tête-à-tête разговор с Нейно Величество.

Майкъл Фаган е роден на 8 август 1948 в Лондон. Жени се през 1972, а когато влиза в Двореца, Майкъл вече има четири деца на възраст между 3 и 10 годинки. В миналото мъжът работи като декоратор и художник, но когато започва да крои плановете си за взлома е безработен.

В месеците преди влизането той прави 12 огледа на Бъкингамския дворец като казва на майка си, че отива да се види с неговата приятелка Елизабет Реджина. За първото си влизане – през юни 1983 – той твърди, че захожда откъм прозорец на стая за камериерки. Когато камериерката вика охранители, но Майкъл не е намерен, те автоматично предполагат, че жената си въобразява.

Фаган разказва, че след това просто се разхожда из дома на кралицата като намира стаите на принц Чарлз и на принцеса Даяна. Той също така казва, че понеже не намира тоалетна, се облекчава в паничката на коргитата. Разказва и че пие някакво вино, което намира в стаята на принц Чарлз. Чувствайки се, по негови думи, като Златокоска, Фаган сяда и на няколко трона.

Той твърди, че му е било по-лесно да влезе, отколкото да излезе, но въпреки това по път за навън просто минава през задните градини и прескача още веднъж стената.

В деня след първия му взлом, Фаган прави опит да открадне кола и е вкаран в затвора за 3 седмици преди да излезе под гаранция. Той влиза в Двореца за втори път на следващия ден. 

Всичко започва в 7:00 сутринта – Фаган отново прескача стената и се изкачва по водосточна тръба този път до покрива, където оставя сандалите и чорапите си (защото такъв човек, разбира се, че носи сандали с чорапи). След като влиза през друг отворен прозорец, той „следвах картините“, за да определи кои стаи са на кралицата. В този процес Майкъл задейства поне една аларма, която обаче е пренебрегната: по-късно ще се окаже, че няколко аларми са инсталирани не както трябва. Към 7:15 часа той успява да счупи стъклен пепелник и взима едно от парчетата му със себе си в спалнята на кралицата, където възнамерява да пререже вените си пред Нейно Величество…

След като отваря завесите близо до леглото й, Елизабет натиска алармата, но по стечение на обстоятелствата никой не отговаря – нощната охрана вече си е тръгнала, а прислугата, която би могла да я чуе, точно в този момент чисти други стаи или разхожда коргитата.

Фаган казва, че кралицата била облечена в нощница с щампа на Статуята на свободата и при вида му извикала „Какво правиш тук?“ След това се опитала да телефонира за помощ, някъде към 7:18, но асистентите й закъснявали за работа и затова заедно с една от прислужничките успяват да вкарат Майкъл в един килер като го убеждават, че там ще намери цигари.

В крайна сметка кралицата и прислужницата намират лакей и го оставят да надзирава Фаган – оказва се, че той не само му дава цигари, но и му сипва чаша от популярното уиски на Елизабет Famous Grouse, което намира в стаята й. Според официалния доклад, кралицата също присъства в сцената, но е прекалено загрижена да пази кучетата си от похитителя, който става все по-емоционален.

По-късно Фаган казва, че краткия му набез на Бъкингамския дворец е в резултат на приемане прекалено много халюциногенни гъби, от които все още е друсан. Срещу него не са повдигнати обвинения за влизате с взлом, но прекарва известно време в психиатрична клиника през 1982, за да се изясни състоянието му.

След като цялата работа преминава, Фаган продължава да се замесва в неприятности с властите, в това число нападение на полицай и пласиране на херои. През 1987 човекът е съден за непристойно държане, което той ще се опита да оправдае с историята, че просто се е съблякъл преди да влезе във водата, за да прибере риболовните си такъми (той е на риба, където пуши трева заедно с приятели). В съда обаче един от очевидците на случилото се, жена, казва как обвиняемият е имал „огромна ерекция“. Фаган отговаря на това с думите, че „съпругът й би трябвало да е ей такъв“, показвайки малко разстояние с палец и показалец.

 
 
Коментарите са изключени